Старата дама от дома под звездите - разказ

           Домът беше в края на малкия град, заобиколен от борови и кестенови дървета. Планината се спускаше плавно до олющените му масивни стени, сутрин въздухът трептеше под новите алуминиеви прозорци, а слънцето се промушваше през клоните чак по обяд. Тогава в стаите се настаняваше новият ден, който за обитателите тук беше еднакъв и равен като усмивките, с които близките им го напускаха след един или два часа свиждане. Усмивки, които скриваха кратките сълзи по лицата им.

           Старата дама дойде в дома една пролет, когато все още кестените не бяха показали белите си цветчета. Веднага се видя, че си е жена с късмет, не само по това, че я придружаваха мъж и жена на средна възраст, децата ѝ навярно. А защото точно тогава беше свободна най-хубавата и светла стая, в която тя за другар щеше да си има една саксия със здравец, цветен телевизор с много програми и двете икони, които стискаше в изнемощелите си тънки ръце. Помоли ги да карат внимателно по обратния път към къщи, скоро да дойдат да я видят и да не се безпокоят за нея, ще бъде добре тук, в това е сигурна.

           Дните се понесоха по своята бърза пътека. Всяка седмица мъжът и жената идваха при старата дама, понякога бяха заедно, понякога бяха сами. Тогава тя веднага ги питаше къде е другият, да не му се е случило нещо лошо. Затова те започнаха да идват по-рядко, но пък винаги двамата. Тя искаше да ѝ разкажат какво ново е станало в квартала, в града, как са внуците и малката правнучка. Искаше да знаят, че тук не е никак самотна и как ѝ идват на гости от другите стаи тези, които са все още на краката си. И как понякога си изпяват по някоя стара, ама много стара песен, която знаят от младите си години. Накрая малко изморена, бързаше да ги отпрати.

         Пролетта не донесе нищо ново на обитателите в дома. Цветовете на акациите, бъза и шипките, с които хълмът наоколо беше огрян, изпращаха силната си миризма навсякъде, но в коридорите миришеше на спирт, на застояло и на отминал вече живот. Само старата дама нощем все по-често чуваше гласа на камбаните от близката църква, който се смесваше с песента на птичките. Или може би така ѝ се струваше. Вестниците и книгите, които ѝ носеха нейните хора вече стояха неразтворени на нощното шкафче, дори лятото не можа да се настани по-осезаемо в стаята ѝ. Единствената промяна беше здравецът, така силно израснал и започнал да си проправя път към екрана на телевизора, но това тя така и не забелязваше…

        И все по-малко се хранеше, все по-малко говореше, все по-малко се интересуваше от света, който ѝ беше толкова скъп преди. Само нощем гледаше дълго звездите навън, искаше да вярва, че някоя от тях ще е новият ѝ дом. Но и това не беше толкова сигурно…

        И една късна есенна вечер в стаята на старата дама влязоха мъжът и жената, управителката на дома им беше се обадила, че вече е време да дойдат извън графика си. С тях беше и малкото момиченце, нямаше кой да го гледа, затова бяха го взели със себе си. То щъкаше на всички страни и съвсем не видя, че стаята е празна. Но когато дрехите, иконите и очилата бяха вече прибрани, изведнъж запита, къде е моята стара баба, която толкова си обичам.

         - Виждаш ли тази звездичка горе, през прозореца- отговори й жената, криейки двете си сълзи.

           Навън небето беше тъмно и синьо, само луната се хилеше в самия му край. И нямаше никакви звезди.

          Имаше само една, малка и незабележима, но пък така топла и красива.

          Каквато беше през целия си дълъг живот достолепната стара дама.

     12.10.2015.                                            Любомир Николов

И аз за котките - разказ

                                                                     На Деян Енев, моят учител в писането.

                       Преди двадесетина години имах един приятел, на моята възраст. Тогава много често пътувах до София, нали бях малко бизнесмен. Та един ден с Радо, така се казваше приятелят, се засякохме в „ голямото село”. Беше с жена си, една хубава булка, и тя като нас инженерка, бяха ходили на доктор. Първо си помислих, че нещо с тях двамата...и предпазливо и тактично го попитах.

                      - Ааа, не за нас, водихме Маца на доктор- и тогава видях, че в скута си жена му беше гушнала една дългокосместа ангорка.

