четвъртък, 15 април 2010 г.

Старецът и момчето- разказ

Старецът напоследък сънуваше един и същи сън, вече половин година. Изкачваше се по стръмния и посипан с камънак път, нагоре към снежния връх на планината. Усилията да преодолее болките на старостта го задъхваха, стъпките му бяха бавни и неуверени. Но устремени нагоре. И когато му оставаха последните метри, нещо го задушаваше, крайниците му изтръпваха и той се будеше, изправен в леглото, целият облян в пот.
С нетърпение дочака пролетта. Дърветата бяха открили отново зеления си цвят, сякаш жълт прах беше засипал храстите, червените цветове на ябълковото дърво пред прозорецът му говореха, че вече е дошло времето на голямото изпитание. Да се изкачи отново там, горе. Или да се примири окончателно със старостта.

Момчето беше вече решило, ще се катери до върха. Не му е нужен никой. Трябва да докаже, че може и сам, и че е вече пораснал. Раницата, обувките, шапката и ръкавиците, малко храна и вода. И един стар, с олющено стъкло и циферблат ръчен часовник. Този на баща му, оставил ги с майка му толкова рано. Но не чак толкова, момчето помнеше, как заедно изкачваха планината и върховете. Не и най-големия и високия, сега вече беше неговият ред. Ще се справя, времето ми вече е дошло, си мислеше момчето и с нетърпение чакаше зимата да си отиде.

Утрото ги застигна някъде в началото на пътя. Слънцето опитваше да се промуши през сивкавата и лепкава пелена, с които бяха наметнати облаците, дърветата потръпваха от студ, тревата все още беше студена и влажна. Отпред вървеше старецът, отсякъл здрав клон, на който се подпираше, когато спираше за кратката си почивка. Момчето го следваше отдалеч, и бързо го застигаше. Вятърът свистеше наоколо, птиците отдавна се бяха разбудили, поляната с дивите ягоди беше разпиляла бялото навсякъде по себе си. А двамата мислеха за едно и също, за снежния връх там горе, но по различен начин се бяха устремили към него.
За единия той беше началото.
За другия, началото на края. А може би и самият край.

Момчето вече беше под върха, когато нещо го накара да се обърне назад. Някаква неясна и неопределена мисъл. Старецът беше на двеста метра по-надолу, личеше, че му е много трудно. Потта беше избила по цялото му набръчкано и съсухрено лице, най–гъстите капки се бяха спрели над белите му гъсти вежди. Якето беше раздърпано по тялото му, краката едва държаха тялото изправено, по-скоро тоягата го задържаше, за да не падне върху каменистата пътека. Само погледът не се предаваше, момчето не можа да види това, но почувства, че той няма да е достатъчен, за да го изведе на върха. Времето беше едно, но за двамата съвсем различно. Начало или край, зависеше чие притежание е.
- Не ми помагай, недей- промълви старецът, момчето го беше подпряло с едната си ръка под мишницата.
- Имаме още малко до върха, само стотина метра. Горе ще си починеш- му каза момчето- Ще вървим двамата.
- Остави ме тук, ако мога, ще дойда и сам. Ти върви, върви!

Този ден бавно и сигурно вървеше към своя край. След него щеше да дойде още един, и още един, и още един...
Върховете ще бъдат също отново изкачвани. За пръв, или за последен път. Ще ги изкачват сами момчета, които горе ще се превръщат в мъже, понякога ще ги катерят и старци. Които не ще искат да повярват, че ще им е за последно. Някои ще се отказват по средата на пътя, други в неговия край, под върха. Трети ще го изкачат, но не ще повторят отново.
Но това момче, и този старец, те ще бъдат винаги там горе, защото единият има години пред себе си.
А другият пък има години зад гърба си.
Но и двамата имат върха в сърцето си. Което е най-важното, макар че между тях стои времето.

15.04.2010 Любомир Николов

събота, 20 март 2010 г.

