петък, 27 февруари 2009 г.

Сънища - разказ

Събуди се толкова леко и неочаквано, още не знаеше, че сънят го е напуснал. По лицето му кротко се стичаха сълзи, усети топлината по бузите си. Не знаеше реалност ли е това, или неспокойната мрежа на сънищата го държи още в плетката си . Очите му се насочиха напред в отсрещната стена и тогава разбра, че е някъде в средата между сън и действителност. Цветовете бяха ярки и наситени, очертаваха така познатото лице на този, пред когото всяка година се прекланяха милиони, та и милиарди човеци. Изпитото лице, брадата, блестящия поглед , лице на вестител и мъченик.
И да дойде тук, при мен , та кой ден е днес, помисли си все още насън той. Очите отсреща го гледаха около минута, бяха силно вторачени и го изгаряха с някакъв укор, от който не можеше да избяга. След това лицето се разми, настана особена тишина и той разбра, че се е събудил.
Погледна календара и тогава нещо го присви в стомаха. Точно година от деня, в който баща му си отиде. Някак си бе забравил за това. Тогава му бе трудно, макар че нещата бяха отдавна ясни и за двамата. Накрая толкова дни само синият му поглед, така ясен и бистър го държеше силен, да беше се предал отдавна без този поглед. И когато вече всичко бе въпрос на дни се появи отнякъде една женица, която да помага в трудния му ден, а и да не бъде съвсем сам , когато трябва да посрещне смъртта.
Тази жена беше дребна, миловидна, на годините на баща му. За един ден всичко в стаята, от която той половин година не бе излизал се промени. Бе по-чиста, проветрива, дори стана някак си уютна. Промениха се и баща и син, вече бяха някак си смирени и спокойно очакваха раздялата . И една вечер, когато жената си бе отишла, а той бе в съседната на бащата стая нещо прониза отведнъж сърцето му. Бе легнал малко да си отдъхне и тази болка в гърдите веднага накара сълзите сами да тръгнат. Отиде при баща си, промълви тихо - татко , и захлупи клепачатите му.
Беше останал сам.

Преди седмица сънува странен сън - крадци бяха влезли в апартамента на баща му. Отдавна той живееше на двеста километра в друг град. Сестра му със семейството си работеше в чужбина , апартамента от година бе празен . Тогава в съня видя всичката покъщина обърната наопъки. Злато, злато търсят, така го посрещна синът му на входа в коридора на апартамента. Как бе попаднало там момчето му, не бе ясно . Но нали това е сън. На сутринта забрави вече всичко, но преди това го сподели с жена си.
А преди два дни след работа тя го посрещна с думите, сънят ти се сбъдна. Не можа да се сети за какво говори. Крадци са разбили вратата и са влезли вътре. Нищо не са взели, но трябва да отидеш веднага, обадиха ми се комшиите от блока. Търсели са нещо скъпо, но не са го намерили, така му каза жена му.
Беше много тъжно това, което завари. Сякаш някой ти е бъркал в душата, така се почувства. Цял ден не излезе от къщи, докато всичко отново дойде на мястото си. А вечерта легна късно, бе излязъл с приятел да се разтуши малко от този неприятен инцидент.

И сега всичко това за миг премина през погледа му. Стана му ясно, че никога не ще разбере истина ли бе това, което го озари тази сутрин. Или бе само трудно преминаване от съня към реалността.
Но вече се почувства спокоен. И когато се надвеси с червена роза над вечното жилище на баща си, неволно се усмихна. Бе ранна пролет, птичките огласяха с настроението си тишината наоколо, земята дишаше вече освободена от зимния студ. Няколко сухи златни листа предпазваха от все още неотишлия си мраз двата синчеца, които се бяха показали из под пръстта .
В това нямаше съмнение, гледаше го синият, бистър и ясен поглед на баща му.

сряда, 25 февруари 2009 г.

Купонът на един галфон - стихотворение

Снощи във един салон
спретнахме си ний купон.
Вино, танци-манци, Шатовалон,
сутринта главата цепи се като балон.

Снимки разни, сякаш сме на първия балкон,
бели зъби, песни, викове кат с мегафон.
Днес изпращам аз лика си пак на Мон,
млада, хубава, без грамче силикон.

Но каква е тази побърквация,
всичко туй римувам го със Мон.
Заприличал съм / каква излагация/,
от белобрада чичка на един голям галфон .

