петък, 28 август 2009 г.

За живота на една смокиня

След седмица ще я посетя. Дано да е жива и здрава. Много ми е скъпа. Не е красавица, но е много чаровна. И всяко лято ражда големи, сочни и дъхави плодове.
Запознахме се през онова незабравимо американско лято. Моето семейство беше за две седмици на хотел "Смокините" . Всяка сутрин след футболните ни победи по коридорите на хотела дрънчаха кутийките с бира " Кайзер" , които приятелят ми Хари внасяше от Европата. И които камериерките изхвърляха с почуда, защото количествата бяха сериозни.
И тогава, на една разходка с изтрезвителна цел, сред близките шубраци аз я открих. Самотна, но горда, някак си достолепна. Листата и плодовете й ухаеха от далеч. Никой не й обръщаше внимание, шосето наблизо фучеше с бързия си ритъм, плажът живееше своя ваканционен живот. А тя навярно тъгуваше за времето, когато е била оградена с прасковни дръвчета, с малинови храсти и дузина силни лозарски корена.
Може и някое дървено бунгало да се е гушило под ниската й гъста сянка.
Следващите десетина години всяко лято ходех при нея. Сутрин, когато слънцето все още е милостиво и лъчите му не прегарят кожата, росата по ниските бурени мокри сандалите, а бодливите къпини оставят трънчетата си по дланите и лактите, аз й идвах на гости. Понякога се катерех по изкорубената й снага, на високото бяха разпукнатите синьочерни плодове, които залепваха гъстия си сок по пръстите ми. Осите не бяха враждебни и снизходително отстъпваха настрани, защото плодовете нямаха чет. И така се връщах в хотелската стая, пиехме кафе и денят започваше с безгрижния вкус на узрели смокини.
Преди близо три години, един ден нещо трепна в мен, някакъв спомен може би, някакво желание да кажа, колко съм й благодарен. За два часа написах " Смокиновото дърво" . Тя е моя прототип. Жива е, такава ще е винаги, защото поне в спомена ми ще съществува.
Макар, че имам силно съмнение. Не съм я виждал от две години. Беше оградена от бетонови триетажни хотели. С които някои хора се надяват да спечелят много пари.
Знам, дните й са преброени. Дали тази, или другата година. А може би вече я няма. Но се надявам, сега в края на лятото, отново да я видя.
Винаги се надяваме на нещо.

28.08.2009 Любомир Николов

петък, 7 август 2009 г.

Белите лястовици на плажа-разказ

Мамещо, слънцето показа челото си над синия безкрай на хоризонта, златната червеникава пътека достигна студения бряг и хвърли дълги сенки зад чадърите на плажа. Влажният пясък отразяваше стъпките на мъжа, в началото плахи, после все по-дълбоки и раздалечени. Той обичаше да посреща деня, тичайки покрай хладките тласъци на водата, все още сънена и кротка. Това щеше да продължи най-много час, когато идващите на пъстри групи летовници започваха да ядосват спокойното море със своите капризи. Тогава то бързаше да им изпрати зъбатите си вълни, които набръчкваха гладката кожа на ситния пясък и го теглеха упорито към себе си. После застрашително изправяха белите си яки все по-нагоре над гумените дюшеци, малки надуваеми лодки или глави на неопитни плувци, дръзнали да влязат почти до шамандурата.
Но дотогава имаше време. Мъжът достигна скалите, които зеленясваха от изплютите от морето водорасли, направи петминутната си почивка, като рееше поглед в безкрая на синьото, където няколкото рано излезли платноходки се сливаха с бялата перушина на облаците. И отново се затича обратно. Навлезе в зоната, където спасителите провеждаха утринната си тренировка. Главният спасител всеки ден им измисляше различни упражнения, не ги жалеше. Днес се провикваше по-често, двама-трима навярно бяха „спасявали” някой до късно през нощта, не им споряха лицевите опори и късите отсечки, които трябваше да пробягат. После премина покрай двойка ранобудни влюбени, държаха се през кръста и просто мълчаха. И пред дискотеката с камъшитените столове и високите подиуми, която притихваше само около полунощ, видя странната двойка. Жената провлачваше крака, държейки патерици в двете си ръце. Тялото й беше дори стройно, лицето бледо и красиво, косите опънати зад тила. Покрай нея накуцваше той, вперил поглед в очите й, сякаш можеше да я предпази. Едната му ръка беше свободно отпусната, тънка и слаба, но с другата здраво се опираше на своята патерица, краката му бяха сухи и жилести. Изведнъж, вдигайки пясък след себе си, покрай тях затанцува момиче на десетина години, лицето му грееше, около кръста имаше шарен пояс.
- Морето, морето, тати ще ме учи да плувам, не ме е страх, ще видиш- изкрещя детето в ушите на мъжа и нагази с босите си крака във водата, като изпищя от допира с хладната му прегръдка.
- А бялата лястовица, дето я показаха по телевизора, дали ще долети до тук, при мен - отново беше около родителите си момиченцето, отговорът им навярно в този момент не го интересуваше много. Беше запленено от красотата на морето.
- Трябва да вярваш, само така ще я видиш- му отговори младата жена, лицето й беше обърнато напред към слънцето, което вече беше сменило цвета си в силно жълто.
Мъжът се беше отдалечил на стотина метра от тримата, когато тичайки се обърна несъзнателно към тях. Момичето беше седнало в скута на появилите се малки вълни, които чувстваха своето превъзходство над пясъка. Бяха разбрали, че едно малко дете няма търпение да се научи да плува и не бързаха да изправят нагоре застрашителните си зъбати яки.
А двамата, със светлата си кожа, подпрели се около трите патерици на границата между земя и вода, толкова неудържима и непостоянна, вперили поглед към хоризонта, изведнъж му се сториха досущ като две бели лястовици. Които са щастливи, защото накуцвайки за пръв път бяха долетели до морето със своето черно, както всички други малко лястовиче.

07.08.2009 Любомир Николов