вторник, 31 март 2009 г.

Летен спомен

Кой знае защо, но днес не ми се чете. А трябва. Ще пробвам силите си отново. Няма да казвам къде. Кураж ми дава условието, че кандидатите трябва да са над 45 годишни. . Ей, най-сетне някой да уважи белите ни коси ( в случая бялата брада). Аз кога бях на толкова, да пресметна. Да, 97 – ма. Какво стана тогава, есента Даяна загина. По това време, в края на август бях в хотел Смокините, над Каваците. Не беше зле. Пясъкът гладък, чист и още топъл. Морето синьо, медузите не даваха знак, че са живи. Бялото вино вечер беше студено. Имаше едно капанче, Барабското го бях кръстил. На северния край на плажа, на едни дървени скари се бе разпростряло. Вечер вълните шумяха, светлините на хоризонта говореха за закъснелите рибари, вятърът навяваше дъха на узрелите смокини, които късах всяка сутрин. Това, че созополските лелки добре ги продаваха ме караше да приспадам кило на ден от цената на нощувката. Синът ми щеше да започва следването си в Университета, жена ми все още се надяваше, че бизнесът ми може да литне нагоре. И да станем богати.
Понякога ходехме пеш до Созопол, почти винаги. Когато се свечеряваше изкачвахме големия баир и пред нас лъсваха белите зайчета на вълните, разбиващи се в широкия бряг на Харманите. Нямаше хотелите, които сега са нацвъкани през шосето. Лозята от ляво, морето от дясно, Старият Созопол направо. Просто и ясно. Единственият въпрос, който стоеше беше какво да бъде, бяло вино или бира. Малко сложен въпрос, но пък винаги бяхме единни в избора си. Църквата в центъра на малкия парк, художествената открита галерия с картините, изложени до полунощ. Къщата на баба Денка, в която бяхме на почивка, когато сина ни беше на десет, най-загубената в Стария град, но скъпа със спомена за младостта ни. Летният театър с Аполонията и кръчмата „ Стела „ сякаш кръстена на жена ми.
Беше вълнуващо лесно и прекрасно.
Или сега така ми се струва, защото миналото остава в нас винаги по-скъпо и поетично, отколкото е било.
Защото си е минало. Брат ми обича да казва: „ За миналото само си мислим, че е отминало! „
Навярно затова не ми се чете сега. А трябва! Помня една малко глупава мисъл: ” Използвай миналото за транплин, а не за канапе” . Мойто канапе си е доста продънено, не ще ми е толкова удобно.
Затова да започвам с четенето!

понеделник, 30 март 2009 г.

Полетът на соколите-пътепис

Събота, късен предиобед. Малко пече, но приятно. В 10.30 със Симчо пием кафе в центъра на Габарево. Групата от Раковски каца след половин час. Бате Наско акостира последен, с шест дами. От малък си е така игрив, как ги омайва, чудна работа!
Колите подреждаме като аптекарски шишета до барата на пет километра от селото. Нагърбваме раниците и бегом нагоре!
Тринадесет лалета, на всеки твой байр. Шарени сме, по пол, възраст и професия. Без да се напъваме стигаме тереска с чудесна гледка към върховете, наметнати с бял кожух. Пролет, ама горе си е още зима.
Почиваме често, някои от групата така бърболескат, че трябва да поспираме. Иначе рискуваме да ги видим как се давят в смях и сълзи.
Хималаите ме сближават със Зори, достигнала тези митически за планинарите върхове. Готов съм да нося раницата й до хижата. Тя пък се удивлява от контраста между бялата ми брада и бързата стъпка.
Обядваме около 15 часа в столовата на Соколна. После катерим няколко баира, за да се поразтъпчем в снега. В 19 часа сме отново по масите около печката. До полунощ. Танци, манци, Шатовалон. Всичко по реда си.
Рецитираме Дамян Дамянов, после Петя чете на прима виста мой разказ. Не само чете, а прави толкова точен, ясен и съдържателен коментар на написаното. Сигурен съм, ако издам книга, първия брой на нея ще подаря, и автограф ще сложа.
На сутринта пием чай, кафе, ядем кой каквото има. Снимаме се пред хижата с Ванката-хижаря наш и се суркаме надолу.
За час и половина сме на барата. Качваме се по конете ( колите ) и се накачулваме в лятната градина на заведението в Габарево, което има най-висок рейтинг. Но не сред циганорите, които щъкат безгрижно навсякъде. За тях остава местната кръчма с интериора отпреди демокрацията.
След два часа хапване, пийване и леко прозяване групата от Раковски изпълнява традиционния си ритуал. Лицеви опори на селския площад.
С обещания за скорошни срещи по чукарите се разделяме, някой ронят кротки сълзи, но за кратко. Защото сме пролет, задава се лято, а полетът на соколите продължава!

четвъртък, 26 март 2009 г.

Четирилистна - стихотворение

Детелинено нежни
са ръцете ти,
очите ти
са много детелинени,
сякаш лист е твоя зеленикав ирис.
Пръстите на ръката ти малка,
се свиват като лист
на детелина.
И ето,
ти си четирилистието ми.

сряда, 25 март 2009 г.

Мълчание - стихотворение

А рибите мълчат.
Мълчи и любовта ми в тебе,
готова да ти проговори
като бурен вятър,
след още първия повей
на листопада.

четвъртък, 19 март 2009 г.

Разминавания-стихотворение

Разделих се:
С млечните зъби,
С късите панталони,
С мечтата си,
С ученическата любов,
С казармата,
Със студентската си любов,
С майка си,
С града си,
С любовницата си,
С професията си,
С баща си,
С двама приятели,
С бизнеса си,
С илюзиите си,
/надали... /

Събрах се:
С любовта си ,
С любовта си,
С жена си,
С музата си,
/до кога ще ме търпи!/
Със снаха си,
Дали със зрелостта си?!

Аз ли живях този живот?
Ега си!
Останаха ми
Един приятел,
Сина ми,
Жена ми,
Снаха ми,
Спомена за двете лица
на любовта ми.

И дързостта на вчерашната ми мечта!

понеделник, 16 март 2009 г.

Пролетен стих

Написах ти писмо,
то мушна се нанякъде.
Нищо, утре пак ще го изровя.
От ъгълчетата на своята душа
за теб букет от обич аз ще свия.
За да ме топли,
за да те топли,
когато зимата отново
ни загърне в спомена .
Но туй ще стане после,
сега ще идва пролет!

петък, 13 март 2009 г.

Две истории с различен край - разказ

Тези истории са колкото еднакви, толкова различни. Но какво значи да са различни, когато става дума за едни и същи чувства, но изразени за всяка от двете ни двойки по свой си начин.
Понякога разстоянията нямат никакво значение. Те двамата се бяха запознали внезапно. Момчето една вечер гледаше телевизия , отклони излизането с приятели за по бира навън и си остана в къщи. Искаше да остане сам, нещо напоследък му липсваше. И тогава я видя на екрана, не можеше да свали поглед от очите й. Беше поканена в едно от онези предавания, в които водещите искат да внушат, че щастието на всички ни си е в самите нас, но и малко закодирано още от началото, дори преди самото ни раждане. Това момиче вече и не бе момиче, имаше малко дете от предишен брак, но поведението му не предизвикваше състрадание. Защото бе приело съдбата си така, че нещата при нея не биха могли да се случат другояче. И не таеше омраза. Затова, макар че му бе трудно гледаше напред. Явно бе привлякло отнякъде интереса на водещата . И момчето разбра веднага, че иска да говори с нея. Само да си поговорят, нищо друго.
Адресът й бе предоставен на зрителите в края на предаването. И след два часа, толкова, колкото да се прибере при детето си в къщи, момичето-жена отвори компютъра. Там много настойчиво я канеше на разговор непознат. След като се увери, че на детето нищо не му липсва разговорът им започна. След час те вече бяха включили камерите си и раговорът продължи, сякаш седяха в кварталното бистро в ранния следобед. А часовника показваше, че наближава полунощ.
И когато точно в началото на новия ден се разбраха веднага да се видят смеха превзе и двамата. Защото до сега не знаеха, че живеят в различни градове.
Но пък можеха да говорят още три часа. А нощта, тя си заминаваше по обичайния си маршрут и когато утрото се подаде оттам, откъдето се подава всеки път, момчето пътуваше вече с влака. Защото си нямаше кола, но пък с влак е толкова интересно да се пътува. Особено когато някой те чака така, както ти чакаш него.