вторник, 24 февруари 2009 г.

Разказът - разказ

Влязох в тази кръчма, защото нямаше друга наблизо. Бях минал доста път до това забутано градче, само да видя ще мога ли да се моткам по пътищата като едно време. Без цел и посока. С няколко банкноти в джоба, чифт бельо и чорапи в малкия сак. Колата паркирах отвън, алармата стресна неколцината възрастни жени, седнали на следобедна раздумка в запустялата градинка, където две-три малки деца се мъчеха да си
създадат радост с помощта на разбитите люлки и тревясалия пясъчник.
Няколко лица се обърнаха към мен, бързо прецениха, че не съм интересен и продължиха да пушат мълчаливо над иначе чистите дървени маси. Всичко беше познато и провинциално. Стари календари с усмихнати хубавици, един плакат с кандидати за местната власт и няколко прокъсани обяви за работа някъде в Испания или Гърция . Явно лесния гурбет бързо е привлякъл младите, не виждах човек под четиридесетте да убива времето тук, нито около малкия площад навън.
Бира и супа топчета, менюто не ме впечатли, за да поръчам друго. Вече преглъщах последните залъци, бирата беше студена и само колата отвън ме спря да изпия още една. Не мислех да оставам повече тук, наблизо имаше малък манастир, където можеше да пренощувам. Винаги съм обичал тихата, просмукана с мирис на свещи, тамян и червясало дърво хладна и леко сумрачна обстановка в тези вековни обители. Наблизо се спускаше искрящ водопад, гората бе мека и достъпна. Под хладната й широкопола дреха, далеч от шумотевицата на големия град, така двата дни щяха да минат неусетно.
Преди да тръгна в малката ниша до тезгяха с напитките видях маса с компютър. На стената встрани бе окачен лист с надпис – Интернет. Привлякъл бях погледите с изненадата си, до мен се настани човек на мойта възраст, готов да ми обясни всичко. После се появиха две бири, чиния с кебапчета и разказът започна .
Дъщерята на кръчмаря преди година инсталирала компютъра. Баща й не могъл да откаже, разчитал на помощта й да се справят с клиентите и в задимената кръчма навлязъл големият свят. Момичето било младо и хубаво, страняло от малкото свои приятелки. Винаги сядала до компютъра, когато работата не била много, дълго и след последния клиент. Не споделяла с никой къде и какво намира в този монитор и по какви пътища обича да пришпорва мечтите си. От време на време усилено чаткала по клавиатурата и след това лицето й било пребледняло и унесено. Това продължило цяла година, докато преди месец компютърът замлъкнал. Баща й не могъл да разбере къде е заминала и дали ще му се обади скоро. Била взела от къщи само новите си дрехи, няколко книги и един атлас на света, била го купила от малката книжарница в града. Не взела спестяванията, които баща й направил, за да посрещне идващия зет. Наоколо нямало такова момче, но за всеки случай. Обичал я е посвоему, толкова можел да направи за нея.
От тогава в кръчмата не влизали много клиенти. Бащата не можел да се справя с всичко, бил разтроен от неизвестността и не мислел за работата. Преди две седмици отново го видели спокоен и някак си доволен. Разчуло се, че е научил радостна вест. Градът е една шепа, всичко бързо се научава. Казала му го момче от съседната махала, то си идвало при техните всяка седмица от големия град наблизо, работело за компютърна фирма. Негови колеги разпознали дъщерята на кръчмаря. Сайтът бил списван във Франция, може би в Германия, не били сигурни. Както не били сигурни дали е сайт за запознанства или в него се изявяват поети и писатели. Защото не разполагали с много време да го разгледат. А после момчето не могло да го възстанови отново.

И сега след малко тук зад компютъра щяло да седне младо момиче. Кръчмарят го намерил отнякъде, искал от него да се рови пет-шест часа из чуждите сайтове, дал му голяма и цветна снимка на дъщеря си, само да не я пропусне. Защото информацията е достъпна за всеки, но и недостижима понякога.
Което обаче било чудно, че и това момиче бързо започнало да прилича на неговата дъщеря, станало вглъбено и мълчаливо. Също започнало да чатка по клавишите припряно и след това изглеждало замислено и лицето му било бледо като лятната луна при пълнолуние. Хората говорели, че и то наскоро се готви да замине. Не било сигурно, но тук хората са малко суеверни, такова съвпадение не могли да изтълкуват другояче.

Бирените бутилки изтракаха върху дървената маса, казвайки ни, че вече са празни. Видях кръчмарят да си гледа часовника, време е да се появи момичето и да седне зад компютъра. Видях леко напрежение в погледа му, дали вече е разбрал, че тази вечер мониторът може да не блесне. И тогава трябва да търси ново момиче ли ...
И аз не бях сигурен дали двете бири няма да ми се отразят на шофирането. И тук може да се пренощува, добри хора има навсякъде. Поръчах трета бира. Тогава разбрах, че всички чакаме тези две момичета. Сякаш нашите съдби, както тази на кръчмаря зависят от това дали ще се появят момичетата тук тази вечер.
Или отново ще трябва да измислим някакво чакане, светът е динамичен и бърз, но човек не може да живее лесно без нещо или някого да чака. Дори без да е сигурен дали след това ще каже, заслужаваше си чакането.

петък, 20 февруари 2009 г.

Модерният сценарий за един отминал конкурс/гротеска в две действия действия/ -разказ

Действащи лица и изпълнители:

1.Дачо Ваксаджиев – мастит продуцент с тиранти - ръководител на комисията .
2.Тидимир Сонев , с прякор Карпуза - говорител на комисията .
3.Тидимир Жарков - режисьор на продукция .

4.Делена Кънчева , застаряваща актриса – кандидат в конкурса .
5.Брадат Миролюбов , късно прохождащ писател – кандидат в конкурса .
6.Момче от Мебелна къща , - кандидат в конкурса .
7.Момиче симпатично , с бебе на три месеца - и то кандидат също .
8.Момиче амбициозно , много плямпащо - също кандидат в конкурса .
9.Набелязаният мълчаливец на средна възраст - кандидат в конкурса .
10.Организатор – редакторка , много симпатична
И масовка от още тридесет кандидати .

Мизанцен – постна обстановка на 12 етаж от сграда в центъра на София , всеки се досеща коя е . За по- мързеливите в мисленето – до мостът на пернатите хищни птици .

Кратко съдържание на първо действие :
След упорито дирене комисията събира четиридесет амбициозно-наивни млади кандидати . Сред тях за цвят кани няколко около средната възраст , като си набелязва по обясними причини един от тях . Всеки влиза по един . Цари непринудена атмосфера всред чакащите в коридора , комисията пуши като комин сред люта зима , чак алармата по противопожарна безопастност , аха да се задейства . След упорита битка се отделят около осем кандидата , които ще участват във второ действие .

Начало първо действие :

Д.В. - Вие къде с това бебе , това да не е ясла , ние тук сериозни неща имаме да вършим .
Момиче симпатично - Но аз мислех , че работата ще е надомна , при това развитие на съвременния АдиЕсел , къде е проблема – проплаква момичето .
Т.С. – Да влезе следващият .

Влиза момчето от мебелната къща .
М.Ж. – Я момче , така си дошъл , тук на секцията е разхалацана поличката и вратичката към барчето за питиетата . Стегни я , нали си носиш отверка , пък ние ще те лашнем във второ действие .
М. от М.къща - Но аз искам да видите нещата , с които кандидатствам , има толкова гегове , които съм написал ...
Д.В. – Е , не се мори друг път толкова , ние тук за какво сме , що мебел има да сглобяваш - и вади пластмасови чаши за сутрешното уиски .
Т.С. – Стегна ли болтовете , минаваш във второ действие , следващият моля .

Пристъпя напето застаряващата актриса .
Д.В. – Охо , Кънчева , няма да се забрави твойто участие в онуй разсъбличане преди тридесет години , голяма роля изигра , така бях впечатлен , такъв подтекст , такова присъствие . / Ама сега приличаш на сушена смокиня , почти да го каже . /
Д.К. – Изкуството е вечно , мастере – глези се кокетно .
Т.С. – Минаваш , кво да та правим , айде бегай .

Влиза Брадат Миролюбов , с уважение и леко напрежение пред тези колоси .
Д.В. – А бе ти си готин , ама защо не си боядисваш брадата , с тази бяла украска закъде си тръгнал . Аз тъй правя и виж , все още вървя .
Т.С. – Кажи едно умно предаване , да ти видим колко ти е акъла !
Б.М. – Труден въпрос ми задавате , то от чалгащина и игри за забогатяване май не остава място ...
Т.С. – Хайде , хайде , ами какво да правиш , искат хората и това си е .
Д.В. – Я сега аз друга да те питам , тук имаме една асистентка , можеш ли я опъна ...
Б. М. – Ама моля ви , аз имам жена , децата ми са вече големи .
Д.Ж. – Абе кой те пита какво имаш , тук СМЕ ШОУ – марш в къщи .

Тук Д.В. вика организатор – редакторката да влезе .
Д.В. – Я миче , кажи на оня Набелязания направо да идва за второ действие , той така и така само мълчи . Кво ще научим повече от този пукъл .

Накрая преди масовката влиза плямпащото момиче .
М.Плямпащо – Добър ден , как сте , аз съм много файн . И такива смели идеи в облеклото , как сте се барнали , я да видим какъв ще го крепя аз тука , ама да не би да си помислите нещо , аз съм на трудов договор , то и тук ако тъй ме назначите ще е супер , ама ако знаете като идвах с градския транспорт каква чалгаджийница стана , той шоферът много пекан , яко , купон ... какво казваш готин ...
Д.В. – Аре стига , идваш на второ действие , че ни спука тъпанчетата .

Кратко съдържание на второ действие
След обяда във ведомственото барче комисията придремва на столовете , коминът пуши на поразия . Влизат заедно допуснатите до второ действие . Комисията им задава задача , рисунка по избор на свободна тематика с графит върху стените . И разказване на мръсни вицове.
Накрая маха двама статисти от масовката , които са допуснати да минат само за да има все пак някаква елиминация .

Начало второ действие
Вицовете тук не се поместват , все пак свободно слово , но всяко нещо си има граници .
Рисунките сякаш са копие на тази класика от обществените тоалетни през ренесанса на това неувяхващо изкуство .
Д.В. – Колеги , нали вече може да се наричаме така . Предстои ви отговорна , тежка , но завладяваща със своето значение работа . Ние ще ви казваме как , какво и кога . От вас се изисква да имате добър слух и добра памет , за да има после накрая на месеца какво да приберете като мангизи . Ясен ли съм ...
Т.С. – И ако някой не е разбрал , много обичам карпуз с мастика , може и анасонлийка . Идва сезона на карпуза , сезона на мастичката е целогодишен . Правете си изводите сами . Да си нямаме после , ама не бях , ама не разбрах , опичайте си главите .
Д.К. – Може ли едно въпросче , само едничко – кърши свойте дънки закачливо .
М.Ж. – Казвай , Дели , все пак живеем в свободна страна , нали !
Д.К. – Как гледате на секса на работното място , уважаема комисия .

Комисията в хор :
– Ха , дойдохме си на думата . Освежава , ободрява . Да се захващаме за работа .
Започва се работа немедленно , редуваща се с освежаващи и ободряващи движения .

Накрая Завеса . След нея комисията се запътва към ведомственото барче , след тази изморителна селекция й се полага меко кресло и чаша в ръка .
Чуват се доволните последни реплики на Д.В.
- Да избутаме още малко , една , две години , парите ще стигнат за толкова . После ще му мислим .
Мнението се приема от останалите двама без възражение .

