Знам , малко си е рано за морския бряг . Но за спомена не е . Защото той пътува в мислите ни , без да гледа през прозореца . На него не му трябва шапка , за да не премръзне . Нито крем с висок фактор , за да не се олюпи нежната му кожа . Трябва му само лек ветрец , дошъл сякаш изневиделица и подкарал сянката на миналото . Е , и за всеки случай една чиста носна кърпа , за да попие с крайчецата й няколкото сълзици , премрежили очите ни .
Лятото , когато навърших тринадесет за първи път видях морето . Много бях слушал от братовчедките ми за синьото море , жълтия гладък пясък , омесен с разноцветните мидени черупки и големите вълни , които се разбиват в краката им на самия морски бряг .
Това предстоеше и на мен да се случи .
Аз , брат ми и нашите родители заминахме на почивка в Приморско . Една лятна утрин нощният влак от София ни стовари на бургаската гара . И вече след топлите мекици пътувахме в разбрицания рейс към Приморско .Толкова дълъг ми се стори този път . Беше разбит , тесен и чакълест . И когато морето се ширна през клоните на крайпътните дървета и храсти си казах , аз съм щастливец .
От няколко години край минералните бани до нашето село бяха открили басейн . Там правехме с брат ми първите стъпки в плувния спорт . Но все някак си не бях готов да кажа ,мога да плувам . Под вода ми бе най- лесно , докато веднъж в дъбокото между двете страни на басейна не бях се уплашил и затърсил дъното . Добре , че веднага ме вдигнаха едни момчета , щях бая вода да изгълтам . И сега си казвах , няма начин да не се науча да плувам в морето . За какво иначе съм тръгнал толкова далече .
Настанихме се в южния край на Приморско . Във войнишки големи палатки по дванадесет човека наведнъж . Хранехме се в една масивна почивна станция наблизо . Вечерите гледахме светещите искрици от Международния лагер до Китен и слушахме разказите на по- големите момичета и момчета , които отскачаха често до там , където животът бе толкова различен .
Сутрин под строй цялото семейство се изнасяхме на плаж малко по- на юг , до устието на Дяволската река . Застилахме два чаршафа , забивахме четири издялани пръчки от близките шубраци и баща ни връзваше още един , по – голям за четирите му края . И сянката бе готова . Но в морето трябваше да влизаме под час . Стане ли 10 часа , чак тогава идваше отривистата команда – къпането разрешено . Голяма мъка бе да издържим до това време , но бащиния авторитет си го имаше , нямаше как .
На третия или четвъртия ден бях готов плувец . Солената вода ме държеше леко над вълните , почнах да плувам дори до шамандурата . За ужас на майка ни , която само топеше краката си на брега . Но ние с брат ми бяхме страшни . Без пояси , плавници и други глезотии . Вече морето си беше нашата стихия .
Един ден брат ми като по- голям направи едно плуване край брега , за което на никой не каза . И когато след около час се завърна в базовия ни лагер баща ми здраво му зачерви врата с една яка тупаница . Вече двамата с майка ми бяха пребледнели и това , че го видяха да се връща невредим изобщо не ги трогна .
Вечерите след оскъдните вечери бяха най – сладки с редовната разходка по единствената голяма улица на селцето . С пуканки в ръка или круши в книжни кесии , четиримата май тогава от много време не бяхме толкова щастливи .
Баща ни намери отнякъде кукички и корди . Отсякохме три пръчки и въдиците бяха готови . Тази Дяволска река беше пълна с рибочета . А на мен се падна късмета да уловя най – едрата ,около една педя истинска и жива риба . Имам една снимка с нея , където съм се ухилил с най – широката и дяволита усмивка на истински победител . Само не можех тогава да си обясня защо баща ни накара и брат ми да позира с моя улов . Е , той си бе с доста по- сдържан , че даже и леко намръщен поглед .
Ама скоро след това ми се изясни всичко . И то стана тогава , когато вече знаех , толкова морета ми предстоят . Но зад гърба ми бе останало първото ми , толкова чакано и незабравимо море , както и първото и единствено мое детство , което сега ме кара да мисля за вълните , за брат ми и Международният лагер в Приморско .
И за толкова далеч останали във времето , нашите скъпи родители .
вторник, 3 февруари 2009 г.
петък, 23 януари 2009 г.
Ергенчето на нашата улица - разказ
Преди доста години на нашата улица построиха два нови блока . Един от новодомците бе и ергенчето . Така го кръстихме в къщи , нанесе се в съседния блок . Беше среден на ръст , слаб с изрязано лице и липса на почти всички предни зъби . В устата му димеше постоянно цигара без филтър , ходеше някак като че ли на пружини , винаги със захабени дънки и цветни якета втора употреба . Бе учител по математика в прогимназията на едно близко село .
Страстта на ергенчето бяха колите . Или по - точно старата му кола , под която прекарваше почти цялото си свободно време . Разбираше от двигатели , амортесьори , токове , накладки и винаги бе склонен да разкаже на скептичните си наблюдатели колко сила и мощ има все още в неговата машина . Даже и с бои се захващаше , защото цветовете на колата му непрекъснато се меняха . Е , нямаше този полиран блясък , който веднага бие на очи при пребоядисването в автосервизите . Но пък цвят кола не кара , усмихваше се той с онази сдържана и леко изкривена усмивка , която прикриваше отчасти празнините в устата му . Те зъбите не са толкова важни , бе споделил веднъж когато бяхме станали почти квартални приятели .
- Пък и много не обичам месо , гледам по - здравословно да се храня - казваше ми , явно бях заслужил доверието му за тази изповед .
Бяха минали десетина години откакто живеехме в съседство , когато един ден около центъра ме застигна ергенчето .
- Аз се пенсионирах , малко рано , но няма смисъл да се мъча вече с учениците . Такива времена са настанали , направо да си съсипеш здравето . А и бензинът поскъпна много , не мога да ходя с колата на работа . Пуснах две ученички в съседната стая , тъй ще я карам и ще съм по- спокоен .
Няколко месеца след това една неделя се заприказвахме отново . Мъчех се да сменя летните гуми със зимни , когато при мен приклекна моят приятел .
- Не виждам ученичките ти , да не би да са те изиграли нещо и да си ги изгонил – го попитах .
- А , добри момичета бяха – отговори ергенчето . - Ама нещо много ме бяха взели на подбив комшиите , нали съм ерген , а те момичета ... Та затова ги освободих . Пък момчетата са такива разбойници , ще си карам сам .
Усмивката му бе същата , сдържана , леко крива и едва прикриваща липсата на предните зъби .
Същата пролет видях как ергенчето изнася от къщи оскъдната си покъщина .
- Какво става бе , комшу – го попитах . – Да не би да сменяш махалата , че какво ти беше тука .
Бил заменил апартамента си за малка къщица някъде около старата част на града .
- Ами реката е наблизо , ще ходя за риба . Пък и защо ми е този апартамент , сам човек във три стаи . И някой лев ми остана , трудни времена са – утешяваше се сякаш той .
Така няколко години не бяхме се виждали , когато една пролет със семейството се разхождахме около стария квартал до реката . От една тераска на порутена къщица ми махна ергенчето . Косата му бе пооредяла доста , бе още по- слаб от преди , но сякаш имаше нов блясък в очите му .
- Аз пак ще живея в апартамент , и гараж дори ще си имам . – Засмя се той и сякаш усмивката му не бе толкова изкривена . – Ще вдигат малък блок на мястото на къщата ми , и за мен ще има място , нали съм собственик . До година – две ще привършат , след седмица се изнасям . Е , на квартира отивам , ама времето бързо ще мине .
Пожелахме си всичко хубаво и се разделихме .
Лятото си замина и този път , отново дойде есента . Беше топъл ден , надвечер бях излязъл да се разходя по старите калдаръми на града . На мястото около синята къщица на ергенчето се бе надигнал нов красив блок . Приближих да го разгледам , може би щях да видя стария си приятел , нали го знаех как чакаше с нетърпение отново да е новодомец . Пък и може да е дошъл някой акъл да даде на майсторите , той обичаше да разговаря с хората .
Тогава видях закачен на един от двата гаража избелял лист с името му . Не бях готов за това , някак си тази новина ме свари неподготвен .
- Добър човек бе , леля , ама нямаше късмет да се нанесе на новото. – Една възрастна жена ме заговори , явно комшийка тук наблизо .
Няколко дни преди да съборят къщицата не били го виждали да излиза навън . Това било необичайно за ергенчето , хората разбили входната врата и го намерили сам в кухничката си . На масата стоял разпънат чертеж на малкото му апартаментче , в което щял да се настани след една-две години . Дори бил правил някакви свои бележки с молив , мислейки че това време ще дойде скоро . И то наистина скоро щеше да настъпи , но без ергенчето .
Преди няколко дни пак минах от там . Блокчето вече не е така ново , обитателите му отдавна са се нанесли . Двата гаража отпред се бяха превърнали на малки магазинчета . Мислех си дали тези , които обитават неговото жилище знаят кой е щял да живее вместо тях на това място . Сигурно . Но така става , че понякога нашето бъдеще се гради на нечие чуждо нещастие . Без да го искаме дори .
Като това на едно самотно , с леко изкривена и зле прикрита усмивка ергенче , което обичаше да говори с хората .
Страстта на ергенчето бяха колите . Или по - точно старата му кола , под която прекарваше почти цялото си свободно време . Разбираше от двигатели , амортесьори , токове , накладки и винаги бе склонен да разкаже на скептичните си наблюдатели колко сила и мощ има все още в неговата машина . Даже и с бои се захващаше , защото цветовете на колата му непрекъснато се меняха . Е , нямаше този полиран блясък , който веднага бие на очи при пребоядисването в автосервизите . Но пък цвят кола не кара , усмихваше се той с онази сдържана и леко изкривена усмивка , която прикриваше отчасти празнините в устата му . Те зъбите не са толкова важни , бе споделил веднъж когато бяхме станали почти квартални приятели .
- Пък и много не обичам месо , гледам по - здравословно да се храня - казваше ми , явно бях заслужил доверието му за тази изповед .
Бяха минали десетина години откакто живеехме в съседство , когато един ден около центъра ме застигна ергенчето .
- Аз се пенсионирах , малко рано , но няма смисъл да се мъча вече с учениците . Такива времена са настанали , направо да си съсипеш здравето . А и бензинът поскъпна много , не мога да ходя с колата на работа . Пуснах две ученички в съседната стая , тъй ще я карам и ще съм по- спокоен .
Няколко месеца след това една неделя се заприказвахме отново . Мъчех се да сменя летните гуми със зимни , когато при мен приклекна моят приятел .
- Не виждам ученичките ти , да не би да са те изиграли нещо и да си ги изгонил – го попитах .
- А , добри момичета бяха – отговори ергенчето . - Ама нещо много ме бяха взели на подбив комшиите , нали съм ерген , а те момичета ... Та затова ги освободих . Пък момчетата са такива разбойници , ще си карам сам .
Усмивката му бе същата , сдържана , леко крива и едва прикриваща липсата на предните зъби .
Същата пролет видях как ергенчето изнася от къщи оскъдната си покъщина .
- Какво става бе , комшу – го попитах . – Да не би да сменяш махалата , че какво ти беше тука .
Бил заменил апартамента си за малка къщица някъде около старата част на града .
- Ами реката е наблизо , ще ходя за риба . Пък и защо ми е този апартамент , сам човек във три стаи . И някой лев ми остана , трудни времена са – утешяваше се сякаш той .
Така няколко години не бяхме се виждали , когато една пролет със семейството се разхождахме около стария квартал до реката . От една тераска на порутена къщица ми махна ергенчето . Косата му бе пооредяла доста , бе още по- слаб от преди , но сякаш имаше нов блясък в очите му .
- Аз пак ще живея в апартамент , и гараж дори ще си имам . – Засмя се той и сякаш усмивката му не бе толкова изкривена . – Ще вдигат малък блок на мястото на къщата ми , и за мен ще има място , нали съм собственик . До година – две ще привършат , след седмица се изнасям . Е , на квартира отивам , ама времето бързо ще мине .
Пожелахме си всичко хубаво и се разделихме .
Лятото си замина и този път , отново дойде есента . Беше топъл ден , надвечер бях излязъл да се разходя по старите калдаръми на града . На мястото около синята къщица на ергенчето се бе надигнал нов красив блок . Приближих да го разгледам , може би щях да видя стария си приятел , нали го знаех как чакаше с нетърпение отново да е новодомец . Пък и може да е дошъл някой акъл да даде на майсторите , той обичаше да разговаря с хората .
Тогава видях закачен на един от двата гаража избелял лист с името му . Не бях готов за това , някак си тази новина ме свари неподготвен .
- Добър човек бе , леля , ама нямаше късмет да се нанесе на новото. – Една възрастна жена ме заговори , явно комшийка тук наблизо .
Няколко дни преди да съборят къщицата не били го виждали да излиза навън . Това било необичайно за ергенчето , хората разбили входната врата и го намерили сам в кухничката си . На масата стоял разпънат чертеж на малкото му апартаментче , в което щял да се настани след една-две години . Дори бил правил някакви свои бележки с молив , мислейки че това време ще дойде скоро . И то наистина скоро щеше да настъпи , но без ергенчето .
Преди няколко дни пак минах от там . Блокчето вече не е така ново , обитателите му отдавна са се нанесли . Двата гаража отпред се бяха превърнали на малки магазинчета . Мислех си дали тези , които обитават неговото жилище знаят кой е щял да живее вместо тях на това място . Сигурно . Но така става , че понякога нашето бъдеще се гради на нечие чуждо нещастие . Без да го искаме дори .
Като това на едно самотно , с леко изкривена и зле прикрита усмивка ергенче , което обичаше да говори с хората .
вторник, 13 януари 2009 г.
Случайни и незабравими срещи
Ангел Каралийчев
Бях втори или трети клас . В училището ни – 134-то трябваше да гостува Ангел Каралийчев . Натовариха мен да го поканя , отидох у тях за да свърша тази задача . Той живееше на Попа – някъде около Художествената гимназия . Сега мисля , че онова пътуване от улица „Пиротска” до центъра със смяна на два трамвая е било сигурно първото ми самостоятелно навлизане в света на възрастните . Бях много горд със себе си .
Писателят ме покани в големия си хол , имаше книги навсякъде . Не се изненада , че момче на осем години е дошло при него . Беше много възрастен . Не говореше много- много , сигурно се бе уморил от това внимание , което в последните му години сигурно му тежеше .
Училищната среща не съм запомнил с нищо особенно .
Апостол Карамитев
Вече бях студент , мисля че бе есента на 73- та . Бях се отказал от активния спорт , но често ходех в Борисовата градина да бягам . Обикновенно сам . Така около алея „ Яворов „ се разминах очи в очи с този голям актьор . Стори ми се много тъжен и самотен . Ходеше бързо и енергично , както го знаем от филмите , но изражението на лицето будеше състрадание . Бе така вглъбен в себе си , навярно е знаел какво му предстои .
Няколко месеца по- късно си отиде завинаги . Само на петдесет .
Първата Тоника
Някъде тогава на Римска стена ги срещнах . Бяха само четиримата , Гого , Ева ,Сия и Яким . Сякаш бяха слезли току- що от сцената . Онова време правеха голямо впечатление . С дрехите , така цветни и красиви , с усмивките на лицата си и с естествената си хубост .
По- късно се нароиха много други състави , но за мен те си остават най- харизматичната и
обаятелната , завладяваща публиката група .
Жалко , че по- късно се разделиха . Но се яви новата Тоника и Домино , така че всяко зло за добро .
Сатиричният театър
Онези години артистите от Сатирата бяха най- популярните и обичани . Редили сме се на ”търси се „ не веднъж . А по „ Стефан Караджа „ редовно ги срещахме . Васил Попов , Хиндо , Коста Карагеоргиев , Саркиз , Никола Анастасов . Винаги усмихнати и много лъчезарни . Направо магнетични .
„ Римска баня „ и „ Сако от велур „ на Стратиев си бяха направо революция в театралните среди и сред публиката .
Обожавахме ги . И те го знаеха .
Явор Милушев и Цветана Манева
Беше есента на 76 –та . Връщах се с влак от Пловдив за София . В купето седнах срещу Явор и Цветана . Бяха много красиви и двамата . Тя през целото пътуване спеше . Тогава мисля , че играеше и в двата града . Сигурно не й е било леко .
Но в началото на пътуването рееха погледа си през прозореца . На един баир всред вилните местенца някой бе орязал чемширената си ограда така , че отдалеч се четеше името – Явор . Двамата се спогледаха и се усмихнаха .
