четвъртък, 25 септември 2014 г.

Есенен разказ



                       Вчера ми се случи нещо невероятно. Мислех си за нея, защо ли, и аз не знам. Може би цяла година не беше се отбивала в параклиса. Тогава бяхме си поговорили малко, вече бях написал нейния разказ….
                        Излязох навън около книжарницата и я видях. Толкова е млада. Говореше по телефона си, мина покрай мен, без да вдигне глава. Влезе да запали свещица, а аз побързах да се прибера при иконите и сувенирите, за да не я безпокоя.
                         А ми се искаше да й подам книгата си и да й кажа, я виж страница сто двадесет и девета, дали ще ти хареса разказа.
                        Но после се погледнах в огледалото и всичките ми съмнения се изпариха на часа.
                        Все пак какво ни свързва, само един разказ. А тя дори и не знае за това…


25.09.2014.                                                               Любомир Николов
                      

понеделник, 28 юли 2014 г.

Старото бунгало, това на морския бряг



                                  




                                   -  Старото бунгало, това на морския бряг –

              Как беше оцеляло всред новите малки цветни хотели, които изникваха през  последните години в къмпинга, никой не можеше да каже. Напуканите му дървени страни, счупените прозорци, разбитата врата и обраслите с храсталак и диви шипки циментова изкорубена площадка около нея, това виждаха цяло лято тези, които идваха тук заради вълните, слънцето и жълтия пясък. Имаше такива, които не можеха да си представят, че биха почивали на друго място край морето. Та този къмпинг таеше в спомените си едни други времена. Когато навсякъде се чуваше разноезична реч. Около ресторанта в центъра му, пред двата магазина с всекидневното снабдяване или по асфалтовите тесни алеи, встрани около които смокините хвърляха тежката си омайна миризма, край жежкия залез и червените изгреви в утринния хлад.
               Бунгалото беше винаги гостоприемно. За младите момчета, които късно през нощта имаха късмет да приютят бронзови момичета в тясната и скърцаща от боричкането им стая. За дядовци и баби, които по цял ден тичаха след малките си внучета, омазани по бузите със сладолед или смокинов сок, а вечер ревейки, че трябва да се разделят с дансинга и оркестъра, когато игрите ставаха най-сладки. Или за потайните двойки, които бяха загърбили семейното си щастие, защото нещо напоследък нещата с партньорите им не вървят като преди, все пак веднъж се живее, нали...
                Бунгалото не връщаше никой. И беше толкова дискретно, колко тайни пазеше между старите си шкафове, зад огледалото със счупения ъгъл или покрай душа в банята, който рядко се радваше на силна струя топла вода, но кой е дошъл пък на море, за да обръща внимание на тези подробности.
               Тук всички идваха, за да се срещнат с нещо, което самите те понякога не знаеха, какво ще е то. Но което винаги беше така различно, така вълнуващо и така силно запомнящо се. И затова бунгалото беше сигурно, че никога няма да бъде забравено.
               
                 Но последните години нещата много се промениха. С бодлива тел го отделиха от неговите съседски бунгала, една есен някакви хора с тежки машини надойдоха, започнаха по цял ден да ровят, бръмчат, стържат, викат и до лятото на мястото на бунгалата встрани израснаха два малки хотела, а между тях вече се синееше басейн със сладка вода.
               Бунгалото стана много неспокойно. Изминаха се две години, откакто никакви курортисти не се отбиваха при него. Гордата му осанка се прегърби, боята отвън започна да се лющи, вратата му зейна, само лястовици прехвръкваха покрай сведеното му чело, то дори загуби съня си, защото идваше неминуемото…

