събота, 20 март 2010 г.

Цвете в окото - разказ

От една седмица в окото ми се настани цвете. Необичайно е, трябва да свикна с промяната. Когато се погледна в огледалото, не го забелязвам. Но когато притворя другото око, цветето започва да ми се усмихва.
Понякога е синя фрезия, каквато подарих на жена си при първата ни среща, да бъде в тон с цвета на очите й, и да е нежна като тялото й. С годините и двамата се променихме, сега аз приличам на цъфнал бодил или на голямо глухарче, всеки момент готово да разпръсне белотата си настрани. А тя на синя разпукнала и натежала роза.
Но когато й купувам цвете, винаги избирам фрезия, така ми се иска онова чувство от преди години да е винаги около мен.
Цветето в окото ми се преобразява. Друг път е розов шипков храст, напомня ми за детските години на дъщеря ми. Крехка, но с израстващи остри бодли, за да се предпази от опасностите на живота. Защото мама и татко все по-рядко ще са с нея, и от сега нататък трябва да разчита само на себе си.
Случва се цветето бързо да преминава от синя дъхава мащерка, през жълт, игрив под ласките на вятъра кантарион, до кадифено мек като памук еделвайс. Това се случва, когато си мисля за планината, за високите й зелени или снежни рамене, върху които понякога съм се изкачвал. Тогава съм едновременно толкова малък, но пък и силен, защото съм поел от енергията й, която ме крепи дълго време след като се спусна отново в равнината.
А когато цветето премине от син синчец към червена роза, си мисля за баща ми с неговия ясен до последно поглед. И за застиналата кръв на един рано отишъл си от нас добър и скъп приятел.
Понякога виждам цвят, който не познавам, но ухае неповторимо. И знам, че е смокинов цвят, не може да е друг. Защото от него се раждат любимите ми смокини, носещи вкуса на лятото. Които ми напомнят за едно момиче, с което може би сме плували в морето, или сме се катерили по планините, има ли значение. Но което с белотата си сякаш иска да направи настъпващата ми зима по-спокойна и приемлива.
Така, че ако не ви разпозная, когато ви срещна, това е не защото съм ви забравил.
А защото имам мойто си цвете в окото.


20.03.2010 Любомир Николов

събота, 13 март 2010 г.

Довиждане, ден ! - хаотични мисли

Мислите препускат някъде из преживяното, думите напират да се докоснат до клавиатурата, надеждата чака, затаила дъх дали ще бъде забелязана, скрита зад сивотата на ежедневието. А времето си лети, без да го усетим.
Не, усещаме го по наивността на старите спомени, по красивите усмивки, запечатани на снимките ни, които не отваряме толкова често. Защото ни напомнят за отминалите дни, които са белязани със свежестта на отминалата младост. Но отново продължаваме, защото знаем, че днешният ден след време ще ни се струва все още млад, все още богат и смислен, защото такава ни е природата.
Да се самозалъгваме, да се успокояваме, да се надяваме, и в крайна сметка да се изправяме отново за битки.
А най-трудната е тази със себе си.
Затова нека да се приготвим за нея, защото тя никога не свършва с победител.
Свършва тогава, когато вече нищо не ще е от значение.
И колкото по-късно, толкова по-добре, защото шансовете ни да надделеем се увеличават с изминалото време.
Да го изпратим, днешния ден, и да му благодарим, че си отива.