петък, 19 декември 2008 г.

Аз тройкаджия ли съм - малки мисли

Вчерашният ден се явих на интервю за работа . Два дни преди това разбрах за свободната позиция , където едно от изискването бе инженерно образование и най - малко четири години по специалността . Коя специалност не беше ясно , дали свързана с новата длъжност или ей така , като инженер . Обявата кротко се мъдреше , окачена в коридора на организацията .
Както и да е . Тя службата , за която кандидатствах си е нещо като държавна служба . Няма да изпадам в подробности , както се казва за да не й правя реклама . Всичко си бе документирано , големи педанти са тези държавници . Първо - класиране по документи . Там минах ситото . После писмено известие , че съм допуснат на ИНТЕРВЮ . Пиша го с главни букви не случайно . Защото не бе назован втория тур като конкурс например , а като интервю .
Добре . Бях подал последен документите си , последен минах и на така нареченото интервю . Бяхме насочени с материали и нормативни актове , които са в основата на бъдещата работа за тази позиция . Два дена четох като първокурсник , е , длъжен съм да отбележа , че не съм се презорил .
И се явих в прекрасно настроение на това ИНТЕРВЮ . Там едни документи пак се подписваха , тонът на изпитващите - повече от благ и учтив . Двама души от поделението , за което кандидатствах и двама от Централата .
Тъййй . Мисля , че добре се представих . Не гледах в материалите , по които се водеше разговорът . Показах им , че мога да мисля логично и за четиридесет и пет минути не отговорих само на два подвъпроса . Но бързо се ориентирах в пропуска си , както каза председателят на комисията не се намираме на изпит , че да не разполагаме с нужните ни за работа документи .
И днес дойде резултатът . Най - учтиво ми съобщиха оценката - около ТРОЙКА . И че не съм класиран в това трудно състезание . Да ми пратят ли резултата или ще отида на място да си го получа .
Ей , тия нямат грешка . Само дето трябваше да настоявам за разяснение , какво значи тази моя оценка . След кратка пауза дойде отговорът , максималният бал , който се дава е ПЕТИЦА . Не че са я дали на някой от кандидатите . Но аз съм извън борда .
Изводите всеки може да си ги направи . Уж интервю , а пък сякаш си на състезание по художествена гимнастика . Дават ти бал до стотната . Какви са критериите за оценка , няма да ги питам . Ама май са повече субективни , ами гимнастика си е това .
Както и няма да ги питам за кой бе това състезание . Защото няма да ми отговорят , така и ще се разбере скоро .
Я да попитам не съдиите , а публиката .
Според вас аз за ТРОЙКА ли съм .

сряда, 10 декември 2008 г.