                Тази пролет обаче се случи друго. Дойдоха двама млади мъже, закачиха някакви дебели въжета около него, завързаха ги към една голяма платформа и докато се усети, се озова отгоре на нея. После за последен път видя в далечината жълтия пясък, сините вълни, високите тополи, усети как мириса на смокините се отдалечава от него и когато се отърси от преживения шок разбра, че пътува по голяма магистрала. Навътре край широките лозя, край жълтите смеещи се лица на слънчогледите и стройните стъбла на брадатите царевични кочани. Какво ли ще стане с мен, помисли си старото бунгало и затвори насълзените си очи.
                И сега, в разгара на лятото, то си даде сметка, че е извадило голям късмет. Стои си на нова циментова площадка, край него малка река извива пътя си надолу към равнината, а камъни и високи върхове белеят снагата си пред него. Има цветни стъкла на прозорците си, жълта и синя боя около новата си врата, подът е постлан с бежова теракота, а в банята душът чака да се стопли водата отвън, в големия резервоар под лъчите на слънцето.
И понякога в края на седмицата при него се отбиват различни хора, едни млади, други не толкова. Но са внимателни всичките. И деца се случва да има с тях, децата са си деца, кой не ги обича.
                Само едно му липсва. Шумът на морето и онзи червен диск на изгряващото слънце, който бързо преминава в лимоново жълто.
                Но пък тези дни дочу как едно малко момиченце разказва на татко си за своите сънища. И му стана толкова приятно, че усети в себе си нови сили.
                - Тате, като идваме тук, знам, че сме на планина, но кажи ми, защо винаги сънувам морето… Дори ми се струва, че чувам шума на вълните и виковете на чайките.
                 Старото бунгало знае защо. И ако можеше, щеше да му разкаже такива истории… Но не е нужно, момиченцето скоро ще порасне и само ще си ги създаде, пъстри, цветни, вълнуващи. Със сигурност морските ще са най-незабравими.

               28.07.2014                                              Любомир Николов

сряда, 2 юли 2014 г.

Спомен за американското лято


Преди точно двадесет години отидох за пръв път на Каваците. Бях в разгара на бизнеса. Моят приятел и партньор Хари ми каза, открил съм страхотно местенце. Беше началото на юли, на една голяма търновска банка стоварих половин камион хартия и спечелих около двадесет и осем хиляди лева. Какви бяха парите тогава съм забравил, но те ми бяха достатъчни, за да заведа жена и син за петнадесет дни в хотел „ Смокините”. Това беше невероятно място. Целият вътрешен двор беше засаден със здравец, отвън имаше алеи с големи червени цветя и обширен паркинг. Стаите бяха или към морето, или към просторен хълм, целия обрасъл в лозови насаждения.
         По онова време Хари беше внесъл една бира в кутийки, „ Кайзер”, която си беше доста скъпа. Той водеше приятели и партньори по заведенията в София, където я беше оставил на консигнация. Така всички ние помагахме на бизнеса му, като пиехме бира на корем. Все пак беше лято…
         Футболните мачове ги гледахме обикновено в неговата стая, до късно вечерта. Викахме като луди за нашите национали, вече бяхме повярвали, че са най-добрите! На сутринта целият хотел се огласяше от дрънченето на чували, пълни с празни кутийки по мраморните коридори, лелките се бяха видели в чудо с нашата ненаситност.
         Това беше последният път, когато шестнадесетгодишният ни син дойде с нас на море. После тръгна сам, после три лета подред заминаваше за по пет месеца във  Вашингтон, където работеше като спасител на басейн. После отиде в Ню Йорк за пет години, и след това вече още толкова живее и работи в Брюксел.
          А аз си останах тук, при нашата си бъркотия, при нашето си море, при моите Каваци.
         След два дни отново ще отида. Е, само за четири дни, бизнесът отдавна е зад гърба ми, хотел „ Смокините” е една развалина, нали знаете, хубава работа, но българска…
         Не знам дали ще се повтори американското лято.
         Но знам, колкото и да са се променили Каваците, това си е моето място.
         Не си го давам за нищо на света. Там е и моята смокиня, там е и споменът за онези наивни стари бунгала, тип „ куча колиба”, там си е моята младост!
         Но понякога, когато плувам навътре в морето, си мисля, че тя все още не си е отишла, както пееше поетът, не съвсем, не съвсем…


02.07.2014                                                   Любомир Николов
        

вторник, 3 юни 2014 г.

