четвъртък, 27 ноември 2008 г.

Улица " Опълченска " - разказ

- Улица „ Опълченска „ № сто тридесет и ..., вход 3-и , апартамент 23- и . -

Моят приятел и съученик , който живееше под нас казваше , нашият Димитровски борчески квартал е голяма работа . Колко голяма работа е бил , малко се съмнявам . Защото когато се преместихме в Лозенец до хотел Хемус аз се чувствах като че ли съм напуснал „ зоната на здрача „ и съм се пренесъл в „ света на богатите „ .
Все пак осем години не са малко . Особено за хлапе на пет години , за което грамадният за онова време в сталинския си стил блок с четирите входа и петте етажа / без да се брои партера / си бе направо една малка галактика . В която живеят всякакви звезди , едните едва мъждукат , други светят с ярката си светлина и винаги можеш да разчиташ на тях . А трети пък изгарят като фоерверки , разпръсквайки около себе си неустоимото си обаяние или понякога разочарование .
Ние бяхме децата на улица „ Опълченска „ . Задният двор на блока беше разделен от четири сякаш футболни врати , за всеки вход по една . Там в неделният ден не припарвахме сутрин , защото тяхното предназначение бе да помагат на родителите ни при изтупването на черги , одеяла и килими , привилегия за по-заможните семейства , които хич не бяха много по това време . Но през останалите дни дворът бе наша територия . От височината на петия етаж , където живеех се виждаше целият този двор и така бързах да приключа с уроците . Защото долу ставаше винаги нещо далеч по- интересно . Игри на топчета и на капачки , големите гуди - биячи бяха скъпи и не всеки имаше от тях . Но прибираха най- много плячка от разчертания с пръчка прашен подиум на сражението . Когато имаше достатъчно момчета започваха футболните мачове . Аз имах една кожена топка , с която винаги бях желан на терена . А когато се състезавахме в обиколки около блока , там вече нямах равен на себе си . Винаги имаше кой да ни се кара от възрастните , защото нашата гълчава нарушаваше редовно дневния режим , окачен със строгите си правила във всеки вход .
През зимата разстоянието от блока до улицата , около десетина метра се превръщаше на ледена пързалка . На която се пързаляхме , засилвайки се още от входа и така обувките ни вече през пролетта не ставаха за носене . А градинката насреща вече си бе преживяване . С кестените , узрели наесен и нападали по всичките треви и алеи , с паметника в почит на загиналите войници през няколкото войни в началото на века . Където се поставяха цветя и от нас , когато около вратлетата ни вече се бяха увили червените връзки . А тези връзки ни ги поставиха пак на тази , нашата „ Опълченска „ в къщата- музей на Димитров . Не разбирахме това страхопочитание на учителите ни към това място , но такива бяха времената тогава .
С брат ми бяхме по- различни от другите деца . Повече време отделяхме на книгите , бяхме дори по - сериозни , отколкото трябва . В нашия трети вход бяхме организирали „ Тимуровска команда „ , за да помага на възрастните и самотни хора около нас . А и си имахме патрон на организацията , една народна учителка , живееща на втория етаж . Така я наричаха родителите ни . С каква наивност сме го правили , но състраданието ни към болката бе искрено и неподправено .
По онова време цели махали воюваха със саби и мечове . По екраните се даваха филми с кръстоносни походи , епичните битки се пренасяха на улицата , сблъсъците бяха много сериозни . А пък първите кормилачки нанесоха рани на много детски колене . Имаше едни толкова дълги , че отгоре им ги възсядаше цял футболен отбор . Нямаше баири за преодоляване , но паважът разнасяше тракането на лагерите и бойните викове доста отчетливо и надалеч .
Не си губехме времето с ненужни неща . Яденето не ни беше силата . Спомням си плътният вкус на рибеното масло , с което трябваше да укрепнем и порастем . Доста мъки бяха да преглътнеш дори една супена лъжица . Или пък нашият стремеж да вкараме така омразната ни дроб-сърма в комините на отсрещните къщици , които граничеха с двора ни . Това доста ни се отдаваше , бяхме се специализирали в меренето , а и така си отмъщавахме на родителите ни . Защото понякога вечер ни оставяха сами с брат ми и за свое спокойствие дори ни заключваха в къщи . Не че това бе проблем за нас . Само след половин час той откриваше резервните скрити ключове и пътешествието започваше . Тъмнината на мрака , отразените сенки на малкото коли и каруци по отстрещните калкани , затишието на деня и мистерията на идващата нощ , това бе вкуса на забранения плод .
Вкус , който колкото повече го опознаваш , толкова става по - далечен и недостижим . Защото си вече порастнал и то завинаги . Връщането е само в спомена или в игрите на твоите деца , дай боже един ден и внуци .
Бяхме малки опълченци на улица " Опълченска ".


