понеделник, 27 юли 2009 г.

Хижа Плевен и връх Ботев

В събота в десет часа със Симчо вече сме на водохващането на Видима. Оставяме колата на паркинга, където има стълпотворение от желаeщи да се пробват в туристическото поприще, раниците на гърба и по стръмната и камениста пътека през гората излизаме на 1500 м.н.в. На хижа Плевен. Това ни коства един час, доста пот и леко треперене в крайниците. Затова почиваме, обядваме, Симчо пие бира ( аз не, как се сдържах?) и точно след три часа започваме същинското изкачване, през дългата и стръмна зимна писта, през гората и камънаците, после през откритото и вече високо, голо, стръмно, омайващо красиво, почти величествено и завладяващо високопланинско плато. Виждаме кулите на Ботев, сякаш са пред нас, ама я да тръгне човек да ги стигне, чак тогава ще му стане ясно за какво става въпрос.
Хижа Плевен вече е доста в ниското, но ни чака още доста пуфтене, слънцето е безмилостно, жегата е почти като по-долу, но поне има ветрец, раниците пълни със бира, краставици, домати и други месни произведения, тоест тежки.
Но духът е висок!

И вече сме на заслона Ботев, където след три часа и половина, в осемнадесет часа свършват мъките ни. За да започне купона, нашата група от Раковски, София и Търново наброява единадесет човека. Бирите не ни стигат, добре, че хижарите са осигурили количества. Около полунощ, след музика и танци на народите, след сближаване с другата група, медецински студентчета и студентки, полагаме морни тела като сардели един до друг. Все пак не сме навън, където си е тъмно и страшно!
На другата сутрин в осем тръгваме през мъглата, силния вятър и студа нагоре, бая е стръмно, след час сме на Ботев. Правим по десетина снимки, разцелуваме се и се разделяме, ние със Симчо обратно, останалите девет към хижа Рай и Калофер. Надолу след още час и времето се изяснява, настават чудесна видимост и големи красоти!
И ето отново се белееят покривите на къщичките около хижа Плевен. Там слизаме този път за три часа от заслона Ботев, ядем студен таратор, Симчо този път не пие бира, аз също . Хапваме остатъците от салама и краставиците, пуша цигара, нещо след снощния купон тя не ми спори. После след час и половина дремане на припек се суркаме през гората, и в шестнадесет часа яхаме колата. Краката са ми се разкиликерчили след тези шест часа ходене. Предния ден бяха четири часа и половина.
В осемнадесет часа съм под душа, жена ми не ми се кара много, че не съм използвал лосиона против комари и други опасни животинки, вечерям, пак не пия бира и около десет вечерта се отнасям.

Следващият път ще отида за три дни. Два дни, малко е.
Ама кой ти ги дава, тези красоти ги няма никъде другаде ! Освен там горе, по чукарите !



27.07.2009 Любомир Николов

вторник, 21 юли 2009 г.

Стихосбирката на Слава Ангелова

В ръцете ми, а и вече в сърцето, е стихосбирката на Mamas, „Аз, времето и другите неща”.
Подбрах седем от петдесетте стихотворения, написани с много поетичност, човешка радост и мъка, с несъмнената обич към живота и хората, които авторката притежава. Дори ми се струва, в излишък. Защото я подарява с всеки свой стих, без да се пести, без да търси нещо в замяна. Защото сърцето й е голямо, бие учестено от всяка неправда, от всеки полъх на пролетта, от забързания ритъм на времето и разбира се, от всяка нова или стара любов.

Първите две стихотворения са от раздела „Аз и времето”. Това са „И макар да ме няма” и „Желание”. В тях пулсира вечната човешка болка да се съхраним в младостта си, да удължим дните, през които сме най-много творчески и житейски активни. И които дни, уви, не са ни подвластни. Затова Слава завършва своето „Желание” така:

„ Не бързам да събирам тежък плод,
искам да го гледам като зрее.
И шепна все желание едно -
о, нека есента позакъснее ! ”

Или в „И макар да ме няма” отново краят, който говори за голямата й любов към хората:

„ Всяка капка от мен стрък ще събуди,
ще запеят потоци, ще трептят пеперуди,
В пролетния капчук ще звънти моят глас.