Цвете в окото - разказ

От една седмица в окото ми се настани цвете. Необичайно е, трябва да свикна с промяната. Когато се погледна в огледалото, не го забелязвам. Но когато притворя другото око, цветето започва да ми се усмихва.
Понякога е синя фрезия, каквато подарих на жена си при първата ни среща, да бъде в тон с цвета на очите й, и да е нежна като тялото й. С годините и двамата се променихме, сега аз приличам на цъфнал бодил или на голямо глухарче, всеки момент готово да разпръсне белотата си настрани. А тя на синя разпукнала и натежала роза.
Но когато й купувам цвете, винаги избирам фрезия, така ми се иска онова чувство от преди години да е винаги около мен.
Цветето в окото ми се преобразява. Друг път е розов шипков храст, напомня ми за детските години на дъщеря ми. Крехка, но с израстващи остри бодли, за да се предпази от опасностите на живота. Защото мама и татко все по-рядко ще са с нея, и от сега нататък трябва да разчита само на себе си.
Случва се цветето бързо да преминава от синя дъхава мащерка, през жълт, игрив под ласките на вятъра кантарион, до кадифено мек като памук еделвайс. Това се случва, когато си мисля за планината, за високите й зелени или снежни рамене, върху които понякога съм се изкачвал. Тогава съм едновременно толкова малък, но пък и силен, защото съм поел от енергията й, която ме крепи дълго време след като се спусна отново в равнината.
А когато цветето премине от син синчец към червена роза, си мисля за баща ми с неговия ясен до последно поглед. И за застиналата кръв на един рано отишъл си от нас добър и скъп приятел.
Понякога виждам цвят, който не познавам, но ухае неповторимо. И знам, че е смокинов цвят, не може да е друг. Защото от него се раждат любимите ми смокини, носещи вкуса на лятото. Които ми напомнят за едно момиче, с което може би сме плували в морето, или сме се катерили по планините, има ли значение. Но което с белотата си сякаш иска да направи настъпващата ми зима по-спокойна и приемлива.
Така, че ако не ви разпозная, когато ви срещна, това е не защото съм ви забравил.
А защото имам мойто си цвете в окото.


20.03.2010 Любомир Николов

събота, 13 март 2010 г.

Довиждане, ден ! - хаотични мисли

Мислите препускат някъде из преживяното, думите напират да се докоснат до клавиатурата, надеждата чака, затаила дъх дали ще бъде забелязана, скрита зад сивотата на ежедневието. А времето си лети, без да го усетим.
Не, усещаме го по наивността на старите спомени, по красивите усмивки, запечатани на снимките ни, които не отваряме толкова често. Защото ни напомнят за отминалите дни, които са белязани със свежестта на отминалата младост. Но отново продължаваме, защото знаем, че днешният ден след време ще ни се струва все още млад, все още богат и смислен, защото такава ни е природата.
Да се самозалъгваме, да се успокояваме, да се надяваме, и в крайна сметка да се изправяме отново за битки.
А най-трудната е тази със себе си.
Затова нека да се приготвим за нея, защото тя никога не свършва с победител.
Свършва тогава, когато вече нищо не ще е от значение.
И колкото по-късно, толкова по-добре, защото шансовете ни да надделеем се увеличават с изминалото време.
Да го изпратим, днешния ден, и да му благодарим, че си отива.

вторник, 16 февруари 2010 г.

Още за клошарите

Няма безплатен обяд, това в днешно време си е самата истина.
Тези дни отново си мисля, напротив, има! Ако си клошар, спиш в кашони и събираш фасове по улицата и ги омотаваш в късове от стари вестници, ако си щастлив да те къпе само пролетния дъжд, ако дрехите ти не се влияят от модата и климата, а зъболекарят ти отдавна ти е бил дузпата, защото нямаш зъби, ако сънят ти е споделен зимата от уличните кучета, които те топлят, без да ти начисляват ДДС към сметките за парно и топла вода, за които отдавна си забравил, че съществуват, ако градския транспорт ти е отеснял, защото всички ще напуснат, когато се качиш, макар за да се повозиш само до следващата спирка, то сигурен съм:
Не само обядът, но и закуската и вечерята ще са ти безплатни!

В квартала се подвизават двама, млад мъж и възрастна жена, навярно му е майка. Мъкнат по дузина торби в ръцете си, облеклото им е едно и също, зиме и лете. Не говорят, понякога сядат покрай кофите и гризат по нещо.
Съвсем безплатно.

Но по-добре ще бъде, ако не допускаш да те сполети това щастие, за което малко хора ще ти завидят. Не за безплатното ти ястие, а за безпътното и безметежно съществуване, което обаче много скоро ще те накара да забравиш, че си човек!
Защото ще се превърнеш на подвижен кашон, който гледа само да е на сухо, по-малко студено и не толкова светло и ярко, за да можеш да заспи след всичкото щастие, което неочаквано го е сполетяло! Защото, сигурен съм, че пази Боже, никой не е застрахован от толкова много щастие, по-добре е да сме малко нещастни и да си плащаме за това!

четвъртък, 11 февруари 2010 г.

Рожден ден- разказ

В плика сложих една мартеница. Хубава е, сякаш си ти. Преди три години ми подари червенобяла лентичка, на първи март.
- Може и на глезена - беше казала, реакциите ми никакви ги нямаше, усмивката ти ме беше пронизала.
Сложих и химикалка, и бележник.
Обичаш да пишеш стихове, които аз обичам да чета.
Една въздишка незабелязано се мушна вътре. Разбира се, и една въздушна целувка.
Цвете не поставих, твоите писма са букет за мен. Не увяхват.
Моите са повече, малко драскат, но това е от бодлите ми. Те разраняват повече мен, отколкото теб.
Какво да се прави, няма друг начин.
Залепих го. После надписах. Имам седмица, за да го изпратя.

За друго нямам разрешение от времето.

10.02.2010

петък, 5 февруари 2010 г.

Ренета- Част втора -продължение

Есента се протягаше лениво и без да бърза се готвеше да отстъпи мястото си на зимата. Понякога в заговор със слънцето се мъчеше да забави студа и вятъра, които бяха все по-нетърпеливи да покажат силата си. В една такава притихнала вечер Любослав отиде в залата на Софийския университет, щеше да свири нова група, все още често се виждаше с бившите си съученици. Защото беше предпочел Геоложкия институт пред Математическия, като че ли под влиянието на новите си приятели, при които беше гостувал преди месец. На подиума с накуцване се появи младеж с кръгло лице и рошава голяма коса, нисък на ръст. Пя страхотно, и само на английски. Години след това стана известен, когато караше колелото си по софийските улици хората дори не го разпознаваха, свикнали с кривата му походка.
И както си стояха със Светлозар настрани, до тях се приближи с дяволита усмивка онова шашаво момиче от пролетта, изгледа го и възкликна:
- Ама това Любо ли е, че той станал много готин.
И го покани на танц.
Двамата се въртяха на претъпкания дансинг, косата на Ренета докосваше гърдите му, малкото й тяло в късата пола се притискаше до неговото, и той изведнъж разбра, че още оттогава я е харесвал.
Купонът завърши, Вержиния беше също дошла, и всички се забързаха по стръмната улица надолу към квартирата на Светозар. От „Тенекиите” купиха бутилка „Зубровка”, в шишето имаше незнайно защо тънка сламка. Ренета беше взела от служебния си кабинет малък касетофон ” Филипс”. Цяла касета с песни на Адамо. Токът изгасна, запалиха свещи, бяха дошли още дузина студенти, пръснали се бяха в двете стаи, хазяите бяха заминали за почивните дни в подбалканската си къща на спокойствие. Мелодиите следваха една след друга, отново танцуваха, после седнаха на изтърбушеният диван в ъгъла на стаята.
И както пушеха „Стюардеса” и пиеха направо от бутилката, дъха на момичето опари Любослав, очите й се бяха усмирили, той я целуна. После още веднъж.
- Е, кажи ми комплимента, кажи ми го- го запита Ренета, бялата й блуза , италианските ботуши до коляното, късата пола, малкото червено плетено елече, това на мен ли се случва, се питаше той.
- За какво говориш?
- Че не мога да се целувам, защо ми го спестяваш, вече на двадесет съм, има много да се уча.
Любослав се засмя.
- Не беше толкова зле, защо се измъчваш с тези глупости
- Много бързо ме свали, не си губиш времето- Ренета отново запали цигара.
- Ами то стана неочаквано, и заслугата не е само моя- й отговори Любослав.

В тъмната вечер двамата прегърнати крачеха по пустите улици, мантото й от мачкан лак не можеше да я стопли, Любослав непривично ситно крачеше до нея, уличните фенери осветяваха сенките им, стъпките отекваха в тишината, започваше се новият ден. Но след като нощта щеше да се умори да им предлага дискретността си за топлите им целувки.
- Мисля, че много бързо напредваш-двамата се засмяха, едно такси премина покрай тях, но те не бързаха за никъде.
Беше почти сутринта, когато Любослав се прибра вкъщи. Легна си усмихнат, на устните му се беше настанил вкус на зрели смокини. Отново, както преди четири години.