Жълти пиленца и двама малки разбойника - разказ

Между времето на малкото трамвайче и улица „ Опълченска „ за мен имаше едно друго време . Живеехме под наем на улица „ Крум Попов „ в една малка къщурка с неголямо дворче . То къщицата бе една стая и килер . Но бяхме само нашето семейство . Хазяите , възрастен мъж и неомъжената му вече порастнала дъщеря обитаваха друга , вече съвсем прилична къща с асма и плодни дръвчета пред нея .
С брат ми всеки ден ходехме по „ Криволак „ при дядо ни на „ училище „ . Но затова вече съм ви казвал . Имаше една проклета кака по пътя , много ни се подиграваше и тормозеше . Докато един ден с брат ми й скочихме изненадващо отгоре й . Оттогава ни остави на мира .
Нямахме играчки , колела или нещо друго , което е в живота на сегашните деца . Затова сами се забавлявахме , като си измисляхме какви ли не щуротии . Най – доволни бяхме , когато ни къпеха в едно голямо корито . Защото преди това знаехме за предстоящата баня и през деня се омазвахме с кал и прахоляк до ушите . Нали и без това щяхме да се поливаме обилно с онези тиквени кратунки , издълбани и служайки ни наместо металните тасчета . За които чак по- късно узнахме , че съществуват , когато тръгнахме с баща ни на обществената баня .
Беше ранна пролет . Татко ни бе взел двадесетина съвсем малки пиленца . Работеше чак в Костинброд , оттам ги бе закупил . Трябваше малко да порастнат и да заминат на село , където живееха баба ни и дядо ни . Всяка година по Великден получавахме колет от тях – голяма плетена кошница с козунаци , боядисани яйца и едно сварено пиле . И два месеца по- късно още една кошница , пълна с череши . Най – сладките череши , които съм ял през живота си . А обратно кошницата пътуваше винаги с килограм маслини , понякога и кутия лимонови резенки . На село маслините си бяха голям деликатес – то в хоремага не бяха и чували за тези костилкови черни и продълговати топченца .
Баща ни много се грижеше за непослушковците- пиленца . Редовно ги подсушаваше на електрическия котлон , когато бяха целите омърлушени и прогизнали от дъжда навън . А и бяха много лакоми . Тръскаше малките им човчета надолу , защото нямаха насита и често се давеха . Но не с пшеничени смески , а с натрошена картофена манджа , която хич не бе любима на мен и брат ми . Имаше едно много любопитно пиле , беше паднало в клозета на двора . Жаждата за свобода щеше да му струва живота . Котаракът само чакаше да издрапа по дъските навън , за да го излапа .
Баща ми тогава бръкна в дупката и го извади . Цялото се бе свило от страх , сърчицето му щеше да изкочи . Бая време мина , докато отново се опери . Навярно оттам идва приказката , за къде си с туй пилешко сърце . При все , че на всеки от нас се е случвало това учестено и силно , продиктувано от внезапния страх тупкане в гърдите .
Минаха много години , когато на мястото на двете къщи израстна голям блок . Така се случи , че мой приятел от студентските години го проектира , построи и живя там . Обаче нямаше късмет , преди три години си отиде . Но това е друга история .
Май много се разприказвах . Съвсем ще се вдетиня с тези спомени . Или както жена ми казва , стига си живял с миналото . Стига с твоите поезии . Почни да печелиш пари .
Ама май е вече късно за това . По- лесно ми е да съхраня и извикам спомена .
Сигурно защото той не ме е напускал .

четвъртък, 4 декември 2008 г.

Подаръците и наказанията в нашето детство - разказ

Имам един спомен от много малък . Беше първи януари . Когато се събудих под възглавницата ми дядо Мраз бе оставил един портокал . Баща ми го нямаше , сигурно излязъл по своите си работи . Явно много съм слушал през изминалата година , щом съм си заслужил тази толкова сладка изненада . Портокалите тогава бяха рядкост , а Коледа по обясними причини не се отбелязваше .
Този добър дядо Мраз винаги ни навестяваше през идващите години . Колко трудно бе да приемем като по- големи , че друг ни раздава подаръците . В къщи винаги бяхме изненадвани и не можехме да разберем как става това . И защо толкова много бърза , че не можем да го видим . За мен обикновенно оставяше до вратата гумена топка , голяма и шарена . А когато станах около деветгодишен много се гордеех вече с истински футбол с плондир . Мирисът на естествената му кожа го усещам и сега , след толкова много години .
Но подаръците съвсем не бяха ежедневие . Дори в къщи на Нова година никога не сме имали елха , а само една-две борови клонки . Сигурно нашите са си мислели , че подаръците разглезват децата . А най - вече това си го обяснявам с трудните години , в които семейството ни живееше . За нашите рожденни дни с брат ми също не си спомням някакво разточителство . Дори нещо повече , за моя рожден ден , който е в началото на януари минавах често с новогодишния си подарък . Ама нали това бяха любимите ми футболни топки аз бях доволен и не претендирах за повече .
Спомням си на един пионерски лагер как баща ни дойде при нас и ни донесе пълна купа с малини , които обичаше да бере през лятото на Витоша . Другите деца ни гледаха със завист , разбира се че изядохме плодовете с най- добрите си приятелчета .
Така че наказанията май бяха по- чести от подаръците . Стояли сме с брат ми с вдигнати ръце и с лице към стената , а и бая шамарчета сме изяли . Но много пъти сме виждали как баща ни се подсмихва под мустак по време на наказанията ни . И това ни правеше вече сигурни , че прегрешенията не са чак толкова големи .
За мен най- голямото наказание бе да бъда лишен от любимата ми игра на футбол с децата на двора . И когато то изтечеше аз вече летях по стълбищата и прескачах по пет-шест стъпала наведнъж . Бързах да наваксам в игрите , бях истински щастлив .
Лятото , което винаги прекарвахме на село сме правели много магарии . Но братовчед ни бе върха на пакостите . Той хич не бе по уроците и леля ни се страхуваше много за бъдещето му . А и толкова бой ядеше , че всички в голямото семейство на дядо ни се опасяваха да не се омагарчи от това . А един комшия казваше , учението не е гаранция за нищо , може той да се нареди най- добре от всички в живота .
Така и стана , толкова работлив и управен израстна този наш братовчед-калпазанин .

