понеделник, 20 юли 2009 г.

Боровинков спомен - разказ

Имаше преди доста години една плавалня, " Република" се казваше, до алея "Яворов", в парка на Свободата, така се наричаше тогава Борисовата градина. То и сега си я има, не съм сигурен дали не я прекръстиха оттогава. В едни такива жеги като дете аз и брат ми отидохме там на плаж. Водеше ни баща ни. Купи ни плувки, така се казваше парчето син дочен плат, с две копчета отстрани. За плавници, шнорхели, големи хавлиени кърпи, какво да говорим, не можехме и да си помислим за такива глезотии. Първите уроци по плуване ни ги даде баща ни, макар че той плуваше само кучешката. Ами къде да се научи повече, около селото, където беше завършил гимназия минава река Стряма. Тогава в бързеите са ловили раци и дребна риба, изтягали са се на крайречните камъни, а не на дървени скари под чадъри и тенти. Ние с брат ми бяхме доволни на първия урок по плуване, то отсега нататък щяхме сами да ходим по басейните. Откъде време баща ни да се занимава непрекъснато с нас.
После край село Овощник, до нашето село, ходехме също на басейн. Там бяха открили минерална вода, имаше две бани, мъжка и женска. Пътуването с рейса до тези бани си беше събитие. А откакто си извоювахме независимостта от дядо ни сами да ходим на плаж там, вместо около върбите до Тунджа, бяхме много щастливи. Но все още не плувахме добре. Веднъж се бях пуснал под вода, между двете стени на басейна, но в дълбокото. Не можах да стигна стената, уплаших се и опрях крака до дъното. Добре, че ме повдигнаха едни момчета, бая вода щях да изгълтам. Обратният път до къщи го вземахме винаги пеша, пет километра само са това. Защото всичките дребни стотинки ги давахме за вафли и жълта лимонада. По пътя късахме ябълки, сливи и джанки, вдигахме прахоляка след себе си, разказвахме си разни истории или просто мълчахме. Не бяхме сами, с братовчедите или с други хлапетии от село си правихме компания.
Истинските плувни умения усвоих на Приморско, когато видях морето за пръв път. Бях на тринадесет години. Морската вода ме държеше над вълните, вече можех да плувам. Само лошото беше, че баща ни под час отменяше забраната да влизаме в морето. Чакахме да стане почти пладне, да се стопли водата. Какво да правиш, авторитет си имаше човекът, как да не го слушаме!
После, бях вече в гимназията, едно лято с брат ми отново бяхме на "Република". Цял ден, слънцето и водата ни беше изсмукало всички сили, изядохме отново само няколко вафли, за лимонада дали имаше, не съм сигурен. И някъде в късния следобяд пеш се запътихме към къщи, до хотел " Хемус". Около четвърто районно, по " Крум Попов", вече имах чувство, че нямам сили да се мръдна повече. Гладът, който ме гонеше ще помня винаги. Пред очите ми бяха палачинките с боровинково сладко, които майка ни беше направила същата сутрин. Цялата ми мисъл беше една палачинка, нищо друго. Жегата беше неустоима, тротоарните плочи бяха напечени, като че ли върху тях щяха да се мятат бели хлябове и баници, въздухът беше сух, чак ми присядаше в гърлото.
И когато влязохме с брат ми в хладната кухня и се надвесихме над палачинките, вече знаех, този ден никога нямаше да го забравя. Защото бяхме млади, имахме майка и татко, имахме палачинки със боровинкаво сладко. Имахме плувки, макар и дочени, с две копчета.
Имахме целия живот пред себе си. Бяхме щастливи, без да го разбираме. Защото щастието е такова, невидимо, мирисът му понякога е на море, друг път на боровинки, трети път на нещо, което не може да се опише. Защото и да го разказваш, този мирис за всекиго е различен.
Аз обичам палачинки със сладко от боровинки.

20.07. 2009 Любомир Николов

4 коментара:

Aria каза...

помня ги тези мъжки плувки ;-)

да живее невидимото щастие!

Владимир Иванов (krizt) каза...

Щастието е в дребните неща, за всекиго различни.Може би с времето ги оценяваме още повече.

Любомир Николов каза...

Aria,тези плувки бяха само за заблуда на противника!

Любомир Николов каза...

Така е, все още сладкото от боровинки в палачинките ми е любимо!