27.11.2008 Любомир Николов

четвъртък, 20 ноември 2008 г.

Малкото трамвайче - един спомен

Израстнах в района на малкото трамвайче . Живеехме на улица „ Криволак „ в една двуетажна неизмазана къща . Тя имаше малка тераса към улицата , неголям двор и много добри и разбрани хазяи . През лятото на 97 минах оттам , беше така красива и кокетна с новата си бяла мазилка , малките дискретни лампички в разцъфналия двор и хубаво боядисаната си ажурна ограда . Една жена излезе на терасата и ни заговори . Бяхме с брат ми , търсехме дирите на нашето детство , искахме да се закачим за нещо , макар и незначително . Не го намерихме , но тази среща ни върна в миналото .
Казахме й кои сме , от онова време бяха изминали четиридесет години . Жената ни покани в къщата , седнахме в големия хол , обзаведен със стилни и масивни мебели . Беше запазила толкова добри спомени за цялото ни семейство . Тогава , в детството тя е била малко по- голяма от нас , сигурно ни е ръководила в детските игри . Разказа ни за семейството си , за старите си родители , които като нашите вече не са между нас . И за момент не почувствах някакво озлобление , че на тях й е било наложено да живеят с наематели , които явно са от редиците на онази новата власт . Спомням си отказа на дядо ни да вземе един голям апартамент на булевард „ Витоша „ и така да разреши проблема за всички ни , все пак бяхме седем души , макар и с брат ми да бяхме още малки дори за училищния чин . Вашият дядо беше друг , различаваше се от съпартийците си , каза ни едновремешната ни хазяйка . А че беше друг , това го разбрахме няколко години след като той си построи апартамент и всички вече бяхме напуснали къщата . Толкова бе млад за пенсионер , явно идеите му са се разминавали силно с новия живот и това го бе накарало да се оттегли толкова рано от активния живот . Остана му само спомена за онези години , в които бе стигнал като политкомисар до река Драва . По цели дни пишеше с химическия молив по листите , търсеше уединение в поляните на Витоша за своите скъпи спомени . Накрая се роди книгата му , последните бройки от която подаряваше на приятелите си , които така като него не бяха се пригодили към новия живот и страдаха за изопачените идеи на младостта си .
Малкото трамвайче беше толкова романтично . То имаше само три спирки , средната бе спирка „ Вишнева „ . Големият трамвай- двойката обръщаше в началото на улица „ Елин Пелин „ , където липите цъфтяха с тежката си и замайваща миризма всяка пролет . А тези , които искаха да прекосят гората по тесните му релси и така да почувстват боровия дъх на гората бяха малки и големи . Мотрисите бяха две и се изчакваха , за да се разминат . Зеленото трамвайче с дървените пейки и кожените дръжки , за да не залитат пътниците по завоите , скърцането на релсите и вятъра в надвисналите навън глави , за да почувстваш по-силно скоростта , това не се забравя .
Или пък летният театър от другата , източната страна на гората . Алеята , която водеше до него беше насипана с малки гладки камъчета . По средата й имаше чешма с толкова студена и чиста вода . А в каменното й корито спокойно плуваше голяма видра , на която най – много се радвахме ние , децата . Високите борове в началото на гората , малкото игрище и люлките , всичко бе толкова чисто и красиво .
Бързо отминаха годините , толкова неща се промениха . Мястото си е същото и ние сме същите , макар и толкова различни . Само спомена си остава така красив , както беше видрата , боровата гора и цъфналите липи .
Спомена за толкова скъпото ни и единствено детство , това във което освен игрите имаше и едно винаги вълнуващо пътуване с незабравимото наше малко трамвайче .

