понеделник, 30 декември 2013 г.

Отец Форевър слиза в равнината - разказ


Обади ми се по телефона, два дни след Коледа. Дали съм го помнел. Разбира се, така му отговорих.
- Вие сте онзи, който влезе преди година в магазина. Заедно с дъщеря си и малкото внуче. Който ми остави няколко дървени кръстчета, и филакто също.
- Братко, да минем на ти- веднага превключи той.
Искал да вземе нещо от мен, на едро. Все пак са почивни дни, за което се извинява. Казах му.
- Братко, няма проблем. Утре се прибираме с жена ми, да се чуем след обяд по някое време.
Сякаш го видях как се разсмя с широка усмивка.
- Разбрахме се. И да нацелуваш жена си.
"Хм...", помислих си аз…

На другия ден отново ми звънна. Тъкмо пушех цигара пред книжарницата. Зададе се, не много висок, но с едро лице и прошарени дълги коси. С черни дрехи. Кръст дали имаше, не съм сигурен. Ръката му силно стисна моята.
- Да те черпя едно кафе, или чай- го попитах.
- Братко, не искам да те обиждам, благодаря ти- отказа ми той. Май беше леко почерпен, или така ми се стори.
И започнахме да си говорим. За съвременната българска литература, за телевизията и нейните безумни игри на късмета, на щастието или на пошлостта. И за планината си говорехме, как вече не е хижар горе, в Балкана. Беше ми го споменал при първата ни среща.
- Е защо, нали има един отец, някъде в Пиринско, който е треньор по бокс. Или в нашия край, където друг пък съблича расото и става фелдшер, хората разчитат на неговите услуги и сутрин, и вечер.
- Виж братко, нали ме знаеш, че съм търговец. Все ще намеря пари за залък хляб. Пък и не съм удобен в митрополията, от години не служа никъде.
"Аха, значи такава била работата", помислих си аз. Още от първото виждане преди година ми беше станал симпатичен. Като шило в торба е, няма начин да е послушен.
Поговорихме си още малко. Бях казал вкъщи, този човек ще си купи моята нова книга, така го чувствам.
- Сега пътувам много насам-натам. На автостоп- усмихна се и приглади дългата си коса назад, този отец, който хич не е светец, но пък как открито гледа право в очите събеседника си.
- И върви ли стопа, я виж моя първи разказ как се казва „ Автостопът на 70- те” - вече му подавах книгата си.
- Някога повече, друг път, по-малко- зачете се той. И веднага се усмихна отново.
- Ето това ми харесва как си го казал, когато колите са фучели край вас.
„ Благословията му съм я забравил, доста благозвучна беше.” Доста меко си го изписал, мисля си.
- Ами такъв съм, трудно казвам цинични думички, така съм свикнал- му отвърнах аз.

После си купи от мен малко дреболии. Разпъвал малка масичка пред някой манастир, или горе в балканското си градче, ей така, на улицата. Щом кметът се отбивал при него, значи може да я кара все още и без разрешително. Тъкмо привършваше с разказа си за Чавдар циганина, когото научил къде да застане и как да разпознава добрите миряни, от които да проси дребни монети, и се обърна към мен отново.
- Колко струва книгата ти, за да си я купя.
„ Здраве през новата година и благодарност за доброто запознанство”- това написах на първата страница, прибирайки в джоба си десетте лева.
Тогава ми каза, че от доста години е вдовец. Имал две дъщери и четири внучета. Но не бил по тънката част, жените сами го намирали. Че как иначе, си помисли аз, с тази мъжка сила, която си личи отдалеч…
Излязохме навън. И ме покани в параклиса, да изпълни един тропар. В памет на най –светия светец, свети Йоан. Така ми каза.
Гласът му беше поразяващ! Излъчваше сила, излъчваше мощ, стените ехтяха, очите му блестяха…Беше кратко и невероятно…

Трябваше да му кажа нещо.
- Хората сме толкова крехки, и понякога пък така силни, сами се удивляваме на себе си.
- Аз плача - ми отвърна той. – И не се срамувам от мъжките си сълзи. На някой филм, понякога над някоя книга.
Вече се ръкувахме за довиждане, когато извади една снимка. Гледаше ме лице на младо момиче, красиво, а около него дълги черни коси.
- Тя живее далеч- каза ми той.
- И какво, ще пътуваш, за да я виждаш, така ли? И на колко години е - не се стърпях нетактично да попитам.
- Знам годините й. Може да ми бъде дъщеря.
Гледах го, исках да му кажа нещо мое, но си замълчах.
- Заминавам, няма да пътувам- И спомена един град в равнината, в другия край на страната ни.
- Заминавам. Форевър ! Да, форевър!
Усмихнати бяхме и двамата. Стиснахме си силно ръцете. И си пожелахме отново да се видим.

И сега си мисля, защо пък не. С жена ми обичаме да обикаляме България. Може да му отидем на гости някой ден. Пък и той ще се отбие пак при мен, сигурен съм.
А сега, в последния ден на годината, в навечерието на новата година, когато всички се надяваме да бъдем по-добри, ще почакам тя да се събуди.
И ще отида да я целуна. Онзи ден бях забравил.
Дължа го това. Дължа го на отец Форевър!

31.12.2013. Любомир Николов

понеделник, 16 декември 2013 г.

