сряда, 23 януари 2013 г.

Обувки за шампиони-разказ

Преди малко една приятелка ми съобщи, че в големите магазини ще пускат за продажба известна марка туристически обувки. Много надеждни, за зиме и лете, за сняг, дъжд, кал и вятър. Истински самоходки. С две думи, обувки за шампиони. Цената им ли, не ме питайте…
Аз също от известно време търся обувки, единственото условие е да бъдат четиридесет и шести номер. Може и да са втора употреба, но да са здрави. Ще ги подаря на местния клошар. Той по цял ден клечи пред двете църкви в квартала. Висок, едър, със сплъстени коси под плетената мръсна шапка, с дълга прошарена брада. Малко над петдесетгодишен, видимо боязлив, макар че гласът му наподобява добре работеща дърворезачка. Протяга синкавите си едри ръце към минаващите по тротоара, стиска пластмасова кофичка от кафе и проси дребни стотинки.
- Нямаш ли някое лозе, или някоя нива, за да я прекопая- всеки път ме пита той.
- А, и аз съм като тебе, гол като пушка - така му отговарям, като си мисля, че солидарността ми ще направи поне за момент по-лека участта му.
- Не ми изглеждаш на човек, който страда от лишения - незлобливо ми говори просякът.
Работил е в Кремиковци, имал двадесет и седем годишен стаж. Но от десет години здраво го е закършил, това се вижда отдалеч. Единствените му разходи за деня са два лева и половина за автобусни билети, настанил се е в една стара порутена къща в близкото село. Без ток, без баня, без радио. С две думи, живот-мечта.
Зимата е облечен с един от онези монголски кожуси, с които преди тридесетина и повече години всеки уважаващ се български студент в Съюза беше направил следването си доста по-безметежно. Имах един приятел, намъкваше на гърба си по два-три, така минаваше границата. Ех, време славно, ех, минало невъзвратимо…

- А нямаш ли някои обувки, че в тази зима- винаги ме пита той и сочи краката си.
- Не, че няма нови в магазина, ама петнадесет лева, много пари са това.
Какви ще са тези обувки с такава цена, идея си нямам.
Големите му нозе са омотани във вълнени навуща, нахлузил е стари прокъсани цървули. Студено, топло, всеки ден е с тях, единствените му бързоходки.
- А защо не се разходиш горе, до военното училище. Там все ще се намерят някои стари кубинки и за теб – така му казах веднъж.
- Ха, че кой ще ми обърне внимание. Пък и три-четири километра са до горе, с тези патрачиви крака…

Така, че може сега някой, който ще прочете това горе, да ми се обади и да зарадвам ”моя” просяк без време. Какво пък, нали сме милостиви, такава ни е природата, си мисля.
Може да не са съвсем нови, но пък за него ще са съвсем добре. Направо ще се почувства с тях като истински състезател. Много негови събратя биха му завидели.
Че то, с неговата съдба, той си е направо за световен шампион!


23.01.2013 Любомир Николов

четвъртък, 10 януари 2013 г.

Ягодовите сънища-разказ


Сънувам поле с диви ягоди. Понякога е гора, в която неусетно съм се загубил. Цялата е просечена, слънцето светлее в малките островчета, обрасли с папрат и къпинак. Прозрачни паяжини обгръщат ръцете и раменете ми. Подсвирквам си с уста, пълна с ягодов сок, който тече надолу по брадата ми. Стъпвам по туфи от зелен килим, глухарчета се поклащат в такт с несръчната ми мелодия, кълвач равномерно трака по кухините на дърветата, надушвам лисичи стъпки из пречупените от ветровете клони на ниските храсталаци. Чувствам се здрав и силен, и не усещам как превит над червените топчести плодове се изнизва младостта ми.
Каква ти младост, брадата ми е съвсем побеляла, едното коляно прищраква в ритъма на остроклюна, очите ми сълзят от многото взиране, главата ми се мотае от мириса на ягодовата гора, устните ми са напукани от жажда.
Една сълза напира някъде под клепача ми.
Посягам към шишето в раницата, и тогава се събуждам.
До мен жена ми чете книга.
-Усмихваше се насън, какво сънува-пита ме тя.
- А, мои си работи, забравих вече- отговарям аз.

Ще ме разконспирира, така си мисля.
Май че е време да сменя ягодите с малини.


10.01.2013 Любомир Николов