петък, 23 януари 2009 г.

Ергенчето на нашата улица - разказ

Преди доста години на нашата улица построиха два нови блока . Един от новодомците бе и ергенчето . Така го кръстихме в къщи , нанесе се в съседния блок . Беше среден на ръст , слаб с изрязано лице и липса на почти всички предни зъби . В устата му димеше постоянно цигара без филтър , ходеше някак като че ли на пружини , винаги със захабени дънки и цветни якета втора употреба . Бе учител по математика в прогимназията на едно близко село .
Страстта на ергенчето бяха колите . Или по - точно старата му кола , под която прекарваше почти цялото си свободно време . Разбираше от двигатели , амортесьори , токове , накладки и винаги бе склонен да разкаже на скептичните си наблюдатели колко сила и мощ има все още в неговата машина . Даже и с бои се захващаше , защото цветовете на колата му непрекъснато се меняха . Е , нямаше този полиран блясък , който веднага бие на очи при пребоядисването в автосервизите . Но пък цвят кола не кара , усмихваше се той с онази сдържана и леко изкривена усмивка , която прикриваше отчасти празнините в устата му . Те зъбите не са толкова важни , бе споделил веднъж когато бяхме станали почти квартални приятели .
- Пък и много не обичам месо , гледам по - здравословно да се храня - казваше ми , явно бях заслужил доверието му за тази изповед .
Бяха минали десетина години откакто живеехме в съседство , когато един ден около центъра ме застигна ергенчето .
- Аз се пенсионирах , малко рано , но няма смисъл да се мъча вече с учениците . Такива времена са настанали , направо да си съсипеш здравето . А и бензинът поскъпна много , не мога да ходя с колата на работа . Пуснах две ученички в съседната стая , тъй ще я карам и ще съм по- спокоен .
Няколко месеца след това една неделя се заприказвахме отново . Мъчех се да сменя летните гуми със зимни , когато при мен приклекна моят приятел .
- Не виждам ученичките ти , да не би да са те изиграли нещо и да си ги изгонил – го попитах .
- А , добри момичета бяха – отговори ергенчето . - Ама нещо много ме бяха взели на подбив комшиите , нали съм ерген , а те момичета ... Та затова ги освободих . Пък момчетата са такива разбойници , ще си карам сам .
Усмивката му бе същата , сдържана , леко крива и едва прикриваща липсата на предните зъби .
Същата пролет видях как ергенчето изнася от къщи оскъдната си покъщина .
- Какво става бе , комшу – го попитах . – Да не би да сменяш махалата , че какво ти беше тука .
Бил заменил апартамента си за малка къщица някъде около старата част на града .
- Ами реката е наблизо , ще ходя за риба . Пък и защо ми е този апартамент , сам човек във три стаи . И някой лев ми остана , трудни времена са – утешяваше се сякаш той .
Така няколко години не бяхме се виждали , когато една пролет със семейството се разхождахме около стария квартал до реката . От една тераска на порутена къщица ми махна ергенчето . Косата му бе пооредяла доста , бе още по- слаб от преди , но сякаш имаше нов блясък в очите му .
- Аз пак ще живея в апартамент , и гараж дори ще си имам . – Засмя се той и сякаш усмивката му не бе толкова изкривена . – Ще вдигат малък блок на мястото на къщата ми , и за мен ще има място , нали съм собственик . До година – две ще привършат , след седмица се изнасям . Е , на квартира отивам , ама времето бързо ще мине .
Пожелахме си всичко хубаво и се разделихме .

Лятото си замина и този път , отново дойде есента . Беше топъл ден , надвечер бях излязъл да се разходя по старите калдаръми на града . На мястото около синята къщица на ергенчето се бе надигнал нов красив блок . Приближих да го разгледам , може би щях да видя стария си приятел , нали го знаех как чакаше с нетърпение отново да е новодомец . Пък и може да е дошъл някой акъл да даде на майсторите , той обичаше да разговаря с хората .
Тогава видях закачен на един от двата гаража избелял лист с името му . Не бях готов за това , някак си тази новина ме свари неподготвен .
- Добър човек бе , леля , ама нямаше късмет да се нанесе на новото. – Една възрастна жена ме заговори , явно комшийка тук наблизо .
Няколко дни преди да съборят къщицата не били го виждали да излиза навън . Това било необичайно за ергенчето , хората разбили входната врата и го намерили сам в кухничката си . На масата стоял разпънат чертеж на малкото му апартаментче , в което щял да се настани след една-две години . Дори бил правил някакви свои бележки с молив , мислейки че това време ще дойде скоро . И то наистина скоро щеше да настъпи , но без ергенчето .

Преди няколко дни пак минах от там . Блокчето вече не е така ново , обитателите му отдавна са се нанесли . Двата гаража отпред се бяха превърнали на малки магазинчета . Мислех си дали тези , които обитават неговото жилище знаят кой е щял да живее вместо тях на това място . Сигурно . Но така става , че понякога нашето бъдеще се гради на нечие чуждо нещастие . Без да го искаме дори .
Като това на едно самотно , с леко изкривена и зле прикрита усмивка ергенче , което обичаше да говори с хората .

вторник, 13 януари 2009 г.

Случайни и незабравими срещи

Ангел Каралийчев

Бях втори или трети клас . В училището ни – 134-то трябваше да гостува Ангел Каралийчев . Натовариха мен да го поканя , отидох у тях за да свърша тази задача . Той живееше на Попа – някъде около Художествената гимназия . Сега мисля , че онова пътуване от улица „Пиротска” до центъра със смяна на два трамвая е било сигурно първото ми самостоятелно навлизане в света на възрастните . Бях много горд със себе си .
Писателят ме покани в големия си хол , имаше книги навсякъде . Не се изненада , че момче на осем години е дошло при него . Беше много възрастен . Не говореше много- много , сигурно се бе уморил от това внимание , което в последните му години сигурно му тежеше .
Училищната среща не съм запомнил с нищо особенно .

Апостол Карамитев

Вече бях студент , мисля че бе есента на 73- та . Бях се отказал от активния спорт , но често ходех в Борисовата градина да бягам . Обикновенно сам . Така около алея „ Яворов „ се разминах очи в очи с този голям актьор . Стори ми се много тъжен и самотен . Ходеше бързо и енергично , както го знаем от филмите , но изражението на лицето будеше състрадание . Бе така вглъбен в себе си , навярно е знаел какво му предстои .
Няколко месеца по- късно си отиде завинаги . Само на петдесет .

Първата Тоника

Някъде тогава на Римска стена ги срещнах . Бяха само четиримата , Гого , Ева ,Сия и Яким . Сякаш бяха слезли току- що от сцената . Онова време правеха голямо впечатление . С дрехите , така цветни и красиви , с усмивките на лицата си и с естествената си хубост .
По- късно се нароиха много други състави , но за мен те си остават най- харизматичната и
обаятелната , завладяваща публиката група .
Жалко , че по- късно се разделиха . Но се яви новата Тоника и Домино , така че всяко зло за добро .

Сатиричният театър

Онези години артистите от Сатирата бяха най- популярните и обичани . Редили сме се на ”търси се „ не веднъж . А по „ Стефан Караджа „ редовно ги срещахме . Васил Попов , Хиндо , Коста Карагеоргиев , Саркиз , Никола Анастасов . Винаги усмихнати и много лъчезарни . Направо магнетични .
„ Римска баня „ и „ Сако от велур „ на Стратиев си бяха направо революция в театралните среди и сред публиката .
Обожавахме ги . И те го знаеха .



Явор Милушев и Цветана Манева

Беше есента на 76 –та . Връщах се с влак от Пловдив за София . В купето седнах срещу Явор и Цветана . Бяха много красиви и двамата . Тя през целото пътуване спеше . Тогава мисля , че играеше и в двата града . Сигурно не й е било леко .
Но в началото на пътуването рееха погледа си през прозореца . На един баир всред вилните местенца някой бе орязал чемширената си ограда така , че отдалеч се четеше името – Явор . Двамата се спогледаха и се усмихнаха .
Бяха много мили в мълчанието си .


Дамян Дамянов

Бях вече завършил и работех на ТЕЦ Марица – изток . Една вечер имахме гост , поета Дамян Д . Дори не знаех как изглежда , бях шокиран , когато жена му и някакъв мъж го пренесаха на ръце до трибуната . А и едва се разбираше какво говори .
Но какъв поетичен талант и каква душевност !
Зададох му два въпроса , дали е писал по поръчка и как така се ражда и съхранява талантът .
- Писал съм , разбира се . А талантът ми е да съм поет . Вашият е сигурно да сте инженер .
Сигурно беше прав . Поне за първото съм сигурен .


Антон Радичев

Преди две години при мои приятели , където бях на гости дойде и Антонката .
Познавал се с домакините от неотдавна . Много непринуден и естествен човек . И много младолик , екрана изглежда нарочно го състарява . А и излезе , че сме спортували заедно лека атлетика на стадион „ Раковски „ преди години . Подари ми касета на НЛО – малко му е чоглаво , че вече не са заедно и на екран . Но нали си е добър артист , ангажиментите му не са малко .
Не си го спомням от спортните ми години , но това е без значение .

-------------------------------

Всеки има такива срещи . Сега е пълно със нови лица . Медийни , спортни , бизнесменски и политически . Самият ти можеш да си знаменитост . Нали живеем вече в нов свят на неограничените възможности .
Но си мисля , че тогава си бе по – хубаво , тези хора се открояваха силно и си бяха истински знаменитости . И хората ги бяха направили такива , многото хора , на които бяха любимци и то не случайно и задълго .

неделя, 11 януари 2009 г.

Всеки с номера си - неделни мисли

Забелязали ли сте , че някои хора много обичат да се оплакват . Всъщност те и не съзнават , че са се пристрастили към това свое вайкане . Ами вечно мрънкат и все са недоволни от обратите , които техният живот им поднася .
- Защо на нас се случва това , с какво сме прегрешили , о Боже ! - Театралничът без да съзнават дори тези мъченици на собствената си съдба .
- Ние ли сме толкова грешни , че така жестоко ни наказваш ! – често говорят , обединявайки в множественото число всички членове на семейството си , в центъра на което обаче неизменно са те .
И което си е показателно , техните проблеми са винаги на първо място и най - тежки за разрешение . Мрънкането им е така досадно , че носят едно напрежение и отрицателна енергия в обкръжението си и ако си близък с тях , горко ти . Защото не можеш дори и малко да приплачеш понякога , а да не говорим ако имаш някоя радост и чудесно събитие да споделиш . Ще те прекъснат точно когато толкова искаш да разкажеш за своето си малко щастие и разбира се ще вкарат посоката на разговора в своя хленчещ и състрадателен коловоз .
А бе малко си е мъка с такива хора .
Пък ако се вгледаш по – внимателно , ще видиш че скоро колата са си сменили . Или пък надстрояват гаража заедно със всички около тях и скоро ще дават новопостроената бекярска жилищна площ под наем . И нещо как изведнъж са се намърдали на тази сладка общинска служба , където не падат много пари , ама какво пък толкова вършат , освен че стоят на топло и спокойничко . И както се оплакват , изведнъж пък някакви наследства им се явяват , при все че са на сума ти години . Ама приемат от комшии я някой зеленчук за зимата , я някоя мръвка или просто сланинка , да не става зян , не за друго .
Да не вземеш пък да им навлезеш в професионалната им област . Не че я упражняват тази си професия от години , ама какъв си ти , за да претендираш за място под слънцето . Там си е запазена територия и не може току – тъй да се месиш като последния дилетант . Откъде накъде , какво пък си въобразяваш .
Разказчета , поезия , я малко се осъзнай . Да не си член на Съюза на българските писатели , че си тръгнал да дращиш по листа .
По- добре стой кротко и слушай колко труден и несправедлив е животът към техните изстрадали души !

И още малко , взел си наистина да им повярваш .