петък, 19 септември 2008 г.

Модерният конкурс-пародия

Тези дни имах удоволствието да открия нов сайт , името на който няма да спомена . Защото впоследствие се оказа , че според мен не заслужава да го рекламирам . Наред с интервютата с интересни българи , посетили и творили из целия свят бе обявен конкурс .
За творба , поезия , проза или фотография , която не е публикувана в печатно или електронно издание . Срокът за участие – точно един месец .
Защо да не пусна едно разказче , при все че ограничението е до 900 думи . Как не , ще си броя думите , които съм написал . Я да сложа едно кратичко , ей така солидарен с олимпийския принцип . Още едно изискване малко ме поучуди , автобиография по възможност по европейски модел . Това понятие ми е малко чуждо , затова си съчиних набързо една , какво толкова ще я мисля .
И взех , че коментирах един млад и доста популярен в литературните среди автор , чийто откъс от нашумелия му роман бе публикуван . Че даже си позволих и да се „самопубликувам „ , като сложих едно мое разказче под неодобрението си от стила и темата на романа му .
А бе кой съм аз да правя подобни своеволия ? Редакторите май са в Европа- Щутгард , начетени и с образование навярно . Такава практика не се толерирала в тяхното интернет – списание . В някои форуми и блогове може , но при тях не ! И разказчето не ми приеха за конкурса , защото било участвало вече в други електронни издания . И ми бе пожелано да получа в този месец ново вдъхновение и да заповядам със съвсем нова творба .
Според мен има разлика между електронно издание и електронно пространство , но нейсе . И точно от мисълта за участие в техния конкурс пък ще се вдъхновя , за да напиша нещо .
Много са важни тия , мисля си аз .
Накрая помествам така съчинената ми и неевропейска автобиография . И то за да я прегледат авторите на тези сайтове , в които помествам плахите си литературни опити .
Да си се разкрия кой съм съвсем навреме . Да не се получат после разни усложнения .

Автобиография
Роден съм в град София . Обичах като дете да играя футбол толкова много , че родителите ми ме наричаха ритнитопковец . Горките , да знаеха само колко много са се лъгали в това , че само учението е достойно за уважение от обществото . А данни имах щом през 1966 година бях републикански първенец и рекордьор на 80 метра с препятстия.
После се влюбих , разболях и приключих със спорта на 19 години . Защото само първото място ме интересуваше , а знаех , че това време не ще се върне .
След като измъчих себе си и шефовете във спортната школа , която по онова време бе на сто метра от къщи / или обратното / започнах следване във ВИСИ . Имах съученик и приятел , който ми повлия в избора на професия . Заедно ходехме по купони , на изпити , а лятото по морета и гаджета . Е , не винаги ни вървеше , но на около двадесет и пет годишна възраст се оженихме . Аз за момиче от Търново и след като не можах да я уредя като стоматолог в София , се изстреляхме в град Гълъбово , за да спасяваме българската енергетика аз , здравето на нейните създатели тя .
Но малкият ни син , който бе при родителите на жена ми започна да ни липсва много и се преселихме за кратко във Велико Търново. Това продължава и сега , при все че имаме апартамент в София .
Работех като проектант на строителни конструкции до така наречената демокрация . После пак с онзи мой приятел / виж горе / започнахме да печелим като търговци на специализирана хартия , той повече , аз по- малко . Но ни стигаше .
И така станахме по на петдесет години , когато нещо се обърка и собствения ни бизнес умря .
Но в мен остана стремежа и удоволствието от плуването в морето , изкачването на балкана с приятели наполовина на моите години и радостта да бъда със най-скъпите си хора , жена ми и сина ми . В НюЙорк на 8- ми август той навърши тридесет . Бяхме заедно , изкарахме един чудесен месец .
Така между сериозните неща се роди и мойта писателска страст . Хората от форумите харесват нещата ми , а на мен това ми харесва . Пиша ги само по чувство и без нищо да корегирам . Не съм Мопасан , нито Керуак , макар че са ме сравнявали с тях .

Аз съм един наивник на средна възраст , който е щастлив по своему .

вторник, 16 септември 2008 г.