                         После се уговорихме да се връщаме заедно за Търново. Тогава не си спомням поради каква причина бях без колата. Карах една самара, съвсем нова, товарех я като добиче с кашони, нали бях от първите, търгуващи със специализирана хартия. Добри времена бяха.

                         Десет минути, след като на другия ден се настаних в очуканата лада на Радо като пет пари в кесия вече съжалявах, че не съм си хванал рейса. Предната седалка липсваше, вътре беше голяма натурия.  Радо ентусиазирано плямпореше през целия път, а на задната седалка жена му се мусеше непрекъснато, гушнала писаната. Първо минахме през студентските общежития, където по онова време живееше синът им. Радо за десет минути изтараши и пререди цялата кола, натъпквайки я с празни буркани, одеяла, книги и дявол знае какво още. Беше много добър в пренареждането.

                       Някъде около Витиня вече бях разбрал, че котката нямала никакъв шанс, била неизлечимо болна от някаква онкологична болест. Само когато ми разказваха как са я водели из цяла България по доктори, само тогава Цурата, жената на Радо, се оживяваше и ставаше по-приветлива с нас. Но, това беше за кратко.

                       Спускахме се по дългия наклон към Севлиево, когато приятелят ми разпалено обясняваше как заради този простор наоколо никога не си е представял, че може да живее другаде.

                       - Каква зеленина, какви сини баири, каква природа, какъв въздух-почти викаше Радо. И тогава се случи нещо, което ме втрещи. Жена му, тази хубава булка, изведнъж се изправи на задната седалка, обърна се с гръб към мъжа си, цялата посиня като дънковия костюм, който много добре подчертаваше кръглите й форми и започна да съска като разгонена котарана.

                       - Писна ми, направо ще откача, иде ми да се хвърля на пътя!

                        От какво се прояви тази нейна реакция, така и не разбрах. Дали от това, че писаната си отиваше, дали от това, че новата им къща от десетина години стои незавършена, а Радо е започнал нов етаж или пък нещо с проектантската организация, където двамата работеха, не е вече както трябва…

                         До края на пътуването никой не промълви и дума. Но след месец разбрах, че любимата им котка е свършила земния си път. А след още месец Радо ми каза тихо, че с жена му са се разделили. Малко ми беше странно всичко това, но не  зададох никакви въпроси.

                         Само си помислих, че ако котките живееха поне колкото бухалите, те двамата все още щяха да са заедно. Макар, че не знам някой да отглежда за домашно животно тази малко зловеща птица.

     

                           Преди две-три години случайно се видях с Радо. Стори ми се побелял, малко попрегърбен, но все още предишното плямпало. Най-после бил завършил къщата, но не живеел в нея. Отстъпил я на сина си. Моткал се някъде по обектите на страната и само понякога се връщал вкъщи, при новата си жена. Пък тя била предишното му гадже, още преди Цурата. Старата любов ръжда…нали така се казва.

                           Изкушавах се да го попитам, имат ли си котка. Но според мен Радо не би допуснал втора такава грешка, та това много привързва и после е трудно да продължиш живота си, все пак котешкият живот не е кой знае колко дълъг. Няма да се учудя, ако са първите, които за домашен любимец са си взели бухал…

     

             25.03. 2015.                           Любомир Николов

Жена с името Мария - разказ

                            Когато за пръв път влезе в книжарницата, беше ранна пролет. Навън листата на кестените все още растяха в пъпките си, само белите маргаритки плахо надничаха всред отсрещната зелена алея. Търпеливо изчака възрастната жена, която искаше да разбере прави ли се кръщене в съседния параклис.

                           - Вие заедно ли сте – попитах я аз, защото госпожата малко трудно разбираше какво й казвам, бяха минали вече пет-шест минути.

                          - Не, може ли да видя тази книга- и посочи на най-горния рафт една голяма със зелена корица и заглавие „ Нашата вяра”.

                           Тогава я погледнах за пръв път. Беше слаба, обута със старомоден жълт панталон, на раменете си имаше шлифер с неопределен цвят. Забелязах, че има малък тик на лицето си.

                            После пожела още две книги, бяхме останали сами в книжарницата. Започна да ги прелиства и изведнъж взе в ръцете си сборника с моите разкази. Бях поставил две-три книги, една върху друга. С какво й привлякоха вниманието, може би с червения изгрев над морето върху корицата.