сряда, 5 ноември 2008 г.

Ние сме скала невидяли - разказ

Стана доста време откакто Руския катереше в любителския клуб на градчето , където живееше отпреди петнадесетина години . Ако някой му бе казал тогава , че толкова много ще се застои на едно място щеше само да усмихне с широката си усмивка . Все пак работата му бе да прекосява градове , дори граници и държави . Никак не му подхождаше спокойния и монотонен живот на улегналия мъж . Кръвта му кипеше като младо вино , всичко му се виждаше лесно достижимо , а и момичетата го харесваха . Беше млад , чаровен и силен . Професията му будеше обясним интерес , все пак по онова време бе твърде престижно да служиш в специалните части . Руския бе доволен от така динамичния и понякога опасен живот , който водеше .
Но съдбата бе решила друго . Около така древната и неустоима в красотата си римска крепост в околностите на градчето , където бяха се застояли частите срещна едно българско момиче . И резултатът бе скоро налице – Руския се промени толкова много , че командването почти с радост го освободи от носенето на службата . Та нали да си полезен в тази трудна професия бе нужно отдаване изцяло и безотказно . А младият мъж не искаше да се отделя от любимото момиче и така направи важна и съдбовна крачка в своя живот .
След толкова години резултатът бе син и дъщеря , вече около двадесетгодишни . При все , че с жена си нещо не се разбраха в годините , Руския бе приютил в дома си децата . Бе готов за тях на всичко . Ето сега бе обещал на момчето си лаптоп за рожденния му ден . Компютрите толкова много го привличаха , че откакто прехвърли дванадесет сина му не говореше за нищо друго . Бащата се гордееше с неговото решение да се посвети на тази професия , щеше да направи всичко за да му помогне да изпълни мечтата си .
Руския му бе прякор , но и националност . Малкото градче в Русия , където бе израстнал остана далеч в миналото . Тук беше животът му вече двадесетина години .
Имаше малко магазинче и ако преди години не бяха го посетили ония с бухалките щеше да е съвсем доволен от това да помага на хората . Затова и тръгна да катери – така по-бързо да забрави за това свое премеждие . А в магазина имаше един голям оръфан тефтер , на ден го разтваряше поне пет-шест пъти . А бе Руски , няма да прокопсаш с тази си доброта , стига дава на вересия , се смееха приятелите му , когато вечер късно си пиеха ракията след работния ден . Е кой да им даде на хората , те като вземат пари ще ми се издължат , смееше се с широката си усмивка Руския .

С Мила катереха заедно . Тя можеше да му е дъщеря , но бе по- опитната от двамата . Започнала от малка покрай баща си , влюбила се бе до живот в това безумно и опасно издигане всред скалите . Вятърът те блъска , мускулите се опъват и болят , дланите претръпват от стискането на камъка , но пък душата е някъде горе , горе във висините , далеч от сивотата на ежедневието . Нещастният случай с бащата не бе я разколебал , ще се катери и заради него . Онази експедиция бе трудна , подготовката бе продължила повече от година . Но редом с покорените върхове някъде около големите и заснежени скали на хиляди километри от тук другарите му бяха поставили гранитна плоча в памет на своя скъп приятел . А той остави дъщеря и малък син , така че Мила отрано надрастна своите връстници . Трябваше да се грижи за малкото си братче , майката отдавна си бе отишла от тях . Не можа да свикне с това да мисли непрекъснато за мъжа си , който бе избрал да прекарва повече от свободното си време със скалите , а не с нея .