И макар да ме няма, ще съм с вас…
Ще съм с вас ! ”

Стихотворението „Прераждане” е една истинска красива картина с желанието да се извисим над всичко греховно, да се превърнем в чиста дъждовна капка, в светлина и лъч, макар това да ни струва много… Краят е силен:

„ Самата ти да бъдеш слънце,
макар да знаеш,
че ще изгориш ! ”

Стихотворението „Надежда” е посветено на един плаж, на едно лято,на мечтата, че ще дойде пак слънчевото море, ще дойдат гларусите, ще изгрее отново фарът на пристана. Защото щом имаме надежда, това ще се случи! И отново любовта…

„ Писъци тъжни на гларуси
напомнят отминало лято.
…..
И търся в очите ти блясъка,
надежда за идващо лято… ”


„Магиите не се повтарят” и „Танцувай с мен” са за любовта, изживяна, чувствена, силна, но и тревожна с вечното съмнение дали е споделена, дали е противоречива и дори греховна, дали е магнетична, дори магична!

„ Искам пак да изживея
магията на оня танц
когато тръпнех онемяла
в прегръдките ти, …”


и

„ Танцувай с мен!
И ме прегръщай силно,
дори и малко да ме заболи…
……….
Напразно се надявам
с любов да ме погледнеш някой ден.
Танцувай с мен-
защото те обичам.
Ако е грях – то нека е простен! ”

Накрая ще завърша със стихотворението „Сливане”. Защото Славето в едно свое стихотворение, с което започва стихосбирката на Свободните поети от блога казва:
Нас ни сродяват общите мисли, изказани в стиха, какво значение има дали е мой или твой.
Затова всеки, който прочете нейното „Сливане” и моето „Безсъние” ще разбере,
град Ямбол и град Велико Търново са побратимени, а ние с Mamas сме сродени.

Благодарение на ПОЕЗИЯТА

Сливане

Към тебе тичам- пламенна, игрива!
Ръце протягаш, за да ме прегърнеш,
и в страстен танц телата ни се сливат…

…Сънят отмина. Няма да го върна…

Но ето, че задаваш се отсреща
и само се усмихваш мълчаливо.
Към теб пристъпям- тиха и свенлива.
Душата ми,
с душата ти
се слива.

авт. Слава Ангелова

Безсъние

Понякога се будя през нощта
и втурва се във мислите ми
твойто име .
Сънят отстъпва бързо заглушен
от порива на моя сдържан вик ,
ела и прегърни ме .

Поспри със своите ръце
настъпващата моя зима.
Но аз не искам затова
на твойте пролетни цветчета сняг да има.
Нима това ще стане в утринта и как студа от разстоянието плаши.
Ний ще се срещнем в вечността.
Това начало ще е за душите наши.
Решен,че туй съдбата отреди заспивам .
Но плахата надежда да е друго още имам .

авт. Любомир Николов

21.07.2009

понеделник, 20 юли 2009 г.

