понеделник, 28 юли 2014 г.

Старото бунгало, това на морския бряг



                                  




                                   -  Старото бунгало, това на морския бряг –

              Как беше оцеляло всред новите малки цветни хотели, които изникваха през  последните години в къмпинга, никой не можеше да каже. Напуканите му дървени страни, счупените прозорци, разбитата врата и обраслите с храсталак и диви шипки циментова изкорубена площадка около нея, това виждаха цяло лято тези, които идваха тук заради вълните, слънцето и жълтия пясък. Имаше такива, които не можеха да си представят, че биха почивали на друго място край морето. Та този къмпинг таеше в спомените си едни други времена. Когато навсякъде се чуваше разноезична реч. Около ресторанта в центъра му, пред двата магазина с всекидневното снабдяване или по асфалтовите тесни алеи, встрани около които смокините хвърляха тежката си омайна миризма, край жежкия залез и червените изгреви в утринния хлад.
               Бунгалото беше винаги гостоприемно. За младите момчета, които късно през нощта имаха късмет да приютят бронзови момичета в тясната и скърцаща от боричкането им стая. За дядовци и баби, които по цял ден тичаха след малките си внучета, омазани по бузите със сладолед или смокинов сок, а вечер ревейки, че трябва да се разделят с дансинга и оркестъра, когато игрите ставаха най-сладки. Или за потайните двойки, които бяха загърбили семейното си щастие, защото нещо напоследък нещата с партньорите им не вървят като преди, все пак веднъж се живее, нали...
                Бунгалото не връщаше никой. И беше толкова дискретно, колко тайни пазеше между старите си шкафове, зад огледалото със счупения ъгъл или покрай душа в банята, който рядко се радваше на силна струя топла вода, но кой е дошъл пък на море, за да обръща внимание на тези подробности.
               Тук всички идваха, за да се срещнат с нещо, което самите те понякога не знаеха, какво ще е то. Но което винаги беше така различно, така вълнуващо и така силно запомнящо се. И затова бунгалото беше сигурно, че никога няма да бъде забравено.
               
                 Но последните години нещата много се промениха. С бодлива тел го отделиха от неговите съседски бунгала, една есен някакви хора с тежки машини надойдоха, започнаха по цял ден да ровят, бръмчат, стържат, викат и до лятото на мястото на бунгалата встрани израснаха два малки хотела, а между тях вече се синееше басейн със сладка вода.
               Бунгалото стана много неспокойно. Изминаха се две години, откакто никакви курортисти не се отбиваха при него. Гордата му осанка се прегърби, боята отвън започна да се лющи, вратата му зейна, само лястовици прехвръкваха покрай сведеното му чело, то дори загуби съня си, защото идваше неминуемото…

                Тази пролет обаче се случи друго. Дойдоха двама млади мъже, закачиха някакви дебели въжета около него, завързаха ги към една голяма платформа и докато се усети, се озова отгоре на нея. После за последен път видя в далечината жълтия пясък, сините вълни, високите тополи, усети как мириса на смокините се отдалечава от него и когато се отърси от преживения шок разбра, че пътува по голяма магистрала. Навътре край широките лозя, край жълтите смеещи се лица на слънчогледите и стройните стъбла на брадатите царевични кочани. Какво ли ще стане с мен, помисли си старото бунгало и затвори насълзените си очи.
                И сега, в разгара на лятото, то си даде сметка, че е извадило голям късмет. Стои си на нова циментова площадка, край него малка река извива пътя си надолу към равнината, а камъни и високи върхове белеят снагата си пред него. Има цветни стъкла на прозорците си, жълта и синя боя около новата си врата, подът е постлан с бежова теракота, а в банята душът чака да се стопли водата отвън, в големия резервоар под лъчите на слънцето.
И понякога в края на седмицата при него се отбиват различни хора, едни млади, други не толкова. Но са внимателни всичките. И деца се случва да има с тях, децата са си деца, кой не ги обича.
                Само едно му липсва. Шумът на морето и онзи червен диск на изгряващото слънце, който бързо преминава в лимоново жълто.
                Но пък тези дни дочу как едно малко момиченце разказва на татко си за своите сънища. И му стана толкова приятно, че усети в себе си нови сили.
                - Тате, като идваме тук, знам, че сме на планина, но кажи ми, защо винаги сънувам морето… Дори ми се струва, че чувам шума на вълните и виковете на чайките.
                 Старото бунгало знае защо. И ако можеше, щеше да му разкаже такива истории… Но не е нужно, момиченцето скоро ще порасне и само ще си ги създаде, пъстри, цветни, вълнуващи. Със сигурност морските ще са най-незабравими.

               28.07.2014                                              Любомир Николов

сряда, 2 юли 2014 г.

Спомен за американското лято


Преди точно двадесет години отидох за пръв път на Каваците. Бях в разгара на бизнеса. Моят приятел и партньор Хари ми каза, открил съм страхотно местенце. Беше началото на юли, на една голяма търновска банка стоварих половин камион хартия и спечелих около двадесет и осем хиляди лева. Какви бяха парите тогава съм забравил, но те ми бяха достатъчни, за да заведа жена и син за петнадесет дни в хотел „ Смокините”. Това беше невероятно място. Целият вътрешен двор беше засаден със здравец, отвън имаше алеи с големи червени цветя и обширен паркинг. Стаите бяха или към морето, или към просторен хълм, целия обрасъл в лозови насаждения.
         По онова време Хари беше внесъл една бира в кутийки, „ Кайзер”, която си беше доста скъпа. Той водеше приятели и партньори по заведенията в София, където я беше оставил на консигнация. Така всички ние помагахме на бизнеса му, като пиехме бира на корем. Все пак беше лято…
         Футболните мачове ги гледахме обикновено в неговата стая, до късно вечерта. Викахме като луди за нашите национали, вече бяхме повярвали, че са най-добрите! На сутринта целият хотел се огласяше от дрънченето на чували, пълни с празни кутийки по мраморните коридори, лелките се бяха видели в чудо с нашата ненаситност.
         Това беше последният път, когато шестнадесетгодишният ни син дойде с нас на море. После тръгна сам, после три лета подред заминаваше за по пет месеца във  Вашингтон, където работеше като спасител на басейн. После отиде в Ню Йорк за пет години, и след това вече още толкова живее и работи в Брюксел.
          А аз си останах тук, при нашата си бъркотия, при нашето си море, при моите Каваци.
         След два дни отново ще отида. Е, само за четири дни, бизнесът отдавна е зад гърба ми, хотел „ Смокините” е една развалина, нали знаете, хубава работа, но българска…
         Не знам дали ще се повтори американското лято.
         Но знам, колкото и да са се променили Каваците, това си е моето място.
         Не си го давам за нищо на света. Там е и моята смокиня, там е и споменът за онези наивни стари бунгала, тип „ куча колиба”, там си е моята младост!
         Но понякога, когато плувам навътре в морето, си мисля, че тя все още не си е отишла, както пееше поетът, не съвсем, не съвсем…


02.07.2014                                                   Любомир Николов