                          - Тази не е богословска, каквито продавам тук, въпреки че и в нея се говори за вярата – усмихнах й се аз.

                          - Взимам я, заедно с другите. Сега имам пари- стори ми се, че малко трудно намира думите.

                           Подаде ми петдесет лева, аз сложих книгите в един плик, но преди това посочих усмивката си от задната корица на моята книжка.

                             - О, извинявам се, не бях забелязала, че сте авторът.

                             - За нищо, това само може да ме радва- отговорих й аз.

                              Тогава ми подаде ръка, каза си името, разменихме няколко думи и после тя бавно затвори вратата. След нея остана някаква неопределена чистота.

                          От тогава минаха десетина месеца. Мария често влизаше в книжарницата.

Купуваше си нещо дребно, очите й мълчаха, но сякаш искаше да ми каже нещо. На няколко

пъти заговори за моите разкази, най-много я беше впечатлил този за монаха, който беше убил

от любов. На мен обаче ми се струваше, че точно любов й липсва…Не исках да я 

притеснявам с въпроси.

                          Беше есен, когато отидох на двадесетина километра от града, край буйния

зелен водопад, който се спуска от белите скали и никога не пресъхва. Там има много глог

и шипки, а аз обичам да си изранявам ръцете, берейки плодовете им. И тогава я видях, 

беше с едно малко момченце. То безгрижно обикаляше около нея, а лицето й отново беше

бледо и замислено. Не знам защо, но не им се обадих. Обаче имах чувство, че тя ме е 

забелязала…

                          Сега отново идва пролет. Мария отдавна не е идвала при мен. И се питам, с идващото Възкресение дали ще настъпи успокоение в погледа й. Книгите, които си купи в книжарницата, дали са й помогнали да разбере накъде да продължи пътя си. И вярата дали

я е взела от заглавието на онази голяма зелена книга. А може би не се е разделяла с нея.

                          Кой знае. Та тя е само една незабележима жена с името Мария.   

                         

19.03.2015                                                  Любомир Николов

 

Рожденният ден на г-н Цигулков - разказ

              В днешния ледовит ден господин Цигулков се събуди с усмивка на лицето. Защо ли съм така необяснимо радостен, си помисли той и погледна към календара, окачен над коледната елха. И веднага се плесна по челото, навършваше точно петдесет и две години.

              - Ама съм късметлия - на глас се провикна Цигулков и започна да прави утринното кафе за своята поетеса. Както тя го обичаше, безкофеиново и беззахарно. После забърка в сокомелачката фреш от моркови и ябълки, любимото питие на едногодишното им бебоче, дошло за двамата малко късно, но пък така желано и обичано.

               И си припомни зимните дни на своето детство, когато след новогодишната нощ неговият баща оставяше под възглавницата му голям портокал. И как малки и големи деца се пързаляха по стръмната улица, която заливаха с вода, за да стане пързалката по-бърза, направо с обувките. Спомни си как се надяваше баща му да му купи зимни кънки, но той всеки път с усмивка отлагаше това за другата зима.

               Колко бързо лети времето, като че ли е кацнало на ледена пързалка, си каза Цигулков, целуна тихо все още спящите си хубавици и се запъти към близката сладкарница. Предният ден беше поръчал голяма торта, с която да ги почерпи по случай остаряването си.

              Изненадата дойде, когато върнал се в апартамента, разопакова луксозната опаковка. На шоколадовата глазура бяха се подпряли две цифри-свещици, но в обратен ред.

               - Я, тези момичета от магазина как са ме подмладили, според тортата навършвам двадесет и пет!

                И щедро отрязвайки две големи парчета, заедно с кафето и фреша върху голям поднос отвори внимателно вратата на спалнята.

               - Закуска по леглата- провикна се Цигулков и моментално се почуства точно на двадесет и пет години.

                 Щастлив и вярващ, че бъдещето тепърва предстои.

                 Какво значат някакви си цифри, въпросът е само как да ги подредиш, макар и мислено. Впрочем точно в това е целият номер на живота, си каза Цигулков и побърза да отвори бутилката с шампанско, останала от новогодишните празници.

                  Така де, веднъж човек става на двадесет и пет!

     05.01.2015.                                                    Любомир Николов