понеделник, 30 декември 2013 г.

Отец Форевър слиза в равнината - разказ


Обади ми се по телефона, два дни след Коледа. Дали съм го помнел. Разбира се, така му отговорих.
- Вие сте онзи, който влезе преди година в магазина. Заедно с дъщеря си и малкото внуче. Който ми остави няколко дървени кръстчета, и филакто също.
- Братко, да минем на ти- веднага превключи той.
Искал да вземе нещо от мен, на едро. Все пак са почивни дни, за което се извинява. Казах му.
- Братко, няма проблем. Утре се прибираме с жена ми, да се чуем след обяд по някое време.
Сякаш го видях как се разсмя с широка усмивка.
- Разбрахме се. И да нацелуваш жена си.
"Хм...", помислих си аз…

На другия ден отново ми звънна. Тъкмо пушех цигара пред книжарницата. Зададе се, не много висок, но с едро лице и прошарени дълги коси. С черни дрехи. Кръст дали имаше, не съм сигурен. Ръката му силно стисна моята.
- Да те черпя едно кафе, или чай- го попитах.
- Братко, не искам да те обиждам, благодаря ти- отказа ми той. Май беше леко почерпен, или така ми се стори.
И започнахме да си говорим. За съвременната българска литература, за телевизията и нейните безумни игри на късмета, на щастието или на пошлостта. И за планината си говорехме, как вече не е хижар горе, в Балкана. Беше ми го споменал при първата ни среща.
- Е защо, нали има един отец, някъде в Пиринско, който е треньор по бокс. Или в нашия край, където друг пък съблича расото и става фелдшер, хората разчитат на неговите услуги и сутрин, и вечер.
- Виж братко, нали ме знаеш, че съм търговец. Все ще намеря пари за залък хляб. Пък и не съм удобен в митрополията, от години не служа никъде.
"Аха, значи такава била работата", помислих си аз. Още от първото виждане преди година ми беше станал симпатичен. Като шило в торба е, няма начин да е послушен.
Поговорихме си още малко. Бях казал вкъщи, този човек ще си купи моята нова книга, така го чувствам.
- Сега пътувам много насам-натам. На автостоп- усмихна се и приглади дългата си коса назад, този отец, който хич не е светец, но пък как открито гледа право в очите събеседника си.
- И върви ли стопа, я виж моя първи разказ как се казва „ Автостопът на 70- те” - вече му подавах книгата си.
- Някога повече, друг път, по-малко- зачете се той. И веднага се усмихна отново.
- Ето това ми харесва как си го казал, когато колите са фучели край вас.
„ Благословията му съм я забравил, доста благозвучна беше.” Доста меко си го изписал, мисля си.
- Ами такъв съм, трудно казвам цинични думички, така съм свикнал- му отвърнах аз.

После си купи от мен малко дреболии. Разпъвал малка масичка пред някой манастир, или горе в балканското си градче, ей така, на улицата. Щом кметът се отбивал при него, значи може да я кара все още и без разрешително. Тъкмо привършваше с разказа си за Чавдар циганина, когото научил къде да застане и как да разпознава добрите миряни, от които да проси дребни монети, и се обърна към мен отново.
- Колко струва книгата ти, за да си я купя.
„ Здраве през новата година и благодарност за доброто запознанство”- това написах на първата страница, прибирайки в джоба си десетте лева.
Тогава ми каза, че от доста години е вдовец. Имал две дъщери и четири внучета. Но не бил по тънката част, жените сами го намирали. Че как иначе, си помисли аз, с тази мъжка сила, която си личи отдалеч…
Излязохме навън. И ме покани в параклиса, да изпълни един тропар. В памет на най –светия светец, свети Йоан. Така ми каза.
Гласът му беше поразяващ! Излъчваше сила, излъчваше мощ, стените ехтяха, очите му блестяха…Беше кратко и невероятно…

Трябваше да му кажа нещо.
- Хората сме толкова крехки, и понякога пък така силни, сами се удивляваме на себе си.
- Аз плача - ми отвърна той. – И не се срамувам от мъжките си сълзи. На някой филм, понякога над някоя книга.
Вече се ръкувахме за довиждане, когато извади една снимка. Гледаше ме лице на младо момиче, красиво, а около него дълги черни коси.
- Тя живее далеч- каза ми той.
- И какво, ще пътуваш, за да я виждаш, така ли? И на колко години е - не се стърпях нетактично да попитам.
- Знам годините й. Може да ми бъде дъщеря.
Гледах го, исках да му кажа нещо мое, но си замълчах.
- Заминавам, няма да пътувам- И спомена един град в равнината, в другия край на страната ни.
- Заминавам. Форевър ! Да, форевър!
Усмихнати бяхме и двамата. Стиснахме си силно ръцете. И си пожелахме отново да се видим.

И сега си мисля, защо пък не. С жена ми обичаме да обикаляме България. Може да му отидем на гости някой ден. Пък и той ще се отбие пак при мен, сигурен съм.
А сега, в последния ден на годината, в навечерието на новата година, когато всички се надяваме да бъдем по-добри, ще почакам тя да се събуди.
И ще отида да я целуна. Онзи ден бях забравил.
Дължа го това. Дължа го на отец Форевър!

31.12.2013. Любомир Николов

понеделник, 16 декември 2013 г.

Баща ми гъбарят, баща ми малинарят-разказ

С брат ми израснахме от малки с дивите плодове на Витоша и Стара планина. Нямаше друго семейство около нас с такова хоби, граничещо до лудост. И то не само баща ми, то и дядо ми беше същият. От него ли е тръгнало това скитане по планината, не знам. Това тяхното не беше самоцелно скитане. Ходенето по планините за тях не беше туризъм.
То беше ходене за малини, за боровинки и за гъби. И всичко, което може да расте в горите и става за ядене - шипки, лешници, трънки, глогинки, дренки и в краен случай коприва през пролетта, защото тогава няма друго. И защото има желязо. И защото не може само да се моткат горе по високото, без нещо да вършат. А кантарионът и другите билки отдавна ги бяха загърбили. Заемат място в раниците, не тежат, а те бяха свикнали да мъкнат. Колкото може повече да тежи, толкова по-доволни се връщаха с обветрени лица, с изподраскани ръце и лакти, донасяха в къщи особен миризма, на нещо омайващо, силно, което мога да сравня само с думите на Радичков: Мирис на гергевски треви и убита ламя. Те бяха ламите.
Двамата казваха: Тази събота трябва да ходя за гъби. Не казваха, отивам да се разходя за гъби. Казваха, че трябва да ходят. Това им беше сякаш задължение.
То не беше ходене, то не беше чудо. Дядо ми се беше сприятелил с един гъбар, бай Дончо се казваше. Той продаваше до нас, на обръщалото на шестицата, над фурната, в която се изпичаха всякакви гювечи. Жълти и бели тикви, баници, гювечи с месо, аз носех в готовата тава наредени зеленчуци с много гъби. Гъбите добре заместват месото. Най- много обичах да взимам изпечената тава, ухаеща и пареща с наполовина изгоряла бележка, залепила се в горния край на съда. По тази бележка фурнаджията даваше вече изпеченото, кой каквото си е донесъл. Понякога си мислех, че ако сбърка и ми върне тава с агнешко, няма да му се разсърдя. Не грешеше никога.
Две, три зелени маси бяха като продължение на ниските сгради, хлебарницата беше на ъгъла, най-горе беше РЕП-а, където сутрин рано се редях за вестник "Спорт". Макар още малък, в този вестник понякога се споменаваше и моето име. Обръщалото на трамвая си имаше и градинка с чешмичка и пейки около нея. Сега там има МОЛ.
Този бай Дончо имаше много брадавици по лицето си. Намръщен, само с дядо ми си имаше приказката. Продаваше гъби, боровинки, лешници. Имаше разрешително, надълго говореха за гъбите, за това къде са ги намерили последния път, и дали си струва след този слаб дъждец, дето е паднал, да се блъскат из планините. Бай Дончо се беше ограничил в ходенето, вече беше "малък частник". Дядо ми си помагаше на пенсията. Не изкарваше много.
Баща ми не признаваше туристическата екипировка. Нали не беше турист, той беше гъбар и малинар. Ходеше с обикновени пуловери, кубинки, лятото с гуменки и къси панталони, краката му бяха целите одрани, придобиваше от слънцето голяма "разлика" малко над коляното. Тогава не се носеха три четвърти панталони. Или дълги, или над коляното, къси. Чак ми беше смешен, изгорял на къси чорапи и потник. Но винаги се връщаше с пълна кофа плодове, малини или къпини. За боровинките си правеше "комбайн". Голяма срязана наполовина тенекиена кутия, със забити един до друг големи пирони, с дръжка от дърво и основа дебел шпертплат. Беше в стихията си, за него нямаше умора. Вдигаше мен и брат ми в най-ранна сутрин. Вземахме тролей единица. Все още сънени работници или връщащи се от нощна смяна, такива хора пътуваха с него. Слънцето обикновено го посрещахме в препълнения рейс към някое близко село. Откъдето с темпова стъпка, почти тичешком навлизахме в гората. Защото нямаше по-добър от баща ми в откриване на големите гъбени и малинови находища. Дори на Витоша, където не бяхме сами, той се открояваше. Беше подвижен комбайн, беше истински стахановец. Брат ми обаче не беше въодушевен да му се определя норма. Приклякваше спокойно в малиновите храсти, внимателно избираше най-хубавите плодове, почиваше си и никак не бързаше. Аз бях друг, имахме малки съдинки, в които беряхме. Винаги си поставях цел, хапвах първия плрод след като върха на мойто канче или кофичка беше почервенял или посинял, с малини или с боровинки.
