вторник, 24 ноември 2009 г.

Една вечер с вкус на смокини- разказ

Заведението не е нищо особено. Вече пием втора кана с червено, на масата има задушени картофи, хапки със сирене и кашкавал, салата за нея, за мен минерална вода. Устните са ми все още сухи. Отсреща седят Рози и телевизионерът. Някъде на долния етаж вече се е настанил Хари с апапите, нямат никакво търпение тези хора. Не можаха дори петнадесет минути да ни изчакат. Не им се сърдя. На масата вече съм прочел едно стихотворение и края на разказа, за който нямах време в салона, не съм недоволен от това. Напротив, защото издекламирах два от най –хубавите си къси разказа. Единият исках Ренката да го прочете, тя много го харесва. Ухили ми се завладяващо невинно, сниши се на стола, и пак мойто гърло трябваше да пресъхва. Всичко мина чудесно, така си мисля сега и усещам младостта до себе си, очите са кафяви и топли, косата прибрана зад тила, устните свежи, гласът завладяващ. Двамата влизаме в някакъв диалог, срещу мен Наско разказва един от безкрайните си вицове, за миг загубвам нишката на разговора ни, някаква глупава мисъл завладява за кратко съзнанието ми, може би от общата еуфория, а и от изпитото каберне или мерло, или какъвто е там наливен карашик. Добре, че я пропъждам бързо и с пръсти, а не със салфетка попивам трохата сирене, полепнала на долната й устна. Тя доверчиво накланя глава към мен, в този момент съм сякаш докоснал пеша на нечий шлифер, всички знаем чий.

Няколко часа преди това стърча, потопен в сумрака на идващата вечер, до автобусната спирка край Южния парк. На гърба ми виси раница, но не с екипировка и суха храна за поредния туризъм. А с осемдесет бройки от току-що излязлата ми от печат книга. Не казвам първата, защото не съм си поставил задача да има втора-каквото дойде. В едната ръка държа кутия с три литра червено, в другата също тройка, но бяло. От избата в Сухиндол е, мисля, че ще му видим сметката като едното нищо и ще питаме за още. До мен трима тинейджъри се надвикват, споменават през минута нечии майки, отдясно на пейката е седнала жена с малък ръчен багаж, наглед е спокойна. Но аз усещам, че вече се изнервям, рейсът го няма, петъчният трафик се засилва, а това навярно е не само от нередовния транспорт. Все пак не съм Георги Караславов с неговото обемисто на брой творчество- за първи път ми е. Поглеждам часовника, минава вече половин час, откакто кибича тук, и се запътвам с решителна крачка към таксиметровата стоянка. Вече по-спокоен, пътувам в колата, с мъжа се заприказвамe за едното време, когато в района имаше само къщи с цветни дворчета, конски каруци и много, много люляк през пролетта. Не се сдържам, казвам му къде отивам.
- Значи сте писател- чувствам уважение в гласа му.
- Е, тази професия мисля, че я няма вече- му отговарям. – Сега пишещите сме повече, отколкото тези, които четат.
Таксито едвам пълзи в задръстването около Семинарията, когато ми звъни джиесема. Поглеждам светещия дисплей и се усмихвам.
- Здравей, аз съм… Пристигнах, къде е читалището, трябва да паркирам някъде.
Обяснявям, доколкото мога, до скоро, така казвам, затварям и малко се умълчавам.
Пред полутъмния вход вече са се събрали неколцина познати и малко повече непознати. Гого, Роко, идват Лъва и Тарзана, който отсега лъха на спирт. Това не му пречи да остроумничи, появяват се и някои други познати лица. Влизам в салона, оставям раницата, пак излизам за по една цигара, и представлението започва. Моето, и на Славето, една симпатяга, която пише поезия, и която толкова се вълнува, че не усеща как хубаво я разцелувам по двете бузи.
Водещата говори колко сме талантливи и завладяващи в писането си. Щракат фотоапарати, първо чете свои неща поетесата, после се включвам и аз. Малко не по сценарий, но аз целия си живот до тук съм го изкарал извън всякакви параграфи и сценарии, че сега ли ще спазвам всичко това. Усещам одобрението на хората, седнали пред мен, повечето от които не познавам. Водещата в началото иска с усмивка да ме вкара в някаква нейна линия, аз невинно се измъквам, успял ли съм, вече няма значение. Защото времето лети, чета от книгата си, после слушам Славето, и ето идва време за автографите. Получавам три рози и един стрък фрезии, много обичам тези цветя. На жена ми винаги за осми март купувам фрезии. И в други дни съм й купувал. Запознавам се с Тили-Лили, точно такава си я представях. Пролет не я разпознах, при все че лицето ми е страшно близко, вече започвам да изключвам. Милейди, Стефо и Неслънчице ( за мен си е истинско слънчице ), нямам проблеми, не ги бъркам с никого. Хикари ми се усмихва, два пъти идва при мен и дълго държи пръстите ми. Алиса и Лариса дори не ги запомням като лица, при все че толкова много сме си разменяли коментарии във форума. После се обажда Дими, нашия квартал Лозенец може да се гордее с вида му, страшно ми хареса с посребрената си коса и достолепната, все още младежка осанка. Прегръщат ме непознати хора, целувам се с братовчедка си, Румми не мога веднага да включа, за мой срам, коя беше. Окопитвам се навреме, после Весислава ме трогва с подаръка си, до нея Константин, благодаря за втори път на Дона, Свобода ме поздравява, една чудесна усмивка сякаш е слязла тук от блога, после едно малко момиченце ми поднася книга за автограф, до него стои, навярно, баща му. Запознавам се с Валсодар, Качака ми подава няколко бройки от блогерското списание, синът на Катя вече си е взел книгата, пожелавам на майка му скорошно оздравяване, и се усещам, че почеркът ми е ужасно разкривен и грозен. Дори за момент губя смисъла на това, което пиша, и накрая идват последните непознати, усмихнати лица, толкова красиви и толкова млади. Това ми е най-ценното достижение, младите ще ме държат още години млад, сигурен съм, снимам се за последно с двете туристически приятелки и след минути поръчваме червено вино и мезета на високата, чернокоса и леко намръщена сервитьорка. Да се мръщи, ние нямаме основание за това, поне тази вечер, със сигурност.