Сега си припомних един разказ на Дончо Цончев . Казва се „ Бащите ни „ .
Как с годините ни чувствата към бащата се променят . Мислим го за бог , когато сме на дванадесет . После след десетина години - той не е нищо особено . А някъде около тридесетте казваме , и той е като всички останали .
За да дойде това време , когато ние отдавна вече сме бащи , отиваме към дядовци . И отново построяваме чувството към бащата във дългата вертикална колонка . Теглим чертата . И под нея излиза : „ Ех , къде е сега баща ми да го попитам . „

понеделник, 1 декември 2008 г.

До Коледа остават 22 дни - разказ

1-ви декември -- Мирослав

Вече два месеца се чувстваше свободен . Така , както бе преди петнадесет години , когато откри фирмата . Направи я за себе си и десетината години , които я управляваше не бяха никак лоши . Сам се чувстваше отговорен за неуспехите си , а и бе сладко резултатът от труда си да не дели с никого . Но беше малко мързелив и не дотам нахъсан , за да развие дейността на по-високо ниво и така да увеличи персонала и печалбите да му дадат стабилност и сигурност за бъдещето . Затова следващите пет години не бяха леки . Работеше за партньорите си от онова , хубавото време . Те бяха трима , изреди ги един след друг . Нямаха нищо общо с момчетата , които бяха , когато започваха частния бизнес . Той бе по-голям и зрял , но им отстъпваше в амбицията и дори бруталността , когато това бе определящо при сключването на сделките . А когато постъпваше при тях на работа , те вече бяха големите бизнесмени . Бързо забравиха общите години , когато започваха и сега го използваха , често злоупотребявайки с неговата отстъпчивост и корекност .
Затова в началото на септември напусна . Стига е служил на други , свободата е най- ценното , което ще има за в бъдеще . Във времето и с тримата се бе разделил приятелски , пътят бе отрязан и нямаше връщане назад .
Работата му сега бе същата , като преди . Да продава . Но не за себе си , а за една компания от голям град край морето . Командировките лятото ще са доста приятни , си мислеше , когато спечели интервюто за работа . От всичките останали кандидати , далеч по- млади от него той бе най- подготвен . Защото предимство му бяха неговите десет години , през които работата го бе научила на доста неща . Новият шеф започна с думите , искам продажби , не ме интересува работно време . И му връчи едно малко книжле , наръчник за привличане на клиенти . Мирослав ги знаеше тези книжки . Написани за инфантилни . Как да се обличаш и подаваш ръка при преговорите , дали и кога да натискаш клиента за висока цена и едва ли не в никой случай да не си чоплиш носа , когато водиш преговорите . Захвърли я някъде из библиотеката си . Толкова непрочетени книги имаше , точно пък туй четиво ще разгръща вечер , когато си пие чая или питието , как пък не .
- Не се отчайвай , до три месеца никой преди теб не е правил сделка - му каза шефа в началото . Мирослав направи продажба още нямаше и месец , откакто бе започнал .
А хората от централния офис му провалиха още две . Първата сделка била започната преди неговото назначение . Тези хищници , лакоми за пари не му се довериха . И когато клиентът вече им се изплъзваше му се обадиха . Отиди и виж защо не стават нещата . Ами като сте си отворили задните части само и само да лапате , как ще станат нещата . Късно е чадо , резето падна , им каза Мирослав . Не им спести позицията си кой е причина за неуспеха .
А днес седмицата не започна никак добре . Преди десет дни бе финализирал сделка , която щеше да осигури постоянни продажби за фирмата . Оставаше само техническата страна по оформяне на документите . От централния офис му казаха , много се радват за новия клиент , но сега имат много работа , нали ще изчака . Чакането свърши и отговорът от „гнездото на осите „ го изненада твърде неприятно . Условията на бъдещата работа бяха променени в ущърб на новият клиент . И на Мирослав , разбира се . Всичко рухна , клиентът се отдръпна начаса .
- А бе ненормалници - повиши им глас той . Рядко му се случваше да избухне . – Тази фирма чия е , откъде идва това поведение , проваляте ме тотално . Май ще трябва да си търся друга работа .
Все пак денят не бе чак толкова лош . Дори напротив , вечерта синът му се обади от чужбина . Вече започваше пета година зад граница . Готвеше дисертация и работеше в банковата система на общината във един голям финансов център . В началото на септември бе кандидат-ствал за постоянна работа на по- високо ниво . Длъжност и заплата по- значими , разбира се .
- Одобриха ме за работа в Лондон – гласът му звучеше безпристрастен , както винаги .
Когато го бяха приели в университета да следва международни отношения цялото семейство бе гордо с това . - Само не мислете , че е станало нещо особенно – бързаше тогава да охлади ентусиазма на родителското тяло синът му .
Добре е , че момчето ми е стъпило здраво на земята , си помисли Мирослав . Не че се оплакваше от живота си досега , но все пак желаеше друго за младите , те го заслужават .

-----

2 – и декември - Камен

На петата година се премести в Европа . Градът , където се установи му се видя като едно голямо село , въпреки стоте си небостъргача . Защото в този световен мегаполис , където замина след Софийския университет нещата изглеждаха по друг начин . Динамиката на града , уникал-ните мащаби и неповторимата атмосфера , създадена от всички възможни раси и националности създадоха в него друга нагласа към света . Но напоследък се чувстваше малко самотен . Години отдели на образованието си , вече бе време да получи реализация за труда си . Гонеше тридесетте и първите бели косъмчета по косата си не можеха да се прикриват вече . Амбицията на двама млади хора , това бе причина за онази раздяла . За която бе подготвен , усещаше че е неизбежна .
Трябваше му промяна , съзнаваше това и го желаеше . И при все , че в университета му бяха предложили асистентско място предпочете коренно да промени средата и живота си . Двата месеца , които изминаха оттогава донесоха промяната . Работата му харесваше , градът вече го бе завладял с историята си и вековните традиции , организиваността на битието тук се различаваше много от местата , където бе живял и все повече му допадаше .
А и пътуването до всички краища на Европа бе толкова лесно и достъпно за млад човек , който знае езици и може да си позволи посещението във всички музеи и прилични хотели . Не беше сам в пътуванията си , новата връзка , така неочаквано възникнала му бе възвърнала много от мечтите и плановете за бъдещето .
Тази вечер трябваше да се обади на майка си в къщи . Отношенията между тях бяха много близки и той не можеше да не се съобразява с нейните чувства , често се чуваха по телефона . С баща си бе по- лаконичен , не си споделяха много от личните неща . Но когато имаха спорове той усещаше , че мъжката логика в много случаи е лишена от онази емоционалност на майката и затова е по- конструктивна .Обичаше ги и двамата , но по различен начин изразяваше привързаността си към тях .
В края на работния му ден отново му се обадиха от Лондон . Този път новината не бе добра . Работодателите му от банката не можеха да осигурят работна виза за българи и румънци , при все че вече и двете страни са в Евросъюза . Говореха му за събиране на някакви точки , които за съжаление не ще са му достатъчни при постъпване на новата му работа . Явно всички сме равни , но не съвсем , си помисли веднага Камен . Нещата се бяха усложнили само заради това , че е с българско гражданство . Той не губеше лесно кураж , дори бе запознат с тези изисквания и това съобщение не го изненада . Но сега изпита тези затруднения на гърба си .
Всичко до тук беше битка . Явно не е свършила , въпреки че бойното поле вече бе разчистено .
Камен отложи обаждането си в къщи за другата вечер , искаше да провери какви са всичките му шансове и тогава да ги обсъди с родителите си .