Баща ми гъбарят, баща ми малинарят-разказ

С брат ми израснахме от малки с дивите плодове на Витоша и Стара планина. Нямаше друго семейство около нас с такова хоби, граничещо до лудост. И то не само баща ми, то и дядо ми беше същият. От него ли е тръгнало това скитане по планината, не знам. Това тяхното не беше самоцелно скитане. Ходенето по планините за тях не беше туризъм.
То беше ходене за малини, за боровинки и за гъби. И всичко, което може да расте в горите и става за ядене - шипки, лешници, трънки, глогинки, дренки и в краен случай коприва през пролетта, защото тогава няма друго. И защото има желязо. И защото не може само да се моткат горе по високото, без нещо да вършат. А кантарионът и другите билки отдавна ги бяха загърбили. Заемат място в раниците, не тежат, а те бяха свикнали да мъкнат. Колкото може повече да тежи, толкова по-доволни се връщаха с обветрени лица, с изподраскани ръце и лакти, донасяха в къщи особен миризма, на нещо омайващо, силно, което мога да сравня само с думите на Радичков: Мирис на гергевски треви и убита ламя. Те бяха ламите.
Двамата казваха: Тази събота трябва да ходя за гъби. Не казваха, отивам да се разходя за гъби. Казваха, че трябва да ходят. Това им беше сякаш задължение.
То не беше ходене, то не беше чудо. Дядо ми се беше сприятелил с един гъбар, бай Дончо се казваше. Той продаваше до нас, на обръщалото на шестицата, над фурната, в която се изпичаха всякакви гювечи. Жълти и бели тикви, баници, гювечи с месо, аз носех в готовата тава наредени зеленчуци с много гъби. Гъбите добре заместват месото. Най- много обичах да взимам изпечената тава, ухаеща и пареща с наполовина изгоряла бележка, залепила се в горния край на съда. По тази бележка фурнаджията даваше вече изпеченото, кой каквото си е донесъл. Понякога си мислех, че ако сбърка и ми върне тава с агнешко, няма да му се разсърдя. Не грешеше никога.
Две, три зелени маси бяха като продължение на ниските сгради, хлебарницата беше на ъгъла, най-горе беше РЕП-а, където сутрин рано се редях за вестник "Спорт". Макар още малък, в този вестник понякога се споменаваше и моето име. Обръщалото на трамвая си имаше и градинка с чешмичка и пейки около нея. Сега там има МОЛ.
Този бай Дончо имаше много брадавици по лицето си. Намръщен, само с дядо ми си имаше приказката. Продаваше гъби, боровинки, лешници. Имаше разрешително, надълго говореха за гъбите, за това къде са ги намерили последния път, и дали си струва след този слаб дъждец, дето е паднал, да се блъскат из планините. Бай Дончо се беше ограничил в ходенето, вече беше "малък частник". Дядо ми си помагаше на пенсията. Не изкарваше много.
Баща ми не признаваше туристическата екипировка. Нали не беше турист, той беше гъбар и малинар. Ходеше с обикновени пуловери, кубинки, лятото с гуменки и къси панталони, краката му бяха целите одрани, придобиваше от слънцето голяма "разлика" малко над коляното. Тогава не се носеха три четвърти панталони. Или дълги, или над коляното, къси. Чак ми беше смешен, изгорял на къси чорапи и потник. Но винаги се връщаше с пълна кофа плодове, малини или къпини. За боровинките си правеше "комбайн". Голяма срязана наполовина тенекиена кутия, със забити един до друг големи пирони, с дръжка от дърво и основа дебел шпертплат. Беше в стихията си, за него нямаше умора. Вдигаше мен и брат ми в най-ранна сутрин. Вземахме тролей единица. Все още сънени работници или връщащи се от нощна смяна, такива хора пътуваха с него. Слънцето обикновено го посрещахме в препълнения рейс към някое близко село. Откъдето с темпова стъпка, почти тичешком навлизахме в гората. Защото нямаше по-добър от баща ми в откриване на големите гъбени и малинови находища. Дори на Витоша, където не бяхме сами, той се открояваше. Беше подвижен комбайн, беше истински стахановец. Брат ми обаче не беше въодушевен да му се определя норма. Приклякваше спокойно в малиновите храсти, внимателно избираше най-хубавите плодове, почиваше си и никак не бързаше. Аз бях друг, имахме малки съдинки, в които беряхме. Винаги си поставях цел, хапвах първия плрод след като върха на мойто канче или кофичка беше почервенял или посинял, с малини или с боровинки.
Компотите ми бяха любими. Компот от боровинки, малини, къпини, дори от дренки. Компотът от дренки е със стипчив вкус, плодът е пуснал, каквото има да пуска. Аз хапвах и тези вече безвкусни, избелели и станали леко порести плодове, костилката осмуквах и плюех. Съучениците си черпех редовно с компоти, компотът от дренки беше само за най-близките ми приятели.
Сладка и конфитюри, компоти и лешници, цялото ни мазе беше натъпкано от тях, не можехме да ги изяждаме. За баща ми нямаше малко. Колкото повече, толкова по-добре. Палачинки с конфитюр от малини, боровинки или къпини. С това сме израснали с брат ми.
Гъбите бяха голямото разнообразие. Баща ми не береше челядинки. Тази гъба подкопаваше авторитета му на гъбар. Започваше от майската гъба, после полската печурка, ливадната. Булката и манатарката, двете некороновани царици на гъбите. Булката на първо място, с леко розовеещото се месо, с белия цвят на кожата и петната около нея, манатарката с дебелите си като умалена бъчонка пънчета. То си е истинско пънчище. Излизаше и пачи крак, с дъх на кайсия и мек жълт цвят. После масловката и рижийката, които търсехме в боровите гори. Рижката беше най-вкусно приготвена панирана с яйце, масловката я подхващахме за ципата, трябваше да се свали. По хлъзгавата й кожа се лепяха малки борови иглички, целият апартамент миришеше на планината. Маринованите масловки, с черен пипер и дафинов лист, рижките с повече оцет, когато се консервират още, така ги правеше баща ми. Вадехме с брат ми хляба, бурканите, някоя маруля, сирене и започвахме. Краставици и домати през зимата, този лукс не беше при нашето семейство.
Баща ми често водеше колегите си в планината. Но само по веднъж, втори път не смееха да тръгнат, каталясали от обикаляне и облъчени от лятното слънце. Баща ми лекичко ги майтапеше, предпочиташе да им даде готови буркани с гъби или малини, отколкото втори път да се мъчи с тяхното бавно и капризно темпо. Алеите в планината са за разходка, той не признаваше нищо друго, освен поляните и горите, пътища там не му трябваха.
Вечер, домъкнал всичко това, в кухнята се започваше голямото производство. Първо котлони с гореща вода, измиване на буркани, беше цар на старите капачки. Имаше своя технология в затварянето им, при него нямаше пропуск. Все още с късите панталони, след два часа го виждах като щъркел как сменя крак след крак - не сядаше, искаше съвсем да каталяса от умора. Как стоеше на един крак, другият сгънат зад бедрото му, не се ли изморяваше. Беше неуморим.
Аз нищо не представлявам като гъбар и малинар пред него. Но и аз съм малко луд за пенсия с тези дарове от природата. Две години след като мина голямата радиация намерих едно находище. Беше нещо страшно, пет години бавно затихваше. Обикалях го постоянно. Когато го открих, гъбите бяха една до друга, за тревата чак нямаше място.
Или пък преди много години, когато посрещах жена си на гарата. Тя не ми беше жена тогава, в къщи нямаше никой. Бях сготвил чорба от зеленчуци. Отдавна я нямаше фурната на обръщалото, иначе с радост щях да накълцам градинските зеленчуци в тавата. Но бях прекалил с мазнината. Все пак не можех да се сравнявам с татко. И за да я докарам за хапване, сложих накрая дузина диви круши, да се отнеме блажното. Баща ми ги беше набрал край горите, нещо природата тогава не беше дала достатъчно горски плодове и гъби. И той, за да не се връща празен, към големите букети с кантарион и дузина гъби беше откъснал и дивите круши.
Зеленчукова чорба с диви круши. На мен много ми хареса. На жена ми не съм сигурен. Те жените искат всичко да е ясно и точно, а дивите круши бяха категоричното изключение. Какво да правя, дал съм ú нишан за себе си. Да е мислела с кого се събира. Не й е било лесно досега, знам. Но не всеки щеше да я гощава с компот от дренки, сладко от боровинки и чорба от зеленчуци и диви круши!
В това поне съм сигурен!

14.04.2009 Любомир Николов

неделя, 15 декември 2013 г.

Мече-бубулече, или за белите страници в живота ни


По идея на К.Милушева

Вече излизам от магистралата и колата поема по тесния път нагоре към Предбалкана. Късна пролет е, отворил съм прозореца и слушам песента на щурците. Липата пръска аромата си, без да се щади, зелената трева е обрасла пропуканото от времето шосе, а аз не бързам да пристигна. Няколко години не сме се виждали, с него се знаем още като студенти. По едно време след промените работехме заедно, колко дни и нощи сме обикаляли страната, когато имаше бизнес. Но преди десетина години се оттегли в селския си имот, как и защо стана така, все още не мога да си обясня. Не съм го и разпитвал…
- Трудна възраст преминаваме-беше ми казал, когато се разделяхме.
Мисля си, че така се изрази и когато напусках големия град, преди много години. Не ми беше лесно. Може да въздейства с думите си, това му го признавам.
Видяхме се случайно преди седмица на една архивна кинопрожекция, явно и двамата обичаме старите филми. Уговорихме се да му отида на гости. Сега бил сам, жена си пратил на някаква екскурзия из Европата, та да си припомним миналите години. Вкъщи обещах, че ще бъдем разумни, нещо трудно ми повярваха, но все пак се измъкнах за двата почивни дни. Не, че за мен те са такива, отдавна сам се грижа за себе си, доколкото мога. Нямам шеф, нямам подчинени, нямам и постоянни ангажименти. Така се случи, но това е дълга история…
Спирам касетофона, затварям прозореца, защото е прахоляк навсякъде и промушвам колата между две улички, къщата му е по-висока от селската църква. Недоизмазана, на три етажа, масивна постройка. Дворът голям, касисът и малините край оградата грижовно подкастрени, вече се е свечерило, мирише на дърво и лаят на кучетата е все още приглушен.
- Влизай, влизай, с една патица се занимавам- чувам го от стопанския навес как се хили и оставям багажа си в беседката, където е разпънал голяма дървена маса и няколко сгъваеми стола.
Пуша цигара и го виждам, приближава се, целият омазан в перушина и кръв.
- Как я предпочиташ, със сушени сливи, или пък по пекински. На мен първото ми е по-лесно- смее се той и мята патицата в една голяма тава, вече опърлена и измита – Докато си пием аперативите и ще стане, има-няма два часа време. Гледам десетина патици, няколко кокошки и пет пуйки. Пернати, ама си искат грижи, ваксини, зърно, че и ги разхождам до селската мера веднъж на ден. Занимавка.
- Наздраве-казваме си двамата и чакаме бутилката с гроздова постепенно да ни развърже езиците.
След един час в двора влиза комшията, с него върви малкото му внуче, стиснало в ръцете си плюшено мече, цялото изпонамачкано от прегръщане. Детето се държи около панталона на дядо си, погледът му е встрани от нас, които напразно се опитваме да го разговорим. Изглежда на около четири годинки, лицето му е бледо и изпито.
- По цял ден е пред компютъра-оплаква се дядо му- Гледа до прималяване някакви детски анимации, само тогава малко се оживява. То в тези филми не виждам нищо детско, ама как да го накарам да кротува…Техните са в чужбина, сега аз го гледам, завалийчето…
Моят приятел му дава някакви инструменти, с които щял да пробива гредите в механата на къщата си и след малко, хванал за ръка малкия, двамата си тръгват.
- Това е мече-бубулече- вместо довиждане пояснява дребосъкът, все пак разбираме, че може и да говори.
Ние с моя приятел също сме дядовци. Той има дъщеря, аз имам син. И те са в чужбина, виждаме ги често, няколко пъти в годината. Не ни липсват. Липсват ни няколкото празни страници от живота ни. Само няколко, така се надяваме да е…

сряда, 20 ноември 2013 г.

В навечерието на празника - разказ

Днес есента нещо се е притаила и навън си е почти тихо. Жълтите листа са прилепнали по все още зелената трева в алеята насреща, момичетата шарят насам-натам, без да ги гони студеният вятър. Отворил съм вратата, както беше цялото лято и чета разказите на Деян Енев. Преди час си купих книгата. Някои са ми познати, някои пък не. И гледам, съвпадение се е получило. Разказите му са двадесет и осем на брой, моите от все още миришещата на печат книга са също толкова. Неговите са кратки, моите-също. Дори сме писали за едни и същи неща, за бялата лястовица, за двулевката, за софийските улици. И тъкмо се усмихвам на едно кратко и ясно заключение под поредния разказ, тя влиза с въпрос.
- В параклиса няма свещи, нали идва празник.
Вече съм година и половина тук, в книжарницата до храма. Стана случайно, не че съм много навътре във вярата. По-скоро в християнската религия. Чувствам се удобно, имам време да чета вестници, книги, или просто да се разхождам пред вратата на храма, понякога с цигара в ръка. Питали са ме дали съм на заплата, аз леко отклонявам този не толкова деликатен въпрос. Но пък много хора ме поздравяват, дори когато ме срещат наоколо, явно съм им направил впечатление. С какво ли, те си знаят най-добре.
- Жената, която се грижи за храма, не съм я виждал днес. Затова е станало-така отговарям и взимам пакет свещи от рафта.
Много хора са минали оттук. Тази госпожа веднага ми става симпатична. Средна възраст, къса коса, обикновени дрехи. Но някаква мекота в погледа и в думите…
- Утре е празник, ще потрябват- усмихва ми се жената и пуска монети в дарителницата.
- Да, ще има сутрешна служба- отговарям й аз.
- На работа съм, затова сега минавам да си запаля свещичка.
- Работата е най-важна, особено в днешно време –казвам аз и отново влизам в книжарницата.
- Трудни времена настанаха, беше съвсем друго време, по-хубаво си беше преди – не бърза да се усамоти госпожата, и добавя- Дано младите имат по-голям късмет от нас, заслужават по-спокойни дни.
Казвам й приятен ден, тя ми пожелава лека вечер.
Отново се зачитам в книгата, която днес си купих. Но си мисля, тази кротка женица, с какво е по-лоша от красивите, интелигентните, бурните и нетърпеливите, които отричат всичко от миналото. И кой ще донесе промяната, та тя си я има в себе си, без съмнение. А утре според църковния ни календар е Въведение Богородично. На този ден вярващите приемат нови сили за духовен растеж и борба със злото – в себе си и в света…

И на свечеряване затварям по-рано книжарницата. Нека и утре имам какво да чета.
И знам, след десетина дни, ако имам късмет, ще дам един автограф срещу трите, които ще получа. Защото три са неговите книги, които имам. Добро съотношение, като имам предвид кой ще ми ги даде.
Все пак не съм се и надявал до къде ще ме отведат историите, които написах в последните години.
А те със сигурност ми донесоха голяма радост и срещи с прекрасни хора.
Такъв е и писателят, чиято книга си купих днес.
В навечерието на празника християнски.
И на моя, който ще дойде само след десетина дни…


20.11.2013 Любомир Николов

събота, 21 септември 2013 г.

