понеделник, 24 февруари 2014 г.

мислеписане

много обичам да мисля мисля непрекъснато сутрин обяд вечер че и на сън мисля май и си викам щом мисля, що да не взема и да пиша иначе тези мисли ще отидат някъде бадева както казваше баба ми тя обичаше да казва бадева аз пък обичах баба си ама отдавна не съм мислил как ли се е чувствала тя с толкова много бадева в мислите си
Та скоро ходих на едно представяне там все умни хора бяха че и разбираха от мислене от литература от теология от Иисус от всичко разбираха аз как попаднах там мисля си случайно и после гледам, тя теодора и тя обичала много да мисли и да пише заедно аз никога няма да стана като теодора не че не я уважавам ама как мисли ми е малко трудно да я бадева ох обърках се в мислите си ама вие ме разбрахте си мисля
Това с писането като мисли пести много неща пести мислене дори защото кой толкова ще се напъва да следи мислите ти я виж какъв модерен писач е бил ще кажат хората а че ти нищо не си казал кой ще мисли за това то бадева и отиват препинателни знаци че и главни букви тоже то те не са ли такива знаци отдавна бях в отделенията си мисля
и сега какво ще стане ако всички започнем да мислим пишейки или да пишем мислейки ама то не е ли едно и също май мисля че не е абе какво значение има всичко това толкова хора правят едно на другия ден същото но в обратен ред и пак са начело на мислите на всички ни, че и на псувните ни, ама защо ли защото аман от такива мислители дето само ги интересува да не ги хване бадевата
Ох, някой ще каже този съвсем го е засърбяла мисълта я да спирам дотук че и бездругосеизморихотписанеотмисленеотглупоститенапреходакъмвеличиетона новотописане
Сега знам, че баба ми я обичах и заради бадевата, ама иначе като дете хич не харесвах баклата, иначе баклавата дай ми я и сега баклавата.
Точка

25.02.2014

понеделник, 3 февруари 2014 г.

Моята заръка - разказ

Преди месец със сина ми се качихме на Камен дел, столицата беше в краката ни. Много приятен ден, изкарахме си много хубаво.
И на връщане по пътя той ме попита:
- Дядо Пламен, ако беше жив, дали щеше да може да се покатери с нас по тези скали.
Въпросът му приятно ме изненада.
- Я да видим - отговорих му аз – Дядо ти сега щеше да е на осемдесет и шест години. Малко много ми се виждат за тези камънаци. Не, че няма някои издръжливи старчоци, които са като диви кози по планините, но все пак…
И му разказах за Вечния Колев. Така с брат ми наричахме един от най-колоритните хора, които съм познавал. Беше ерген, живееше на „ Крум Попов”, на петия етаж. Ние бяхме на партера. Журналист, спортист за здраве из Борисовата градина, голям планинар. Много възпитан и учтив човек. Преди десетина години ми сподели едно свое премеждие, как се бил загубил в планината, коя точно не разбрах, и прекарал цяла нощ на открито. Беше непоколебим, че ще внимава занапред повече. Тогава трябваше по мои сметки да е някъде към деветдесетте…
Преди три-четири години разбрах, че бил починал. И как нелепо станало това. Ние вече бяхме продали апартамента, аз си купих малък двустаен от западната страна на Южния парк. Брат ми, след много търсене и съмнения, в чужбина живее от двадесет и пет години и някои неща не са му особено ясни, си взе един голям мансарден, от източната му страна, под Правителствена болница. Все пак за толкова години какъв път измина братока, от мръсотията и шума срещу хотел „ Хемус”, почти до звездите в южната част на София, в полите на Витоша… Но да си дойдем на думата. Та на тавана на „ Крум Попов” станал пожар. Той този таван си беше пълен с боклуци и натурии, ако минавате около грамадното грозно кръстовище до МОЛ-а , където завива трамвая шестицата и рейс 102 бълва отровните си газове по булевард „ Арсеналски”, може да спрете и вдигнете глава. Ще видите една тъпа реклама, която стърчи над нашия така скъп на спомени блок, по точно стъпила на керемидите му. Ако си спомняте имаше някакъв медикамент, за вдигане на самолета… Той отиде ли коньо в реката, само хапчета ще му помогнат, как не… Но да се върна на тавана, че пак се отклоних нещо. Димът плъзнал надолу, влязъл в апартаментите на последния етаж, и Вечния Колев предал Богу дух. Жалко, малко не навреме му се случило най-лошото.
И така днес си спомних този хубав ден, в който със сина ми се поразходихме до Витошките скали. И си казах, ще му дам моята си бащина заръка, все пак вече е време. Не съм така млад, както по времето, когато го учих да плува, да кара колело, и по-късно да върти волана на самарата, която той доста несръчно управляваше. След време обаче ме вози от Ню Йорк до Вашингтон, от Брюксел до Амстердам и до Париж. Годините се въртят като шантави!
Та Пламене, сине, имам две желания. Ако стигна седемдесет, да се качим с теб до връх Вихрен. За тогава ще си купя нова наколенка, тази която сега слагам няма да издържи до тогава.
Но имам още едно, по-амбициозно.
Ако стигна осемдесет, да се качим на връх Мусала, и то да сме вече трима. Аз, един старчок, ти - един мъж малко над петдесетте, и един младеж, той ще бъде тогава на двадесет и две. Никола, моят внук, твоят син. По пътя ще почиваме, но ще бъдем устремени само нагоре, покрай Леденото езеро, покрай камънаците и под облаците, които ще са свидетели на моето щастливо изкачване.
Защото то няма какво да е, освен да е такова. Вечния Колев с какво ще е по-добър от мен…
Защо не, това ще е само след осемнадесет години.


03.02.2014 Любомир Николов