вторник, 27 април 2010 г.

Един ден на Денис Иванович- разказ

Тази сутрин Денис Иванович се събуди в отвратително настроение.
В устата му сякаш се бяха настанили ято изсушени прилепи, в резултат от лекия запой миналата вечер. Беше се омаял с менте, купено от кварталния магазин, който безуспешно се мъчеше да издържи на неравната конкуренция, която го притискаше след откриването на близкия МОЛ. Нямаше да е задълго.
С мъка се надигна от леглото, завивките му отдавна бяха претърпели цветова мимикрия, отправи се към банята и пусна силна струя хладка вода. За да се осефери, а и от икономична гледна точка. Напоследък животът му не беше никак розов. Предишният ден отново го бяха търсили онези досадници от банката, която преди две години има неблагоразумието да му отпусне кредит. Една позната го омая с благи приказки, и Денис предприе решителни стъпки за навлизане в хотелиерския бизнес. Срещу ипотекиране на две къщи в забутано планинско селце, той стана бизнесмен. И се готвеше за големи печалби. Но след като направи ремонт на котелното, захранващо топлината в малките уютни стаи, подмени покрива на голямата къща и купи петнадесетина кубика дърва за идващата зима, отпуснатите пари свършиха. Беше платил и сто хиляди евро на едни заблудени англичани, които се бяха отказали от бизнеса и с удоволствие го направиха собственик на селското имение, откъдето Иванович се надяваше да потекат купчина от пари.
Началото беше обещаващо. Първите клиенти бяха очаровани от дивотията на това забутано място, където изгревът на слънцето измиваше от главите им всички лоши мисли, с които се бяха заредили през трудовата седмица. Идваха и двойки, къде официални, къде нелегални, бягащи от погледа на любопитни комшийки и завистници. Денис не се интересуваше от друго, освен да са платежоспособни. Защото всяко удоволствие се заплаща. Особено това на прелюбодейците, ако имаше как, щеше да им взима двойна тарифа.
Дойде зимата, и с нея настъпиха сериозни промени. Световната криза сякаш се настани и в това забутано място. А и малкото идващи гости мъкнеха със себе си електрически печки, и освен двете камини и радиаторите в стаите, натоварваха електромерите до дупка. И когато отново настана лято, Иванович с ужас направи равносметката, че е вече с пет хиляди евро загуба. Отделно трябваше да се погасява кредита по ипотеката. На всичкото отгоре жена му го напусна, е, не официално, но и това беше въпрос на време.
- Жени много, няма какво да се кахъря- си беше казал Денис. Но когато мина първоначалната еуфория от внезапно появилата се самостоятелност, нещо започна да го гложди под езика. Че кой в днешно време ще обърне внимание на интелекта и висшето му образование, като е потънал до шия в дългове.
- Животът е пари, брато – фъфлеше вчера след втората ракия той, в компанията на кварталния пияница. Бяха седнали на ръчно скованата дървена маса пред панелния вход на все още неговото жилище. Защото онези кръвопийци банкерите бяха плътно зад гърба му, направо усещаше зловещия им дъх.

Денис Иванович излезе от банята, отвори хладилника, където се мъдреха няколко стръка увяхнал чесън, бучка засъхнало пожълтяло сирене и едно-две яйца. Направи си чай от лайка, кафе отдавна не му се намираше, и след здравословната лека закуска се дотътри до близкия офис, където преди месец беше получил мъничка надежда. Да замине на работа зад граница, далеч на север, във филиала на голяма компания за производство на хладилни агрегати, които се изнасяха в топлите страни. Срещу такса от триста евро, които с мъка беше събрал оттук-оттам. Посрещна го една малко прецъфтяла мадама с начервени устни и къса пола, която навярно искаше да компенсира с това някои други отминали дадености. Но този път новината беше добра, след два дни групата на ентусиастите щеше да заминава. И да се втурне напред с главата в трудовия процес на онези дванадесет часа дневна или нощна смяна с гарантиращото почасово възнаграждение от две евро чисти пари. Но само ако е добър да почерпи, че кандидатите за това неземно щастие били много, така му беше казано.
И така Денис Иванович се отправи отново към своята панелка, където пред самия вход прашасваше личното му возило. Запали го с малка мъка, но пък трещеше съвсем обещаващо. След час натовари късополката на предната седалка и двамата поеха към зоната на забавленията. Разбира се, в близкия МОЛ. Кафе, виенски сладки, после триизмерно кино, а може би завършването на вечерта да има и друго продължение, си мислеше плахо кандидат-гурбетчията.
Малко преди входа на подземния паркинг обаче, някакъв келеш с лъскава лимузина му се изрепчи заради отнетото му безценно преимущество на пътя. Слезе решително, намесвайки роднините на Денис от женски пол, и изведнъж размаха пистолет. Дали боен, или газов, това не се разбра. Защото могъщ джип заби спирачки зад тях, чу се удар на притрити брони и така Иванович отърва кожата, оставяйки ги да си мерят патлаците.
Когато дойде сметката за кафето и виенските сладки обаче, Денис се ококори. Това не остана незабелязано от присвитите, но зорки очи на късополката, на нея такива номера не минаваха.
- Това триизмерното е голяма глупост. Главата ти се цепи от звуковите ефекти, сякаш се разпаря земната кора, зениците ти стават на понички от светлинните ефекти. И какво е това дребнотемие в съвременното кино, всичко е голота и насилие, жаргонни мръсотии и изчанченост- побърза да се застрахова той, надявайки се ухажьорката му да се откаже от културното мероприятие, все пак предстоеше и друга програма. Иванович щеше да я компенсира с решителни действия, беше сигурен, че късополката само това чака. Тя обаче показа, че не е вчерашна, на път за тоалетната проведе два бързи разговора по джиесема и след малко му махна за довиждане. Заминаването зад граница беше провалено, с лека мъка Денис огледа отминаващите й закръглени форми и се отправи към изхода.
Паркира трошката си отново пред къщи, подритна беззлобно двете улични кучета, откъсна няколко стръка здравец и три нарциса от пролетната градинка, все пак негова беше заслугата по засаждането й. После хлътна в безмълвния от близо година панелен апартамент, лисна две шепи вода върху лицето си, отвори хладилника, скалъпи някакво подобие на сандвич и пусна телевизора. Сякаш цяла Европа се беше набутала в претъпканите аерогари, чакайки онзи северен вулкан с трудното име да благоволи да се оттегли.
- Е, че то и от мен има по-зле- успокои се отчасти Денис, погледът му попадна на календара, забоден на отсрещната стена. След два дни дъщеря му ставаше на тринадесет.
- Добре, че не заминах, момичето заслужава моето внимание. Не всичко е загубено, щом съществува надеждата - промълви той и се замисли.
Утрешният ден го чакаше. Трябваше да намери пари за подарък. Имаше още време.
Днешният ден беше отминал, все пак това беше само един ден на Денис Иванович.



27.04.2010 Любомир Николов

четвъртък, 15 април 2010 г.

Старецът и момчето- разказ

Старецът напоследък сънуваше един и същи сън, вече половин година. Изкачваше се по стръмния и посипан с камънак път, нагоре към снежния връх на планината. Усилията да преодолее болките на старостта го задъхваха, стъпките му бяха бавни и неуверени. Но устремени нагоре. И когато му оставаха последните метри, нещо го задушаваше, крайниците му изтръпваха и той се будеше, изправен в леглото, целият облян в пот.
С нетърпение дочака пролетта. Дърветата бяха открили отново зеления си цвят, сякаш жълт прах беше засипал храстите, червените цветове на ябълковото дърво пред прозорецът му говореха, че вече е дошло времето на голямото изпитание. Да се изкачи отново там, горе. Или да се примири окончателно със старостта.

Момчето беше вече решило, ще се катери до върха. Не му е нужен никой. Трябва да докаже, че може и сам, и че е вече пораснал. Раницата, обувките, шапката и ръкавиците, малко храна и вода. И един стар, с олющено стъкло и циферблат ръчен часовник. Този на баща му, оставил ги с майка му толкова рано. Но не чак толкова, момчето помнеше, как заедно изкачваха планината и върховете. Не и най-големия и високия, сега вече беше неговият ред. Ще се справя, времето ми вече е дошло, си мислеше момчето и с нетърпение чакаше зимата да си отиде.

Утрото ги застигна някъде в началото на пътя. Слънцето опитваше да се промуши през сивкавата и лепкава пелена, с които бяха наметнати облаците, дърветата потръпваха от студ, тревата все още беше студена и влажна. Отпред вървеше старецът, отсякъл здрав клон, на който се подпираше, когато спираше за кратката си почивка. Момчето го следваше отдалеч, и бързо го застигаше. Вятърът свистеше наоколо, птиците отдавна се бяха разбудили, поляната с дивите ягоди беше разпиляла бялото навсякъде по себе си. А двамата мислеха за едно и също, за снежния връх там горе, но по различен начин се бяха устремили към него.
За единия той беше началото.
За другия, началото на края. А може би и самият край.

Момчето вече беше под върха, когато нещо го накара да се обърне назад. Някаква неясна и неопределена мисъл. Старецът беше на двеста метра по-надолу, личеше, че му е много трудно. Потта беше избила по цялото му набръчкано и съсухрено лице, най–гъстите капки се бяха спрели над белите му гъсти вежди. Якето беше раздърпано по тялото му, краката едва държаха тялото изправено, по-скоро тоягата го задържаше, за да не падне върху каменистата пътека. Само погледът не се предаваше, момчето не можа да види това, но почувства, че той няма да е достатъчен, за да го изведе на върха. Времето беше едно, но за двамата съвсем различно. Начало или край, зависеше чие притежание е.
- Не ми помагай, недей- промълви старецът, момчето го беше подпряло с едната си ръка под мишницата.
- Имаме още малко до върха, само стотина метра. Горе ще си починеш- му каза момчето- Ще вървим двамата.
- Остави ме тук, ако мога, ще дойда и сам. Ти върви, върви!

Този ден бавно и сигурно вървеше към своя край. След него щеше да дойде още един, и още един, и още един...
Върховете ще бъдат също отново изкачвани. За пръв, или за последен път. Ще ги изкачват сами момчета, които горе ще се превръщат в мъже, понякога ще ги катерят и старци. Които не ще искат да повярват, че ще им е за последно. Някои ще се отказват по средата на пътя, други в неговия край, под върха. Трети ще го изкачат, но не ще повторят отново.
Но това момче, и този старец, те ще бъдат винаги там горе, защото единият има години пред себе си.
А другият пък има години зад гърба си.
Но и двамата имат върха в сърцето си. Което е най-важното, макар че между тях стои времето.

15.04.2010 Любомир Николов