Същата вечер друго момче и момиче се разделяха. Бе изминала година от тяхното запознанство. И то бе така, както става напоследък, случайно. Има толкова начини да си общуваш в мрежата. А те си общуваха дълго, около половин година преди да се видят. Не че не искаха това да стане, просто не бяха сигурни дали тази магия около тях самите няма да се разруши. И сега, след като бяха разбрали какво се е получило те се разделяха. Бяха живели заедно половин година, но през цялото това време им липсваше нещо. Това общуване, което може да бъде и от разстояние. Въпреки, че живееха в съседни квартали, това нямаше никакво значение. Разстоянията нищо не значат. От значение са много повече някои други неща, които те двамата бяха загубили. И сега се разделяха, за да се сближат отново. Защото бяха опознали себе си и бяха разбрали, че при тях сближаването е довело до раздалечаване. Бяха опитали по най- обикновения начин, но не се бе получило.
Бяха сигурни, че сега отново ще успеят. Защото и двамата го искаха.

Две истории за едни и същи чувства, но изразени по различен начин.
Важното е да има такива истории, изразните средства не са така важни.

четвъртък, 12 март 2009 г.

Пролетно цвете - стихотворение

Едно пролетно момиче
всичко ми прощава.
Дори това,че бяла е брадата ми,
и колко ли ще побелее още,
докато то ще си е същото,
а може и по-хубаво да стане.

Едно бяло кокиче
ме радва откакто ме заговори.
Какво още да сторя,
моите бодили не ще се превърнат
в ярки цветни върхове,
дори ще станат още по-бодливи.

А какво ли пък ще стане,
ако това момиче-кокиче
изникне покрай напуканите ми корени.
В едно съм сигурен,
поне от ветровете неканени
ще се стремя да я предпазя.

За нещо повече не обещавам!
Времето не ще ми стигне!
Знам го откакто ми заговори.
И това много ми помага,
иначе до сега да бях останал
без корени,за бодлите да не говоря.

Първата моя любовна мъка - разказ

Тогава бях на дванадесет. Бе лято, в Банкя имаше пионерски лагер. За тези, които не знаят пионерите бяха още непорастнали комсомолци и вече достатъчно дългучи, че да седят чавдарчета. Пионерите вече бяха „ узрели” за повика на времето, затова от синьо цвета на връзките им бе вече преминал в ярко червено. Като, ох щях да кажа като Партията. Е, вече го казах.
Лагерът бе десетина дни. Не беше никак лошо, при все че повечето време бяхме заточени в училищния двор. Защото се хранехме в стола на даскалото, а спахме в класните му стаи. Като полеви лагер. Из двора винаги имаше някакви игри, излизахме и за няколко часа из поляните нагоре, под строй разбира се. Но най- хубаво бе, когато през един висок прозорец няколко дечурлига прониквахме в спортния салон. А той защо бе затворен, кой да ти каже. Вътре играехме на всичките баскетболни кошове и хандбални врати, явно още оттогава груповия начин на живот не ми е бил много присърце.
И така дойдохме до последния ден от лагерните дни. А той бе наситен със събития. Първо имаше лагерно състезание по лека атлетика. Вече предполагате какво ще кажа, само на хвърлене на топка не се представих убедително. Ама с тези тънки, макар и вече с очертани бицепчета ръце накъде ще се меря с „горилите” . А ги имаше достатъчно, пубертета яко бе гепил доста от нас. Но аз бях някак крехък като физика, май и сега не съм по-различен.
Та разбих ги на спринт, дълъг скок и на последната дисциплина, обиколка на училището. То да имаше някаква конкуренция поне, откроявах се с две глави над останалите. После ми дадоха три от общо четирите награди. Някакви бисквити, фланелка и нещо друго. Но изведнъж момиченцата почнаха през целия ден да ме оглеждат много закачливо.
Имаше и екип от документалното кино, след състезанията даскалите ме избраха да показвам някакви упражнения на всички, нещо като утринна ведрина. Така ли се казваше? Камерата засне както моите победи, така и как ръководех целия народ да прави гимнастика като луд. Така и не видях после това филмче.
И тук започва интересното. Вечерта на лагерен огън започнахмве танци и веселие. А през същата пролет моят чичо се бе оженил. На сватбата му, която бе в кръчма „ Балкански” бяхме само най- близките. Няма да я знаете тази кръчма, на нейно място дигнаха след няколко години хотел „Хемус.” Около десет човека , аз , брат ми и едно по-малко момиченце. Така направих първите си стъпки в тангото, бе ми чудно, че музиката някак те кара да я следваш, но и да почувстваш тази тревожна близост с момичето до теб. Значи вече си порастнал.
И тогава край лагерния огън аз цялата вечер танцувах с едно много хубаво момиче, то ме бе избрало от всичките момчета, все мен ме канеше на танц. А и аз много го харесвах още от преди. Просто не можех да повярвам, че това се случва на мен.
Малко преди края на вечерта разбрах какво е това ревност. Как стана, сам не мога да си го обясня. Партньорката ми бе вече в ръцете на друг, беше тръбача на лагера. Нали ги знаете тези тръбачи какво самочувствие имат, а и бе разтропано това момче, то си личеше. Така му викахме всички - Тръбача.
Музикантът надви спортиста. А може би онова невинно детенце кокетираше и се подготвяше за бъдещите си победи, то и природата му го е искала още оттогава.
Вечерта си легнах огорчен. На другия ден до гарата бяха заедно, мойто момиче и тръбачът. Той се готвеше да остава и за другата смяна. Изпращаше гаджето си на влака, така го почувствах всичко това в онези дни.
Бях сигурен, че ако и мен оставят в лагера да показвам сутрин упражнения пред сънените още момчета и момичета ще тренирам хвърляне на топка до прималяване. Вместо да играя в двора или да се промушвам през прозореца във физкултурния салон.
И накрая ще ги бия тези слабаци на всичко, дори на хвърляне на топка.
И тогава да видим момичето вечерта пред огъня, което вече аз ще избера дали ще ме смени за някакъв си тръбач. И какво може той, да надува инструмента.
Въздухар със въздухар такъв!