Модерният сценарий за един отминал конкурс - разказ

Комисия – Димитър Шарков , режисьор

- Хачо Бояджиев , мастит продуцент

- Митко Цонев – водещ

- още двама статисти безгласни

Накратко разговорът бе такъв :
Първо Хачо ме попита на колко съм години , едва ли не сякаш се е стреснал от бялата ми брада . После - какво съм работил и накрая сега какво работя . Всичко това можеше да прочете набързо от CV -то , когато отговарях на други въпроси .
После ме попита дали съм писал сценарий . Тук сбърках , като отговорих не , защото миналата година писах за конкурс на БТВ по зададена тема малко сценарийче за един конкурс .
И дали знам вицове . Аз му отговорих , че преди време сме си разказвали повече вицове , което си е истина .
После Шарков ме попита дали имам чувство за хумор , на което аз отговорих , мисля че имам . Сбърках , можеше да му кажа да прочете някои мои неща , които съм писал и сам да прецени .
- Как мислите да се развие предложението ви Адреналин - въпрос на Митко Цонев . Тук им казах , че за мен то има своите големи възможности с показване на красиви места от България , тъй като страната ни се хули в много медии , и това трябва да има своето противопоставяне .
- А не е ли строго профилирано това Адреналин - тогава им отговорих , че то е и за планините и морето . И им казах за едновремешните предавания Вертикална граница и Под небето на България .
- А няма ли опастност , печелейки младите да загубим другата публика - ме попита Митко Цонев . На което отвърнах , че сина ми е на 30 , баба му на 85 и че зная как когато нещо на младите се харесва , то става достояние и възбужда интерес и от възрастните . Разбира се , ако съществува връзка между поколенията .
След това Хачо ме попита мога ли да направя в десет реда анализ за последното предаване , но да не се повтарям с това , което съм написал . Шарков се намеси , че съм представил доста подробен анализ .
Започнах , като ги предупредих , че сигурно ще ми е трудно да кажа нещо ново . И от това какъв вид е предаването преминах направо на препоръките , как трябва да бъде с по-голяма динамика , с участие на повече неизвестни лица , защото на зрителя му е омръзнало едни и същи да обикалят всякаквите медии . На което Хачо отвърна , че то няма начин , така става .
Казах им , че ще е интересно ако различни популярни лица водят рубрика , която е с тема , различна от тяхната известност . Например Мадлен Алгафари , която има интересна поезия да представя неизвестни автори . Те ми отвърнаха , че тя достатъчно се пъха из медиите .
- Това е пример , не мислете че искам да я лансирам - отвърнах им .
Шарков ме попита , нашето предаване развлекателно ли трябва да бъде , или умно предаване . Аз му отвърнах , че мисля с откриването си то си е поставило задача да бъде на ръба на интересното и стойностното . Тогава Митко Цонев ме запита да посоча някое стойностно и умно предаване . На което аз се поколебах , бях неподготвен и му отговорих , че това е труден въпрос .
- Може би това на Азис , се протегна назад със ехиден смях той .
- За какво говорите - отвърнах му аз .

И тук последва една за мен Хачовска простотия . Дори за частица от секундата не му разбрах въпроса .
- Вие можете ли да свалите помощник-асистентката на Митко Цонев .
- Зависи как да разбирам въпроса ви . Ако го разтълкувам като задача да я сваля от екран е едно , а като жена друго . - казах аз .
- Като жена - отговори Хачо .
- Защото ако не съм сигурен , че е жена и се окаже мъж , хич не ме търсете за тази работа - му отговорих.
- Е как , той не я е виждал - започна се разговор между Цонев и Хачо и аз ги оставих да довършват .
Накрая имаше още заигравка между мен и Шарков , той каза че за съжаление не можем да продължим разговора . Аз им благодарих , че са ме изслушали и се излязох .

Мисля че Шарков бе с мен . Онези двамата против мен . Но не съм сигурен , никой не ти казва нищо . Дори мисля , че трябваше всички да пишем сценарий , а интервюто да е накрая , който се добере до третия кръг . Но това значеше да четат около 35 сценария , вместо осем-десет , а тях ги мързи и така им е по- лесно .
През цялото време всички пушеха като комини , не че аз не пуша .



Как мислите , пуснаха ли ме нататък ?

понеделник, 16 февруари 2009 г.

Съпричастност или безразличие , изберете сами - разказ

Преди две-три години намерих работа на един приятел . Той не е точно приятел , а отношенията ни са приятелски . Защото ни сближи един роднина , за който ще стане въпрос по- долу .
Та този мой приятел остана без работа . Нещо бе сгафил , бил брутален в работата си , пък после малко брутално бяха го изхвърлили от нея . И изведнъж след сигурната службичка – на улицата . То и аз тогава не бях кой- знае колко цъфнал и вързал . Но тази работа , която ми предложиха на мен аз му я преотстъпих . Защото не ми допадаше .Звъннах му по телефона . Два пъти ми благодари , истина е .
Започна той новата работа . Доволен беше , след половин година в къщи , а и парите бяха достатъчно , имайки впредвид колко часа на ден е ангажиран .
Сега внимание . Не че съм чакал да почерпи , ама редно си беше . Нищо такова . Споделих аз това с моя роднина , който ни запозна .
- Е , ти пък за две бири ли си - беше отговорът му .

