Първата моя любовна мъка - разказ

Тогава бях на дванадесет. Бе лято, в Банкя имаше пионерски лагер. За тези, които не знаят пионерите бяха още непорастнали комсомолци и вече достатъчно дългучи, че да седят чавдарчета. Пионерите вече бяха „ узрели” за повика на времето, затова от синьо цвета на връзките им бе вече преминал в ярко червено. Като, ох щях да кажа като Партията. Е, вече го казах.
Лагерът бе десетина дни. Не беше никак лошо, при все че повечето време бяхме заточени в училищния двор. Защото се хранехме в стола на даскалото, а спахме в класните му стаи. Като полеви лагер. Из двора винаги имаше някакви игри, излизахме и за няколко часа из поляните нагоре, под строй разбира се. Но най- хубаво бе, когато през един висок прозорец няколко дечурлига прониквахме в спортния салон. А той защо бе затворен, кой да ти каже. Вътре играехме на всичките баскетболни кошове и хандбални врати, явно още оттогава груповия начин на живот не ми е бил много присърце.
И така дойдохме до последния ден от лагерните дни. А той бе наситен със събития. Първо имаше лагерно състезание по лека атлетика. Вече предполагате какво ще кажа, само на хвърлене на топка не се представих убедително. Ама с тези тънки, макар и вече с очертани бицепчета ръце накъде ще се меря с „горилите” . А ги имаше достатъчно, пубертета яко бе гепил доста от нас. Но аз бях някак крехък като физика, май и сега не съм по-различен.
Та разбих ги на спринт, дълъг скок и на последната дисциплина, обиколка на училището. То да имаше някаква конкуренция поне, откроявах се с две глави над останалите. После ми дадоха три от общо четирите награди. Някакви бисквити, фланелка и нещо друго. Но изведнъж момиченцата почнаха през целия ден да ме оглеждат много закачливо.
Имаше и екип от документалното кино, след състезанията даскалите ме избраха да показвам някакви упражнения на всички, нещо като утринна ведрина. Така ли се казваше? Камерата засне както моите победи, така и как ръководех целия народ да прави гимнастика като луд. Така и не видях после това филмче.
И тук започва интересното. Вечерта на лагерен огън започнахмве танци и веселие. А през същата пролет моят чичо се бе оженил. На сватбата му, която бе в кръчма „ Балкански” бяхме само най- близките. Няма да я знаете тази кръчма, на нейно място дигнаха след няколко години хотел „Хемус.” Около десет човека , аз , брат ми и едно по-малко момиченце. Така направих първите си стъпки в тангото, бе ми чудно, че музиката някак те кара да я следваш, но и да почувстваш тази тревожна близост с момичето до теб. Значи вече си порастнал.
И тогава край лагерния огън аз цялата вечер танцувах с едно много хубаво момиче, то ме бе избрало от всичките момчета, все мен ме канеше на танц. А и аз много го харесвах още от преди. Просто не можех да повярвам, че това се случва на мен.
Малко преди края на вечерта разбрах какво е това ревност. Как стана, сам не мога да си го обясня. Партньорката ми бе вече в ръцете на друг, беше тръбача на лагера. Нали ги знаете тези тръбачи какво самочувствие имат, а и бе разтропано това момче, то си личеше. Така му викахме всички - Тръбача.
Музикантът надви спортиста. А може би онова невинно детенце кокетираше и се подготвяше за бъдещите си победи, то и природата му го е искала още оттогава.
Вечерта си легнах огорчен. На другия ден до гарата бяха заедно, мойто момиче и тръбачът. Той се готвеше да остава и за другата смяна. Изпращаше гаджето си на влака, така го почувствах всичко това в онези дни.
Бях сигурен, че ако и мен оставят в лагера да показвам сутрин упражнения пред сънените още момчета и момичета ще тренирам хвърляне на топка до прималяване. Вместо да играя в двора или да се промушвам през прозореца във физкултурния салон.
И накрая ще ги бия тези слабаци на всичко, дори на хвърляне на топка.
И тогава да видим момичето вечерта пред огъня, което вече аз ще избера дали ще ме смени за някакъв си тръбач. И какво може той, да надува инструмента.
Въздухар със въздухар такъв!