сряда, 3 февруари 2010 г.

Букет и сладко от горски ягоди - разказ

Виждах ги всяка сутрин в хотела, закусваха мълчаливо. Баща и дъщеря. Мъж на средна възраст, прошарени коси, среден на ръст, наблюдаваше я с нежност. Момичето беше около тринадесетгодишно, красиво, със спортна походка. Винаги си поръчваха от менюто палачинки с горски ягоди. Скиорският сезон беше в разгара си, после тръгваха да обикалят пистите наоколо и късно следобяд се качваха в стаята си, оставаха им още няколко дни, в които щяха да са заедно. Защото той живееше отделно от семейството си, вече половин година. Разбрах го случайно, една сутрин бях седнал на съседната маса и дочух какво си приказват. Както никога досега бяха разговорливи.
- Мама ми разказа една случка, била е на моите години. История с букетчета от диви ягоди. Може би и ти я знаеш.
- Да видим, разказвай- облегна се назад бащата. Току що бяха привършили с палачинките.
- Мама се влюбила за пръв път на един спортен лагер, високо в планината. Имало е много момчета и момичета. По цял ден били по тренировки, но вечер задължително се събирали около лагерния огън. И едно момче, казвало се като теб, тате, я избирало винаги от многото нейни приятелки, нали я знаеш онази игра на тунел. Ръка за ръка, гледали са се някак особено, някакъв ток протичал по телата им. Или са се търсели за танците, когато китара или акордеон разнасяли мелодиите си по голямата поляна, обградена с борови дървета. Но нищо повече, все пак онова време било друго, така ми разказваше мама. Един ден били около едно малко езеро, и топката, с която си играли попаднала навътре в него. И мама нагазила в студената вода, без да се замисли. Нали за тази топка отговаряло нейното момче. Как да го остави в беда. И после се разболяла, няколко дни лежала с температура в лагера. А той всяка вечер, преди лагерния огън бил при нея, с букетче от горски ягоди. Приятелките много й се сърдели, защото тя винаги изяждала сама ягодките. Не искала да дели чувствата си и този си подарък с никого. Така минал целият лагер, и оттогава мама много обича горски ягоди. И аз ги обичам. После никога повече не го видяла, този Любчо. А пък аз все си мисля, че това си бил ти, тате.
Видях как бащата се усмихна, после хвана дъщеря си за ръка.
- Чудното е, че и аз имам една такава история. И сега, като си помисля, какво съвпадение, онова момиче, за което ще ти разкажа, се казва като майка ти, Пролет. Едно лято отидох при братовчедките ми, бях на твоите години. А те засаждаха борчета високо в планината. Цялото им училище беше там. Ставаха сутрин много рано, преди изгрев слънце. Росата мокреше краката, мъглата обаче бързо се вдигаше и по обяд вече не можеше да се работи от жега. И всяка вечер имаха забава в столовата или около големия лагерен огън навън, край високо вдигнатото знаме на училището им. Аз бях с тях само една вечер, и танцувах с това момиче, за което ти казах. Много го бях харесал. А на другия ден набрах много ягоди, сечищата бяха почервенели от плод. После вкъщи варих сладко, за първи път в живота си. Стана ароматно, отлично се справих. И есента мойте братовчедки ми дойдоха на гости. С тях беше и Пролет. Черпих ги от моето сладко, бях много горд с това. Исках да й кажа, че я харесвам, че искам отново да бъда там, с нея в планината, под звездите и край светлината на вечерния огън. Но бяхме едва на твоите години. Не я видях повече. Но оттогава и аз много обичам горски ягоди.
Двамата, баща и дъщеря, се бяха умълчали. Може би си представяха , че зимата вече е свършила. Дошло е горещото лято. И те са там горе, при поляната с дивите ягоди.
Но не само двамата. А той, тя и Пролет, една жена на средна възраст, с едва видимо прошарени коси, която както тях обича много червените, дребни и дъхави горски ягоди.
Защото това са техните истории, на мама и татко, букет или сладко, какво значение има това. А може и да са ги преживели заедно, забравили са някои подробности, все пак доста време е минало оттогава. Но дъщеря им ще ги накара да си ги припомнят, защото тя най-много от тях обича неповторимия вкус на дивите ягоди.
03.02.2010 Любомир Николов