Боровинков спомен - разказ

Имаше преди доста години една плавалня, " Република" се казваше, до алея "Яворов", в парка на Свободата, така се наричаше тогава Борисовата градина. То и сега си я има, не съм сигурен дали не я прекръстиха оттогава. В едни такива жеги като дете аз и брат ми отидохме там на плаж. Водеше ни баща ни. Купи ни плувки, така се казваше парчето син дочен плат, с две копчета отстрани. За плавници, шнорхели, големи хавлиени кърпи, какво да говорим, не можехме и да си помислим за такива глезотии. Първите уроци по плуване ни ги даде баща ни, макар че той плуваше само кучешката. Ами къде да се научи повече, около селото, където беше завършил гимназия минава река Стряма. Тогава в бързеите са ловили раци и дребна риба, изтягали са се на крайречните камъни, а не на дървени скари под чадъри и тенти. Ние с брат ми бяхме доволни на първия урок по плуване, то отсега нататък щяхме сами да ходим по басейните. Откъде време баща ни да се занимава непрекъснато с нас.
После край село Овощник, до нашето село, ходехме също на басейн. Там бяха открили минерална вода, имаше две бани, мъжка и женска. Пътуването с рейса до тези бани си беше събитие. А откакто си извоювахме независимостта от дядо ни сами да ходим на плаж там, вместо около върбите до Тунджа, бяхме много щастливи. Но все още не плувахме добре. Веднъж се бях пуснал под вода, между двете стени на басейна, но в дълбокото. Не можах да стигна стената, уплаших се и опрях крака до дъното. Добре, че ме повдигнаха едни момчета, бая вода щях да изгълтам. Обратният път до къщи го вземахме винаги пеша, пет километра само са това. Защото всичките дребни стотинки ги давахме за вафли и жълта лимонада. По пътя късахме ябълки, сливи и джанки, вдигахме прахоляка след себе си, разказвахме си разни истории или просто мълчахме. Не бяхме сами, с братовчедите или с други хлапетии от село си правихме компания.
Истинските плувни умения усвоих на Приморско, когато видях морето за пръв път. Бях на тринадесет години. Морската вода ме държеше над вълните, вече можех да плувам. Само лошото беше, че баща ни под час отменяше забраната да влизаме в морето. Чакахме да стане почти пладне, да се стопли водата. Какво да правиш, авторитет си имаше човекът, как да не го слушаме!
После, бях вече в гимназията, едно лято с брат ми отново бяхме на "Република". Цял ден, слънцето и водата ни беше изсмукало всички сили, изядохме отново само няколко вафли, за лимонада дали имаше, не съм сигурен. И някъде в късния следобяд пеш се запътихме към къщи, до хотел " Хемус". Около четвърто районно, по " Крум Попов", вече имах чувство, че нямам сили да се мръдна повече. Гладът, който ме гонеше ще помня винаги. Пред очите ми бяха палачинките с боровинково сладко, които майка ни беше направила същата сутрин. Цялата ми мисъл беше една палачинка, нищо друго. Жегата беше неустоима, тротоарните плочи бяха напечени, като че ли върху тях щяха да се мятат бели хлябове и баници, въздухът беше сух, чак ми присядаше в гърлото.
И когато влязохме с брат ми в хладната кухня и се надвесихме над палачинките, вече знаех, този ден никога нямаше да го забравя. Защото бяхме млади, имахме майка и татко, имахме палачинки със боровинкаво сладко. Имахме плувки, макар и дочени, с две копчета.
Имахме целия живот пред себе си. Бяхме щастливи, без да го разбираме. Защото щастието е такова, невидимо, мирисът му понякога е на море, друг път на боровинки, трети път на нещо, което не може да се опише. Защото и да го разказваш, този мирис за всекиго е различен.
Аз обичам палачинки със сладко от боровинки.

20.07. 2009 Любомир Николов

вторник, 14 юли 2009 г.

Зелените очи около пилона- разказ

Двамата пътуваха вече месец заедно, всяка ранна сутрин. Той се качваше на спирката до парка, държеше вестник в ръка, който никога не прочиташе до края. На следващата се качваше тя, бързаше да седне на някоя свободна седалка, предпочиташе самостоятелните, дооправяше грима си, изглежда времето не й достигаше. После изваждаше някаква тънка книга, зелените очи се губеха в написаното и той не можеше да срещне погледа й. Метрото бързо се изпълваше с пътници и затова не винаги забелязваше кога е задрямала, въпреки че денят едва беше започнал. После неусетно вниманието му се насочваше към цветните отражения върху бягащите покрай вагона витрини, хора, тъмни бетонни стени или просто към малките деца, придружавани от майките, които бързаха да качат обувките си върху седалките, постоянно се въртяха на всички страни и често задаваха безброй въпроси. И така след половин час той се провираше през тълпата, виждаше, че тя вече е слязла на нейната спирка, която беше преди неговата, забързваше се да излезе по стръмните стълби там горе, където вихърът на автомобилния поток и летящите на всички страни разноцветни и пъстри в дрехите си минувачи го караха бързо да я забрави. Работният ден започваше.
До следващата сутрин, когато вестникът отново беше в ръцете му и чакаше мотрисата, тогава си казваше: ”Сега, утрото е красиво. В чудесно настроение съм, имам нова риза и вратовръзка, току що съм се обръснал, сега ще я заговоря.” После тя се качваше в неговия вагон, понякога в съседния, и отново тълпата я обгръщаше, а той отлагаше намерението си за другата сутрин.
Но тази път решението му изникна внезапно, ще закъснее за работа няколко часа, ще разбере закъде пътува. Навярно отива в някоя кантора, или в офис, а може би в рекламна агенция или фирма за недвижими имоти. Затова слезе на нейната спирка, отдалеч видя високата й фигура, изтича и в последния момент се качи във вагона, на няколко метра от нея. Гримът й отне няколко минути, после тя отново извади книга и погледът й нямаше как да срещне неговия.
Едва не я изпусна от очи, когато на изхода на метрото му попречи шумна и бързаща тълпа млади хора, един го блъсна с рамо, друг изправи голяма китара насреща му, после трябваше да даде път на старата жена, която тътреше подутите си крака и се надяваше някой да я преведе на перона. Все пак успя да я застигне горе, на шумния булевард. Походката й беше отривиста, но някак си ленива. И когато очакваше да влезе в някой от лъскавите офиси, които бяха изложили пъстри реклами по витрините си, тя извади ключ, отвори входната врата между два от тях и хлътна навътре. Това го изненада, той погледна надписите по домофона, имаше две фирми, едната спедиторска, другата на известна фармацефтична компания. Поколеба се няколко минути, завъртя се още веднъж около входа и натисна звънеца.
И в двете фирми, където намери някакъв предтекст за посещението си, я нямаше. Излезе учуден от мрачното стълбище и се отправи обратно към метрото, работният му ден започна с час закъснение. Колегите не му зададоха излишни въпроси, денят потръгна както винаги, ден напрегнат и уморителен на младши служител във външнотърговско дружество.
- Довечера към девет сме на ергенско парти, да не си забравил- му напомни колегата, с който пиеха следобедното си кафе.- Ще има изненади, свършва работната седмица, ще му отпуснем края. Малкото шефче ще се жени, стига е скитосвал.
- Там съм- отговори той.