Бяха много мили в мълчанието си .
Дамян Дамянов
Бях вече завършил и работех на ТЕЦ Марица – изток . Една вечер имахме гост , поета Дамян Д . Дори не знаех как изглежда , бях шокиран , когато жена му и някакъв мъж го пренесаха на ръце до трибуната . А и едва се разбираше какво говори .
Но какъв поетичен талант и каква душевност !
Зададох му два въпроса , дали е писал по поръчка и как така се ражда и съхранява талантът .
- Писал съм , разбира се . А талантът ми е да съм поет . Вашият е сигурно да сте инженер .
Сигурно беше прав . Поне за първото съм сигурен .
Антон Радичев
Преди две години при мои приятели , където бях на гости дойде и Антонката .
Познавал се с домакините от неотдавна . Много непринуден и естествен човек . И много младолик , екрана изглежда нарочно го състарява . А и излезе , че сме спортували заедно лека атлетика на стадион „ Раковски „ преди години . Подари ми касета на НЛО – малко му е чоглаво , че вече не са заедно и на екран . Но нали си е добър артист , ангажиментите му не са малко .
Не си го спомням от спортните ми години , но това е без значение .
-------------------------------
Всеки има такива срещи . Сега е пълно със нови лица . Медийни , спортни , бизнесменски и политически . Самият ти можеш да си знаменитост . Нали живеем вече в нов свят на неограничените възможности .
Но си мисля , че тогава си бе по – хубаво , тези хора се открояваха силно и си бяха истински знаменитости . И хората ги бяха направили такива , многото хора , на които бяха любимци и то не случайно и задълго .
Бях втори или трети клас . В училището ни – 134-то трябваше да гостува Ангел Каралийчев . Натовариха мен да го поканя , отидох у тях за да свърша тази задача . Той живееше на Попа – някъде около Художествената гимназия . Сега мисля , че онова пътуване от улица „Пиротска” до центъра със смяна на два трамвая е било сигурно първото ми самостоятелно навлизане в света на възрастните . Бях много горд със себе си .
Писателят ме покани в големия си хол , имаше книги навсякъде . Не се изненада , че момче на осем години е дошло при него . Беше много възрастен . Не говореше много- много , сигурно се бе уморил от това внимание , което в последните му години сигурно му тежеше .
Училищната среща не съм запомнил с нищо особенно .
Апостол Карамитев
Вече бях студент , мисля че бе есента на 73- та . Бях се отказал от активния спорт , но често ходех в Борисовата градина да бягам . Обикновенно сам . Така около алея „ Яворов „ се разминах очи в очи с този голям актьор . Стори ми се много тъжен и самотен . Ходеше бързо и енергично , както го знаем от филмите , но изражението на лицето будеше състрадание . Бе така вглъбен в себе си , навярно е знаел какво му предстои .
Няколко месеца по- късно си отиде завинаги . Само на петдесет .
Първата Тоника
Някъде тогава на Римска стена ги срещнах . Бяха само четиримата , Гого , Ева ,Сия и Яким . Сякаш бяха слезли току- що от сцената . Онова време правеха голямо впечатление . С дрехите , така цветни и красиви , с усмивките на лицата си и с естествената си хубост .
По- късно се нароиха много други състави , но за мен те си остават най- харизматичната и
обаятелната , завладяваща публиката група .
Жалко , че по- късно се разделиха . Но се яви новата Тоника и Домино , така че всяко зло за добро .
Сатиричният театър
Онези години артистите от Сатирата бяха най- популярните и обичани . Редили сме се на ”търси се „ не веднъж . А по „ Стефан Караджа „ редовно ги срещахме . Васил Попов , Хиндо , Коста Карагеоргиев , Саркиз , Никола Анастасов . Винаги усмихнати и много лъчезарни . Направо магнетични .
„ Римска баня „ и „ Сако от велур „ на Стратиев си бяха направо революция в театралните среди и сред публиката .
Обожавахме ги . И те го знаеха .
Явор Милушев и Цветана Манева
Беше есента на 76 –та . Връщах се с влак от Пловдив за София . В купето седнах срещу Явор и Цветана . Бяха много красиви и двамата . Тя през целото пътуване спеше . Тогава мисля , че играеше и в двата града . Сигурно не й е било леко .
Но в началото на пътуването рееха погледа си през прозореца . На един баир всред вилните местенца някой бе орязал чемширената си ограда така , че отдалеч се четеше името – Явор . Двамата се спогледаха и се усмихнаха .
Бяха много мили в мълчанието си .
Дамян Дамянов
Бях вече завършил и работех на ТЕЦ Марица – изток . Една вечер имахме гост , поета Дамян Д . Дори не знаех как изглежда , бях шокиран , когато жена му и някакъв мъж го пренесаха на ръце до трибуната . А и едва се разбираше какво говори .
Но какъв поетичен талант и каква душевност !
Зададох му два въпроса , дали е писал по поръчка и как така се ражда и съхранява талантът .
- Писал съм , разбира се . А талантът ми е да съм поет . Вашият е сигурно да сте инженер .
Сигурно беше прав . Поне за първото съм сигурен .
Антон Радичев
Преди две години при мои приятели , където бях на гости дойде и Антонката .
Познавал се с домакините от неотдавна . Много непринуден и естествен човек . И много младолик , екрана изглежда нарочно го състарява . А и излезе , че сме спортували заедно лека атлетика на стадион „ Раковски „ преди години . Подари ми касета на НЛО – малко му е чоглаво , че вече не са заедно и на екран . Но нали си е добър артист , ангажиментите му не са малко .