Преди половин месец ми предложиха работа , но за нея се изискваше квалификация , която аз нямам . Така че пак не можах да се възползвам , иначе бих я приел . И аз като добро момче я предложих на моя роднина . Който като предния случай нямаше никаква ангажираност в този момент . Чакаше пари от предишния си работодател , ама според мен това е да чакаш от умрял писмо .
Ще има голямо черпене , ми каза ден след това . Започвам до седмица , в къщи сме ти много задължени . Е , стига сега , нали сме затова , да си помагаме – отвърнах му аз .
Две седмици , след като се бе осеферил на новото работно място бях поканен у тях . Семейно . То и без това ние в месеца поне веднъж си гостуваме , ту те у нас , ту ние у тях .
Знаем си ги в къщи какви са пинтии , ама можеше на ресторант да отидем . Аз голямо черпене го разбирам така . Не , че ще се олея за негова сметка , но обстановката е друга . Заслужава си .
Както и да е . Онзи ден изведнъж се наложи някой да ми направи една услуга .То се изискваше видеотехника или нещо подобно . Сетих се аз , че моя човек / с новата работа / може да помогне . Звъннах му , до утре по това време трябва да съм забравил за това , спешно ми е . Така му казах .
Не съм сигурен в какво състояние е техниката . Така пък ми отговори моя човек . Трябва да проверя .
- Е , не се коси толкова , звънни ми довечера , да съм наясно – успокоих го аз .
То на другия ден се оказа , че мога да мина и без тази машинарийка .

И до сега родата не ми се е обадил .
Ами почерпи човекът , да не би да ми е задължен за нещо .

събота, 14 февруари 2009 г.

Двама - стихотворение

Той – на доста години .
Тя – на двойно по-малко .
Тя – богата на бъдеще .
Той – миналото само го радва .
Той – забързва се ходейки .
Тя – забавя се само при бягане .

Те двама оплитат съдбите си ,
като развързват душите стаени .

петък, 13 февруари 2009 г.

Девалвация - разказ

Сенките им упорито не искаха да стоят на едно място . Искриците от последните за нощта цигари се разпиляваха по мокрия тротоар . В ръцете си държаха пластмасови кофички за кафе , пълни с последното малко . За единия коняк , за другия бял ром . Кафето го бяха изпили преди половин час в кухничката на единия . Жена му около полунощ ги бе оставила сами . Беше свикнала на тези им събирания , когато всичко започваше с доброто намерение да е само до последния автобус . И завършваше обикновенно с първия , когато вече имаха чувството , че са отново такива , каквито бяха преди толкова много години . Млади .
И затова сенките , отразяващи мъждукащата светлина от лампите на автобусната спирка леко се поклащаха . Докато първият курс на рейса пое единия от тях в студения си търбух . А другият пое с несигурна стъпка към къщи . Бе на петдесетина метра и за солидарност не се мушна веднага в леглото . Поколеба се между това дали да си свари кафе , но избра по- лесното . Наля си в кухничката едно последно малко и го изпи сам .
Автобусът стовари другия също пред къщи . Но това къщи от години не беше такова , като преди . Никой не живееше в апартамента . Само един студент-художник бе разпрострял стативите си от няколко години в едната стая . Другият го бе пуснал ей така , да наглежда имота . И да го откъсва от мислите му за миналото , когато трябваше да отсяда по някоя своя работа в бащиния си апартамент . А бащата от години го нямаше , беше си отишъл завинаги .
Другият не живееше в родния си град , така му тръгна животът . Но винаги , когато идваше насам се обаждаше на приятеля си и чуваше отсреща гласът му - Кога ще се видим .
И двамата се виждаха често , както бе станало и този път . Другият работеше с една фирма отдавна , този път мъкнеше в джоба си доста пари . Бе времето , когато всичко се превръщаше в твърда валута , иначе загиваш .
Сутринта започна и за двамата около десет . Единият наистина пи кафе , жена му бе излязла на работа . Напоследък не се разбираха добре , чак не му се обади да го види как е спал в малката кухничка .
Другият се надигна по – трудно . В хола на дивана му бе студено , акумулиращата печка не можеше да затопли още . Вчера , когато пристигна я бе включил , зимата още не беше си отишла . И когато призори си легна зъзнейки , хвърли върху тънкото одеяло и канадката си . Нямаше време да рови в третата стая , където бяха завивките от баща му . Сега съумя да измие зъбите си и се приготви да излиза . Трябваше да се отчита на фирмата , с която работеше от години . А и да купи малко стока . Колкото може да пренесе в автобуса , с който щеше да се прибере при семейството си . На двеста километра от тук , спомените винаги го притискаха .
Изтръпна , когато потърси в джобовете на канадката си парите . Бяха в плик , във вътрешния джоб на дрехата . Прерови пак , нямаше ги . Наистина липсваха .
Жена му . Само тя ме е преджобила , помисли си веднага той . Напоследък хич не се имат с жена си , направила го е нарочно .За да скара двамата приятели и така да си отмъсти . И тези техни събирания , не и е вече така приятно , както в младите години .
Другият се прибра същия ден на двеста километра при своите си хора . Без стока и без да се отчете на фирмата . Все пак печелеше достатъчно , тези пари трябваше да ги забрави . Още на другия ден прехвърли дължимото със запис .
Двамата продължаваха да се виждат . Но другият избягваше жена му . Все гледаше срещите им да са навън . Дори когато след година нещата между тях се пооправиха пак нещо не му даваше мира . Та от кухничката на спирката , в автобуса и после направо в студения хол . Къде може да е загубил плика , невъзможно е .

