петък, 10 декември 2010 г.

"Спортпалас" се мести при баба и дядо на село- спомен

Точно преди четиридесет години бях новобранец в Спортната школа, там от всички сгради сега е останала само тази на музея ”Земята и хората”. Клетвата отмина и в началото на декември всички лекоатлети заминаха на лагер за десетина дни в ” Спортпалас”, на Златните пясъци. Само аз и адашът Любомир Пранджев не се уредихме, казаха ни, че за нас не достигат средства. Явно нямаха доверие в нас, че ще оправдаем армейската чорба. Обаче ни пуснаха извън казармата, като бяхме помолени от треньорите да не се показваме пред началниците, че да не стане беля. Особено за мен много се безпокояха. Все пак тогава живеех срещу хотел ”Хемус”, на двеста метра от поделението. Нямаше друг от цялата българска армия, който да е толкова близо до родния си дом, нямаше съмнение в това.
И така, адашът замина за Благоевград, при родителите си. А аз на село, при баба и дядо. На осем километра от Казанлък. Сутрин ставах и след закуска се качвах на селския рейс до града. Защото трябваше да тренирам, и то двуразово, сутрин и вечер. Стадионът в Казанлък е на северния край, беше си съвсем приличен. Което ми беше много странно, там видях един комшия, един дувар ни делеше на село. Казваше се Лютви. Няколко години беше по-голям от мен, и вече в националния мъжки отбор за спринтовите бягания. Та с него тренирах, но най-вече сам като щур обикалях пистата.
На втория или третия ден обаче се поддадох на изкушението, да ходя само веднъж на стадиона. То отделно, че баба сутрин ме коткаше с греяна ракийка, трудно й отстоявах. А вечер дядо ми точеше от червеното вино в запотена каничка, на печката цвърчяха наденички или прясно заколено пиле, в моя чест. Старците тогава бяха около седемдесетте. Моето гостуване за тях беше голяма радост.
А последните два-три дни дори не стъпих на стадиона. На приказка с дядо, на усмихната раздумка с баба, вечер с няколко роднински наборчета, първо в единия, после в другия. Спортният режим нещо не се връзваше със бумтящата печка, мезетата, туршийката и ракийката.
И така минаха десетината дни, и когато се прибрахме в школата, какво да видим. Аз не толкова, но адашът Пранджев беше яко издул бузите. Голям смях падна с него, треньорът ни - Бомбата му викаха всички, направо се втрещи. Беше качил почти седем-осем килограма. Явно неговата разкладка е била далеч по-голяма от бабината.
Така, че не му връзвайте кусур на Дембелето. Майтапя се, разбира се. Ето, и ние тогава сме нарушавали спортния режим. Макар, че десет от казармените дни ги изкарахме вкъщи, това не се отрази на боеспособността на българската армия, сигурен съм в това.

10.12.2010 Любомир Николов