Не си го спомням от спортните ми години , но това е без значение .
-------------------------------
Всеки има такива срещи . Сега е пълно със нови лица . Медийни , спортни , бизнесменски и политически . Самият ти можеш да си знаменитост . Нали живеем вече в нов свят на неограничените възможности .
Но си мисля , че тогава си бе по – хубаво , тези хора се открояваха силно и си бяха истински знаменитости . И хората ги бяха направили такива , многото хора , на които бяха любимци и то не случайно и задълго .
неделя, 11 януари 2009 г.
Всеки с номера си - неделни мисли
Забелязали ли сте , че някои хора много обичат да се оплакват . Всъщност те и не съзнават , че са се пристрастили към това свое вайкане . Ами вечно мрънкат и все са недоволни от обратите , които техният живот им поднася .
- Защо на нас се случва това , с какво сме прегрешили , о Боже ! - Театралничът без да съзнават дори тези мъченици на собствената си съдба .
- Ние ли сме толкова грешни , че така жестоко ни наказваш ! – често говорят , обединявайки в множественото число всички членове на семейството си , в центъра на което обаче неизменно са те .
И което си е показателно , техните проблеми са винаги на първо място и най - тежки за разрешение . Мрънкането им е така досадно , че носят едно напрежение и отрицателна енергия в обкръжението си и ако си близък с тях , горко ти . Защото не можеш дори и малко да приплачеш понякога , а да не говорим ако имаш някоя радост и чудесно събитие да споделиш . Ще те прекъснат точно когато толкова искаш да разкажеш за своето си малко щастие и разбира се ще вкарат посоката на разговора в своя хленчещ и състрадателен коловоз .
А бе малко си е мъка с такива хора .
Пък ако се вгледаш по – внимателно , ще видиш че скоро колата са си сменили . Или пък надстрояват гаража заедно със всички около тях и скоро ще дават новопостроената бекярска жилищна площ под наем . И нещо как изведнъж са се намърдали на тази сладка общинска служба , където не падат много пари , ама какво пък толкова вършат , освен че стоят на топло и спокойничко . И както се оплакват , изведнъж пък някакви наследства им се явяват , при все че са на сума ти години . Ама приемат от комшии я някой зеленчук за зимата , я някоя мръвка или просто сланинка , да не става зян , не за друго .
Да не вземеш пък да им навлезеш в професионалната им област . Не че я упражняват тази си професия от години , ама какъв си ти , за да претендираш за място под слънцето . Там си е запазена територия и не може току – тъй да се месиш като последния дилетант . Откъде накъде , какво пък си въобразяваш .
Разказчета , поезия , я малко се осъзнай . Да не си член на Съюза на българските писатели , че си тръгнал да дращиш по листа .
По- добре стой кротко и слушай колко труден и несправедлив е животът към техните изстрадали души !
И още малко , взел си наистина да им повярваш .
- Защо на нас се случва това , с какво сме прегрешили , о Боже ! - Театралничът без да съзнават дори тези мъченици на собствената си съдба .
- Ние ли сме толкова грешни , че така жестоко ни наказваш ! – често говорят , обединявайки в множественото число всички членове на семейството си , в центъра на което обаче неизменно са те .
И което си е показателно , техните проблеми са винаги на първо място и най - тежки за разрешение . Мрънкането им е така досадно , че носят едно напрежение и отрицателна енергия в обкръжението си и ако си близък с тях , горко ти . Защото не можеш дори и малко да приплачеш понякога , а да не говорим ако имаш някоя радост и чудесно събитие да споделиш . Ще те прекъснат точно когато толкова искаш да разкажеш за своето си малко щастие и разбира се ще вкарат посоката на разговора в своя хленчещ и състрадателен коловоз .
А бе малко си е мъка с такива хора .
Пък ако се вгледаш по – внимателно , ще видиш че скоро колата са си сменили . Или пък надстрояват гаража заедно със всички около тях и скоро ще дават новопостроената бекярска жилищна площ под наем . И нещо как изведнъж са се намърдали на тази сладка общинска служба , където не падат много пари , ама какво пък толкова вършат , освен че стоят на топло и спокойничко . И както се оплакват , изведнъж пък някакви наследства им се явяват , при все че са на сума ти години . Ама приемат от комшии я някой зеленчук за зимата , я някоя мръвка или просто сланинка , да не става зян , не за друго .
Да не вземеш пък да им навлезеш в професионалната им област . Не че я упражняват тази си професия от години , ама какъв си ти , за да претендираш за място под слънцето . Там си е запазена територия и не може току – тъй да се месиш като последния дилетант . Откъде накъде , какво пък си въобразяваш .
Разказчета , поезия , я малко се осъзнай . Да не си член на Съюза на българските писатели , че си тръгнал да дращиш по листа .
По- добре стой кротко и слушай колко труден и несправедлив е животът към техните изстрадали души !
И още малко , взел си наистина да им повярваш .
петък, 19 декември 2008 г.
Аз тройкаджия ли съм - малки мисли
Вчерашният ден се явих на интервю за работа . Два дни преди това разбрах за свободната позиция , където едно от изискването бе инженерно образование и най - малко четири години по специалността . Коя специалност не беше ясно , дали свързана с новата длъжност или ей така , като инженер . Обявата кротко се мъдреше , окачена в коридора на организацията .
Както и да е . Тя службата , за която кандидатствах си е нещо като държавна служба . Няма да изпадам в подробности , както се казва за да не й правя реклама . Всичко си бе документирано , големи педанти са тези държавници . Първо - класиране по документи . Там минах ситото . После писмено известие , че съм допуснат на ИНТЕРВЮ . Пиша го с главни букви не случайно . Защото не бе назован втория тур като конкурс например , а като интервю .
Добре . Бях подал последен документите си , последен минах и на така нареченото интервю . Бяхме насочени с материали и нормативни актове , които са в основата на бъдещата работа за тази позиция . Два дена четох като първокурсник , е , длъжен съм да отбележа , че не съм се презорил .
И се явих в прекрасно настроение на това ИНТЕРВЮ . Там едни документи пак се подписваха , тонът на изпитващите - повече от благ и учтив . Двама души от поделението , за което кандидатствах и двама от Централата .
Тъййй . Мисля , че добре се представих . Не гледах в материалите , по които се водеше разговорът . Показах им , че мога да мисля логично и за четиридесет и пет минути не отговорих само на два подвъпроса . Но бързо се ориентирах в пропуска си , както каза председателят на комисията не се намираме на изпит , че да не разполагаме с нужните ни за работа документи .
И днес дойде резултатът . Най - учтиво ми съобщиха оценката - около ТРОЙКА . И че не съм класиран в това трудно състезание . Да ми пратят ли резултата или ще отида на място да си го получа .
Ей , тия нямат грешка . Само дето трябваше да настоявам за разяснение , какво значи тази моя оценка . След кратка пауза дойде отговорът , максималният бал , който се дава е ПЕТИЦА . Не че са я дали на някой от кандидатите . Но аз съм извън борда .
Изводите всеки може да си ги направи . Уж интервю , а пък сякаш си на състезание по художествена гимнастика . Дават ти бал до стотната . Какви са критериите за оценка , няма да ги питам . Ама май са повече субективни , ами гимнастика си е това .
Както и няма да ги питам за кой бе това състезание . Защото няма да ми отговорят , така и ще се разбере скоро .
Я да попитам не съдиите , а публиката .
Според вас аз за ТРОЙКА ли съм .
Както и да е . Тя службата , за която кандидатствах си е нещо като държавна служба . Няма да изпадам в подробности , както се казва за да не й правя реклама . Всичко си бе документирано , големи педанти са тези държавници . Първо - класиране по документи . Там минах ситото . После писмено известие , че съм допуснат на ИНТЕРВЮ . Пиша го с главни букви не случайно . Защото не бе назован втория тур като конкурс например , а като интервю .
Добре . Бях подал последен документите си , последен минах и на така нареченото интервю . Бяхме насочени с материали и нормативни актове , които са в основата на бъдещата работа за тази позиция . Два дена четох като първокурсник , е , длъжен съм да отбележа , че не съм се презорил .
И се явих в прекрасно настроение на това ИНТЕРВЮ . Там едни документи пак се подписваха , тонът на изпитващите - повече от благ и учтив . Двама души от поделението , за което кандидатствах и двама от Централата .
Тъййй . Мисля , че добре се представих . Не гледах в материалите , по които се водеше разговорът . Показах им , че мога да мисля логично и за четиридесет и пет минути не отговорих само на два подвъпроса . Но бързо се ориентирах в пропуска си , както каза председателят на комисията не се намираме на изпит , че да не разполагаме с нужните ни за работа документи .
И днес дойде резултатът . Най - учтиво ми съобщиха оценката - около ТРОЙКА . И че не съм класиран в това трудно състезание . Да ми пратят ли резултата или ще отида на място да си го получа .
Ей , тия нямат грешка . Само дето трябваше да настоявам за разяснение , какво значи тази моя оценка . След кратка пауза дойде отговорът , максималният бал , който се дава е ПЕТИЦА . Не че са я дали на някой от кандидатите . Но аз съм извън борда .
Изводите всеки може да си ги направи . Уж интервю , а пък сякаш си на състезание по художествена гимнастика . Дават ти бал до стотната . Какви са критериите за оценка , няма да ги питам . Ама май са повече субективни , ами гимнастика си е това .
Както и няма да ги питам за кой бе това състезание . Защото няма да ми отговорят , така и ще се разбере скоро .
Я да попитам не съдиите , а публиката .
Според вас аз за ТРОЙКА ли съм .
сряда, 10 декември 2008 г.
Жълти пиленца и двама малки разбойника - разказ
Между времето на малкото трамвайче и улица „ Опълченска „ за мен имаше едно друго време . Живеехме под наем на улица „ Крум Попов „ в една малка къщурка с неголямо дворче . То къщицата бе една стая и килер . Но бяхме само нашето семейство . Хазяите , възрастен мъж и неомъжената му вече порастнала дъщеря обитаваха друга , вече съвсем прилична къща с асма и плодни дръвчета пред нея .
С брат ми всеки ден ходехме по „ Криволак „ при дядо ни на „ училище „ . Но затова вече съм ви казвал . Имаше една проклета кака по пътя , много ни се подиграваше и тормозеше . Докато един ден с брат ми й скочихме изненадващо отгоре й . Оттогава ни остави на мира .
Нямахме играчки , колела или нещо друго , което е в живота на сегашните деца . Затова сами се забавлявахме , като си измисляхме какви ли не щуротии . Най – доволни бяхме , когато ни къпеха в едно голямо корито . Защото преди това знаехме за предстоящата баня и през деня се омазвахме с кал и прахоляк до ушите . Нали и без това щяхме да се поливаме обилно с онези тиквени кратунки , издълбани и служайки ни наместо металните тасчета . За които чак по- късно узнахме , че съществуват , когато тръгнахме с баща ни на обществената баня .