Минаха две години . Все мислеше да каже на приятеля си , но нещо го възпираше . И един ден отново остана да спи в бащиния си апартамент . Бе пролет , нямаше нужда да се завива с шубата си . А и жена му бе поръчала да види под дивана едни одеяла , още от баща му . Чиста вълна , бели , ръчно тъкани и малко ползвани . Отново ще има зима .
Другият дръпна облегалката на дивана и изнесе навън седалката . Дори се готвеше този път да изкара сам вечерта . Трябваше да му е удобно .
Първо го лъхна онзи все още силен мирис на нафталин . Против молците . Баща му хич не обичаше молците . Одеялата бяха чудесни .
И тогава видя плика . Беше престоял в гънката на облегалката , някъде низко вътре се бе мушнал . От студа онази нощ доста се бе въртял , за да се стопли . И пликът е отишъл на сигурно място . Извади парите – непокътнати .
Само девалвацията . Веднага хвана телефона .
- Кога ще се видим - чу гласа отсреща .
- Идвам , слагай масата .

След осем часа , някъде призори сенките им упорито не искаха да стоят на едно място . В ръцете си държаха пластмасови кофички , за единия с коняк . За другия с бял ром . Искриците от последните им цигари се стрелкаха към асфалта . Всичко беше както преди .
Този път не автобус , а такси раздели двамата . Така де , и без това си е девалвация , парите са да се харчат , а не да стоят под дивана .

понеделник, 9 февруари 2009 г.

Стремежът на пролетта

Когато навън все още е студено , вятърът се стрелка между голите клони на дърветата и облаците сивеят чак до тъмномораво , в нас се опитва да покълне пламъчето на надеждата . Толкова много дни сме я съхранявали в себе си , че вече й е време да се разпукне . Не знаем какво ще изникне от това пробуждане , но очакваме да ни завладее и изведе до този устремен път , който ще ни покаже правилната посока .
Посоката , която сме загубили или все още не сме открили . Но за която след време ще можем да кажем , това е вярната и истинската .
Знаем , че понякога е късно за да е нова и така различна от тази , която сме следвали до сега . Но все пак това , че след зимата идва винаги пролет ни кара отново да се разлистим и макар , че корените ни са накорубени , жилави и обрасли с мъха на отминалото време пак се надяваме на млади филизи , от които да може да се родят плодове .
Плодовете на нашия винаги млад и пълен с надежда стремеж към промяна и това мъничко човешко щастие , от което всички се нуждаем .

петък, 6 февруари 2009 г.

Стихчета две

- Пролетно -


Едно бяло момиче - кокиче
пише бели стихове ,
в тях редовете са накъсани ,
както ми се къса душата
когато си мисля
колко отдавна съм мислил
за момичета ,
чак не ми се ще да е истина ,
когато чета белите й стихове .



- Рон - бонбон -

Вчера във един салон
черпиха ме със бонбон .
С вкус на мента и лимон ,
що напомни ми за Рон .

Нямам вече младост за бонбон ,
после кръвна захар , диабет , тромбон ?
Ама кат е толкоз сладък , шарен и с фасон ,
как да устоя усмивката на Рон !