-----------

3- ти декември – Звездалина

Атмосферата в болницата напоследък стана непоносима . Шефката на отделението , в което тя работеше откакто завърши медицина отсъстваше с дни наред . През три месеца пътуваше из цяла Европа по симпозиуми и всичко лягаше на гърба на Звездалина . Тя обичаше работата си и с годините бе повишавала многократно своята квалификация . Но нито веднъж не и бе предложено да смени началничката си в онези задгранични работни срещи . В частната клиника , където даваше прием два пъти седмично бяха доволни от нейната работа и многократно й бяха предлагали постоянен договор и два пъти по- голяма заплата . Звездалина не можеше да се реши на тази стъпка , защото имаше някаква особенно чувство на задълженост към колегите и дори болните в общинската болница , където бе започнала работа като млад специалист . В къщи не веднъж бяха обсъждали с мъжа си тази тема . Трябва ти промяна , казваше й той , нали вече бе минал по този път .
- Ти го заслужаваш , трябва да помислиш и за себе си – бяха винаги думите му .
И ето сега преди изтичане на годината тя бе насъбрала кураж да направи това , което отлагаше с години . Дано да е за добро , мислеше си Звездалина след като подаде молбата си за напускане .
В болницата се изненадаха от това нейно решение . Толкова години съм ви носела на гърба си , ще свиквате да се оправяте без мен . Това сподели с най- близкият си колега тя и не бе усетила как сълзите бяха навлажнили очите й .
Вечерта в къщи очакваше по телефона да се обади Камен . През последните няколко месеца тя се тревожеше много за него . Та нали се бе разделил с приятелката си , бяха заедно толкова години . И когато се премести в Европа майчинската й радост бе голяма . Така можеха по- често да се виждат , ето за Коледа той щеше да си е в къщи , какво са два часа пътуване по летищата . Чакаше с нетърпение тазгодишния празник . А и той вече не е сам , отношенията с новото му момиче явно са сериозни , чувстваше го .
- Мамо , работата ми в Лондон нещо удари на камък . Добре , че и аз съм каменен – гласът му звучеше спокойно , както винаги .
- Няма ли някаква друга възможност да се уредят нещата – каза тя , след като синът й накратко я запозна с проблемите около работната виза .
- Искам да ти кажа нещо по - важно за момента – отговори синът й .
Както винаги Мирослав слушаше отстрани . Лицето на Звездалина се бе разтворило в усмивка . Той усети , че синът им готви приятна изненада .
Разговорът след малко завърши . Двамата се погледнаха , вече и Мирослав се досещаше какво предстои .
- Момичето на Камен идва за празниците с него . Искала много да се запознае с нас .

Двамата едновременно погледнаха към календара , окачен на стената .
До Коледа оставаха още 22 дни .