четвъртък, 19 април 2018 г.

За усмивката и зъбите


                     Счупих си зъба. Втори горен, вдясно. Поне да беше с пържола, а то с корен от целина. Добре, че преди много години бях „точка” на едно момиче, което следваше стоматология… Та оттогава ме е поела в ръцете си. Едни такива мънички, но пък правят чудеса…
                     И си спомних как един Първи май през 67-ма година бяхме се събрали целият род в селото на майка ми, при дядо и баба. Три семейства с по две деца, старите тогава бяха на моите сегашни години. Тъкмо си бяха построили нова къща, за две лета я вдигнаха. И досега си е там. Мисля си, защо нямаме снимки от онези дни, беше си вълнуваща среща. Но на втория ден на мен ми се изду бузата. Изписаха ми някакви лекарства, трябваше отокът да спадне. И така се върнахме в София, аз, брат ми, майка ми и баща ми. Двете ми лели със семействата си живееха в Казанлък. Във влака ме заговори едно момиче, бяхме си провесили главите над прозореца в коридора, беше пролет и вятърът рошеше младите ни глави. Аз тогава още не бях излизал с момиче и си бях малко вдървен, говореше повечето тя. И след малко в разговора се включи един отворко, измести ме набързо и през останалото време от пътя болката в устата ми се усили…
                     После ми извадиха зъба, нямах още шестнадесет, а вече бях без един зъб. Но пък дойде лятото и аз си намерих приятелка, спортистка като мен. Готвехме се за републиканските състезания по лека атлетика, бяхме на лагер в едно училище около стадион „ Раковски”. През деня тренирахме, а вечерта се разхождахме из квартала, хванати за ръце. Навсякъде по дворовете имаше плодни дръвчета, ябълки, круши, мушмули, а цветята в градините около портите бяха безчет. Състезанието мина, излязох на първата си среща с това момиче, беше пред кино „ Млада гвардия”, на най-хубавия булевард в София, отново се държахме за ръце и аз на другия ден заминах на село, при баба и дядо. Когато след месец се върнах, разбрах, че момичето ми се е заиграло с едни по-големи батковци. Страдах две седмици и половина. Така приключи моята първа, почти любов…Всъщност, историята може и да се разшири малко. Защото есента на същата година в Пирин се влюбихме с едно друго момиче, а след месец влязох в Инфекциозната болница, където лежах близо два месеца. Най-вероятно заради извадения зъб през пролетта, заразил съм се с жълтеница. После това момиче на петия ден дойде вкъщи да ме поздрави за рождения ми ден, въпреки явната карантина около мен. Но това вече е тема на друг разговор.
                    
                       Втория зъб, с който се разделих, беше на едно занятие в казармата. Вече бях на двадесет, цял месец се правехме на защитници на Родината, някъде по ямболските възвишения. Аз идвах от Спортната школа и гаубицата никак не ме привличаше. Най-щастлив бях, когато от разчета ме пускаха с цел набавяне на череши и вишни до близките градини. Момчетата ми даваха една брезентова мешка, някъде около час вървях по малки пътечки до дръвчетата, над тях имаше един микроязовир, където плувах съвсем сам под синьото небе. Черешите бяха едни дребни, почти черни и много сладки. Берях, ядях, куфях и си мислех за уволнението, което трябваше скоро да дойде. Но преди това ми се наду бузата, в лагера два пъти седмично идваше зъболекар. „ Ще го вадя”, каза ми той и аз извиках от изненада. „ Е, че няма да ти режа ръката, я”, със смях ми отвърна той и така се озовах с още една дупка в устата си. Старите пушки ми казаха, че можел да се излекува, но кой ще се занимава с мен, Родината е преди всичко…

                   Третия зъб, с който се простих, ми създаваше години наред проблеми. И преди около петнадесет години моята зъболекарка ме представи на една своя колежка, все пак специалист-хирург. Така нежно ми го извади, че ми идеше да я разцелувам.

                   Ще кажете, хората на моята възраст минават през такива изпитания, пък аз съм взел да занимавам аудиторията с някакви си четири зъба. Така е, но нали има една приказка, на чужд гръб и т.н.
                   Затова съм решил да Ви се похваля, както един герой от един много любим български филм. Имам всичките си зъби в устата. Е, четири от тях не са мои, но пък при времето на силикона и модерната медицина, разкрасяването отдавна не е нещо ново.
                    А аз съм си все така красив, защото си имам кой да се грижи за усмивката ми, вече толкова години. Само поводи да има, пък и да няма, нека се усмихваме, така по-силно ще чувстваме, че сме извадили късмет в този пусти единствен живот.

