вторник, 16 февруари 2010 г.

Още за клошарите

Няма безплатен обяд, това в днешно време си е самата истина.
Тези дни отново си мисля, напротив, има! Ако си клошар, спиш в кашони и събираш фасове по улицата и ги омотаваш в късове от стари вестници, ако си щастлив да те къпе само пролетния дъжд, ако дрехите ти не се влияят от модата и климата, а зъболекарят ти отдавна ти е бил дузпата, защото нямаш зъби, ако сънят ти е споделен зимата от уличните кучета, които те топлят, без да ти начисляват ДДС към сметките за парно и топла вода, за които отдавна си забравил, че съществуват, ако градския транспорт ти е отеснял, защото всички ще напуснат, когато се качиш, макар за да се повозиш само до следващата спирка, то сигурен съм:
Не само обядът, но и закуската и вечерята ще са ти безплатни!

В квартала се подвизават двама, млад мъж и възрастна жена, навярно му е майка. Мъкнат по дузина торби в ръцете си, облеклото им е едно и също, зиме и лете. Не говорят, понякога сядат покрай кофите и гризат по нещо.
Съвсем безплатно.

Но по-добре ще бъде, ако не допускаш да те сполети това щастие, за което малко хора ще ти завидят. Не за безплатното ти ястие, а за безпътното и безметежно съществуване, което обаче много скоро ще те накара да забравиш, че си човек!
Защото ще се превърнеш на подвижен кашон, който гледа само да е на сухо, по-малко студено и не толкова светло и ярко, за да можеш да заспи след всичкото щастие, което неочаквано го е сполетяло! Защото, сигурен съм, че пази Боже, никой не е застрахован от толкова много щастие, по-добре е да сме малко нещастни и да си плащаме за това!

четвъртък, 11 февруари 2010 г.

Рожден ден- разказ

В плика сложих една мартеница. Хубава е, сякаш си ти. Преди три години ми подари червенобяла лентичка, на първи март.
- Може и на глезена - беше казала, реакциите ми никакви ги нямаше, усмивката ти ме беше пронизала.
Сложих и химикалка, и бележник.
Обичаш да пишеш стихове, които аз обичам да чета.
Една въздишка незабелязано се мушна вътре. Разбира се, и една въздушна целувка.
Цвете не поставих, твоите писма са букет за мен. Не увяхват.
Моите са повече, малко драскат, но това е от бодлите ми. Те разраняват повече мен, отколкото теб.
Какво да се прави, няма друг начин.
Залепих го. После надписах. Имам седмица, за да го изпратя.

За друго нямам разрешение от времето.

10.02.2010

петък, 5 февруари 2010 г.

Ренета- Част втора -продължение

Есента се протягаше лениво и без да бърза се готвеше да отстъпи мястото си на зимата. Понякога в заговор със слънцето се мъчеше да забави студа и вятъра, които бяха все по-нетърпеливи да покажат силата си. В една такава притихнала вечер Любослав отиде в залата на Софийския университет, щеше да свири нова група, все още често се виждаше с бившите си съученици. Защото беше предпочел Геоложкия институт пред Математическия, като че ли под влиянието на новите си приятели, при които беше гостувал преди месец. На подиума с накуцване се появи младеж с кръгло лице и рошава голяма коса, нисък на ръст. Пя страхотно, и само на английски. Години след това стана известен, когато караше колелото си по софийските улици хората дори не го разпознаваха, свикнали с кривата му походка.
И както си стояха със Светлозар настрани, до тях се приближи с дяволита усмивка онова шашаво момиче от пролетта, изгледа го и възкликна:
- Ама това Любо ли е, че той станал много готин.
И го покани на танц.
Двамата се въртяха на претъпкания дансинг, косата на Ренета докосваше гърдите му, малкото й тяло в късата пола се притискаше до неговото, и той изведнъж разбра, че още оттогава я е харесвал.
Купонът завърши, Вержиния беше също дошла, и всички се забързаха по стръмната улица надолу към квартирата на Светозар. От „Тенекиите” купиха бутилка „Зубровка”, в шишето имаше незнайно защо тънка сламка. Ренета беше взела от служебния си кабинет малък касетофон ” Филипс”. Цяла касета с песни на Адамо. Токът изгасна, запалиха свещи, бяха дошли още дузина студенти, пръснали се бяха в двете стаи, хазяите бяха заминали за почивните дни в подбалканската си къща на спокойствие. Мелодиите следваха една след друга, отново танцуваха, после седнаха на изтърбушеният диван в ъгъла на стаята.
И както пушеха „Стюардеса” и пиеха направо от бутилката, дъха на момичето опари Любослав, очите й се бяха усмирили, той я целуна. После още веднъж.
- Е, кажи ми комплимента, кажи ми го- го запита Ренета, бялата й блуза , италианските ботуши до коляното, късата пола, малкото червено плетено елече, това на мен ли се случва, се питаше той.
- За какво говориш?
- Че не мога да се целувам, защо ми го спестяваш, вече на двадесет съм, има много да се уча.
Любослав се засмя.
- Не беше толкова зле, защо се измъчваш с тези глупости
- Много бързо ме свали, не си губиш времето- Ренета отново запали цигара.
- Ами то стана неочаквано, и заслугата не е само моя- й отговори Любослав.

В тъмната вечер двамата прегърнати крачеха по пустите улици, мантото й от мачкан лак не можеше да я стопли, Любослав непривично ситно крачеше до нея, уличните фенери осветяваха сенките им, стъпките отекваха в тишината, започваше се новият ден. Но след като нощта щеше да се умори да им предлага дискретността си за топлите им целувки.
- Мисля, че много бързо напредваш-двамата се засмяха, едно такси премина покрай тях, но те не бързаха за никъде.
Беше почти сутринта, когато Любослав се прибра вкъщи. Легна си усмихнат, на устните му се беше настанил вкус на зрели смокини. Отново, както преди четири години.

сряда, 3 февруари 2010 г.

Букет и сладко от горски ягоди - разказ

Виждах ги всяка сутрин в хотела, закусваха мълчаливо. Баща и дъщеря. Мъж на средна възраст, прошарени коси, среден на ръст, наблюдаваше я с нежност. Момичето беше около тринадесетгодишно, красиво, със спортна походка. Винаги си поръчваха от менюто палачинки с горски ягоди. Скиорският сезон беше в разгара си, после тръгваха да обикалят пистите наоколо и късно следобяд се качваха в стаята си, оставаха им още няколко дни, в които щяха да са заедно. Защото той живееше отделно от семейството си, вече половин година. Разбрах го случайно, една сутрин бях седнал на съседната маса и дочух какво си приказват. Както никога досега бяха разговорливи.
- Мама ми разказа една случка, била е на моите години. История с букетчета от диви ягоди. Може би и ти я знаеш.
- Да видим, разказвай- облегна се назад бащата. Току що бяха привършили с палачинките.
- Мама се влюбила за пръв път на един спортен лагер, високо в планината. Имало е много момчета и момичета. По цял ден били по тренировки, но вечер задължително се събирали около лагерния огън. И едно момче, казвало се като теб, тате, я избирало винаги от многото нейни приятелки, нали я знаеш онази игра на тунел. Ръка за ръка, гледали са се някак особено, някакъв ток протичал по телата им. Или са се търсели за танците, когато китара или акордеон разнасяли мелодиите си по голямата поляна, обградена с борови дървета. Но нищо повече, все пак онова време било друго, така ми разказваше мама. Един ден били около едно малко езеро, и топката, с която си играли попаднала навътре в него. И мама нагазила в студената вода, без да се замисли. Нали за тази топка отговаряло нейното момче. Как да го остави в беда. И после се разболяла, няколко дни лежала с температура в лагера. А той всяка вечер, преди лагерния огън бил при нея, с букетче от горски ягоди. Приятелките много й се сърдели, защото тя винаги изяждала сама ягодките. Не искала да дели чувствата си и този си подарък с никого. Така минал целият лагер, и оттогава мама много обича горски ягоди. И аз ги обичам. После никога повече не го видяла, този Любчо. А пък аз все си мисля, че това си бил ти, тате.
Видях как бащата се усмихна, после хвана дъщеря си за ръка.
- Чудното е, че и аз имам една такава история. И сега, като си помисля, какво съвпадение, онова момиче, за което ще ти разкажа, се казва като майка ти, Пролет. Едно лято отидох при братовчедките ми, бях на твоите години. А те засаждаха борчета високо в планината. Цялото им училище беше там. Ставаха сутрин много рано, преди изгрев слънце. Росата мокреше краката, мъглата обаче бързо се вдигаше и по обяд вече не можеше да се работи от жега. И всяка вечер имаха забава в столовата или около големия лагерен огън навън, край високо вдигнатото знаме на училището им. Аз бях с тях само една вечер, и танцувах с това момиче, за което ти казах. Много го бях харесал. А на другия ден набрах много ягоди, сечищата бяха почервенели от плод. После вкъщи варих сладко, за първи път в живота си. Стана ароматно, отлично се справих. И есента мойте братовчедки ми дойдоха на гости. С тях беше и Пролет. Черпих ги от моето сладко, бях много горд с това. Исках да й кажа, че я харесвам, че искам отново да бъда там, с нея в планината, под звездите и край светлината на вечерния огън. Но бяхме едва на твоите години. Не я видях повече. Но оттогава и аз много обичам горски ягоди.
Двамата, баща и дъщеря, се бяха умълчали. Може би си представяха , че зимата вече е свършила. Дошло е горещото лято. И те са там горе, при поляната с дивите ягоди.
Но не само двамата. А той, тя и Пролет, една жена на средна възраст, с едва видимо прошарени коси, която както тях обича много червените, дребни и дъхави горски ягоди.
Защото това са техните истории, на мама и татко, букет или сладко, какво значение има това. А може и да са ги преживели заедно, забравили са някои подробности, все пак доста време е минало оттогава. Но дъщеря им ще ги накара да си ги припомнят, защото тя най-много от тях обича неповторимия вкус на дивите ягоди.
03.02.2010 Любомир Николов