И около час преди полунощ сме се изправили на големия булевард. Пред нас са двете момичета, държат по една роза, третата оставям за себе си. Качваме ги на някакъв автобус, с бате Наско отново знаем, че и тази вечер, както много други, няма да бързаме да се разделим. За нас празникът продължава. Спира спортна кола, две момчета ни питат от къде да купят цветя. Тези от телевизията знаят всичко, Наско им обяснява, аз им тикам в ръцете фрезиите. Момчетата не искат да ги взимат, тогава им казвам, написах книга, това цвете ми е подарено, искам да го дам на вас, вие пък на момичетата си. Усмихват се и потеглят. С Наско поглеждаме разписанието на автобусите, после часовниците си, и се мятаме на първото такси. Вътре е топло, свири музика, шофьорът е млад човек, а телевизионерът веднага го осведомява за нашето събитие. Разговаряме за книги, за дъщеря му, която е на седемнадесет, и така пристигаме до Южния парк. Наско предлага парично-стокова размяна, той се колебае, после приклекнал край таксито отвън, пиша автограф. „ Неочакваните неща понякога са най-силни” , или нещо от сорта. Потегляме в хладния, тъмен и искрящ от студа парк, алеите леко се поклащат под стъпките ни, наливаме си от сухиндолското вино в пластмасовите чаши, които вземаме от едно вече приключило работното си време заведение. В което младият персонал отново е известен, че аз съм станал писател. Пожелават ни всичко хубаво, купуваме от денонощния магазин край парка цигари, момичето вътре ни гледа много подозрително. Отново сме в гората, край пресъхналите езера, и тогава задавам въпроса:
- Колко беше сметката за таксито?
- Пет лева- отговаря моят човек.
- Наско, че книгата струва десет, на загуба сме петарка. – Той започва да мисли.
- Здраве да е, нали трябва да се печели аудитория- бързам да го успокоя аз.