Бяха десетина колеги, заведението беше близо до дома му. Седяха в едно от сепаретата, уискито беше разхвърляло саката и вратовръзките им, вечерята беше изискана, виното искреше в чашите, а после отново дойде ред за лед и още уиски.
- Стриптизьорката започва, шефчето да оплакне за последно окото- прошепна колегата от ляво, мазните му очи попиваха високия силует, който се появи при входа на сепарето.
- Това е изненадата. Много е добра, работи тук, наехме е за няколко часа. Ще има шоу.
Веднага я позна. Високото тяло, късата коса, зелените очи. След второто движение на ръцете и ханша тя отправи погледа си към неговия и той разбра, че от самото начало на сутрешното им пътуване в метрото е знаела кой я следи. Сигурен беше в това, беше много сигурен.

Идващите два месеца пътуваше сутрин с колело на работа. Лятото изискваше не костюм, а само риза с къс ръкав и вратовръзка. А и не беше сигурен дали ще устои на зеления й питащ поглед. Провираше се между колите, навлизаше в току-що откритата велосипедна алея, за час стигаше до службата. Паркираше до скъпите автомобили на служебния паркинг, вземаше душ в просторната баня на етажа, косата му беше още влажна, когато сядаше пред компютъра. Колегите го гледаха с лека насмешка, в началото се опитваха да му се присмеят, но после свикнаха. А той се оправдаваше с нуждата си от спортуване, все пак работата не беше лека, по цял ден в офиса, понякога до късно вечерта. Но с първите есенни дъждове заключи колелото в жилището си и отново се отправи към метрото.
Няколко дни се стараеше да не мисли за нея. Не я търсеше с поглед, качваше се на последния вагон, обърнат с гръб към движението, не можеше да реши дали иска да срещне зеления й поглед. Така си мислеше. Докато след седмица разбра, че това вече не е нейния маршрут. И една съботна вечер, три месеца след ергенската вечер на шефчето, се отправи към бара. Сам. Изпи две чаши с уиски и се приготви да гледа програмата. Чакаше танцът на големите зелени очи около пилона. Сигурен беше, че ще има такъв танц, или просто много му се искаше да е така.
Защото чувстваше, че между неговия и нейния поглед е останало нещо недоизказано. Което няма нищо общо с метрото, офисите на големия булевард или танца от нощната програма. Трябваше да разбере какво е то. Но само срещата на двата погледа щеше да му отговори на този въпрос, вече беше уверен в това.
Тя го видя, когато беше направила второто движение с ръцете и ханша. Беше сигурна, че е той. Очите им се срещнаха, сумрачния неон осветяваше високата й фигура, голямата свещ в средата на масата едва докосваше очите му. Тя си помисли, че все още не знае цвета им, но това не беше от значение. Защото на светло те често се променят, а и зеленото отива на всички цветове, дори когато му се налага всяка вечер да танцува около един пилон, който не е успял да го погълне в сивотата си.
И за бъдеще няма да успее, усмихнаха се зелените очи на другите, които все още не искаха да разкрият цвета си. След свършване на танца, това щеше да се случи. Нямаше съмнение.