сряда, 11 март 2009 г.

Днес е малко особен ден- не е разказ

Днес е малко особен ден за мен. Усещам как губя почва под краката си. То и преди време тя е била хлъзгава, ама сега ми се струва, че се свлича яко. Около мен остават някои неща, които винаги съм мислел, че мога да управлявам. Но се оказва, че за кой ли път съм се лъгал в себе си. Или че съм се самозаблуждавал, което си е по-вярно.
Направих си една папка, където сложих 20 снимки. Сега като ги пусна на слайд, чак свят ми се завива. Такава младост лъха от тези снимки, и си мисля, времето ли бе така пролетно преди две години. То че аз бях по-млад, това си е ясно. Но не вярвам толкова да съм се състарил за това време, че да има някаква особена разлика с преди.
Или всичко е въпрос на някакви наши състояние, на някакви необясними и недотам изследвани от самите нас състояния на духа, които нямат нищо общо с възрастта.
Кой знае, може и да е просто съвпадение на желанието ни да сме по-различни от това, което сме. Тоест или да сме по-млади, или да сме по-умни житейски.
А опитът е толкова важен, колкото сме по-несигурни в каквото и да било. Защото докато трупаме опит, той живота превалял със ситни капки, че чак не сме го усетили.
Усещаме го, когато се случи непоправимото. И не с нас, и не с близките ни. Защото тогава има само мъка, няма време от разсъждения. А с комшиите или с познатите, с които намесата, че ги познаваме е много по-малка , отколкото с тези, които наричаме свои приятели или пък с които се наричаме семейство. И с които ни свързват общи спомени, емоции или трудности, в които сме се подкрепяли взаимно.
Под апартамента, където живея дойде онази с косата. Ама как, то нямаше никакви видими причини, казват някои около нас. А аз мисля, че причината е една, просто животът е житейски изживян, десетилетките не са малко, нищо повече не можем да очакваме.

Затова ще се престоря, че денят е хубав и той наистина ще стане такъв. Отивам да пия едно вино, при все че е малко рано. Защото все още мога да се заблуждавам, че всичко добро наистина предстои.
И от много повтаряне, ще взема да си повярвам. А дали ще се случи, Божа работа, както винаги са казвали старите хора. И аз ще казвам така, но не сега.
Наздраве!

сряда, 4 март 2009 г.

Песента на старата латерна - разказ * Стиховете са на Р.К.