След половин час виното е стигнало наполовина, малко залитаме наляво-надясно, искрите от последните цигари се стрелкат като светулки край нас, после правим сетното признание един на друг във вярност, откакто започнахме, изминаха четиридесет години. И аз го настанявам отново в такси. Разделяме се.
Раницата отново е на гърба ми, но вече твърде лека, в двете ръце държа кутии с вино, едната пълна наполовина. Отварям входната врата, намъквам се в апартамента почти крадешком. Спалнята свети, часът е около един след полунощ. Минавам през банята, като се стремя да не се хласна в някой твърд и обемист предмет, после хлътвам в хола. Пускам нощната лампа, изваждам няколко черни семенца, които ще посадя утре в саксия, кое момиче ми ги подари, така и не помня точно. Слагам останалите книги на секцията и се мушкам под първото одеяло, което изваждам от скрина.
И вече може би в просъница, се сещам за още нещо. В тъмното разтварям отново раницата, напипвам малък пакет, усещам стъкло, парфюм ли е, питам се. Увит е в тъмна хартия, така твърда, че веднага ми заприличва на смокиново листо. Дори ухае на лятно море, или е от виното, не знам. На малката картичка, с връзка закачена, пише нещо, няма и да го чета сега. Защото разбирам отведнъж, неее, казвам си и се усмихвам, смокиново сладко е, няма съмнение да е друго. За да ни топли в спомена през дългите дни занапред.
И отведнъж заспивам, сигурен, че тази вечер всички покрай мен, както и аз, сме се докоснали до плодовете на смокиновото дърво. И това докосване е прекрасно.

24.11.2009 Любомир Николов

четвъртък, 19 ноември 2009 г.

Книжното тяло на господин Цигулков- разказ

Господин Цигулков написа книга. Но не някоя научна, с която да вземе Нобелова награда в областта на модерните технологии или генното инженерство. А най-обикновена, с петдесетина разказа. Той Цигулков винаги си е падал малко романтик, че и в повече дори. Но след като около театралната постановка срещна поетесата, с която дори сключи брак / за предбрачен договор дори не му и дойде на ум/, нещо му дойде истинската муза. Едно издателство в града му помогна, като му отпусна тримесечен кредит, и така „Залез в пясъчните пустини” зае редицата на художествената литература редом с толкова български автори, как щеше да се преборва с тях, Цигулков не беше си поставил такава задача.
Първите три дни продаде три книги. Купиха ги местната бакалка, която бе възхитена от неговото ново амплоа. Изобщо не я стресна цената, каза, че много обича да се приспива вечер с български автори. Аман от розови романчета, аман ! То всичко в тях е ясно, още на втората страница. А тези нашумели касови продажби, ето сега на един, който се забърка с някакъв шифър, с Ватикана, с шестия печат ли беше, него ще го представят във всички големи, че и по-малки градове. И у нас, разбира се! И какво толкова харесват в него, дивеше се бакалката пред Цигулков. Да, техника на писане, многообразие от ситуации, заплетени комбинации, чак ще те заболи глава, ако следиш всички сюжетни линии. Но авторът така навлязъл в детайлите на съвременното достижение на технологии в описанията си, че човек се пита, абе дали той самия не движи света с изобретенията си. Не, много ми е скучен и сложен, я да видя ти какво си сътворил.
И така беше впечатлена от новото му амплоа, че освен десетачката, която му плати, направи и отстъпка на зелените маслини с бадем, които Цигулков редовно купуваше за поетесата. Тя си падаше много по тази комбинация. И с малко водка, разбира се.
Другите две книги обаче продаде почти без печалба. Нямаше как, неговия директор, както винаги взе да се пазари, дори беше недоволен на 30 % отстъпка, която Цигулков му предложи. Все пак уважение към началството, няма как.
Трета книга я взе заради илюстрациите на корицата едно момче от входа, на него новоизлюпеният писател нямаше как с радост да му отбие от цената.
На втория ден реши да се похвали пред една стара приятелка от семейството, тя много се изненада от неговото ново амплоа. Прочете за ден подарената й книга, и надвечер му звънна по телефона:
- Цигулков, браво, много ми хареса. Но много лична бе, аз не бих я написала по такъв начин. И на мен ми се иска да напиша нещо, но това време, все не достига. Аз ще издам и на по-хубава хартия, офсета вече не е модерен.
Познатата оглавяваше някакво отделение на местната болница и веднага прехвърли разговора към новата книга на д-р Едикойси, който имал многогодишна практика, разказите му били взети направо от действителния живот. По този косвен начин тя визира с упрек някои шашави идеи в произведението на Цигулков, сигурен беше той в това.
А на третия ден младият писател, но не като анатомично тяло, а като новопоявил се автор на мощния книжен български пазар, посети личната си очна докторка, която се изненада от това, което чу. Защото и пред нея Цигулков не се стърпя да спомене за красивото си и така обичано издание, което мислеше, че все пак ще се хареса на някои хора. А и с докторката се познаваше още от кандидатстудентските изпити по биология преди двадесетина години.
- Хубаво, хубаво, -бързо премина нейния ентусиазъм от тази приятна за ухото новина. И когато Цигулков й се похвали, че по БББ, този нов телевизионен блок, ръководен от местни бизнесмени, ще се появи неговата книга, забелязана вече от някои другари-господа, тя побърза да го прекъсне.
- Да, да, а ти знаеш ли, че бях на Сейшелските? Ооо, ще ти разправям, не, ще ви разправям, непременно елате с поетесата, на всяка цена. Каква екзотика, какъв стандарт, каква екология и благосъстояние, нямам думи – така завърши тирадата си докторката.