14.07.2009 Любомир Николов

петък, 10 юли 2009 г.

Седмицата в три събития

Изминалата седмица можем да я наречем първата седмица на надеждата. Резултатите от парламентарните избори на 5 юли показаха това. Хората искаха промяна. И тя се изрази във високия процент на гласувалите и категоричният вот на избирателите, подкрепили ГЕРБ. Като се върнем осем години назад, това може малко и да ни плаши. Защото и тогава ние, българите, залагахме прекалено много на личността. А сега НДСВ дори не можа да прехвърли бариерата, която не допусна техни представители в парламента. Но нашият народ е казал, удавникът и за сламка се хваща. А дали това е сламка или здрава греда, която не само плува, а и служи за темел на онзи градеж, по който ще се покатерим най-после, за да се измъкнем от кризата, в която сме изпаднали, ще разберем малко по-късно. Защото ние от двадесет години сме в перманентна криза, що кризи са минали през очите и джобовете ни. Та и от тази ли да се плашим !
Предстои съставяне на дясно-центристко правителство, което ще има поддръжката на едни млади и неизвестни нам лица, около 140 депутати в 41- я парламент за пръв път ще бъдат във властта. Решителността на бъдещият министър-председател да се потърси сметка за изчезналите пари от евро-фондовете, да се сложи край на практиката с обръчите от фирми, както и да се пресекат всички други мафиотски кръгове е похвално и чакано от всички нас, които сме мнозинството. А за осъществяването на тези задачи ще трябват професионалисти, дали ще бъдат такива бъдещите управници, това ще го разберем.
Сега, за кой ли път, само се надяваме.

Вторник бе денят, в който приблизително 31,1 милиона души в САЩ гледаха по телевизията траурната церемония в памет на Майкъл, краля на попмузиката, а милиони други са проследили видеозаписи от нея на компютрите си, предадоха световните агенции и БТА. Данните са на компанията ”Нилсън медия рисърч”, която се занимава с мониторинг и изследване на световните средства за масова информация. Компанията е направила съпоставка с интереса към други събития, предизвикали голям интерес сред американците. Макар и да отстъпва малко по брой зрители траурната церемония за краля на поп музиката е съпоставима с интереса към погребението на принцеса Даяна в Лондон през 1997 г., гледано от 33,2 милиона души в Щатите, с встъпването в длъжност на президента Барак Обама, гледано от около 38 милиона души.
И макар тази популярност на певеца предполагаше такава почит, ранната му кончина ни навежда до мисълта, че животът на обикновения човек е повече естествен, нормален и дори щастлив понякога, за разлика от този на големите звезди, постигнали с уникалния си талант световната слава и големите пари. Примерите са много.

В края на седмицата край гара Бов един полицай посрещна лошия си късмет при преследване на двама престъпници, които за постигане на наглите си цели не се поколебаха да употребят оръжие. Било е притежание на мъжа, с когото една от нападнатите жени живеела на семейни начала. Проверката на бизнеса на Американеца, бивш спортист и настоящ бизнесмен, може да се окаже малко закъсняла, особено за четиридесетгодишния полицай Любомир Митов.
И тук изниква въпросът за предпоставката на такива дръзки обири, за това, че да си заможен не е порок. Но това изисква друго отношение към собствения ти живот, сигурност и поведение. Макар, че последните години не бяха малко случаите, в които големи бизнесмени от почтения, а и сенчестия бизнес се простиха с живота си. Въпреки своята персонална охрана. Бързо съдебно производство, строги закони и контрол на всички нива на управлението, такава промяна искаме от новите управници. За да се пресекат и предпоставките за такива злощастни инциденти, за да се развива истинския бизнес и създава средна класа, която да ни дръпне от незавидното последно място по икономическа мощ в ЕС, към който толкова силно се бяхме устремили. Но който не е сам по себе си панацея. А преди всичко отговорност и ясни правила. Трябва да се научим да ги спазваме.


11.07.2009 Любомир Николов