Къде са патиците

Снощи в едно телевизионно предаване имаше интервю с нашите ВЕЛИКИ спортистки Сани Жекова и Албена Стависка. Нали ги знаете онези тъпи въпроси, на които отговорите са много остри. И по средата на интервюто сценаристите малко се заиграха с тези мили девойки. " Къде отиват патиците, когато езерото замръзне ", такъв беше въпросът. Ако аз бях на тяхно място, щях да отговоря, ами и главният герой Холдън от "Спасителят в ръжта" на Селинджър това се питаше през цялото време, когато се прибираше у дома си в Ню Йорк, след като беше се провикнал рано сутринта в общежитието, откъдето после избяга : " Всички сте тъпаци".
Преди няколко дни определиха пролетната награда за българска художествена проза " Хеликон". И по никоя телевизия не споменаха, макар и за минутка авторът, който ще има тази радост...Ами от "звезди" на екрана може ли да се дореди горкият писател...
И накрая за още едно танцувално предаване, по същата телевизия. Нашият председател на Съюза на артистите снощи каза, че като гледа Албена Стависка се чувства горд, че е българин. Аз пък чувствам точно обратното. Защото нека си играе по света, но у нас, докато името й се свързва с онзи руснак, който погуби в една кампания, на която беше рекламно лице, двама млади човешки живота, не мога да я уважавам.
Но кой ме пита за всичко това мене. И кой съм аз, за да го прави. Един паток, и нищо повече. Който дори не знае, когато замръзне езерото, къде да отлети, докато дойде пролетта... И може би затова си стои в трета глуха...

четвъртък, 20 март 2014 г.

Пясъчните лилии на лунния плаж

/на моята звездичка, с латинското име/

Латинското име на вида има старогръцки произход и означава морски борец, но хората са му дали далеч по-красиви имена, морски нарцис, кралицата на цветята или лилията на свети Никола.

Ако ме попитате кое е любимото ми време от годината, без колебание ще отговоря, разбира се това е царството на червените макове и светлите дружелюбни маргаритки край шосето, когато далеч горе все още се снежее белия гръб на Балкана. А после, ранното море в края на юни, защото всичко е светло, чисто и завладяващо с младостта си.
Така преди две години отидох на нашия плаж, където с жена ми сме били толкова пъти…Този път сам. Тя беше заминала на гости в чужбина, където от доста време живее една приятелка, която ни запозна преди близо сто години… Понякога малко ѝ се сърдя за това. Е, все пак не се случва толкова често…
В късния следобяд се настаних в онзи двуетажен хотел, където стаите са със задължителните тераси към морето. Под тях започват дюните, малко настрани е ограден резервата с пясъчните лилии. Преди години, когато влизах навътре да плувам, виждах жена ми как си пие кафето, решава кръстословици или гледа полета на гларусите. И когато вече се превръщаше в една малка жълта точица, знаех, че е време да се връщам на брега.
До залеза на слънцето успях да разбера кои са ми съседите. Една възрастна дама, която тихо наблюдаваше излезлите и шумящи вълни, кимнахме си и си пожелахме приятна вечер. От другата страна момче и момиче, вече почернели от слънцето, пиеха бира и често се прегръщаха. После взех една хавлия през рамо и отидох да плувам. Водата беше хладка, но пък нямаше медузи и водорасли. След половин час излязох на пясъка, затичах се към най-близкото капанче, хапнах и се прибрах в хотела. Беше тихо, вълните бързо ме приспаха с монотонния си звук, дори не съм разбрал кога са се прибрали младите съседи от дясно.
Сутринта слънцето приличаше на оранжев портокал, показал се над хоризонта. Морето беше спокойно, тръгнах по брега към скалите и видях на пясъка едно голямо сърце от мидички, пронизано от стрела. Това са младите, обърнах се с изненада, че така са подранили, но не ги видях. Брегът беше пуст. Само една хавлия се простираше някъде в края на плажа, водата ме обгърна и настръхналата ми кожа ме накара да замахвам енергично, за да се стопля.
Зелените скали скоро бяха пред очите ми, обърнах се обратно по гръб и тогава я видях. Плуваше на стотина метра пред мен, бавно и спокойно, на главата си имаше плувна шапка. Бледото ѝ лице почти не се потапяше във водата. Приближих я и с изненада я разпознах, това беше моята съседка, възрастната дама.
- Да закусим заедно – подадох ѝ ръка, за да преминем през плиткото, където мидите остро се забиваха в стъпалата ни, слънцето вече беше станало лимонено жълто.

Дните минаваха бързо, макар, че вечер си нямах компания. Излизах на шосето и тръгвах сам нагоре, където преди години имаше само лозя и шипкови храсти. И смокинови дръвчета, много смокини…На върха вече я нямаше онази вълнуваща гледка към големия плаж в началото на градчето, когато залязващото слънце огряваше червените керемиди на двуетажните къщи и малките дворове. Нямаше ги онези широки и черно-бели вълни, които хвърляха хлад към пътеката от базалтови плочи, прорасли с трева и бурени. Която водеше към Новия град, където в началото му имаше едно стрелбище и една ръждясала водна пързалка, която винаги беше огласена от детска глъч. Сега всичко беше бетон, равни скучни морави около него, малки сини и грозни басейни със сладка вода, а морето изобщо не се виждаше. Само небето си беше същото, чайките и гларусите обаче бяха по-неспокойни и граченето им беше дори леко зловещо.
А може би така ми се струваше, защото тогава бях млад, а младостта сме склонни винаги да я идеализираме…

Сутрин преди закуска с възрастната дама имахме ритуал. Тя правеше сърцето си от мидички, аз плувах до скалите, после се срещахме малко след първите шамандури, тя не влизаше по-навътре. Беше ми разказала, че от няколко години се е научила да плува. Отново ме беше изненадала. Мъжът ѝ обичал да влиза навътре в морето, тя нямала никакъв интерес, достатъчно ѝ било да го чака на брега. Това било любимото им място, но преди няколко години той се бил качил горе, така тихо ми беше споделила своята болка. И тогава тя решила да разбере, какво го е карало толкова силно да се стреми към хоризонта. И всяко лято, по един месец е тук, край пясъчните лилии. Където двамата са били безброй пъти…

Беше последния ми ден, само седмица си бях определил за моя плаж, трябваше да се прибирам вкъщи. Тогава моята съседка пожела да плуваме за последно, на лунна светлина. Не била го правила преди, а сега вече си има приятел и не я е страх…
Денят беше бурен, имаше вятър, късно следобяд седяхме на плажа, без да говорим, пясъкът ни влизаше в очите, но ние чакахме луната. И когато тя дойде, звездите заблестяха ярко, изведнъж всичко утихна. Вече потопени във водата чувахме само шума от вълните, които правехме с ръцете и краката си. Лунната пътека беше като килим пред нас. Възрастната дама дори не беше се изморила, когато я поканих да се връщаме обратно. И изведнъж пред мен видях как спокойно се носи една пясъчна лилия, с дълго стебло и белоснежни цветове. Бурята я беше отнесла във водата. Хванах я и я издигнах високо нагоре, само с другата ръка доплувах до брега.
- Искам да ти подаря това цвете – обърнах се към моята приятелка.
Тя се беше увила с хавлията си, тялото ѝ бавно се обърна, в очите ѝ видях едновременно искри и едва напиращи сълзи.
- Много пъти съм молила мъжа ми да ми откъсне един цвят, но той не го направи. Защитено било това растение, така казваше, беше толкова изпълнителен…
После ме целуна по мократа буза и промълви:
- Той много ми липсва…

На другия ден исках да се сбогуваме, но възрастната дама както никога беше заминала за градчето. На рецепцията ми предадоха, че щяла да бъде тук и другото лято, по същото време. С радост сме щели да плуваме отново заедно, ако дойда тогава и аз на нашия плаж. И когато вече бях се отдалечил с колата, и когато сивотата на ежедневието бързо ме беше сграбчила в безмилостната си прегръдка, си помислих, та аз дори не бях я попитал за името…

Годината бързо премина, отново дойде ранното лято. Имахме късмет и здраве и тази година, един късен следобед в края на юни с жена ми отново пристигнахме на нашия плаж. Настанихме се в друг, по-нов и хубав хотел, на стотина метра от резервата с пясъчните лилии. Вечерта хапнахме отново в най-близкото капанче, и тогава аз се запътих към лунната пътека.
- Не се бави, не съм дошла тук да се тревожа - ми каза жена ми.
Аз понечих да я целуна, метнах на рамото си хавлията и след минути бях на рецепцията на стария, двуетажен хотел. Пред него вече се беше настанило едно грубо заведение, музиката силно вибрираше във въздуха, пясъчните лилии, току-що разцъфнали, трепереха от страх и чакаха полунощ, за да си починат.
- Търся една възрастна дама, дали е вече тук, при вас- попитах младото момиче, което играеше някаква игра на компютъра си, кръстосало красивите си крака във фоайето. Все пак дежурството ѝ сега започваше. Не си го спомнях от миналата година, беше ново, навярно.
- Ако сте били тук миналото лято, има нещо за Вас- ми отговори тя и ми подаде един бял продълговат плик. На него пишеше само три думи- „За моя приятел”. Отворих го, вътре имаше хербаризирана пясъчна лилия.
Учудването ми беше на лицето, но за кратко. Само успях да попитам момичето, „а тя как се казваше”.
Изобщо не се изненадах от отговора.
- Лилия…
Била се настанила преди седмица. Два дни не се случило нищо особено. На третата вечер оставила това писмо, и отишла да се разхожда към плажа. После дошла смяната, никой не разбрал за отсъствието ѝ. А на сутринта спасителите открили тялото ѝ край зеленикавите скали. Навярно нещастен случай.
Да, само това писмо, мислех си, докато прекосявах плажната линия към морето. Хвърлих плика в близкото кошче, плувах с едната ръка, и когато бях навлязъл достатъчно навътре, нежно оставих водата да го носи към безкрая…

На другата сутрин, преди закуска отидох на брега. Тъкмо бях привършил със сърцето от мидички и стрелата в него и усетих как жена ми ме погалва по бялата брада.
- Ах ти, харесал си някоя млада, и искаш да я впечатлиш, кога успя.
- Не си ли личи за кого е - отговорих ѝ аз.
И тогава тя ме изненада с въпрос, който никога не беше ми задавала.
- Не си ли искал и аз да мога да плувам, да не си самотен в морето.
Засмях се, и я попитах, както едно време.
- Обѝч?
Очите ѝ светнаха, как се сети да продължи, чудя се и сега.
- Да!
- Колко?
- Много!
- Колко много? -упорствах с въпросите си аз.
- От земята до луната!
Прегърнах я и най- сериозно ѝ казах.
- Много добре сме си така. Не ти трябва тепърва да се учиш да плуваш. На мен ми е достатъчно да знам, че ме чакаш на брега. Така не изпитвам никаква самота!

Лятото отново си отмина и в края му за нашия плаж се яви в интернет една информация, която е време да проверя дали е вярна. Защото сега е пролет, скоро отново идва лято. Колкото и да се е променил, аз обичам нашия си плаж, а той е и лунният плаж на възрастната дама. Където, на границата на миналогодишното лято и есента, около зелените скали, когато имало лунна пътека, се появявали няколко малки венци от пясъчни лилии. И което било най-странно, това не ставало за сметка на тези, заградените от резервата, които кой знае как все още са си на мястото. Въпреки всичко, което се е променило през последните не малко години, откакто ходя там всяко лято.
Скоро отново ще отида, и тогава ще ви кажа дали на интернета може да му се вярва.
Въпреки, че за мен това няма никакво значение…



19.03.2014 Любомир Николов


понеделник, 24 февруари 2014 г.