Не можеше да се каже кой е по-стар, латерната или стария латернаджия.
Всяка пролет той изкарваше инструмента си по калдаръмените улички на стария град, колелата му тупуртяха в тон с леката песен на птиците и така до късна есен. Той бе един старец с побеляла брада, вечно намусен и много мълчалив. Оживяваха го само хората, които след като се бяха изморили от обикаляне из възрожденските къщи спираха при него за почивка и разглеждаха любимата му латерна. Някои от тях си поръчваха една-две мелодии, снимаха се за спомен с красивата музикална кутия и си заминаваха по пътя. Понякога той се дразнеше от любопитните им погледи. Особено когато искаха само да снимат, а не да слушат вълшебната музика. Тогава старецът ядовито бързаше да закрие с поизмърсен бял чаршаф латерната, с която не мисляше, че някой ден ще се раздели. В ранния следобед посядваше на едно малко столче, което носеше със себе си. Слънцето обгаряше избелялата му брада, мирисът на цъфналите цветя наоколо и уханието на старата клонеста смокиня насреща му помагаха да се отпусне за малко и да забрави за вече нерадостния си живот.
На малкия площад с латерната имаше и други хора, които го оживяваха. Една симпатична жена на отсрещния ъгъл продаваше локум, захарен памук, солени фъстъци и цветен сироп. Нейният малък син от ранна пролет щъкаше напред-назад с очуканото си велосипедче. Но калдаръместият терен никак не бе склонен да му помага и затова често малкия присядаше до латернаджията с насинени колена. А когато стария евреин му подари устна хармоника, детето съвсем забрави велосипеда. Музиката е в кръвта му, мислеше за Момчето старецът и се радваше, че някой му прави компания в дългия ден. А и затова напоследък хората по-често се застояваха около него, поръчваха си музика и се радваха на топлите й звуци. Ръчката на латерната се въртеше, песента излизаше от кутията и обикаляше из малкото площадче, пригласяше й хармониката на Момчето. Огнената му червена коса, късите панталони и щръкнали уши, старецът с бялата брада и намръщеният поглед - двамата се разбираха без много думи.
Често покрай латерната минаваше и Момичето. То бе с ясни сини очи, държеше винаги в ръце стръкче цвете, маргаритка или някое градинско лаленце. Дългите му пръсти се присягаха да погалят латерната, усмивката му затопляше за миг стареца и след малко кривата уличка насреща го привикваше по неговите си работи. Старецът бе забелязал, че понякога носи книга със стихове в ръцете си, може би и то обичаше да реди мелодии с думи.
Художника имаше ателие по диагонал на площадчето. Млад , с разрошена коса и черна брада, винаги засмян и готов да обяснява на туристите какво могат още да видят в тази стара част на града. Често разполагаше статива си навън и само внезапно рукналия дъжд можеше да го накара да се скрие в магазинчето си. Рисуваше без да гледа наоколо, с неизменната цигара в уста и с поглед, който те кара да не го безпокоиш в това негово вдъхновение. А нещата му, макар и добри трудно се харчеха. Старецът си мислеше, че понякога Художника подарява картините си само за да се чувства щастлив, че ще донесат радост някому.
Покрай латерната поне веднъж в седмицата минаваше и Младият поет. Стискаше тънките си стихосбирки, присядаше на рибарското столче, което мъкнеше, закачено на колана си и неловко зачиташе някое свое стихотворение. Искаше да се хареса на туристите, но те бяха вече пригладнели от много юркане по калдаръмите и рядко му обръщаха внимание.

Един ден старият латернаджия забеляза някакво оживление около площадчето. Наред с глинените чаши, стомни и бърдучета, изкарани на открито в единия край на площадчето, под узряващата смокиня се изправи микрофон. Младият поет бе с бяла риза, бузите му грееха, няколко негови приятели го бяха заобиколили, щеше да представя новата си стихосбирка. Дойде и Художника, вече се появи и Момичето. Момчето с огнената си коса щъкаше между тях, бе изоставил за малко приятеля си - латернаджията. Нали щеше да има представление.
И то започна със стиховете на Младия поет. Вълшебната музика на латерната не издържа на предизвикателството и огласи малкото площадче. Старецът въртеше безпир ръчката, едвам дочувайки това, за което поета разказваше в стиховете си. Когато старите му изкорубени пръсти изтръпнаха от въртене той седна да си отдъхне и тогава чу гласа на Момичето. То се бе изправило пред микрофона, косите му се ветрееха около бялото лице, а гласа едва доловимо трепереше .