Компотите ми бяха любими. Компот от боровинки, малини, къпини, дори от дренки. Компотът от дренки е със стипчив вкус, плодът е пуснал, каквото има да пуска. Аз хапвах и тези вече безвкусни, избелели и станали леко порести плодове, костилката осмуквах и плюех. Съучениците си черпех редовно с компоти, компотът от дренки беше само за най-близките ми приятели.
Сладка и конфитюри, компоти и лешници, цялото ни мазе беше натъпкано от тях, не можехме да ги изяждаме. За баща ми нямаше малко. Колкото повече, толкова по-добре. Палачинки с конфитюр от малини, боровинки или къпини. С това сме израснали с брат ми.
Гъбите бяха голямото разнообразие. Баща ми не береше челядинки. Тази гъба подкопаваше авторитета му на гъбар. Започваше от майската гъба, после полската печурка, ливадната. Булката и манатарката, двете некороновани царици на гъбите. Булката на първо място, с леко розовеещото се месо, с белия цвят на кожата и петната около нея, манатарката с дебелите си като умалена бъчонка пънчета. То си е истинско пънчище. Излизаше и пачи крак, с дъх на кайсия и мек жълт цвят. После масловката и рижийката, които търсехме в боровите гори. Рижката беше най-вкусно приготвена панирана с яйце, масловката я подхващахме за ципата, трябваше да се свали. По хлъзгавата й кожа се лепяха малки борови иглички, целият апартамент миришеше на планината. Маринованите масловки, с черен пипер и дафинов лист, рижките с повече оцет, когато се консервират още, така ги правеше баща ми. Вадехме с брат ми хляба, бурканите, някоя маруля, сирене и започвахме. Краставици и домати през зимата, този лукс не беше при нашето семейство.
Баща ми често водеше колегите си в планината. Но само по веднъж, втори път не смееха да тръгнат, каталясали от обикаляне и облъчени от лятното слънце. Баща ми лекичко ги майтапеше, предпочиташе да им даде готови буркани с гъби или малини, отколкото втори път да се мъчи с тяхното бавно и капризно темпо. Алеите в планината са за разходка, той не признаваше нищо друго, освен поляните и горите, пътища там не му трябваха.
Вечер, домъкнал всичко това, в кухнята се започваше голямото производство. Първо котлони с гореща вода, измиване на буркани, беше цар на старите капачки. Имаше своя технология в затварянето им, при него нямаше пропуск. Все още с късите панталони, след два часа го виждах като щъркел как сменя крак след крак - не сядаше, искаше съвсем да каталяса от умора. Как стоеше на един крак, другият сгънат зад бедрото му, не се ли изморяваше. Беше неуморим.
Аз нищо не представлявам като гъбар и малинар пред него. Но и аз съм малко луд за пенсия с тези дарове от природата. Две години след като мина голямата радиация намерих едно находище. Беше нещо страшно, пет години бавно затихваше. Обикалях го постоянно. Когато го открих, гъбите бяха една до друга, за тревата чак нямаше място.
Или пък преди много години, когато посрещах жена си на гарата. Тя не ми беше жена тогава, в къщи нямаше никой. Бях сготвил чорба от зеленчуци. Отдавна я нямаше фурната на обръщалото, иначе с радост щях да накълцам градинските зеленчуци в тавата. Но бях прекалил с мазнината. Все пак не можех да се сравнявам с татко. И за да я докарам за хапване, сложих накрая дузина диви круши, да се отнеме блажното. Баща ми ги беше набрал край горите, нещо природата тогава не беше дала достатъчно горски плодове и гъби. И той, за да не се връща празен, към големите букети с кантарион и дузина гъби беше откъснал и дивите круши.
Зеленчукова чорба с диви круши. На мен много ми хареса. На жена ми не съм сигурен. Те жените искат всичко да е ясно и точно, а дивите круши бяха категоричното изключение. Какво да правя, дал съм ú нишан за себе си. Да е мислела с кого се събира. Не й е било лесно досега, знам. Но не всеки щеше да я гощава с компот от дренки, сладко от боровинки и чорба от зеленчуци и диви круши!
В това поне съм сигурен!

14.04.2009 Любомир Николов

неделя, 15 декември 2013 г.

Мече-бубулече, или за белите страници в живота ни


По идея на К.Милушева

Вече излизам от магистралата и колата поема по тесния път нагоре към Предбалкана. Късна пролет е, отворил съм прозореца и слушам песента на щурците. Липата пръска аромата си, без да се щади, зелената трева е обрасла пропуканото от времето шосе, а аз не бързам да пристигна. Няколко години не сме се виждали, с него се знаем още като студенти. По едно време след промените работехме заедно, колко дни и нощи сме обикаляли страната, когато имаше бизнес. Но преди десетина години се оттегли в селския си имот, как и защо стана така, все още не мога да си обясня. Не съм го и разпитвал…
- Трудна възраст преминаваме-беше ми казал, когато се разделяхме.
Мисля си, че така се изрази и когато напусках големия град, преди много години. Не ми беше лесно. Може да въздейства с думите си, това му го признавам.
Видяхме се случайно преди седмица на една архивна кинопрожекция, явно и двамата обичаме старите филми. Уговорихме се да му отида на гости. Сега бил сам, жена си пратил на някаква екскурзия из Европата, та да си припомним миналите години. Вкъщи обещах, че ще бъдем разумни, нещо трудно ми повярваха, но все пак се измъкнах за двата почивни дни. Не, че за мен те са такива, отдавна сам се грижа за себе си, доколкото мога. Нямам шеф, нямам подчинени, нямам и постоянни ангажименти. Така се случи, но това е дълга история…
Спирам касетофона, затварям прозореца, защото е прахоляк навсякъде и промушвам колата между две улички, къщата му е по-висока от селската църква. Недоизмазана, на три етажа, масивна постройка. Дворът голям, касисът и малините край оградата грижовно подкастрени, вече се е свечерило, мирише на дърво и лаят на кучетата е все още приглушен.
- Влизай, влизай, с една патица се занимавам- чувам го от стопанския навес как се хили и оставям багажа си в беседката, където е разпънал голяма дървена маса и няколко сгъваеми стола.
Пуша цигара и го виждам, приближава се, целият омазан в перушина и кръв.
- Как я предпочиташ, със сушени сливи, или пък по пекински. На мен първото ми е по-лесно- смее се той и мята патицата в една голяма тава, вече опърлена и измита – Докато си пием аперативите и ще стане, има-няма два часа време. Гледам десетина патици, няколко кокошки и пет пуйки. Пернати, ама си искат грижи, ваксини, зърно, че и ги разхождам до селската мера веднъж на ден. Занимавка.
- Наздраве-казваме си двамата и чакаме бутилката с гроздова постепенно да ни развърже езиците.
След един час в двора влиза комшията, с него върви малкото му внуче, стиснало в ръцете си плюшено мече, цялото изпонамачкано от прегръщане. Детето се държи около панталона на дядо си, погледът му е встрани от нас, които напразно се опитваме да го разговорим. Изглежда на около четири годинки, лицето му е бледо и изпито.
- По цял ден е пред компютъра-оплаква се дядо му- Гледа до прималяване някакви детски анимации, само тогава малко се оживява. То в тези филми не виждам нищо детско, ама как да го накарам да кротува…Техните са в чужбина, сега аз го гледам, завалийчето…
Моят приятел му дава някакви инструменти, с които щял да пробива гредите в механата на къщата си и след малко, хванал за ръка малкия, двамата си тръгват.
- Това е мече-бубулече- вместо довиждане пояснява дребосъкът, все пак разбираме, че може и да говори.
Ние с моя приятел също сме дядовци. Той има дъщеря, аз имам син. И те са в чужбина, виждаме ги често, няколко пъти в годината. Не ни липсват. Липсват ни няколкото празни страници от живота ни. Само няколко, така се надяваме да е…