19.01.2018.                                                Любомир Николов

Страхил от село Страхилово


                Днес влезе за трети път в книжарницата. Първият път беше преди десетина дни. Тогава си купи светена вода, трябвала му за процедурите, които му били препоръчани от една гадателка, лечителка или нещо такова. Защото напоследък личният му живот не вървял добре. Бил без работа, нощем сънят му бил неспокоен, а тази добра жена му дала надежда, само трябва да си мие лицето и очите три пъти дневно с водата. И други неща му била казала, но за тях не се осмели да ми разкаже. И сега го гледам, висок и слаб, на възраст около тридесет, както сам беше ми казал при първото си идване. Облечен във вехти дрехи, с разгърдена риза и панталон, ветреещ се около глезените. Обул е изкорубени обувки, виждат се шарени плетени терлици над чорапите. Пръстите на ръцете му са възчерни, не че са мръсни, но такива изглеждат. Бяло, леко небръснато лице, хубави зъби и разрошена кестенява коса, която не е виждала гребен.
-       Имаш ли бял тамян- веднага ме попита.
-       При мен нещата взеха да се получават – така ми каза с плаха усмивка.
              Нали знаете едни хора, как се разтварят в срамежливостта си ли, или в това, да не би да си помисли събеседникът им, че много им е тръгнало в този живот…
               Чувствал се по-добре. Вече усещал вкуса на храната, защото преди всичката тя му се събирала като някаква топка в стомаха. И по-ведър му се виждал вече деня, така ми каза…
            - А онази жена много ми помага, не, че я хваля, но такива използвачки има, попадал съм на тях, само гледат да ти вземат парите – после извади левче и прибра пакетчето тамян в джоба на извехтялата си шуба.
               - А при Вас как са работите, наред ли е всичко – премина на Вие той, явно не може още да се отпусне съвсем.
               - Благодаря, добре съм- отвърнах му аз и след малко заедно излязохме навън. Слънчев, ясен ден, пролетта все още е далеч, но се чува гласа на птичките, които като нас нямат търпение тя отново да дойде.
               - Къде си на квартира- попитах го, първият път ми беше казал, че е от село Страхилово.

                И тогава разбрах, че се надявал на работа, обещали му на две места, но трябвало първо да дойде пролетта. И за онзи човек, който го карал да си продаде единия бъбрек зад граница, и за него ми разказа. Но трябвало да делят наполовина, ще му останат все пак около две хиляди лева, това ми разказа, явно вече съм му спечелил доверието с нещо. Или пък просто иска някой само да го изслуша…
                - Ааа, така не бива, все нещо ще се уреди, млад си, имаш вяра, понякога трябва малко време – така му рекох.
                   Той се съгласи с мен и ми каза да си остана със здраве.
                 - И се обаждай – леко извиках зад гърба му, беше поел в някаква посока, която само той си знаеше накъде ще го заведе.

                 И защото не му запомних името отпреди, кръстих си го Страхил, Страхил от село Страхилово. И ми се искаше да ме чуе, как си говоря на самия себе си…
                 - Страхиле, не се страхувай, моето момче! Бъди смел и вярвай, че и за теб ще дойде пролетта, после лятото, после есента.
                 - А зимата, тя все още е толкова далечна за теб, макар, че навън вечер си става студено. Навярно и в квартирата, където си отседнал, не ще да е много топло.
                 - Но пък ако пазиш малката топлинка, която имаш в себе си, може би и моят страх за теб ще е напразен. Защото  кой знае, дано един ден тази топлинка стопли не само твоята душа, нали всички ние се нуждаем от това, да не сме сами.
                
                      С какво пък ти, Страхиле от село Страхилово, ще си по-различен… !
                
                30.01.2018.                                 Любомир Николов

вторник, 17 януари 2017 г.

Снегът покрива раните - миниатюра



                           Година след като той си отиде, и то завинаги, тя отвори кутията, където имаше техни снимки. Нямаше сили да го направи по-рано. Знаеше, че сълзите ѝ ще се стекат върху фотохартията, а не искаше това. Сега беше вече готова, така си мислеше… Снегът продължаваше да вали, минаваше вече час, когато на дъното откри плик, вътре имаше едно малко листче, на което беше написано част от стихотворение, навярно.
                           „ Понякога се будя през нощта
                            и втурва се във мислите ми
                            твойто име .
                            Сънят отстъпва бързо заглушен
                            от порива на моя сдържан вик ,
                            ела и прегърни ме .”
                            
                            Той ли беше авторът, и чие име се криеше в тези строфи?
                            И когато сълзите тръгнаха по бузите ѝ, тя си даде сметка, че това вече не е от значение.
                            Защото никога нямаше да нареди внезапно открилия се пъзел…


17.01.2017.                                       Любомир Николо


четвъртък, 21 април 2016 г.

Щастието в страницата на една книга - разказ




                  - Ако си купя тази книга, ще ме направи ли щастлив- пита ме той и погледът му отново е вторачен някъде встрани.
                   Вече двадесет минути е в книжарницата. Млад, добре облечен, с черна шапка на главата. Отначало не ми направи някакво особено впечатление, но когато спомена, че трябва да запазим добрия тон и не довърши мисълта си, вече ми беше ясно, че с него трябва да се внимава.
                  Първо отброи стотинки за нещо дребно, веднага след това взе още два от същия артикул. Плати и тях. После пожела книгата на най-горния рафт, която има в заглавието си най-силното, което трябва да пазим в себе си. Вярата. Не случайно светата София е кръстила първата си дъщеря на нея, после е дошъл ред на надеждата и любовта.
Само че той никак не е уверен в себе си и така в колебание дали да си вземе книгата минаха тези минути. Накрая промърмори нещо и си тръгна. Но на излизане много ясно ми каза, че не е доволен от обслужването.
                 - Всеки има право на свое мнение- така му отвърнах и затворих вратата след него.
                   Бях отговорил, че не вярвам една книга да ни донесе щастието. За това да сме щастливи докато я четем, това го разбирам. Виж, да ни посочи пътя към него, това се случва, навярно. При все, че който събира познание, трупа печал.

             Беше в края на работния ден, след минути отново отвори вратата.
             - Все пак мисля да я взема- този път нищо не спомена за обслужването.
              Протегнах се до горния рафт, прибрах двадесетолевката, която извади от портфейла си, тогава видях, че това не е последната му банкнота. Върнах му ресто една десетолевка и почуствах, че отново започва да се колебае.
             - Като млад човек трябва да сте по-решителен. После може човек да съжалява за постъпките си, но ако не е наясно със себе си, по-добре е да не се захваща въобще –позволих си да изкажа мнението си, вече ми беше напълно ясен.
               Минаха още десетина минути, в които първо ми върна единия артикул, аз му отброих обратно стотинките. После на няколко пъти си разменяхме пари-стока, вече не си спомням какво точно правихме, накрая си запази единия дребен артикул и отново се вторачи в книгата. Бях разбрал, че по професия е електроинженер, че иска да живее праведно, да бъде честен към себе си и света, да има семейство…
                 Тук вече ставаше въпрос май за надеждата…

                  Вече затварях, когато отново, за трети път, влезе в книжарницата. Бях му върнал десетте лева, книгата отново бях поставил на най-горния рафт.
                 - Все пак дали няма да е по-добре да я взема. Не към всеки изпитвам такова доверие- каза ми той. Последното какво значеше, не можах да разбера.
                   - Вижте, помислете си, утре отново може да дойдете, няма никакъв проблем- вече ми идваше в повече.
                   Оставих го да се колебае отвън, вече бях заключил вратата.

                    Минаха няколко седмици, все още не е идвал.
                    Но никога не се знае, а може би е срещнал и третата сестра някъде, ако разбирате какво искам да кажа…
                    И тази книга тогава защо ще му е, само да му мъти главата.

16.03.2016.                                                                              Любомир Николов

петък, 15 януари 2016 г.