мислеписане

много обичам да мисля мисля непрекъснато сутрин обяд вечер че и на сън мисля май и си викам щом мисля, що да не взема и да пиша иначе тези мисли ще отидат някъде бадева както казваше баба ми тя обичаше да казва бадева аз пък обичах баба си ама отдавна не съм мислил как ли се е чувствала тя с толкова много бадева в мислите си
Та скоро ходих на едно представяне там все умни хора бяха че и разбираха от мислене от литература от теология от Иисус от всичко разбираха аз как попаднах там мисля си случайно и после гледам, тя теодора и тя обичала много да мисли и да пише заедно аз никога няма да стана като теодора не че не я уважавам ама как мисли ми е малко трудно да я бадева ох обърках се в мислите си ама вие ме разбрахте си мисля
Това с писането като мисли пести много неща пести мислене дори защото кой толкова ще се напъва да следи мислите ти я виж какъв модерен писач е бил ще кажат хората а че ти нищо не си казал кой ще мисли за това то бадева и отиват препинателни знаци че и главни букви тоже то те не са ли такива знаци отдавна бях в отделенията си мисля
и сега какво ще стане ако всички започнем да мислим пишейки или да пишем мислейки ама то не е ли едно и също май мисля че не е абе какво значение има всичко това толкова хора правят едно на другия ден същото но в обратен ред и пак са начело на мислите на всички ни, че и на псувните ни, ама защо ли защото аман от такива мислители дето само ги интересува да не ги хване бадевата
Ох, някой ще каже този съвсем го е засърбяла мисълта я да спирам дотук че и бездругосеизморихотписанеотмисленеотглупоститенапреходакъмвеличиетона новотописане
Сега знам, че баба ми я обичах и заради бадевата, ама иначе като дете хич не харесвах баклата, иначе баклавата дай ми я и сега баклавата.
Точка

25.02.2014

понеделник, 3 февруари 2014 г.

Моята заръка - разказ

Преди месец със сина ми се качихме на Камен дел, столицата беше в краката ни. Много приятен ден, изкарахме си много хубаво.
И на връщане по пътя той ме попита:
- Дядо Пламен, ако беше жив, дали щеше да може да се покатери с нас по тези скали.
Въпросът му приятно ме изненада.
- Я да видим - отговорих му аз – Дядо ти сега щеше да е на осемдесет и шест години. Малко много ми се виждат за тези камънаци. Не, че няма някои издръжливи старчоци, които са като диви кози по планините, но все пак…
И му разказах за Вечния Колев. Така с брат ми наричахме един от най-колоритните хора, които съм познавал. Беше ерген, живееше на „ Крум Попов”, на петия етаж. Ние бяхме на партера. Журналист, спортист за здраве из Борисовата градина, голям планинар. Много възпитан и учтив човек. Преди десетина години ми сподели едно свое премеждие, как се бил загубил в планината, коя точно не разбрах, и прекарал цяла нощ на открито. Беше непоколебим, че ще внимава занапред повече. Тогава трябваше по мои сметки да е някъде към деветдесетте…
Преди три-четири години разбрах, че бил починал. И как нелепо станало това. Ние вече бяхме продали апартамента, аз си купих малък двустаен от западната страна на Южния парк. Брат ми, след много търсене и съмнения, в чужбина живее от двадесет и пет години и някои неща не са му особено ясни, си взе един голям мансарден, от източната му страна, под Правителствена болница. Все пак за толкова години какъв път измина братока, от мръсотията и шума срещу хотел „ Хемус”, почти до звездите в южната част на София, в полите на Витоша… Но да си дойдем на думата. Та на тавана на „ Крум Попов” станал пожар. Той този таван си беше пълен с боклуци и натурии, ако минавате около грамадното грозно кръстовище до МОЛ-а , където завива трамвая шестицата и рейс 102 бълва отровните си газове по булевард „ Арсеналски”, може да спрете и вдигнете глава. Ще видите една тъпа реклама, която стърчи над нашия така скъп на спомени блок, по точно стъпила на керемидите му. Ако си спомняте имаше някакъв медикамент, за вдигане на самолета… Той отиде ли коньо в реката, само хапчета ще му помогнат, как не… Но да се върна на тавана, че пак се отклоних нещо. Димът плъзнал надолу, влязъл в апартаментите на последния етаж, и Вечния Колев предал Богу дух. Жалко, малко не навреме му се случило най-лошото.
И така днес си спомних този хубав ден, в който със сина ми се поразходихме до Витошките скали. И си казах, ще му дам моята си бащина заръка, все пак вече е време. Не съм така млад, както по времето, когато го учих да плува, да кара колело, и по-късно да върти волана на самарата, която той доста несръчно управляваше. След време обаче ме вози от Ню Йорк до Вашингтон, от Брюксел до Амстердам и до Париж. Годините се въртят като шантави!
Та Пламене, сине, имам две желания. Ако стигна седемдесет, да се качим с теб до връх Вихрен. За тогава ще си купя нова наколенка, тази която сега слагам няма да издържи до тогава.
Но имам още едно, по-амбициозно.
Ако стигна осемдесет, да се качим на връх Мусала, и то да сме вече трима. Аз, един старчок, ти - един мъж малко над петдесетте, и един младеж, той ще бъде тогава на двадесет и две. Никола, моят внук, твоят син. По пътя ще почиваме, но ще бъдем устремени само нагоре, покрай Леденото езеро, покрай камънаците и под облаците, които ще са свидетели на моето щастливо изкачване.
Защото то няма какво да е, освен да е такова. Вечния Колев с какво ще е по-добър от мен…
Защо не, това ще е само след осемнадесет години.