И сега Цигулков се замисли за това, какво е важното в живота, и кое, не толкова. А след като застрахователката на застарелия автомобил, който караше поетесата възкликна
” Ауу, цели десет лева, ще върви ли в книжарниците бе, Цигулков ? ”, това му се стори толкова спонтанно и някак си обзето с безпокойство за инвазията над читателя, че Цигулков си каза. Не, втора книга, не. По-добре до Сейшелите, е, поне до остров Тасос, но пари за своя книга- никога вече. Може би, защото не знаеше какво му предстои в днешния толкова топъл есенен ден, на който чак пясъчните пустини щяха да завидят за красотата му.
20.11. 2009 Любомир Николов

сряда, 18 ноември 2009 г.

Необратимост- стихотворение

-- Необратимост --

Есен ли е, или е ранна зима.
Какво значение- дъждът раним е.
По светлите ми скули,
по бръчките около очите,
по тези неостарели спомени,
които някак все ме карат
да се надявам аз...на юли !

Но не на този в календара,
защото случилото се не връща.
Защо пък не на туй, в душата,
което,
както ,
да, тогава,
съвсем наивно, и без чадър,
с дъжда студен, или пък топъл,
все искаше да се прегръща !



13. 11. 2009 Любомир Николов

четвъртък, 12 ноември 2009 г.


/lubara.blog.bg/izkustvo/2009/11/12/lodkite-se-gotviat-da-otplavat.434591

На 20.11. - петък, в 18.30 часа ще бъде представянето на книгата ми " Лодки през зимата" -сборник разкази. В читалище " Николай Хайтов" - бившето кино " Изток".

--- Заповядайте ---

събота, 7 ноември 2009 г.

КНИГАТА ми "ЛОДКИ ПРЕЗ ЗИМАТА"

Седем месеца ми отне този окончателен резултат- 44 заглавия,/ 39 разказа и 5 пътеписа/, обединени в сборник разкази със заглавие

--ЛОДКИ през ЗИМАТА--

От къде идва заглавието ли, от разказа " Животът е низ от картини".
Третата картина е на лодки, които таят в себе си надежда за още плаване.

"""Една вечер сред пъстрите картини край кея забеляза тъгата в тези самотни лодки. Бяха преживели много и дали отново ще навлязат в лятното море. Това синьо по платното бе дори сиво, имаше хлад в блясъка му. Всяка лодка гледаше в своята посока, закотвена здраво до брега. Тогава си спомни един филм за много стар рибар, който цял ден се бореше с надеждата си, че ще сполучи този път. Беше сам в откритото море. Но тази самота не му пречеше да бъде силен. Такива бяха и тези лодки, тъжни и самотни, но му се струваше, че не са загубили вярата за още плаване .
Студено море и пропити с тъга и надежда лодки.

Това са трите му обичани картини.
Любовта.
Приятелството.
Самотата. """"

А дали "моите лодки" ще си останат само на пристана, или ще доплават до читателя, това зависи и от вас.
ЗА КОЕТО ПРЕДВАРИТЕЛНО ВИ БЛАГОДАРЯ !

сряда, 4 ноември 2009 г.

