Видение - стихотворение

Очите ти са слънчев лъч,
обгарящ ме преди да съм го виждал.
Косата ти е меката трева,
в най-смелите мечти оплел глава във нея.
Гласът ти - трепет на стрели,
обгръщаш и пронизващ мене целия.
Ръцете ти са бистрата вода,
от нея жаден искам аз да пия.
Лицето ти е радост на дете,
което ти се иска да помилваш.

Сърцето ми дали ще издържи,
ако наяве всичко туй на мен се случи…

Животът като низ от картини

В къщи той има три картини . Те са доста повече , но тези са му най скъпите .
Не е колекционер , дори може да се каже че нямат никаква стойност . Купувани са най-често когато е имал желание да гледа картини , а това винаги е било когато нещата му вървят . Може да е само хубав ден , някоя среща с любими хора или радостно събитие . Случвало се е и когато е бил на почивка , в някой пъстър градец , където идва за пръв път . Но никога не е мислил да купува , просто е влязъл в олющено магазинче или се е разхождал из чаршията . Мирисът на боя и пресните цветове се е пропила отведнъж в сетивата му , а после е дошло влюбването в платното . Изведнъж и неочаквано . Както става в живота , без да го искаш и без да можеш да го избегнеш .

Цигулката

Наистина първата му картина . Видя я седем години откакто бяха заедно . Цялата обрамчена в широка дървена рамка , дори бе рисувана не на платно , изглежда на тънък шпертплат . Цигулката в кафяво , два –три нюанса , не повече . Зад нея партитурата бледо-жълта . А отзад човешка маска , мъж със сиво лице и синьо око . Застанала е в сянката на инструмента , но същевременно някаква сила в погледа . Понякога си мисли , че е той самият .
Като малка е свирила на цигулка . Дори е мислела да се отказва от медицината , за да учи в консерваторията . Десет години от живота й . Всеки ден я е прегръщала с малките си ръце . Те са много малки , като птичета . Първото нещо , което хареса във нея . Както и очите й , син поглед , пронизващ и толкова приковаващ те в бялото лице . А ноктите толкова гладки , на кутретата като бели бобчета … Тези ръце са държали лъка толкова сигурно , дори с лекота . Струните са издавали първото й влюбване , после първата раздяла някак е накарала и цигулката да страда . Затова не винаги я е обичала , защото е знаела всичките й тайни . Сигурно и затова трябваше да минат години преди да се съгласи да му изсвири нещо .
Стоеше на една витрина без да претендира за себе си , но веднага му задържа погледа . Изведнъж сякаш се върна в миналото като случаен гост на представление . Цигулката свиреше под нейните малки пръсти. И когато се опомни , тя бе закачена на стената в хола му. И до сега е там .

Цвят лилав

Художникът го бе поканил на своята първа самостоятелна изложба . Познаваха се отскоро , съвсем бегло . Дори се изненада , когато получи поканата . Разбира се , че отиде . Картините бяха двадесетина . Всички забелязаха основната тема – конете . Сигурно поне пет- шест платна носеха волното присъствие на това животно . Красиви гриви , извити шии и устремен бяг . Но на него му направи впечатление друга , с красива бяла рамка . Синьо , сребристо , светлозелено и много лилаво . Цвят лилав във една ваза . Още на другия ден художникът му я донесе в къщи , защото това беше първата му откупена картина . Щеше да заминава за морето да рисува портрети в скъпите ни курорти . Трябва и да се живее , освен изкуството има и друго–проза . И затова му беше благодарен , все пак парите от картината идваха навреме .
След лятото започнаха да се виждат често . Нищо не ги сближаваше , бяха толкова различни . И все пак отлично се разбираха , често пиейки бира пред хладната привечер в някое заведение . Няколко пъти художникът взимаше картината при себе си , трябваше да защитава доцентура или професорска степен . Винаги държеше на тази картина, макар че бе направил вече доста изложби и имаше поръчки , за да избира какво да представи на защитата си . И една вечер художникът му каза , че заминава . Ще бъде повече време извън страната , кариерата му тук не му е достатъчна . Така неусетно срещите им съвсем оредяха . Но в хола художникът бе оставил нещо от себе си и затова той често си мислеше за него .


Лодки през зимата

Третата картина я купи една есен на морето . Бяха заедно , обичаха да бъдат там , защото имаха много хубави спомени като млади . Вятърът и вълните бяха толкова силни , че само той ходеше на плаж . Плуваше много и после разходките когато слънцето залязваше бяха толкова приятни . Сред многото картини една вечер забеляза тъгата в тези самотни лодки . Бяха преживели много и дали отново ще навлезат в лятното море . Това синьо по платното бе дори сиво , имаше хлад в блясъка му . Всяка лодка гледаше в своята посока , закотвена може би завинаги на брега . Тогава си спомни един филм за много стар рибар , който цял ден се бореше със надеждата си , че ще сполучи този път . Беше съвсем сам в откритото море . Но тази самота не му пречеше да бъде силен . Такива бяха и тези лодки , тъжни и самотни , но все пак му се струваше , че не са загубили вярата за още плаване .
Студено море и пропита с тъга и надежда лодки .