Животът някакси

   Преди много години, когато бях студент, на една есенна бригада хванах стоп, дори не помня къде и защо беше точно. Взе ме едно семейство, беше вечер, луната тъкмо надничаше с дяволитата си усмивка. В колата беше топло, тихата музика още съвсем не знаеше, че предстои ерата на чалгата. Разбрах, че двамата са били на гурбет навън, поведението им беше толкова отмерено спокойно, че си казах, аз дали някога ще имам семейство, кола и уреден бит. Просто пожелах да съм на тяхното място... И сега си спомням ясно една моя приятелка от онова време, която обичаше да казва: " Ще го изживеем все някакси този живот", със закачливата си усмивка. А тя си беше доста амбициозна, Тогава си мислех, "Но как така "някакси", та ние сме млади, устремени, талантливи и умни, нашият живот не може да премине само така, някакси!" Но той като ме пооучука-

"Разделих се:

с млечните зъби,
с късите панталони,
с мечтата си,
с ученическата любов,
с казармата,
със студентската си любов,
с майка си,
с града си,
с професията си,
с баща си,
с двама приятели,
с бизнеса си,
с илюзиите си,
( надали... )"

започнах да мисля другояче.
                А животът си мина, като вятър през комина се изниза... Е, имам уреден бит, имам жена, син, че и внук дори, А дали живях " някакси", какво значение, когато връщане назад няма.. Но пък може би това е ценното на живота, да трупаш неусетно спомени, без да полагаш усилия за това. С две думи, след месец ще се кача на един снежен връх в Балкана и ще бъда поне за два часа напълно щастлив! И ще съм сигурен, че животът ми не е минал " някакси". Може да е малко лъжовно това чувство, но какво сме без илюзиите, които сами си градим...

14.01.2016.           Любомир Николов 

сряда, 14 октомври 2015 г.

Старата дама от дома под звездите - разказ


           Домът беше в края на малкия град, заобиколен от борови и кестенови дървета. Планината се спускаше плавно до олющените му масивни стени, сутрин въздухът трептеше под новите алуминиеви прозорци, а слънцето се промушваше през клоните чак по обяд. Тогава в стаите се настаняваше новият ден, който за обитателите тук беше еднакъв и равен като усмивките, с които близките им го напускаха след един или два часа свиждане. Усмивки, които скриваха кратките сълзи по лицата им.
           Старата дама дойде в дома една пролет, когато все още кестените не бяха показали белите си цветчета. Веднага се видя, че си е жена с късмет, не само по това, че я придружаваха мъж и жена на средна възраст, децата ѝ навярно. А защото точно тогава беше свободна най-хубавата и светла стая, в която тя за другар щеше да си има една саксия със здравец, цветен телевизор с много програми и двете икони, които стискаше в изнемощелите си тънки ръце. Помоли ги да карат внимателно по обратния път към къщи, скоро да дойдат да я видят и да не се безпокоят за нея, ще бъде добре тук, в това е сигурна.
           Дните се понесоха по своята бърза пътека. Всяка седмица мъжът и жената идваха при старата дама, понякога бяха заедно, понякога бяха сами. Тогава тя веднага ги питаше къде е другият, да не му се е случило нещо лошо. Затова те започнаха да идват по-рядко, но пък винаги двамата. Тя искаше да ѝ разкажат какво ново е станало в квартала, в града, как са внуците и малката правнучка. Искаше да знаят, че тук не е никак самотна и как ѝ идват на гости от другите стаи тези, които са все още на краката си. И как понякога си изпяват по някоя стара, ама много стара песен, която знаят от младите си години. Накрая малко изморена, бързаше да ги отпрати.
         Пролетта не донесе нищо ново на обитателите в дома. Цветовете на акациите, бъза и шипките, с които хълмът наоколо беше огрян, изпращаха силната си миризма навсякъде, но в коридорите миришеше на спирт, на застояло и на отминал вече живот. Само старата дама нощем все по-често чуваше гласа на камбаните от близката църква, който се смесваше с песента на птичките. Или може би така ѝ се струваше. Вестниците и книгите, които ѝ носеха нейните хора вече стояха неразтворени на нощното шкафче, дори лятото не можа да се настани по-осезаемо в стаята ѝ. Единствената промяна беше здравецът, така силно израснал и започнал да си проправя път към екрана на телевизора, но това тя така и не забелязваше…
        И все по-малко се хранеше, все по-малко говореше, все по-малко се интересуваше от света, който ѝ беше толкова скъп преди. Само нощем гледаше дълго звездите навън, искаше да вярва, че някоя от тях ще е новият ѝ дом. Но и това не беше толкова сигурно…

        И една късна есенна вечер в стаята на старата дама влязоха мъжът и жената, управителката на дома им беше се обадила, че вече е време да дойдат извън графика си. С тях беше и малкото момиченце, нямаше кой да го гледа, затова бяха го взели със себе си. То щъкаше на всички страни и съвсем не видя, че стаята е празна. Но когато дрехите, иконите и очилата бяха вече прибрани, изведнъж запита, къде е моята стара баба, която толкова си обичам.
         - Виждаш ли тази звездичка горе, през прозореца- отговори й жената, криейки двете си сълзи.
           Навън небето беше тъмно и синьо, само луната се хилеше в самия му край. И нямаше никакви звезди.

          Имаше само една, малка и незабележима, но пък така топла и красива.
          Каквато беше през целия си дълъг живот достолепната стара дама.



     12.10.2015.                                            Любомир Николов

събота, 28 март 2015 г.

И аз за котките - разказ



                                                                     На Деян Енев, моят учител в писането.

                       Преди двадесетина години имах един приятел, на моята възраст. Тогава много често пътувах до София, нали бях малко бизнесмен. Та един ден с Радо, така се казваше приятелят, се засякохме в „ голямото село”. Беше с жена си, една хубава булка, и тя като нас инженерка, бяха ходили на доктор. Първо си помислих, че нещо с тях двамата...и предпазливо и тактично го попитах.
                      - Ааа, не за нас, водихме Маца на доктор- и тогава видях, че в скута си жена му беше гушнала една дългокосместа ангорка.
                         После се уговорихме да се връщаме заедно за Търново. Тогава не си спомням поради каква причина бях без колата. Карах една самара, съвсем нова, товарех я като добиче с кашони, нали бях от първите, търгуващи със специализирана хартия. Добри времена бяха.
                         Десет минути, след като на другия ден се настаних в очуканата лада на Радо като пет пари в кесия вече съжалявах, че не съм си хванал рейса. Предната седалка липсваше, вътре беше голяма натурия.  Радо ентусиазирано плямпореше през целия път, а на задната седалка жена му се мусеше непрекъснато, гушнала писаната. Първо минахме през студентските общежития, където по онова време живееше синът им. Радо за десет минути изтараши и пререди цялата кола, натъпквайки я с празни буркани, одеяла, книги и дявол знае какво още. Беше много добър в пренареждането.
                       Някъде около Витиня вече бях разбрал, че котката нямала никакъв шанс, била неизлечимо болна от някаква онкологична болест. Само когато ми разказваха как са я водели из цяла България по доктори, само тогава Цурата, жената на Радо, се оживяваше и ставаше по-приветлива с нас. Но, това беше за кратко.
                       Спускахме се по дългия наклон към Севлиево, когато приятелят ми разпалено обясняваше как заради този простор наоколо никога не си е представял, че може да живее другаде.
                       - Каква зеленина, какви сини баири, каква природа, какъв въздух-почти викаше Радо. И тогава се случи нещо, което ме втрещи. Жена му, тази хубава булка, изведнъж се изправи на задната седалка, обърна се с гръб към мъжа си, цялата посиня като дънковия костюм, който много добре подчертаваше кръглите й форми и започна да съска като разгонена котарана.
                       - Писна ми, направо ще откача, иде ми да се хвърля на пътя!
                        От какво се прояви тази нейна реакция, така и не разбрах. Дали от това, че писаната си отиваше, дали от това, че новата им къща от десетина години стои незавършена, а Радо е започнал нов етаж или пък нещо с проектантската организация, където двамата работеха, не е вече както трябва…
                         До края на пътуването никой не промълви и дума. Но след месец разбрах, че любимата им котка е свършила земния си път. А след още месец Радо ми каза тихо, че с жена му са се разделили. Малко ми беше странно всичко това, но не  зададох никакви въпроси.
                         Само си помислих, че ако котките живееха поне колкото бухалите, те двамата все още щяха да са заедно. Макар, че не знам някой да отглежда за домашно животно тази малко зловеща птица.
     
                           Преди две-три години случайно се видях с Радо. Стори ми се побелял, малко попрегърбен, но все още предишното плямпало. Най-после бил завършил къщата, но не живеел в нея. Отстъпил я на сина си. Моткал се някъде по обектите на страната и само понякога се връщал вкъщи, при новата си жена. Пък тя била предишното му гадже, още преди Цурата. Старата любов ръжда…нали така се казва.
                           Изкушавах се да го попитам, имат ли си котка. Но според мен Радо не би допуснал втора такава грешка, та това много привързва и после е трудно да продължиш живота си, все пак котешкият живот не е кой знае колко дълъг. Няма да се учудя, ако са първите, които за домашен любимец са си взели бухал…
     

             25.03. 2015.                           Любомир Николов