Де да беше разказ -разказ


Днес разбрах, че съм един дъртак загубен!
Преди пет часа от издателството ми пратиха страниран файл на моята книга. Всичко добре, но гледам, на една страница се поместват 33 вместо 37 реда, и 50 вместо 55 символа. Както пожелах при поръчката.
Веднага заподозрях, че нещо не са добре нещата. Отидох до офиса им и какъвто съм карък, натъкнах се на малкия шеф, който е син на баш шефа. Едно неприятно същество на около тридесет години, което преди четири години си беше показало нахалните зъби. Още тогава ми се правеше на големия професионалист.
- Вижте - бързо чукна с калкулатора някакви цифри наглецът - като не сте доволен, дължите ми петдесет и три лева за странирането. Направете си го сам. Опитах се отново да му обясня, но той не ме остави да му кажа, че може да допълни съдържанието с няколко нови разказа. И страницата да изглежда така, както аз съм я поръчал. Странирането било въпрос на един час, какво си въобразявам.
- Още от самото начало преди няколко години сте ми неприятен с претенциите си - вече здраво беше повишил тон, та нали фирмата му е бащиния.
- Защо не ми го казахте, когато поръчвах книгата - с всичката си наивност попитах аз.

И тогава стана нещо, което ме изуми.
- Идиот! –кресна той – С теб ли ще се занимавам- и тресна хилавия си юмрук с все сила по бюрото, как не си счупи пръстчетата, не знам.
- В такъв случай няма какво да говорим- станах аз и на вратата ме застигна неговото определение за моята скромна персона.
- ДЪРТАК ЗАГУБЕН!

Не му останах длъжен, нарекох го със действителното му име. Ненормалник смотан.

Така моята книга остана някъде в бъдещето.
А, ако ме попитате, издателството се казва „ Рабеф”. Кой съм аз с моите глупости, че да имам претенции. Там какви величия са печатали…


20.09.2013. Любомир Николов

сряда, 18 септември 2013 г.

Мостът - разказ

Често си мисля за него. Пролетта пътувах с колата, и защо не спрях да го снимам, сам не разбрах. Навярно е от онези времена, когато Балкана е бил прекосяван само с коне и каруци, не вярвам да е от времето на автомобилите. Малък, каменен, тесен, обрасъл с мъх и папрати. В подстъпите на Балкана. Може и кървавото писмо да е минало през него, кой да ми каже. Разходката беше в един прекрасен ден, обиколих две чисти и спретнати градчета, влязох в няколко къщи с асми и снимки на велики българи. Но през цялото време имах чувството, че нещо съм пропуснал.
Така преди години за пръв и последен път се скарах с баща ми. По-скоро разговарях нетърпеливо и не му спестих някои истини. А той не заслужаваше това, беше вече ясно, че няма да го бъде още дълго. Оставих го в малкия апартамент, беше ми казал, че на другия ден иска да отиде при пчелите си, два кошера, които даваха тъмен и ароматен мед. Отскоро се беше захванал с това свое хоби, нямаше вече сили да обикаля баирите за гъби и горски плодове. Беше си купил две книги за пчеларството. Още ги пазя, нещо не ми дава сили да ги изхвърля… И това в едно село под връх Богдан, където е минало младостта му.
На другата сутрин отидох в апартамента, надявах се да не е заминал. Нямаше го, беше си оправил леглото, както винаги, и на мен ми се насълзиха очите. Взех един бял лист, и написах нещо кратко, с което се надявах да забравим за предишната вечер. После ми стана ясно, че с това нищо няма да променя. Та той е баща ми, винаги ми е прощавал…И скъсах листа.
Сега си спомням как преди тридесетина години, в един красив и непознат град, където се бяхме заточили с жена ми като отшелници цели две години, аз я оставих, за да свърша нещо, което съм забравил вече. И от прозореца на автобуса, в който се качих, видях как се отдалечава, с едни смешни дървени сандали, без да се обръща назад. Все пак се бяхме разделили за няколко часа. И тогава изведнъж извиках на шофьора, че трябва да сляза. Почувствах го толкова силно, че чак ме заболя… настигнах я, тя се усмихна и денят беше прекрасен. А работата, която имах да върша, не се сещам за кога я отложих.

Преди седмица слязох от влака, в центъра на града, на централния голям и хубав площад майки разхождаха децата си. Беше ранна вечер, всичко наоколо ми беше така познато, все пак това е градът на моето детство. Седнах на една пейка и усетих как към мен се отправиха едни блестящи очи. Той беше с мръсни дънки, дрипава риза и брада, не виждала скоро бръснач. Тъкмо бях запалил цигара.
- Ще ти дам, сега ще говоря по телефона- отговорих му, изпреварвайки молбата му.
Търпеливо ме изчака, прегънал колене на съседната пейка, за да не ме безпокои. Когато свърших краткия разговор, протегна ръка. В нея имаше един лев и няколко жълти монети.
- Не мога да ти дам пари, ето ти цигара, същото е.
Усетих разочарованието му, но все пак намери сили да ми благодари.
- Няма нищо, нали утре аз мога да ти поискам. Тук имам братовчед, но вратата на къщата е заключена, а не му знам телефона. Има при кой да отида - казах му и направих няколко крачки.
- Така е, защо пък да не стане така - отговори ми той, без да си вярва много, че ще дочака такъв ден, в който може да почерпи, пък макар и една цигара.
Но нали все пак двамата му запазихме достойнството…

На другия ден, на път за вкъщи, пак си мислех за моста.
Трябва да отида, няма нужда да чакам да изскочи някаква работа за вършене в онзи край.
Просто ще отида да го видя. Ще сляза от колата, и без да бързам ще му направя няколко снимки. И тогава, когато го видите как изглежда, ще се съгласите с мен, че си е заслужавал пътя, който така трудно понякога минаваме.
Макар, че в сравнение с човешкия живот той е толкова кратък.

18.09.2013 Любомир Николов

сряда, 24 юли 2013 г.

Протестите и господин Цигулков-разказ

Лятото беше в своя заник, а господин Цигулков не можеше да се отърве от едно свое силно притеснение. Вече два месеца всяка вечер пред Орлов мост и по протежение на канала Перловец, че чак до Военна академия, млади, красиви и интелегентни момчета и момичета изразяваха своя протест. Демокрацията е хубаво нещо-мислеше си Цигулков. Но в този случай към него тя не се проявяваше никак демократично.
Истината е, че всеки момент от издателство „ Ф” щяха да привършват с коректурата, и после за два-три дни книгата с разкази „ Шантави истории” щеше да излезе от печат. Той Цигулков имаше големи колебания дали да си прави този труд. Не става дума за написването на разказите. Та те сами се пишеха, нашият човек само трак-тракаше по клавиатурата, като дори от време-навреме зяпаше през прозореца младите момичета, които прекосяваха шумната и забързана улица, и после разказчето - готово. То и момчета я прекосяваха, ама към тях вниманието му беше някак замъглено.
Съмненията на пишещия бяха свързани с трудното време, в което живеем. И в това, дали няма да е непремерен риск самоиздаването, няма ли опасност неговият тригодишен труд да не намери своята добра оценка от читателите. Не, че с първата му книга това се беше случило. Напротив, „Залез в пясъчните пустини” донесе много положителни емоции, одобрение и дори мили приятелства на своя автор. Е, това беше преди четири години, тогава правителството беше здраво стъпило на краката си. И Цигулков продаде на представянето на книгата си около петдесет бройки. Нещо, за което не беше мечтал и в най-смелите си сънища, колкото и шаблонно това да звучи.

Ще попитате, какво общо има правителството, Орлов мост и канала Перловец в тази история. Ами много е просто. В тази зона се намира книжарският център, където Цигулков е решил да представя книгата си. И ако нещо полицията, или пък специалните части, не дай Боже …Хората как ще се доберат до този симпатичен център, пълен с книги, в който има и салон за любителите на писаното слово. Където с бяло вино, сладки и малко сухи мезета Цигулков иска да посрещне своите почитатели. И как мислите, какво правителство му трябва на този мил човечец сега. Слабо и нестабилно, което вече втори месец е изкарало младите и интелигентните по улиците и площадите. Или онова силно, авторитетно, бойко като на Борис Бойков, което така добре се справяше, докато един февруарски ден…Ама тази история и непротестиращите я знаят, няма сега да я разказвам.

Затова аз имам една молба към протестиращите. Мили хора, братя и сестри, момичета и момчета. Моля Ви, нека до края на септември всичко да е свършило.
- Или да сте го гътнали това нестабилно правителство.
- Или Вие да сте се отказали от протестите, все пак три месеца стигат, нали!

Защото запомнете:
В края на септември, до Военната академия, през булеварда!

П Р Е Д С Т А В Я Н Е на книгата
ШАНТАВИ ИСТОРИИ - разкази
автор: г-н Цигулков

П.П. Всички събития са съвсем реални
25.07.2013
Любомир Николов


сряда, 3 юли 2013 г.

Дневник на протеста

Ден Първи
И аз ще протестирам. Но от утре. Днес ме мързи. Плюс това, вече съм си пил дневната доза кафе. И съм малко поизморен, защото ходих на Кауфланд за евтино кисело мляко. През Арбанаси, че чак в Горна. И не върви, с тези мазоли по краката. Ама ще ги накисна във гореща вода, с малко морска сол. Запасих се пак от там, за есента, за кацата със зеле. И за утре съм готов. Ще изляза пред Общината, и дори може да легна пред вратата й. Защото знам, че предстои назначение на нови няколко длъжности, щели да заместят двама-трима военни дъртака, които носят тъмни блейзери и дават информация дали кмета ще има приемен ден, или секретарката му е овластена да те пусне по пързалката. Както стана при миналия кмет. Докато се добера до него, мина месец. После само дето не ми предложи кафе. Беше много любезен. Гледаше ме в очите и ме лъжеше. Аз пък го гледах в охраненото тяло, и кимах, че му вярвам. Та така. Ако искат, утре местните журналисти да заповядат. Ще давам интервю, няма да се опъвам.
Само не съм решил за какво да протестирам. Но утрото е по-мъдро от вечерта. Да живее протеста!
Ден Втори
И днес не ми се протестира. Ще попитате, ама ти беше толкова сигурен вчера. Така е, бях. Но днес на ливадите край Куцина и в мешавите гори на Керека ще излязат гъби. Имаше валежи тези дни, времето се стопли до обичайните температури, вчера цял ден беше слънчево. Идеални фактори за големи гъбени находки! Да, хубаво е да се протестира. Но ще трябва и ДА СЕ ЯДЕ. Затова след минути хващам стопа на север, опосквам поляните, пълня торбата с челядинки и полски печурки. И по обяд отново на стоп-до Керека. Там ще гоня манатарката-класна гъба, става и за готвене, и за сушене. Пък ако имам късмет да намеря и царствената гъба-булката, елате ме вижте! Може и на пазара да се мерна, макар че нямам разрешително. Че то сега това задължително ли е? Нали риба най-добре се лови в мътна вода. Те общинарите отдавна са си оплели кошницата. Ама аз днес да си напълня моята.
А протестът може да почака. В Софето луд умора няма, протестират и заради мен. Пък утре -нов ден, нов протест!
Хайде, и до протестиране!
Ден Трети
Тази сутрин станах рано, сякаш да посрещам Джулая. Навън въздуха свеж, птичките нежно звучат, слънцето вече изскача от хоризонта, а на мен ми е едно такова протестно…И си казах, стига с тази провинция, тук не ще намеря поле за изява. Заминавам за столицата, ще пия кафе на жълтите павета и ще тръбя с вувузела, дето ми го донесе братокът преди няколко години от Южна Африка. Той е в черния континент, а пък си живее като белите хора. Но това е друга история…
Направих си един-два сандвича за из път и бегом към автогарата. Но какъв късмет, отново греда. Бръкнах в банкомата с двете си карти, равносметката беше нулева! Та нали скоро плащах годишния данък като самоосигуряващ се, данъка за колата, изравнителната сметка за парното и дори някаква глоба от Общината за разходка на куче в забранената зона на градския парк. Аз куче нямам от петнадесет години, сега обжалвам, ама делото се бави вече втори месец. То важното е „ония” дела да вървят, моята е лесна. Лесна, лесна, ама и днес май ще съм извън протеста. И ще ви кажа защо. В провинцията са много заспали нещата. Ето вижте, в един морски град, много по-голям от нашия, се събирали около петдесет човека. Че то по същото време в градския делфинариум има толкова хора.
И както привърших този хронологичен ред на мисли, които ме владеят вече трети ден, ми дойде една прекрасна идея. Вчера видях по ТВ-то, че група ентусиасти наели автобус, платили курса и запрашили за Софето. Щото били от югозапада, на стотина километра от епицентъра на събитията. Да прелеят свежа кръв, символично говоря, разбира се! Е,
интервюиращата този ентусиазъм ни сподели, че половината хора дори не разбрали кой е този благодетел, дето финансирал пътуването им. Ама защо да се задълбочават, важното е да се веят знамена!
Затова отново ще тичам на автогарата. Нали имаше един такъв слоган, първо в София, после и в други градове. Може и тук да се появи подобен почин.
До скоро писане и до протестни срещи зад опашката на коня, ако ме разбирате за какво говоря!


03.07.2013 Любомир Николов

вторник, 28 май 2013 г.

Баща ми отново беше в Южния парк-разказ

Срещнах го, наистина. Седеше леко прегърбен на дървената пейка, пушеше цигара, която изгаряше пръстите му. Защото разговаряше с мен. Аз стоях до него прав и нетърпелив.
- Твоята е лесна- каза накрая баща ми. Ами аз, вече съм на шестдесет…
Отсреща Витоша беше зелена и чиста. Белите снежни преспи бяха като малки носни кърпи, готови всеки момент да се разпръснат из синевата, и само спомена за тях щеше да ми напомня за изминалата студена зима. Пухчетата на тополите се разхождаха във весел танц около нас, докосваха се около гладкото му избръснато лице и той бърчеше устни. И не преставаше да говори, гледайки някъде назад, където беше останала майка ми. Държеше се, но знаех колко му е тежко през тези години. Беше смешен и много мил.