Тишината се промъква притомена
към моя двор, по мойте стъпъла,
налудничева, силно упоена
от питието в бара „ Пошлота „
....................................................
Поглежда ме, краката ми прегръща
и проси ме да влезе удома.
Глава към мене питащо обръща,
днес никой ли не иска Тишина .


Изведнъж всичко се притаи, Момчето спря да щъка насам-натам, Художника не смееше дори да запали цигара, Младият поет гледаше в захлас Момичето. А то продължаваше :

Към края ли на битките отивам
на хълмчето сред бойното поле.
Или за мъничко почивка имам
преди да дойдат нови врагове ?
.....................................................
Към края ли на битките отивам?
Сега е мир в сърцето ми почти,
но меча верен още не прибирам,
за да се боря ако враг ме връхлети.

След този ден старият латернаджия не бе така намръщен и толкова мълчалив. Туристите вече го дразнеха по-малко, бе склонен да прощава дребните им прищевки. А Момичето по-често взе да се появява покрай площадчето и вече се спираше пред ателието на Художника за по-дълго. Един ден рукна силен дъжд, гръмотевици изгониха бързо малкото минаващи екскурзианти, фотоапаратите им не можаха да направят снимките,които щяха да им напомнят за пеещия инструмент. Момичето влезе при Художника на сушина, мина половин час, докато небето отново се проясни. И тогава с разноцветната дъга се появиха усмивките на двамата - бяха излезли от ателието, хванати за ръка. Художника хлопна кепениците на магазина, момичето погали старата латерна и двамата се запътиха към стария амфитеатър, там на високото, на края на стария град .
А старецът отново завъртя ръчката.
Така мина лятото. Цветята прецъфтяваха, клонестата смокиня роди ухаещи и големи смокини, косата на Момчето се изсветли леко, Младият поет вече готвеше новата си стихосбирка.
А старият евреин се готвеше да си заминава от площада за дълго. Имаше племенник, който живееше извън страната от много години. Отдавна бе го поканил да изкара старините си при него и старецът най-после се бе съгласил. А обичаната му латерна – ами Момчето с огнената коса растеше и толкова обичаше музиката. Щеше да е първокласник, но това нямаше да го раздели с песента.
Бе последният ден, в който старият латернаджия излезе на площадчето. Тогава той забеляза Момичето да се разхожда наоколо с един мъж, дори му се стори отдалеч, че е някой друг млад човек, фигурата не бе на Художника. Но когато те приближиха заедно и Момичето погали старата латерна с дългите си пръсти, той видя Мъжа с нея. Бе на средна възраст, личеше си някак, че не е от града, но се познава с Момичето отдавна. Той бе с побеляла брада и чак неестествено запазена с цвят на кестен, оредяваща около челото коса. Имаше все още младежка външност и разказваше как това лято е покорил върховете на планината, която толкова обича и която носи от години в сърцето си. И как снега по северните й грамадни струпеи не се топи през цялата година.
Момичето го слушаше и се усмихваше.
Така дойде есента и животът на малкото площадче замря с идването на дългата зима.

Едно лято след пет години върховете на планината отново бяха првлекли Мъжа, който през това време често си спомняше за Момичето. Тревата бе все още зелена, полудиви коне препускаха по тясната пътека към Голямата локва на водопой, камънаците бяха покрити с мек мъх, клека поемаше бавните стъпки на Мъжа, когато вятърът засвири покрай ушите му .
Свиреше със мелодията на старата латерна. Поверие е, като чуеш песен на латерна да си спомниш някоя стара, истинска своя любов. Мъжа се спря, извади шише с вода, отпи и тихо въздъхна. Неговата стара любов бе много, много далече във времето. Сякаш по- близко бе площадчето с латерната, чиято ръчка въртеше сега Момчето, бе пораснало, червените коси се ветрееха в ритъма на песента, Момичето току що бе погалило стария инструмент и бе влязло заедно с едно малко детенце в ателието на Художника, който напоследък рисуваше едно и също. Едно Момиче и едно малко детенце, със сини очи и бяло лице.
Един ден и те ще си спомнят за своята стара любов, щом чуят песента на латерната. Но за тях все още има много време – си помисли усмихвайки се Мъжа и продължи да се катери към любимите си планински върхове .