Беше ранна пролет . Татко ни бе взел двадесетина съвсем малки пиленца . Работеше чак в Костинброд , оттам ги бе закупил . Трябваше малко да порастнат и да заминат на село , където живееха баба ни и дядо ни . Всяка година по Великден получавахме колет от тях – голяма плетена кошница с козунаци , боядисани яйца и едно сварено пиле . И два месеца по- късно още една кошница , пълна с череши . Най – сладките череши , които съм ял през живота си . А обратно кошницата пътуваше винаги с килограм маслини , понякога и кутия лимонови резенки . На село маслините си бяха голям деликатес – то в хоремага не бяха и чували за тези костилкови черни и продълговати топченца .
Баща ни много се грижеше за непослушковците- пиленца . Редовно ги подсушаваше на електрическия котлон , когато бяха целите омърлушени и прогизнали от дъжда навън . А и бяха много лакоми . Тръскаше малките им човчета надолу , защото нямаха насита и често се давеха . Но не с пшеничени смески , а с натрошена картофена манджа , която хич не бе любима на мен и брат ми . Имаше едно много любопитно пиле , беше паднало в клозета на двора . Жаждата за свобода щеше да му струва живота . Котаракът само чакаше да издрапа по дъските навън , за да го излапа .
Баща ми тогава бръкна в дупката и го извади . Цялото се бе свило от страх , сърчицето му щеше да изкочи . Бая време мина , докато отново се опери . Навярно оттам идва приказката , за къде си с туй пилешко сърце . При все , че на всеки от нас се е случвало това учестено и силно , продиктувано от внезапния страх тупкане в гърдите .
Минаха много години , когато на мястото на двете къщи израстна голям блок . Така се случи , че мой приятел от студентските години го проектира , построи и живя там . Обаче нямаше късмет , преди три години си отиде . Но това е друга история .
Май много се разприказвах . Съвсем ще се вдетиня с тези спомени . Или както жена ми казва , стига си живял с миналото . Стига с твоите поезии . Почни да печелиш пари .
Ама май е вече късно за това . По- лесно ми е да съхраня и извикам спомена .
Сигурно защото той не ме е напускал .
С брат ми всеки ден ходехме по „ Криволак „ при дядо ни на „ училище „ . Но затова вече съм ви казвал . Имаше една проклета кака по пътя , много ни се подиграваше и тормозеше . Докато един ден с брат ми й скочихме изненадващо отгоре й . Оттогава ни остави на мира .
Нямахме играчки , колела или нещо друго , което е в живота на сегашните деца . Затова сами се забавлявахме , като си измисляхме какви ли не щуротии . Най – доволни бяхме , когато ни къпеха в едно голямо корито . Защото преди това знаехме за предстоящата баня и през деня се омазвахме с кал и прахоляк до ушите . Нали и без това щяхме да се поливаме обилно с онези тиквени кратунки , издълбани и служайки ни наместо металните тасчета . За които чак по- късно узнахме , че съществуват , когато тръгнахме с баща ни на обществената баня .
Беше ранна пролет . Татко ни бе взел двадесетина съвсем малки пиленца . Работеше чак в Костинброд , оттам ги бе закупил . Трябваше малко да порастнат и да заминат на село , където живееха баба ни и дядо ни . Всяка година по Великден получавахме колет от тях – голяма плетена кошница с козунаци , боядисани яйца и едно сварено пиле . И два месеца по- късно още една кошница , пълна с череши . Най – сладките череши , които съм ял през живота си . А обратно кошницата пътуваше винаги с килограм маслини , понякога и кутия лимонови резенки . На село маслините си бяха голям деликатес – то в хоремага не бяха и чували за тези костилкови черни и продълговати топченца .
Баща ни много се грижеше за непослушковците- пиленца . Редовно ги подсушаваше на електрическия котлон , когато бяха целите омърлушени и прогизнали от дъжда навън . А и бяха много лакоми . Тръскаше малките им човчета надолу , защото нямаха насита и често се давеха . Но не с пшеничени смески , а с натрошена картофена манджа , която хич не бе любима на мен и брат ми . Имаше едно много любопитно пиле , беше паднало в клозета на двора . Жаждата за свобода щеше да му струва живота . Котаракът само чакаше да издрапа по дъските навън , за да го излапа .
Баща ми тогава бръкна в дупката и го извади . Цялото се бе свило от страх , сърчицето му щеше да изкочи . Бая време мина , докато отново се опери . Навярно оттам идва приказката , за къде си с туй пилешко сърце . При все , че на всеки от нас се е случвало това учестено и силно , продиктувано от внезапния страх тупкане в гърдите .
Минаха много години , когато на мястото на двете къщи израстна голям блок . Така се случи , че мой приятел от студентските години го проектира , построи и живя там . Обаче нямаше късмет , преди три години си отиде . Но това е друга история .
Май много се разприказвах . Съвсем ще се вдетиня с тези спомени . Или както жена ми казва , стига си живял с миналото . Стига с твоите поезии . Почни да печелиш пари .
Ама май е вече късно за това . По- лесно ми е да съхраня и извикам спомена .
Сигурно защото той не ме е напускал .
четвъртък, 4 декември 2008 г.
Подаръците и наказанията в нашето детство - разказ
Имам един спомен от много малък . Беше първи януари . Когато се събудих под възглавницата ми дядо Мраз бе оставил един портокал . Баща ми го нямаше , сигурно излязъл по своите си работи . Явно много съм слушал през изминалата година , щом съм си заслужил тази толкова сладка изненада . Портокалите тогава бяха рядкост , а Коледа по обясними причини не се отбелязваше .