03.02.2014 Любомир Николов

събота, 18 януари 2014 г.

Все още я обичам - разказ

Та тя е само на двадесет и две години. И ми е четвъртата! Но за любовта, граници няма! Запознахме се в Пловдив. Някой ще си помисли, станало е всред романтиката на Стария град. Не, беше на Пещерското шосе, чакаше да я забележат, толкова красива! Влюбих се отведнъж, чак ми си разтуптя сърцето. И щеше да бъде моя, не можех да повярвам…
Грижих се за нея, както като към малко дете. Последните си пари споделях с красивата й осанка. Жена ми често ме е ревнувала, и то с основание. Само веднъж ме е оставяла, без да ми каже нищо. И аз не я питах много, защо го направи. Важното е, че се върна. Бяхме на път, фръцна се и ме заряза…Минали истории.
Понякога ми иде да я сменя, толкова разходи по нея…Но пък ще ми липсва, кой знае на каква ще се натреса, макар и млади, на сегашните много вяра да нямаш… Виж, аз съм консервативен, и лесно се привързвам, явно. Дори да е по-шикозна, с новата ще ми трябва време, за да свикна. Все пак съм на възраст, не мога да искам от себе си предишния ентусиазъм и сила… Времето лети неусетно!
Сега преди малко я окъпах, погалих я с нежна милувка. И с шампоан я покрих преди това. После тайничко я огледах от всички страни.
Да, красавица е, въпреки че малко се е занемарила, доста хора са се отъркали в нея, без това тя да го иска.
И сам да си кажа, веднъж скоро я сънувах. Беше без вътрешността си, ако ме разбирате какво искам впредвид. Събудих се, бях плувнал в пот…Добре, че беше само един кошмар.
Утре ще се разходим заедно, ще превалим Балкана. И жена ми ще е с нас, вече съвсем са свикнали една с друга, нямат нищо против.
И как иначе, та нали вече дванадесет години ни служи, щях да кажа, докато смъртта ни раздели.
Не, докато намеря отнякъде две хиляди и петстотин евро. Засега такива изгледи не се очертават. Няма да ми е лесно да я изоставя, но такъв е животът.
Нищо не е вечно, но ще я помня само с добро, сигурен съм в това.
Моята италианка, само двадесет и две годишна!
Направо си е млада, младина!


18.01.2014. Любомир Николов