На шестдесет, та сега аз съм на толкова. И се чувствам като онзи хлапак, който понякога гледаше да е по-далеч от него, защото имаше в бележника четворка, или пък беше запалил първата си цигара. На абитуриентския ми бал ми подари кутия вносни папироси, той самият не пушеше. До онова време, когато останахме без нея… Какъв подарък само…
… Внук ми се затича към мен и ме дръпна за ръката. Беше за пръв път само с мен, в Южния парк.
- Къде е мами – устните му се свиха в окачване, готов да се разплаче.
- Сега, сега – прегърнах го аз…
- И тя ще дойде тук, и татко ти ще дойде, и баба ти също. Нека обаче да отидем на скачащия батут - му отвърнах аз и го поведох през алеята.
След минути вече се смееше, косите му се пилееха настрани и нагоре, беше забравил, макар и за кратко какво му липсва.

А баща ми винаги ще е тук, седнал на някоя пейка, с цигара в ръка. Малко над шестдесетте.
Видяхме се, отново се видяхме.


28.05.2013 Любомир Николов

понеделник, 27 май 2013 г.

24-и май


В таз сутрин, тъй тържествена, просветна, светла,
по улицата две бледи сенки тихо изпълзяват.
Шасито старо на количка бебешка тя бута,
той смело скача в кофите за смет.

Пластмасови шишета празни, светлосини
със марков етикет, от вино, от вода, или оцет…
И после във чувала от зебло натъпкани,
за днес нормата им вече е почти на шест…

Два хляба, цигари люти, и бутилка със ракия,
а може би и малко плодове…
Дали ще им остане за буквар и цветнички моливи,
тя дъщерята през септември в първи клас нали ще е.

И тез, Кирила, Методи и Наума,
дали ще ги познава занапред.
Или ръцете малки, много мръсни, ще се ровят,
тъй както татко, тъй както от години също мама,
в препълнените, щедри градски кофи смет…




27.05.2013 Любомир Николов


сряда, 17 април 2013 г.

Един ден с аромат на липа-разказ


Априлският ден се опитваше да вкара пролетния въздух в мрачния дълъг коридор на масивната сграда. Бледите слънчеви лъчи плахо се провираха през високите малки прозорци, но не можеха да достигнат студената напукана мозайка на пода. Стените не бяха боядисвани от години. На втория етаж беше кабинета на декана. Пред вратата му постоянно имаше група студенти, които бяха шумни и винаги безгрижни. Младото момиче, което работеше от няколко месеца като негова секретарка, се стараеше да си върши задълженията както трябва. Но все пак се надяваше да е тук само временно.
Беше късен следобяд, студентите се бяха усмирили нанякъде. На вратата се почука и при нея влезе мъж в не първа младост. Направо можеше да ѝ бъде дядо, макар че имаше спортна фигура. Косата му беше още кестенява, в контраст с изцяло бялата наскоро оформена брада.
- Какво желаете - попита го момичето, хора на неговата възраст рядко прекрачваха този праг.
- Навярно тук се пазят архивите на служителите, които са били във факултета на работа. По-точно на вашата длъжност. Преди четиридесет години.
Секретарката отново го изгледа с безразличие. Но когато разбра, че говори не за себе си, интересът ѝ се засили.
- Тук работеше Росица Георгиева, на двадесет и една години. Следваше задочно право, не вярвам това да има някакво значение. Ако може да получа тогавашния ѝ адрес.
- Но това е информация, която не мога да дам. Вие какъв сте ѝ - попита го младата секретарка. – И аз следвам задочно право, какво съвпадение...
- Бяхме приятели тогава. Само това.
Мъжът се беше загледал през прозореца. Навън короната на стройна липа току-що беше тръгнала да се разлиства. След две седмици щеше да бъде цялата в зелено.
- Тази липа ние сме я засаждали. За да ѝ ухае в пролетните дни. Колко е израсла - тихо, сякаш на себе си каза мъжът.
- И какво стана после - на момичето му стана интересно. Няма да е било обикновено приятелство, така си помисли. Беше скръстила крака, все пак работният ден беше зад гърба ѝ.
- Нищо. Разделихме се скоро след това.
Настъпи мълчание. ”Много е упорит”, си помисли момичето, след това стана от стола и от високия дървен шкаф в ъгъла на стаята извади някакви стари оръфани картонени папки. Започна да ги преглежда една по една. След няколко минути в ръцете ѝ остана само една, хартиена и тънка.
- Може би това Ви трябва. Но моля да си остане между нас. – Вече пишеше адреса на малка фирмена бланка.
- Много Ви благодаря. И успех на идващата сесия - пожела ѝ мъжът, усмивката му беше спокойна и мека. После тихо затвори вратата.
” Какъв странен човек”, си помисли секретарката, облече мантото си, прекоси мрачния коридор и излезе на улицата. Вече го беше забравила.

Месец и половина след това слънцето вече достигаше напуканата мозайка в тъмния коридор. Младата секретарка си имаше достатъчно работа покрай идващата лятна сесия. Липата беше цъфнала с големи жълтеникави гроздове, мирисът ѝ се чувстваше дори когато прозорецът беше затворен. А на короната ѝ бяха свили гнездо два бели щъркела. Студентската шумотевица не ги смущаваше. Редуваха се, търпеливо приседнали в гнездото, щяха да си имат малки, навярно.
И тогава в края на деня той отново почука на вратата ѝ. В първия момент не можа да реагира. Но когато се усмихна, тя веднага го разпозна.
- Аз пак Ви безпокоя – извини ѝ се мъжът – Помните ме, нали…
- Какво се получи, наред ли е всичко – момичето го гледаше с питащи очи.
- Разбира се. Но на адреса, който ми дадохте, вече има построен голям фирмен магазин. Къщата, която търсех, е съборена. Много добре си я спомням…Нищо не може да се направи.
- Съжалявам. Много е задушно тук, ще отворя прозореца.
Уханието на жълтата липа нахлу в стаята. Двамата стояха един до друг. Мъжът извади от джоба на якето си визитна картичка.
- А може би тя ще дойде, за да оформи документите си около пенсионирането. Все пак време ни е вече. И тогава Ви моля да ми се обадите.
После отново със спокойна усмивка излезе от стаята. Но преди това се обърна и сякаш на себе си каза:
- А Вие не се преуморявайте. Вижте каква красива липа имате под прозореца си. Ако постоите половин час под клоните ѝ, ще усетите, че обстоятелствата около вас не са от най-лошите, а светът не е толкова несправедлив. Тъй като е здравомислеща и земна, липата е много полезна за представителите на въздушните знаци, които често хвърчат из облаците - тя ги заземява и връща към реалността. Не дели хората на добри и лоши - готова е да помогне на всеки, който я приближи с мъдростта и интуицията си..
И тихо затвори вратата.