Сезонът на господин Цигулков-разказ

Изминалият месец донесе много промени в монотонния живот на господин Цигулков. Сякаш неочаквана пътеводна звезда го преведе през трудното му битие и го насочи към нови, неочаквани брегове. Наистина есента беше в края си, плажните ивици пустееха, вятърът разпиляваше последните им спомени от лятото, скътани край дюните. И когато зимата се канеше да изгони малкото останали слънчеви дни, за да покрие с кожуха си навред, случи се неочакваното.
Една вечер Цигулков отиде на театър, не беше стъпвал с години в храма на Мелпомена. Беше се снабдил с покана, щеше да присъства на премиерата на българска пиеса, чийто автор още по своето време сякаш беше предугадил, че и в наши дни ще е така актуална. Това беше едно разнообразие за него, и гладко обръснат, докаран с вехтия си костюм, вече чакаше вдигането на завесата. До него, задъхвайки се и леко подсмърчайки, се настани жена на средна възраст, с очила и дребно телосложение. Извини му се за закъснението, извади две предпазни маски и му предложи едната.
- Ще бъде жалко, ако пострадате покрай моята настинка- мило се обърна към Цигулков дамата. Това много го изненада, та кой го е грижа за ближния в това забързано време.
В антракта двамата отново се случиха пред бюфета един до друг, и тогава тя го запита как му се струва пиесата.
- На мен слабостта ми е българската драматургия, от началото на миналия век. А вие, какво харесвате? - усмихна му се дамата, маската пречеше на Цигулков да види напълно лицето й.
- Амии- запъна се той в отговора си. И за да покаже някаква заинтересованост, сам не разбра как допълни- Скандинавска литература, Ибсен.
- А Кнут Хамсунг, какво мислиш за творчеството му? - вече на ти премина ценителката на класическата българска драматургия.
В този момент звънецът подкани зрителите за второто действие, и така отърва Цигулков от недоумението му, кой пък беше този Хамсунг.
След театъра двамата се разделиха, нещо му подсказваше, че тя може да иска да се видят отново, може и извън театъра. Но не му достигна смелост да попита. Само беше разбрал, че работи в очното отделение на болницата, обича да пише стихове, дори има издадени две стихосбирки..
На другия ден изненадата на Цигулков беше още по-голяма. Една негова близка го препоръча на директора на игралната зала, която в неговия град събираше спортни и музикални прояви, изложби и дори литературни чествания. Е, работата не беше особено престижна, имаше група по осигуряването на безопастността и реда в залата, такава беше. Но можеше да започне веднага. И Цигулков не се поколеба за минута, все пак на борсата не му беше по-престижно.
Още първата седмица, когато проверяваше на входа билетите за предстоящия концерт на Ливи Иланова, тази неостаряваща прима на естрадното, че по-хард изкуство, Цигулков съзря поетесата. Беше отново сама, предпазната маска я нямаше на лицето й, което беше миловидно, дори красиво. Този път не се поколеба нито за миг, след концерта тя го изчака в кафенето насреща, и ето вече месец бяха заедно. Наистина театралният живот в града не беше много силен, но въпреки това Цигулков отдели от скромните си спестявания за нов костюм, който сякаш го подмлади с десетина години. Поетесата дори някак го освободи от прекомерната му скованост, новите колеги от работата му бързо разбраха, къде и с кого прекарва вечерите, че и нощите си. И дори не подозираха колко самотен е бил преди онази есенна премиера, която беше на път да промени живота му.
И сега, месец след концерта на нашата неостаряваща Ливи, Цигулков бързаше с червена роза в ръка и през минута напипваше малката кутийка, украсена с цветна панделка, която беше скрил в джоба на новия си костюм. И си мислеше за онези няколко незабравими есенни дни в годините на младостта си, като ученик,студент или няколко години по-късно, когато изненадващо се беше влюбвал. Защото при него това се случваше винаги през есента, сякаш това чувство щеше да го предпазва от настъпващия зимен студ. Това наистина ставаше така, но пък защо винаги се разделяше с момичетата си през пролетта, и каква е тази закономерност и несправедливост. Новият зараждащ се живот му отнемаше скъпите момичета, дали те бързаха за другаде или той беше вече привикнал с тяхното съществуване и устремът към тях се беше притъпил, това не им можеше и сега, след толкова години да си обясни.

Но беше сигурен в едно. Пролетта беше много далече. И затова беше написал едно стихотворение, с което щеше да изненада поетесата.

„ Написах ти писмо,
то мушна се нанякъде.
Нищо, утре пак ще го изровя.
От ъгълчетата на своята душа
за теб букет от обич аз ще свия.
За да ме топли,
за да те топли,
когато зимата отново
ни загърне в спомена .
Но туй ще стане после,
сега все още есен е ! „

И за уроците на пролетта Цигулков не искаше да мисли. Може пък с времето да го е научила на нещо, за което и сам не подозира, усмихваше се той на червената роза, която скоро щеше да е в ръцете на една поетеса, макар написала само две стихосбирки. Но променила изцяло живота му.

04.10.2009 Любомир Николов