Това са трите му обичани картини .
Любовта .
Приятелството .
Самотата .

Гердан от череши - разказ

Шията й дали ще може да го носи ? Толкова е нежна , белотата й ще отстъпва на силно червеното и дали няма да се загуби . Сокът от напуканите плодове ще оцвети ръбчето на деколтето и дали ще се изпере после ? Ами тънките клонки няма ли да одраскат кожата й . Как не можа да купи друг подарък , времето не достига в това бързане … А няма ли да повехне , докато пътува , срещата е чак привечер …
Паркира колата на отбивката и нагази в зеленото без дори да забележи спреният по-горе камион . Трябваше да го види , все пак главният път бе на стотина метра . Не му направи впечатление .
Наоколо бе отрупано с клони . Циганите пак бяха взели своето . Бели, хрущялки , розови , къснозрейки . Преди няколко години му върнаха дядовата черешова градина . Като малък обичаше да идва с братовчедите си тук , качен на малката каруца , толкова вълнуващо бе да диша конското задъхано пръхтене и да държи прав юздите . Горещият вятър обгръщаше изгорелите му рамене , устата пресъхваше от жегата и после утоляваше жаждата в студеното кайначе на дерето . Откъде се взима тази бистра вода , винаги се чудеше , че я има през цялата година . И как така тревата около него бе цяло лято синьо-зелена . Мирисът на това място не бе го забравил .
Изправи се пред най- узрялото дърво и тогава го видя . Едър , леко брадясъл мъж на средна възраст . Помисли , че е от селото , та толкова отдавна не бе минавал там и колко време беше изтекло .
- Аз съм израснал наблизо , добър ден – побърза да се представи , стана му неловко да не го помисли за някакъв крадец .
- Дядо ми живееше в центъра на селото , до каменната чешма . Имаше две дъщери , ама те бяха женени от млади в града . Не го ли знаете ?
Мъжът кимна с глава , не се подразбра дали в знак на съгласие .
- Минах да пообиколя , ще набера малко череши . И колко са родили , никой не се грижи за тях , а какъв плод .
Слънцето му премрежи погледа и не разбра как особенно го гледа другия .
- Е , хайде – сбогува се набързо той и се отдалечи достатъчно , за да не смущава непознатия .
Дали пък това бе мястото , си мислеше докато късаше плодовете .Няма кой да му каже, братовчедите отдавна са в града . Все пак ще внимава с клоните , нали и другата година ще трябва да цъфтят отново .
Герданът се изви в ръцете му , бяло и червено . Зеленото на клонките е като очите й .Не , по- светли са , дори малко сини . Мислеше си дали да не откъсне и някое цвете . Няма , ще увехне по пътя , още стотина километра го чакат . Полските цветя са нетрайни , нека да е само герданът .
На отбивката мъжът се качваше на камиона . Това ли било , видял е градината и влязъл да си набере , засмя се колко е наивен . Череши много , какво пък толкова .

Отдалеч я видя . Косата бе пръсната покрай лицето , не можеше да скрие усмивката й . Ръката й се вдигна , ето ме , това съм аз . Вече крачеше към него , походката бе почти момчешка . Вятърът гънеше блузата , стори му се бяла на червени точки .
Прегърнаха се .
- Когато пресичах улицата , все още не те познавах – очите й сияеха .
- Това е за теб – Вече й подаваше герданът .

Вятърът изведнъж стихна , блузата й се изпъна свободно и той видя , че червените точки са едни големи узрели череши .

Последно

Ще си отидеш ти така внезапно
както ненадейно дойде,
Изскочила със смях през тъмнината
без страх, без свян
и без да искаш във замяна
от мене нещо да получиш.
Това в началото го знаех още.
Защо и как така се спря,
с какво заслужих красотата
на твоята усмивка млада
и слънчевия лъч на добротата ти.
Дори и досега съвсем не ми е ясно.
А после бързо свикнах
и нищо не променях,
дори се сметнах за месия.

Когато ти пред мен разкри се
отново силна рана ти нанесох.

Ще си отидеш ти така внезапно.
Това в началото го зная още.
Но ужас, времето затуй дойде ли ?
…. И после само твойте стихове
ще ме горят в безсънните ми нощи .

Оправдание

Душата ми е пепел от любов.
Сърцето ми е рана от мечти.
Очите ми са пълни с теб.

А ти си толкова далече.
И само в мислите ще мога
с роза да изтрия сълзите ,
които аз почти разбирам.

Носталгично

Недей тъгува мила
заради моите минали любими.
Те нямат твойта млада сила.
Прехвръкнаха през дните ми раними.

Но болката в сърцето ми остана.
Когато ти внезапно се яви
не бе готово то с незаздравялата си рана
за нашите мечти и теб да приюти.

На една синеочка

Понякога съм толкова раним
във любовта си невъзможна.
Избухнала като немерен стих ,
омайваща , коварно сладка
и тревожна .

И тази рана не зараства ,
макар че искам
със разума си да я излекувам

Понякога съм толкова щастлив
със тази болка да я имам .
Засипвам с думи твоите очи
и бавно в свойта неизмерна радост
аз се сливам .