Момичето постоя малко, мислеше над думите му. После затвори прозореца. Все пак работното време си беше отишло. Навън щъркелите се бяха раздвижили, издаваха възбудено радостта си, малките се бяха излюпили. Пролетта беше в силата си. Идваше лятото, есента беше толкова далеч…
После взе визитката. На нея пишеше: Никола Любенов, член на Съюза на писателите. Дори нямаше телефон. Повъртя я от двете ѝ страни, понечи да я захвърли в кошчето. Но размисли, взе от бюрото малък телбод, свали една оръфана зелена тънка папка от високия шкаф в ъгъла на стаята и с усмивка я щракна към нея.
”Ей, това писателите са странни птици”, си каза младото момиче, прекосявайки дългия мрачен коридор. Излезе на улицата, където слънцето си играеше със забързаните минувачи.
Може би вече го беше забравила.


17.04.2013 Любомир Николов

неделя, 24 март 2013 г.

Седмицата в три събития


Тази седмица служебното правителство имаше не леката задача да посочи, кои са целевите групи от населението, които най-много се нуждаят от подпомагане от държавата, тоест от пари. Това сподели пред журналисти вицепремиерът и социален министър Деяна Костадинова. Дали са го сторили министрите, остава за нас загадка. А живо ни интересува, защото всички ние имаме деца, ученици, или възрастни родители. Някои от нас са безработни. Та целевата помощ за месец април щяла да е 65 лева. Каква щедрост!
Министърката допълни също, че с увеличението на пенсиите от 1 април част от пенсионерите, които досега са получавали енергийни помощи, ще бъдат ощетени, тъй като ще излязат извън праговете. Костадинова е категорична, че това ще бъде променено. Трай бабо, за хубост, е казал народът! Пенсионерите пък нямало как да разчитат на повишаване на пенсиите, защото бюджета не позволява. Трябвало законодателна промяна. А това не е по възможностите на служебното правителство.
Има и предложения, че би могъл да се разпредели ресурсът за инвестиции на държавата към социални помощи. Ако се посегне към инвестициите, това води до фалит на фирми, бизнесът няма да е съгласен с това, ще доведе и до загуба на работни места. С една дума, желание има, но няма възможност. Това вече сме го играли, си мисли народът, притиснат от дългата зима, високите цени на тока и парното, и липсата на реални перспективи за повишаване на доходите му.

Интронизацията на новия папа се излъчи по националната телевизия преди няколко дни. По неочакван начин папа Франциск показа отношението си към хората, изпаднали в бедност. В първите редове, наред с лидерите от цял свят като личен гост на папата е бил и един събирач на боклук от Буенос Айрес, предаде БНТ.
"Имах честта да пътувам с делегацията, а после папа Франциск искаше да бъдем в привилегированата зона, където щеше да е семейството му, защото и ние се чувстваме като негово семейство, бедни работници, които се борят за правата на бедните", сподели Серхио Санчес. Тази новина не би трябвало да впечатли нас, българите. Та и нашият току-що избран патриарх Неофит показа внимание и заинтересованост към здравето на един от народа, посещавайки го в първите дни на управлението си в Правителствената болница. Ами нали там всеки нуждаещ се може да получи медицинска помощ. Е, има една незначителна подробност, да има направление от личния лекар, ако има такъв. И малко пари, да плати за престоя си. Но това са подробности.

Българският футбол изправя глава. В петък националният отбор победи убедително групата от Малта. Защо не тима ли? Ами професията на почти всички играчи е така разноцветна … Общ работник, математик, счетоводител, и някакви други труженици, били получавали цели 25 евро след края на всяка тренировка. Че и тренирали по два пъти на седмица. Сметнете го, това се равнява почти на средната заплата у нас. Какво ще ги жалим, заслужаваха си да им надуем шушоните.
Е, те и екс депутатите сега си имат проблеми. Масово се записват на борсите по труда, има да се мъчат с тези малко над хиляда лева български девалвирали левчета. И това ще е цяла година, ако не си намерят постоянна работа. Но това е друга тема. Макар, че горките са свързани поне с първото събитие, което беляза изминалата вече наистина пролетна седмица.


23.03.2013 Любомир Николов


събота, 23 март 2013 г.

Театърът на живота-разказ

Седнал съм пред компютъра, за да пиша разказ. Свечерява се. Навън е по-топло, отколкото в стаята ми. Изключил съм всички радиатори в апартамента, освен малкия в банята. Там, излегнала се във ваната, чете жена ми. Какво да правиш, нали съм кавалер, за мен все няма ред… Закусил съм обилно с чаша чай от мащерка, миналото лято имах щастието да се кача за един ден на Стара планина. И две филийки, намазани с маргарин. За вечерта ще подготвя гала вечеря, пилешки фенери на скара и тъмна бира, пусната на промоция в един хипермаркет в квартала. Обядът съм го прескочил, важното е духът да е висок, останалото е просто физиология.
Вече съм напреднал със сюжетната нишка. Главният ми герой е раздвоен между страстта си към спортните автомобили и парещата внезапна любов към новата си колежка, силиконовка хубавица, която чете през обедната почивка Киргегор в оригинал. Все още не знам в каква посока да му насоча усилията, жените или колите. Той е млад, успяващ в служебната кариера висшист, който обича лятно време да прекарва дългата си отпуска някъде по Малдивите. Оборудвал се е с всичките такъми, които са нужни за подводно гмуркане. Но дали да го гмурна в обятията на силиконката, още не съм решил. Все пак не всеки чете онзи екзистенциалист, и то в оригинал. Да не му се случи някоя непредвидена случка, и после аз да нося отговорност за разпиления му млад живот…
Внезапно ми звъни джиесемът. Казвам така, защото кой пък се интересува от моята персона, застаряващ интелектуалец с незавидно настояще и неясно бъдеще. А, шефът е. Съобщава ми, че до лятото фирмата няма да има нужда от моите услуги, спокойно да си карам неплатената отпуска. Стомахът ми започва да курка, не само от глад…
Важен е творческият импулс, бързо се успокоявам и отново вторачвам очи в компютъра. Мониторът обаче тихо е застинал. Проверявам всички кабели и накрая се сещам, че не съм платил сметката към Енергото. Поглеждам календара на стената. С червени кръгове съм обградил половината дни на месеца, то не са плащания, не са чудо. И пак съм отървал срока…Ама, че са чевръсти, тяхната кожа еонова ли, чезова ли, или дявол знае каква.
Влизам в банята да търся утеха, разбирайте пари, от жена ми. Тя кротко е задрямала, радиаторът излъчва мека топлина, един посребрен кичур проблясва край челото й. Няма да я безпокоя, така си казвам.
Ще допиша разказа на свещ. Важното е, че музата ми не е избягала зад граница.
Този Киргегор кой ли беше, се питам, седнал на тясното диванче в кухнята. Отсреща светлините на магистралата блестят с всичката си прелест. Разхищение, ама приятно. Скоро там рязаха лентички някакви мъже с черни костюми и стилни вратовръзки. Те дали знаят, че маргаринът съдържа фосфатидни концентрати, които разрушават червените кръвни телца. Скоро пък ние ще им резнем главите…
Нещо мисълта ми започва да се разпилява, ще завърша разказа утре, на дневна светлина.

А бе, има нещо гнило в Дания, на кого ли пък беше тази реплика!