Този добър дядо Мраз винаги ни навестяваше през идващите години . Колко трудно бе да приемем като по- големи , че друг ни раздава подаръците . В къщи винаги бяхме изненадвани и не можехме да разберем как става това . И защо толкова много бърза , че не можем да го видим . За мен обикновенно оставяше до вратата гумена топка , голяма и шарена . А когато станах около деветгодишен много се гордеех вече с истински футбол с плондир . Мирисът на естествената му кожа го усещам и сега , след толкова много години .
Но подаръците съвсем не бяха ежедневие . Дори в къщи на Нова година никога не сме имали елха , а само една-две борови клонки . Сигурно нашите са си мислели , че подаръците разглезват децата . А най - вече това си го обяснявам с трудните години , в които семейството ни живееше . За нашите рожденни дни с брат ми също не си спомням някакво разточителство . Дори нещо повече , за моя рожден ден , който е в началото на януари минавах често с новогодишния си подарък . Ама нали това бяха любимите ми футболни топки аз бях доволен и не претендирах за повече .
Спомням си на един пионерски лагер как баща ни дойде при нас и ни донесе пълна купа с малини , които обичаше да бере през лятото на Витоша . Другите деца ни гледаха със завист , разбира се че изядохме плодовете с най- добрите си приятелчета .
Така че наказанията май бяха по- чести от подаръците . Стояли сме с брат ми с вдигнати ръце и с лице към стената , а и бая шамарчета сме изяли . Но много пъти сме виждали как баща ни се подсмихва под мустак по време на наказанията ни . И това ни правеше вече сигурни , че прегрешенията не са чак толкова големи .
За мен най- голямото наказание бе да бъда лишен от любимата ми игра на футбол с децата на двора . И когато то изтечеше аз вече летях по стълбищата и прескачах по пет-шест стъпала наведнъж . Бързах да наваксам в игрите , бях истински щастлив .
Лятото , което винаги прекарвахме на село сме правели много магарии . Но братовчед ни бе върха на пакостите . Той хич не бе по уроците и леля ни се страхуваше много за бъдещето му . А и толкова бой ядеше , че всички в голямото семейство на дядо ни се опасяваха да не се омагарчи от това . А един комшия казваше , учението не е гаранция за нищо , може той да се нареди най- добре от всички в живота .
Така и стана , толкова работлив и управен израстна този наш братовчед-калпазанин .
Сега си припомних един разказ на Дончо Цончев . Казва се „ Бащите ни „ .
Как с годините ни чувствата към бащата се променят . Мислим го за бог , когато сме на дванадесет . После след десетина години - той не е нищо особено . А някъде около тридесетте казваме , и той е като всички останали .
За да дойде това време , когато ние отдавна вече сме бащи , отиваме към дядовци . И отново построяваме чувството към бащата във дългата вертикална колонка . Теглим чертата . И под нея излиза : „ Ех , къде е сега баща ми да го попитам . „
Този добър дядо Мраз винаги ни навестяваше през идващите години . Колко трудно бе да приемем като по- големи , че друг ни раздава подаръците . В къщи винаги бяхме изненадвани и не можехме да разберем как става това . И защо толкова много бърза , че не можем да го видим . За мен обикновенно оставяше до вратата гумена топка , голяма и шарена . А когато станах около деветгодишен много се гордеех вече с истински футбол с плондир . Мирисът на естествената му кожа го усещам и сега , след толкова много години .
Но подаръците съвсем не бяха ежедневие . Дори в къщи на Нова година никога не сме имали елха , а само една-две борови клонки . Сигурно нашите са си мислели , че подаръците разглезват децата . А най - вече това си го обяснявам с трудните години , в които семейството ни живееше . За нашите рожденни дни с брат ми също не си спомням някакво разточителство . Дори нещо повече , за моя рожден ден , който е в началото на януари минавах често с новогодишния си подарък . Ама нали това бяха любимите ми футболни топки аз бях доволен и не претендирах за повече .
Спомням си на един пионерски лагер как баща ни дойде при нас и ни донесе пълна купа с малини , които обичаше да бере през лятото на Витоша . Другите деца ни гледаха със завист , разбира се че изядохме плодовете с най- добрите си приятелчета .
Така че наказанията май бяха по- чести от подаръците . Стояли сме с брат ми с вдигнати ръце и с лице към стената , а и бая шамарчета сме изяли . Но много пъти сме виждали как баща ни се подсмихва под мустак по време на наказанията ни . И това ни правеше вече сигурни , че прегрешенията не са чак толкова големи .
За мен най- голямото наказание бе да бъда лишен от любимата ми игра на футбол с децата на двора . И когато то изтечеше аз вече летях по стълбищата и прескачах по пет-шест стъпала наведнъж . Бързах да наваксам в игрите , бях истински щастлив .
Лятото , което винаги прекарвахме на село сме правели много магарии . Но братовчед ни бе върха на пакостите . Той хич не бе по уроците и леля ни се страхуваше много за бъдещето му . А и толкова бой ядеше , че всички в голямото семейство на дядо ни се опасяваха да не се омагарчи от това . А един комшия казваше , учението не е гаранция за нищо , може той да се нареди най- добре от всички в живота .
Така и стана , толкова работлив и управен израстна този наш братовчед-калпазанин .
Сега си припомних един разказ на Дончо Цончев . Казва се „ Бащите ни „ .
Как с годините ни чувствата към бащата се променят . Мислим го за бог , когато сме на дванадесет . После след десетина години - той не е нищо особено . А някъде около тридесетте казваме , и той е като всички останали .
За да дойде това време , когато ние отдавна вече сме бащи , отиваме към дядовци . И отново построяваме чувството към бащата във дългата вертикална колонка . Теглим чертата . И под нея излиза : „ Ех , къде е сега баща ми да го попитам . „
Абонамент за:
Публикации (Atom)