Тази събота клубът по скално катерене бе навлязъл в сериозните тренировки . Куклената скала отдавна привличаше катерачите . Децата са големи , така си каза Руския и за пръв път ги бе оставил сами да се оправят в магазина . През час им звънеше по джиесема , нали щеше да се прибере в къщи чак неделя вечерта . Разумни деца са ,няма да ме изложат , си повтаряше той . А нали другата седмица и сина му има рожден ден , беше обещал подарък и за дъщеря си , макар и по- скромен . На нейната възраст момичетата са много чувствителни , трябва да помисли с какво да зарадва и нея .

Беше ред на Руския и Мила . Катереха в свръзка вече около година . Сега момичето трябваше да стигне до осигурителната площадка първа , така се бяха разбрали . Междин-ните осигурителни клинове се проверяваха от първия , желателно бе да са два за по- голяма сигурност . На площадката трябваше да се сменят , нали младият мъж вече бе събрал достатъчен опит , за да води и той .
На средата на изкачването Руския забеляза , че Мила е по-несигурна от друг път . Дали е недоспала след петъчната дискотека , си помисли той . А бе тези млади понякога нямат насита , усмихна се с широката си усмивка Руския . Ще се справи , отново се пренесе в бъдещата подготовка за рожденния ден на сина си мъжът .
Време бе да тръгва , партньорката му бе дала сигнал . Нагоре почти не се затрудни , беше достигнал площадката , когато единия клин поддаде . Изненадата го хласна настрани и само случайността не го прати в бездната . Защото липсваше вторият осигурителен клин . Мила бе пропуснала да го забие в скалата . Силното му тяло с мъка се задържа на хлъзгава-та издатина под него след като ръката му се удари в грапавото и го ожули до кръв . Едвам успя да се задържи плътно долепен до скалата . Щеше и да повлече Мила , неминуемо щеше да стане . Късметлия съм си , голям съм късметлия , си помисли едва дишейки той .
И тогава Руския извика така , че дефилето заповтаря на пресекулки силният му глас .
- Ние сме скала невидялиииии !

Горе на високото Мила бе пребледняла . Подадоха му бързо допълнително въже , след малко бяха и двамата долу под скалата . Тогава Руския прегърна партньорката си ,
сълзи бяха навлажнили бузите й .
- Какво стана , момичето ми – я попита той , вече напълно успокоен , че живеят своя втори живот .
Мила продължаваше да хълца .
- Братчето ми , братчето иска много компютър , вече ме е намразил , защото не мога да му го купя – през сълзите й едва я дочу Руския .
- А е толкова добър с компютърните игри – бършейки бузи започна да се усмихва Мила . – Затова не мога да спя напоследък и съм станала една разсеяна такава , каква сестра мога да му бъда аз – отново се насълзиха очите й .



Тази съботна вечер бе специална за момчето на Руския . Днес то навършваше осемнадесет . А гостите бяха само двама , Мила и нейното братче . Което се радваше на новия си лаптоп . Голямата му сестричка го бе зарадвала сутринта така неочаквано и малкия по никакъв начин не искаше да се разделя с него точно сега . Дори не поглеждаше към масата със сладкишите , пръстите му сякаш бяха срастнати с гладкия и лъскав гръб на толкова скъпия му подарък . Та кой от неговите приятелчета има такава сестра и такъв подарък .
А сина на Руския цял ден се стремеше да не мисли за обещаното от бащата за рожденния си ден . И когато му ставаше мъчно за това , че трябва да има търпение до другата година си припомняше силния и мощен вик , с който миналата неделя таткото се прибра в къщи :

-- Ние сме скала невидялииии !