10.02.2013 Любомир Николов

четвъртък, 21 март 2013 г.

С червени маратонки, с изтъркани джинси-разказ

Днес с останалите пари купих маратонки на едно момче, абитуриент. Избра си червени на цвят. Лицето му е бледо, ще се открояват. Дънките му са избелели, значи модерни. Една приятелка му е класна ръководителка, тя го доведе. Разговорихме се. Искал да кандидатства висше, но семейството му нямало средства, за да го издържа. Затова щяло първо да работи една-две години, после да учи. Посъветвах го добре да размисли, все пак бъдещето е в неговите ръце.
Така ли е всъщност? Какъв шанс имат такива като него, без всякаква подкрепа зад гърба си.
Дано да има късмет!
А, какви пари ли? Ами тези сто долара, които една българка ми изпрати. Тя сега живее в Щатите. Познаваме се само от един сайт за поезия. Има поетична душа, със сигурност. Те бяха за "моя" просяк, но аз предпочетох половината сума да я дам за някой млад, все още не обременен от несгодите на живота младеж.
И накрая си спомних как преди шестнадесет години синът ми завършваше. Вървяхме по булевард " Витоша", влизахме в магазините, за да си избере дънки. И по едно време му казах: " Ще ти купя два чифта за петдесет долара. Не мога да дам тези пари само за един чифт, търси по-евтини." Малко се понамръщи, но нищо не ми отговори. После си хареса сако и обувки, беше много красив на бала си.
Сега той е в Брюксел, и май вече ми е ”купил” поне двадесетина чифта дънки. И то от по-скъпите. Преди шест години му ходих за месец на гости в Ню Йорк. Води ме и във Вашингтон. Преди три години разгледах Белгия, видях Амстердам, миналото лято и Париж, че и захапах малко от Германия.
Та си мисля, ако това момче с бледото лице има късмет, тези червените маратонки до къде ще го доведат, кой знае. Може и до небето да го вдигнат.
Дай Боже да стане така, дай Боже!

23.03.2013 Любомир Николов

неделя, 17 март 2013 г.

Четистъпен амфибрахий-стихотворение


Прочетох и написах коментар.
Написах одобрение.
Написах мъничко съмнение.
И в отговор получих силно раздразнение.

„Че как така се спъваш ти накрая,
четиристъпен амфибрахий,
това от малка аз го зная.
Ако не ти харесват моите шедьоври,
бутонче там отгоре има.
И стига с тез маньоври.”

Така ме сряза мойта скъпа дружка,
насочвайки към мен словесната си пушка.
Изхвърли ме от ложето си поетично.
Какво, че сме споделяли неща,
тъй искрено и патетично…

Сега, във този ден на прошка,
как искам аз да я римувам със...кокошка.


17.03.2013 Любомир Николов

сряда, 23 януари 2013 г.

Обувки за шампиони-разказ

Преди малко една приятелка ми съобщи, че в големите магазини ще пускат за продажба известна марка туристически обувки. Много надеждни, за зиме и лете, за сняг, дъжд, кал и вятър. Истински самоходки. С две думи, обувки за шампиони. Цената им ли, не ме питайте…
Аз също от известно време търся обувки, единственото условие е да бъдат четиридесет и шести номер. Може и да са втора употреба, но да са здрави. Ще ги подаря на местния клошар. Той по цял ден клечи пред двете църкви в квартала. Висок, едър, със сплъстени коси под плетената мръсна шапка, с дълга прошарена брада. Малко над петдесетгодишен, видимо боязлив, макар че гласът му наподобява добре работеща дърворезачка. Протяга синкавите си едри ръце към минаващите по тротоара, стиска пластмасова кофичка от кафе и проси дребни стотинки.
- Нямаш ли някое лозе, или някоя нива, за да я прекопая- всеки път ме пита той.
- А, и аз съм като тебе, гол като пушка - така му отговарям, като си мисля, че солидарността ми ще направи поне за момент по-лека участта му.
- Не ми изглеждаш на човек, който страда от лишения - незлобливо ми говори просякът.
Работил е в Кремиковци, имал двадесет и седем годишен стаж. Но от десет години здраво го е закършил, това се вижда отдалеч. Единствените му разходи за деня са два лева и половина за автобусни билети, настанил се е в една стара порутена къща в близкото село. Без ток, без баня, без радио. С две думи, живот-мечта.
Зимата е облечен с един от онези монголски кожуси, с които преди тридесетина и повече години всеки уважаващ се български студент в Съюза беше направил следването си доста по-безметежно. Имах един приятел, намъкваше на гърба си по два-три, така минаваше границата. Ех, време славно, ех, минало невъзвратимо…

- А нямаш ли някои обувки, че в тази зима- винаги ме пита той и сочи краката си.
- Не, че няма нови в магазина, ама петнадесет лева, много пари са това.
Какви ще са тези обувки с такава цена, идея си нямам.
Големите му нозе са омотани във вълнени навуща, нахлузил е стари прокъсани цървули. Студено, топло, всеки ден е с тях, единствените му бързоходки.
- А защо не се разходиш горе, до военното училище. Там все ще се намерят някои стари кубинки и за теб – така му казах веднъж.
- Ха, че кой ще ми обърне внимание. Пък и три-четири километра са до горе, с тези патрачиви крака…

Така, че може сега някой, който ще прочете това горе, да ми се обади и да зарадвам ”моя” просяк без време. Какво пък, нали сме милостиви, такава ни е природата, си мисля.
Може да не са съвсем нови, но пък за него ще са съвсем добре. Направо ще се почувства с тях като истински състезател. Много негови събратя биха му завидели.
Че то, с неговата съдба, той си е направо за световен шампион!


23.01.2013 Любомир Николов

четвъртък, 10 януари 2013 г.

Ягодовите сънища-разказ


Сънувам поле с диви ягоди. Понякога е гора, в която неусетно съм се загубил. Цялата е просечена, слънцето светлее в малките островчета, обрасли с папрат и къпинак. Прозрачни паяжини обгръщат ръцете и раменете ми. Подсвирквам си с уста, пълна с ягодов сок, който тече надолу по брадата ми. Стъпвам по туфи от зелен килим, глухарчета се поклащат в такт с несръчната ми мелодия, кълвач равномерно трака по кухините на дърветата, надушвам лисичи стъпки из пречупените от ветровете клони на ниските храсталаци. Чувствам се здрав и силен, и не усещам как превит над червените топчести плодове се изнизва младостта ми.
Каква ти младост, брадата ми е съвсем побеляла, едното коляно прищраква в ритъма на остроклюна, очите ми сълзят от многото взиране, главата ми се мотае от мириса на ягодовата гора, устните ми са напукани от жажда.
Една сълза напира някъде под клепача ми.
Посягам към шишето в раницата, и тогава се събуждам.
До мен жена ми чете книга.
-Усмихваше се насън, какво сънува-пита ме тя.
- А, мои си работи, забравих вече- отговарям аз.

Ще ме разконспирира, така си мисля.
Май че е време да сменя ягодите с малини.


10.01.2013 Любомир Николов