вторник, 3 февруари 2009 г.

И ми замириса на море - разказ

Знам , малко си е рано за морския бряг . Но за спомена не е . Защото той пътува в мислите ни , без да гледа през прозореца . На него не му трябва шапка , за да не премръзне . Нито крем с висок фактор , за да не се олюпи нежната му кожа . Трябва му само лек ветрец , дошъл сякаш изневиделица и подкарал сянката на миналото . Е , и за всеки случай една чиста носна кърпа , за да попие с крайчецата й няколкото сълзици , премрежили очите ни .

Лятото , когато навърших тринадесет за първи път видях морето . Много бях слушал от братовчедките ми за синьото море , жълтия гладък пясък , омесен с разноцветните мидени черупки и големите вълни , които се разбиват в краката им на самия морски бряг .
Това предстоеше и на мен да се случи .
Аз , брат ми и нашите родители заминахме на почивка в Приморско . Една лятна утрин нощният влак от София ни стовари на бургаската гара . И вече след топлите мекици пътувахме в разбрицания рейс към Приморско .Толкова дълъг ми се стори този път . Беше разбит , тесен и чакълест . И когато морето се ширна през клоните на крайпътните дървета и храсти си казах , аз съм щастливец .
От няколко години край минералните бани до нашето село бяха открили басейн . Там правехме с брат ми първите стъпки в плувния спорт . Но все някак си не бях готов да кажа ,мога да плувам . Под вода ми бе най- лесно , докато веднъж в дъбокото между двете страни на басейна не бях се уплашил и затърсил дъното . Добре , че веднага ме вдигнаха едни момчета , щях бая вода да изгълтам . И сега си казвах , няма начин да не се науча да плувам в морето . За какво иначе съм тръгнал толкова далече .
Настанихме се в южния край на Приморско . Във войнишки големи палатки по дванадесет човека наведнъж . Хранехме се в една масивна почивна станция наблизо . Вечерите гледахме светещите искрици от Международния лагер до Китен и слушахме разказите на по- големите момичета и момчета , които отскачаха често до там , където животът бе толкова различен .
Сутрин под строй цялото семейство се изнасяхме на плаж малко по- на юг , до устието на Дяволската река . Застилахме два чаршафа , забивахме четири издялани пръчки от близките шубраци и баща ни връзваше още един , по – голям за четирите му края . И сянката бе готова . Но в морето трябваше да влизаме под час . Стане ли 10 часа , чак тогава идваше отривистата команда – къпането разрешено . Голяма мъка бе да издържим до това време , но бащиния авторитет си го имаше , нямаше как .
На третия или четвъртия ден бях готов плувец . Солената вода ме държеше леко над вълните , почнах да плувам дори до шамандурата . За ужас на майка ни , която само топеше краката си на брега . Но ние с брат ми бяхме страшни . Без пояси , плавници и други глезотии . Вече морето си беше нашата стихия .
Един ден брат ми като по- голям направи едно плуване край брега , за което на никой не каза . И когато след около час се завърна в базовия ни лагер баща ми здраво му зачерви врата с една яка тупаница . Вече двамата с майка ми бяха пребледнели и това , че го видяха да се връща невредим изобщо не ги трогна .
Вечерите след оскъдните вечери бяха най – сладки с редовната разходка по единствената голяма улица на селцето . С пуканки в ръка или круши в книжни кесии , четиримата май тогава от много време не бяхме толкова щастливи .
Баща ни намери отнякъде кукички и корди . Отсякохме три пръчки и въдиците бяха готови . Тази Дяволска река беше пълна с рибочета . А на мен се падна късмета да уловя най – едрата ,около една педя истинска и жива риба . Имам една снимка с нея , където съм се ухилил с най – широката и дяволита усмивка на истински победител . Само не можех тогава да си обясня защо баща ни накара и брат ми да позира с моя улов . Е , той си бе с доста по- сдържан , че даже и леко намръщен поглед .
Ама скоро след това ми се изясни всичко . И то стана тогава , когато вече знаех , толкова морета ми предстоят . Но зад гърба ми бе останало първото ми , толкова чакано и незабравимо море , както и първото и единствено мое детство , което сега ме кара да мисля за вълните , за брат ми и Международният лагер в Приморско .
И за толкова далеч останали във времето , нашите скъпи родители .