четвъртък, 15 април 2010 г.

Старецът и момчето- разказ

Старецът напоследък сънуваше един и същи сън, вече половин година. Изкачваше се по стръмния и посипан с камънак път, нагоре към снежния връх на планината. Усилията да преодолее болките на старостта го задъхваха, стъпките му бяха бавни и неуверени. Но устремени нагоре. И когато му оставаха последните метри, нещо го задушаваше, крайниците му изтръпваха и той се будеше, изправен в леглото, целият облян в пот.
С нетърпение дочака пролетта. Дърветата бяха открили отново зеления си цвят, сякаш жълт прах беше засипал храстите, червените цветове на ябълковото дърво пред прозорецът му говореха, че вече е дошло времето на голямото изпитание. Да се изкачи отново там, горе. Или да се примири окончателно със старостта.

Момчето беше вече решило, ще се катери до върха. Не му е нужен никой. Трябва да докаже, че може и сам, и че е вече пораснал. Раницата, обувките, шапката и ръкавиците, малко храна и вода. И един стар, с олющено стъкло и циферблат ръчен часовник. Този на баща му, оставил ги с майка му толкова рано. Но не чак толкова, момчето помнеше, как заедно изкачваха планината и върховете. Не и най-големия и високия, сега вече беше неговият ред. Ще се справя, времето ми вече е дошло, си мислеше момчето и с нетърпение чакаше зимата да си отиде.

Утрото ги застигна някъде в началото на пътя. Слънцето опитваше да се промуши през сивкавата и лепкава пелена, с които бяха наметнати облаците, дърветата потръпваха от студ, тревата все още беше студена и влажна. Отпред вървеше старецът, отсякъл здрав клон, на който се подпираше, когато спираше за кратката си почивка. Момчето го следваше отдалеч, и бързо го застигаше. Вятърът свистеше наоколо, птиците отдавна се бяха разбудили, поляната с дивите ягоди беше разпиляла бялото навсякъде по себе си. А двамата мислеха за едно и също, за снежния връх там горе, но по различен начин се бяха устремили към него.
За единия той беше началото.
За другия, началото на края. А може би и самият край.

Момчето вече беше под върха, когато нещо го накара да се обърне назад. Някаква неясна и неопределена мисъл. Старецът беше на двеста метра по-надолу, личеше, че му е много трудно. Потта беше избила по цялото му набръчкано и съсухрено лице, най–гъстите капки се бяха спрели над белите му гъсти вежди. Якето беше раздърпано по тялото му, краката едва държаха тялото изправено, по-скоро тоягата го задържаше, за да не падне върху каменистата пътека. Само погледът не се предаваше, момчето не можа да види това, но почувства, че той няма да е достатъчен, за да го изведе на върха. Времето беше едно, но за двамата съвсем различно. Начало или край, зависеше чие притежание е.
- Не ми помагай, недей- промълви старецът, момчето го беше подпряло с едната си ръка под мишницата.
- Имаме още малко до върха, само стотина метра. Горе ще си починеш- му каза момчето- Ще вървим двамата.
- Остави ме тук, ако мога, ще дойда и сам. Ти върви, върви!

Този ден бавно и сигурно вървеше към своя край. След него щеше да дойде още един, и още един, и още един...
Върховете ще бъдат също отново изкачвани. За пръв, или за последен път. Ще ги изкачват сами момчета, които горе ще се превръщат в мъже, понякога ще ги катерят и старци. Които не ще искат да повярват, че ще им е за последно. Някои ще се отказват по средата на пътя, други в неговия край, под върха. Трети ще го изкачат, но не ще повторят отново.
Но това момче, и този старец, те ще бъдат винаги там горе, защото единият има години пред себе си.
А другият пък има години зад гърба си.
Но и двамата имат върха в сърцето си. Което е най-важното, макар че между тях стои времето.

15.04.2010 Любомир Николов

Няма коментари: