вторник, 28 май 2013 г.

Баща ми отново беше в Южния парк-разказ

Срещнах го, наистина. Седеше леко прегърбен на дървената пейка, пушеше цигара, която изгаряше пръстите му. Защото разговаряше с мен. Аз стоях до него прав и нетърпелив.
- Твоята е лесна- каза накрая баща ми. Ами аз, вече съм на шестдесет…
Отсреща Витоша беше зелена и чиста. Белите снежни преспи бяха като малки носни кърпи, готови всеки момент да се разпръснат из синевата, и само спомена за тях щеше да ми напомня за изминалата студена зима. Пухчетата на тополите се разхождаха във весел танц около нас, докосваха се около гладкото му избръснато лице и той бърчеше устни. И не преставаше да говори, гледайки някъде назад, където беше останала майка ми. Държеше се, но знаех колко му е тежко през тези години. Беше смешен и много мил.

На шестдесет, та сега аз съм на толкова. И се чувствам като онзи хлапак, който понякога гледаше да е по-далеч от него, защото имаше в бележника четворка, или пък беше запалил първата си цигара. На абитуриентския ми бал ми подари кутия вносни папироси, той самият не пушеше. До онова време, когато останахме без нея… Какъв подарък само…
… Внук ми се затича към мен и ме дръпна за ръката. Беше за пръв път само с мен, в Южния парк.
- Къде е мами – устните му се свиха в окачване, готов да се разплаче.
- Сега, сега – прегърнах го аз…
- И тя ще дойде тук, и татко ти ще дойде, и баба ти също. Нека обаче да отидем на скачащия батут - му отвърнах аз и го поведох през алеята.
След минути вече се смееше, косите му се пилееха настрани и нагоре, беше забравил, макар и за кратко какво му липсва.

А баща ми винаги ще е тук, седнал на някоя пейка, с цигара в ръка. Малко над шестдесетте.
Видяхме се, отново се видяхме.


28.05.2013 Любомир Николов

Няма коментари: