четвъртък, 22 юли 2010 г.

Плажовете на младостта





Кои са най-добрите плажове ли? Ами няма и съмнение, това са плажовете на младостта.
Когато само това, че има къде да спиш ти е достатъчно. Когато ти е достатъчно голямата компания да се е разположила на маса в ресторанта, където няма друго, освен мешана скара, шопска салата и почти топла бира. Столовете са плетени, покривките изгорели от цигари, залезът обаче е неповторим. Цялото ти тяло е изгоряло, на втората ракия вече светът ти изглежда прекрасен. А на сутринта дълго плуваш навътре в морето, белите зайчета скачат върху тялото ти, искаш по-скоро да ти олекне главата, която малко тежи, и отново всичко в деня ти да започне отначало.
Морето, което не е за 55 часа, а е за десет пъти повече. Време, достатъчно за да смениш два пъти кожата си, да се взираш в очите на момичето си, че дори и да се удавиш в погледа й. Макар, че си отличен плувец.
И някоя вечер, там на масата под асмата или смокинята в двора на хазяйката, изведнъж казваш едни думи, които ти звучат на самия теб странно, казваш ги сякаш на шега, отсреща те гледат с учудваща и широка усмивка. И после цялата нощ се будиш, сякаш за да се убедиш, че това, за което сте си говорили е реално и е истина.
И после какво, ами приятелят ти фотограф те щрака, докаран си с костюм, тя с бяла рокля, всички ви се радват, ти все още си казваш, няма шега, няма измама.

И после в идващите много години винаги се връщаш там, където са плажовете на младостта. Където е тя, където си все още ти, където никой освен вас двамата не може да разбере защо, макар и за 55 часа, отново сте при морето.
Защото това е било предначертано изглежда, защото момичето, облякло твойта тениска след плажа, хванало те за ръка, сега отново те държи за нея. Е, не толкова често, но винаги, когато се завръщате при " Плажовете на младостта".
Защото в този момент сте същите, защото в този момент отново сте млади. Независимо, че видът ви е толкова различен, че дори не можете да се познаете, по-точно не можете да повярвате, че това се е случило.
Защото кога беше, да, беше едва вчера, преди някакви си тридесет и три години.

четвъртък, 8 юли 2010 г.

Възход и падение-разказ

Харалампи е офицер от запаса. Авторитетът си той гради вече двадесетина и няколко години. По-скоро градеше, докато не излезе в пенсия. Дадоха му тринадесет заплати, от поделението го наградиха с часовник и грамота, и му удариха шута отзад.
Първите няколко месеца Харалампито се шматкаше като муха без глава в града, ходеше за риба, чоплеше семки на градския стадион, гледайки местният отбор как тренира, с надежда да се добере до професионалната група. Но всичко това взе да му омръзва. И тогава се запита, какво ще прави сега, на чия кауза ще отдава чест.
Мимето е жената на Харалампи. Взеха се по любов, и то по голяма любов. Що рози й подаряваше младия лейтенант, що храсти окърши край оградата на поделението, където току-що беше станал взводен командир, що боза и пасти я черпи в градската сладкарница, преди да им засвири Менделсона покрай ушенцата. Дадоха им голям ведомствен апартамент, не усетиха как с годините го изплатиха. Мимето завърши за медсестра, една уважавана и хуманна професия. Работеше в градската болница, но нещата напоследък много се промениха. Вече касинката на главата и бялата престилка, ама хич не я привличаха.
И така един ден Харалампи остана сам в големия апартамент. Дъщерята, вече женена, работеше някъде в големия град, а Мимето беше заминала за Ирландия. Там много я искаха, щеше да сменя памперсите на бабките и дядковците, които лятото щяха да идват по нашето Черноморие, за да си харчат остатъка от пенсиите. Остатък, остатък, ама хич нямаше да им е зле, щото цените по морето са високи за Мимето и Харалампито, но не и за северните народи. Те там сякаш ги копаят тези пари, лири ли са, шилинги ли са, някакси са май други пари.
Бяха минали две години, когато за пръв път Мимето си взе отпуск от старческия дом на северните народи, и се прибра за две седмици при офицера от запаса. Апартаментът беше заприличал на кочина. Харалампито някак си беше намерил работа като охранител в една гръцка банка, ама току-що го бяха изръчкали оттам. Защото беше загубил навика да ходи навреме и трезвен на работа, и един ден нещо беше сгазил лука. Едни хашлаци, с чорапи на главите, отмъкнаха от салона бая пари, и то под носа му. Хванаха ги начаса, но той загуби работата си. И сега, брадясал, по потник и мрежести обувки, по цял ден пиеше бира с кварталния пияница, вече трудно можеше човек да ги различи, кой е човекът, командвал цяло поделение, и кой цял живот не се е командвал от друго, освен от чашката.
На Мимето й дойде много тази почивка.
- Или влизай в пътя, или ще ти спра авоарите. Ще видиш отсега нататък лири и шилинги през крив макарон- беше го заплашила на тръгване тя, в яда си с лек английски акцент.
- И чувам, нещо на едноръките машинки висиш по цял ден. Да беше се захванал с някоя фльорца, по нямаше да ме е яд. Опичай си акъла, да не станем за смях на стари години пред комшиите- скръцна му със зъби вместо страстна целувка на изпроводяк тя.
Войнишкото в Харалампито обаче не се беше още пречупило, и той продължи да си я кара по своята. Успя да заблуди благоверната, че е станал друг човек, и тя след година вече мислеше да го взима при себе си. Все някаква работа щеше да му намери, да не е куц или застарял, че да й лежи на двете ръце отсега.
И когато визата му беше готова, Харалампи взе да си стяга багажа, с явно нежелание. Беше се мъчил на курс по английски, първо ниво, бъкел не му влезе в главата, ама там, на място другояче се усвоява езика, успокояваше се той. А при едноръките ходеше редовно, и така една вечер отиде за последно, да се сбогува с тях. И тогава му тръгна, като на сляпо куче тоягите. Монетите дрънкаха безпир след всяко дръпване на ръчката, апаратът звънеше като южноафрикански вувузел, Харалампи се беше изпотил чак до козирката от вълнение.
- Патка с патка, ще ме купува за някакви паунди ли, шилинги ли, нейната вяра- боботеше по адрес на жена си с пиянски глас и тъпчеше банкнотите в джоба. Наоколо го гледаха със завист, когато изведнъж краката му се подкосиха, дясната му ръка изтръпна, пяна запени небръснатото му лице и той се строполи на пода.

Идните дни изминаха като през мъгла за Харалампито. Когато се свести, над главата му беше надвиснала една бяла касинка, но не на Мимето. В джобовете му нямаше и един лев, някой беше побързал да го обере до шушка. Дъщеря му си дойде от големия град, когато го изписваха от болницата, удари една прахосмукачка на апартамента, записа го на социален патрондаш и отпраши обратно при семейството си. Мимето не дойде да го види, по същото време беше заминала на остров Аруба, където обгрижваше две симпатични и запазени бабички от приюта, които се чудеха как да си харчат парите. Все пак и на нея не й беше лесно, бабушкерите обикаляха казината, залагаха щури пари, оглеждаха младите мъже и никак не ги беше еня, че Харалампито бере душа и се нуждае от грижовната си, добричка съпруга. Нали си плащаха, и то добре си плащаха с техните лири и шилинги.
И сега, вече втори месец той стои на дивана в хола, подпрян на една мека възглавница, гледа в една точка и с надежда чака възстановяването си. Защото Харалампито вярва в родната медицина, в грижите на социалния патрондаш вярва, дори вярва и в Мимето, която ще му прости и този път, и един ден северните народи ще го приемат в редиците си.
Те там, на север, са истински алтруисти, затова са стигнали толкова надалеч.
Ама и Харалампито ще стигне, ето вчера дори успя сам да се дотътри до тоалетната. Още малко, и отново ще е както преди, с авторитет и половина дори. Само първите крачки ще са му проблем, нататък всичко ще е много по-лесно.



08.07.2010 Любомир Николов

вторник, 6 юли 2010 г.

Моят пиар да му мисли!

Изпратих четиридесет разказа с предложение за издаване на сборник. И получих рецензия.
А, и отказ, разбира се под нея.

ЗА РАЗКАЗИТЕ НА ЛЮБОМИР НИКОЛОВ

Не зная доколко могат да бъдат наречени разкази нещата на Любомир Николов. Някои от тях са наброски, някакви кратички размисли, други са малко по-обемни. Интересното е, че точно разказването в тях ги прави не-разкази. Вижда се, че на автора не му е трудно да пише. Обаче трудното за него е да каже. Доста фриволно употребява писатели и заглавия, разбира се перифразирани. Забележима е липсата на идея, и не защото нещата са кратки и многобройни, а защото по принцип не е наясно какво и иска ли въобще да каже.

“Старият учител не бе толкова стар. Хората го обичаха и сигурно затова му слагаха пред името “бай”. Това караше внуците му да мислят колко много време има, докато стигнат неговите години. Дядо им, отрано станал пенсионер, ги беше научил да четат и пишат далеч преди да тръгнат на училище. Израснаха с книгите, понякога дори игрите на двора не им се виждаха така интересни. А колко се радваха, когато младият им чичо ги водеше из центъра. Шоколад или кино, ги питаше той и накрая получаваха и двете, каквото и да си бяха избрали”. / “Апартаментът”/

Ето, така разказва Любомир Николов. Непретенциозно, спокойно, равно, наистина разказва. Вероятно всичко това е случило се, истинско и твърде съкровено за автора. Но въпросът е доколко то би било съкровено за читателя. Когато авторът не излиза от малкия си свят, той няма как да влезе в големия. Тук е проблемът на Любомир Николов. И художеството няма значение или просто губи смисъла си в тази атмосфера на безпроблемност. Звученето е тривиално, слогът е тъй познат, сив и неразличим. Няма го другият, различният, работещият със словото писател. Когато решиш, че най-сетне си попаднал на нещо свежо и оригинално, авторът бърза да те потопи в нищото. Мисля, че не е този начинът да се направи добра литература. Мисля също така, че пред Любомир Николов все още седи възможността да напише добри неща. Трябва само да го пожелае истински, а не да превръща книгите се в пособие по всичкология. Той има дарба, която обаче не е в развитие. Ако се харесва такъв, няма проблем, и Нарцис се е харесвал. Видял съм много писатели, които са се давили в думите си. Надявам се г-н Николов да надмогне това и да напише добрите си разкази.

Н.З.


Първо да попитам, той постарал ли се е да прочете нещо от шестте разказа, които са публикувани в книжка 9-10/ 2009 и 3-4/2010 на списание "Пламък". Не вярвам.
Спрял се е на разказа " Апартаментът". Цитирам мнението на Н.З.

"Ето, така разказва Любомир Николов. Непретенциозно, спокойно, равно, наистина разказва. Вероятно всичко това е случило се, истинско и твърде съкровено за автора. Но въпросът е доколко то би било съкровено за читателя. Когато авторът не излиза от малкия си свят, той няма как да влезе в големия. Тук е проблемът на Любомир Николов. И художеството няма значение или просто губи смисъла си в тази атмосфера на безпроблемност. Звученето е тривиално, слогът е тъй познат, сив и неразличим. Няма го другият, различният, работещият със словото писател."
СВЕТЪТ на три поколения, живяли в един апартамент Н.З. нарича това " малкия свят". На него това не му е нужно, той търси" Големия" свят, интересно ми е какво разбира под това, света на мутрите, на фолкзвездите, на лъжовната жертвоготовност за идеите на Партията ли, защото по-голямата част от живота си Н.З. е живял под нейното ръководство, несъмнено.
"Доста фриволно употребява писатели и заглавия, разбира се перифразирани."
Дали Н.З. знае смисъла на думата " фриволно" , много се съмнявам. И по това, че един разказ е кръстен по подобие на разказа " Джени, жена по природа", това ли му дава право да прави такива заключения. Георги Господинов в романа си " Обикновен роман" не само цитира известни имена, а и цели пасажи от произведенията им. Не, че това ме е впечатлило, напротив.
" Превръща книгите си в подобие по всичкология".
Най-интересният коментар. Може би Н.З. е очаквал класифициран, логичен и научнообоснован подбор на теми и заглавия, рамкирани и одобрени от БДСтандарт.
" Забележима е липсата на идея, и не защото нещата са кратки и многобройни, а защото по принцип не е наясно какво и иска ли въобще да каже." Друга част от рецензията.
Браво бе, господин рецезенте. Значи трябва да има увод, развръзка и заключение, така ли? Да сте чували нещо за късия разказ. За вас това навярно е "наброска" ( егати чуждицата) , или пък кратички размисли.

Е, не всеки може да е с гениално творчество като Вас, господин Н.З.

петък, 2 юли 2010 г.

Чичо ми алпиниста, чичо ми естета и документалиста.







Днес ще ви разкажа за чичо си. По-точно, ще ви запозная с него. Защото за този човек мога да говоря много. И пак ще бъде недостатъчно.
С брат ми много го обичахме. И той нас. Деляха ни само някакви си седемнадесет-двадесет години. Той беше чаровен, понякога красив, винаги с чувство за хумор, дрехите му миришеха на тютюн и на мъжка сила, макар че физиката му беше дори крехка.
Любимата му приказка към нас беше: " Който каже А, трябва да каже и Б". При него нямаше средно положение, живееше и се отдаваше на работата си, на страстите си, дори на пороците си безрезервно и до край.

Чичо ми работеше в " Студия за документални филми". Беше оператор, стигнал до тук от обикновен осветител. Първите " Фокуси" са снимани от него. Това бяха малки филмчета, давани в края на кинопрегледите, винаги насочени точно, със злъч и неподозирана смелост към " недъзите в обществото ни".
Освен това беше и алпинист. Ето вижте го с камерата.

През средата на 60- те беше организирана първата високопланинска експедиция до Кавказ, връх Елбрус. Чичо ми беше там, но поради недоброто му здраве не му позволиха да покори върха.
Красив е, нали !


Вторият отдясно на ляво е чичо ми Чавдар.
Ето го пак !

Веднъж дойде с бъдещата си жена, майката на братовчедка ми Верина, на една моя тренировка на стадион " Спорт", там сега е зона Б5. Имахме някакви контролни бягания на 60 метра.
- Любар, аз знаех, че си много добър, но ти си просто чудесен- зачервиха ми се ушите от срам и гордост след тези негови думи, бяха изгледали с момичето си цялата тренировка.
И ми купи шоколад " Крава", голям, струваше цяло състояние. И на брат ми купи, тогава не разбирах защо.
Това беше единственият голям шоколад, който получих през детството си.
И когато аз, през 66-та година подобрих републиканския рекорд на 80 метра с препятствия, този рекорд нарекох пред себе си подарък към чичо ми.
А той не можа да ме види. Защото предишната година си беше отишъл от този свят, само на тридесет и две години. Медицината тогава не можеше да му помогне. Сега - може и да може.


Чичо Чавдаре, четиридесет и пет години, откакто те няма.
Обичам те !


Vessislava каза...

Ех, Любар! Покланям се пред паметта на този човек, който също е дал своя принос за това да те познаваме такъв, какъвто си. Той ще живее, докато ви има вас - хората, които събуждате спомените за него и ни позволявате да се докоснем до тази, както вече ме убеди, чудесна личност. Поклон пред него и благодарност към теб!
29 юни 2010 20:50
Любомир Николов каза...


Веси, много ти благодаря за това, което си написала.
И друго. Сега твоят блог е в светъл фон. Надявам се по-често да го посещавам и чета.
Че нали знаеш, " цветето в окото"...
Голеееееми поздрави!
29 юни 2010 22:58
peniashki_plashkov каза...

Здравей,Любо!
Поклон пред светлата памет на този прекрасен човек.
Нека спомените за него да топлят всички вас!

Николай
01 юли 2010 04:35
Любомир Николов каза...


Да, благодаря ти, че така сърдечно си почувствал светлото име на чичо ми!
Поздрави Николай, бъди здрав!