Сферата на търговията и услугите

Имаше навремето такъв сектор от икономиката . Та нали клиентът винаги има право , затова се търгуваше със услуги и търговията пък от своя страна услужваше . Взаимно се допълват и който се понесеше на гребена на тази вълна , обществото го уважаваше . Или по-точно завиждаше в онзи отчасти изкуствено създаден дефицит на стоки и услуги . А сега какво се получава . Няма липса на стоки , магазините пращат от предлагане , можеш да си позволиш какъвто щеш гъдел .
Да , ама не ! Както обичаше да вмъква в предаванията си един водещ по БНТ , малко позабравен , но силен с тази си категоричност на противопоставянето .
Ето аз започнах от два дни нова работа . Ще правя това , което правех десетина години след настъпването на така наречената демокрация . Ще продавам . То хубаво , но първите ми сблъсъци с действителността не могат никак да ме радват . От една страна какво имаме . Илюстрован , цветен и с разнообразни стоки каталог . А от друга наличностите в склада . Пълно разминаване . Значи отиваш при клиента , омайваш го със няколко сладки приказки и когато каже , тази разцветка е за моя обект следва неловка пауза . Ами вземете си десена до него , той е толкова сходен , не се знае кога ще пристигне вашата заявка . По-сигурно е и във ваш интерес . Такъв отговор си принуден да му дадеш .
Или пък най- важният въпрос – плащането . Клиентът иска фактура , ти го притискаш да помисли дали му е нужна . Или ако му я предоставиш , нали няма против вместо артикул А да му изпишеш Б . Че какво го бърка , нали сумата ще е една и съща . Или пък да разменим местата на цена и бройка , че то нали резултатът се получава същият .
Ако случайно това иска и той , всичко е о, кей . Но ако не е , какво правим ?

Я да минем на услугите .
Вчера се мъчех с едно приложениеБ на електронна фактура от месечната ми сметка за месец август . Пустият му роуминг , за какво ли ми беше . След големи кандърми и обяснения с оператора се добрах до заветната цел . И какво се оказа . Че седем от десетте ми входящи разговори са силно съмнителни . На посочените телефонни номера упорито ми отговаряше учтив глас.
- В момента нямате връзка с този номер , абонатът е изключен или извън обхват .
Е чак такова съвпадение пък , поне един да беше вдигнал , та да разбера защо съм му притрябвал , та ме дири чак във Щатите .
Снощи говорих със сина ми . И той е на нова работа , от НюЙорк литнал до Франкфурт в Централната европейска банка . Баща ми , каза ми той , знаеш ли каква карта за Джиесема съм купил , за да говоря тук и в България . Две евро и половина за петстотин минути разговор.
Направо щях да падна . То бива търговия и услуги , бива , ама бивол за мезе не бива .

неделя, 14 септември 2008 г.

За кой са златни "Златните пясъци "

Признавам си , че оттавна не го долюбвам този комплекс . Още от 70- те , когато бе за богоизбрани . Аз можех да си позволя най- много море на Харманите с палатка , а преди казармата имах късмет да съм щастлив на по-народния Слънчев бряг . А не като някои синчета на отговорни другари , които не признаваха нищо друго освен „ Златните „ .
Егати златото ! Днес се върнах от едно служебно пътуване до Варна , което разбира се сам си финансирах . Бях три нощи в Кабакум , или за ориентир в един хотел до дома на Журналиста . Но се подлъгах и за час отскочих до прословутия курорт .
Какво да кажа . Първо навсякъде е оградено с въжета . Въжета , за да не паркираш до някой хотел , ако не си отседнал там . С копоя , който пази стриктно и вика паяка , ако случайно те е пропуснал , когато си нарушил така измамното спокойствие на почиващите в него . А пък тези въжета на плажа до брега направо ме разбиха . Въжето огражда като по конец наредените чадъри и шлезлонги , които да осигуряват сянка на „богатите „ чужденци . Защото кой нормален човек ще даде 27 лева на ден за такова удоволствие . На двадесет сантиметра опънати почти до водата , как го прескачат тези платежоспособни персони , особено като треснат две – три бири , не знам . Но знам , че влизат в морето не за да плуват , а да облекчат естествените си нужди след така евтината им и обичана напитка. Да стигнат до шамандурата , та то се иска и умение , и усърдие . Да не са луди .
А за тесните и обрасли с храсталаци и боклуци в тях алеи да не говорим . Важното е да се строи , да има румсървиз в стаята и масажен център и джакузи в хотела . А и басейни задължително , че то плажа им се явява твърде далеч .
Изтраях по- малко от час . И когато с облекчение се запътих към дивотията на плажа към пропадналата от свлачищата култова кръчма преди години „ Трифон Зарезан „ ме чакаше най- голямата изненада . Колата ми бе преместена от паяка на паркинга пред комплекса . Колко неразумно не си оставих петте левчета , за да спазя реда в комплекса ! Така ми каза служителя , който можеше със физиката си да обърне поне двама- трима от кандидатите за олимпийското злато по борба тази година .
- Но аз съм спрял извън комплекса , с какво съм нарушил правилника за МПС - изсъсках му аз , едвам сдържайки се да не влеза в неравна схватка с този бюстител на закона .
- Паркирал сте на тревна площ – все пак спазвайки учтивата форма на обръщение ми отговори той. – Хайде да не ми губите времето , а и аз вашето , така и така ще платите тези 46 лева .
- Каква тревна площ , че там където съм спрял от години не е пониквала тревица – му отговорих .
- На тротоарната площ сте спрели – продължи кандидат - олимпиеца .
- Аз видях само два счупени и хлътнали бордюра- отвърнах му .
- А знака до пешеходната пътека – ехидно ме погледна със синия си поглед .
- Да бе , видях го , но той бе двадесет метра след колата .
И тогава последва най- неоспоримият мотив . Като кинжал ми подейства .
- Търсете полицаите , те са дигнали колата . Те ще ви отговорят .
Хвърлих му петдесет лева , ако при следващото идване в този „прекрасен „ комплекс всичко около почивката ви е наред , то това дължите и на мен . Все пак си е пара това .
Преди две съботи имаше статия за кмета на Варна и неговите пристрастия към рокерите , водолазния спорт , тенисът на трева и още ред такива глупости . Та кмета бил казал , че и той обича моторите и си е моторджия , но трябва да има ред . И така присъединявайки се към една не дотам спокойна гилдия , дал им пример и настъпил ред и спокойствие във Варна . Толкова се умилих от това , че чак се просълзих . Ето какво е личният пример , който се дава от един „личен „ човек . Браво ! А такива като мен само пречат и рушат авторитета на нашето красиво и обхванато от такова гостоприемство към чужденците Черноморие .
И за да се самонакажа се хвърлих във водите на любимото ми море и само това , че плувах в дълбокото , далеч от брега с двамина наполовина на мойте години младежи ми възвърна покрусения дух . Може би ще доживея и друго време …Дали ?

вторник, 9 септември 2008 г.

Клио Петров учи български

Слънцето се прецеждаше през първите есенни листа , които нямаха надежда че ще живеят още дълго . Това време е най-коварно с лъжовната си топлина , която замайва и те кара да мислиш , че ще е вечна . Зеленото по дърветата се е застояло вече не малко дни и не ти се вярва , че скоро ще замине в друга багра и дори ще изчезне съвсем . Птичите гласове са малко неспокойни , ако се заслушаш в извивките им и можеш да доловиш промяната в тоналността . И въпреки , че това се повтаря всяка година някак си не ти се иска да е истина .
В един такъв обикновен ден леко прегърбен мъж на средна възраст се разхождаше с несигурна походка в малкия парк . Облечен в тъмна тениска , елече с къс ръкав и дънки с неопределен цвят , той изглеждаше чист и току що прясно обръснат . Може би го бе направил за да скрие малките бръчици и торбичките около очите си . А и погледът му бе не дотам избистрен като на човек , който предишната вечер е пил едно питие повече . И за което съвсем малко съжалява .
Още като го забелязах да приближава към нас разбрах , че ще ни заговори . Със жена ми се готвехме за дълго пътуване и това бе последният ден преди тръгването . Искахме да се разтоварим от напрежението през тези дни , което съпътства винаги една подготовка , за която не си съвсем готов . Защото не ти е ежедневие .
- Извинете за безпокойството , разбирате ли английски – ни попита боязливо непознатият . Беше застанал чинно на два метра от нас , сякаш не бе сигурен дали няма да усетим по дъха му опасното пристрастяване . Вече ни поднасяше джиесема си . Не че този език ни е силен , но нямаше как да откажем .
- От два месеца съм женен . Аз съм моряк , пътувам из света . На карнавала в Рио се запознахме – усмихваше се малко притеснено непознатият .
- Да ви се представя , казвам се Петров – сякаш театрално прозвучаха думите му.
Скитал се с корабите на Океански риболов доста години . През това време се разделил с жена си . Но децата го уважават и обикалят , когато се завърне в България . Те са вече големи , да са ми живи и здрави , наблегна на последните думи мъжът .
- При предишното пътуване имахме авария и трябваше да останем близо до Рио в Бразилия . Там я срещнах -вече широко се усмихваше .
- Какво ми пише , чакам малко пари , дали не е забравила за обещанието си . Тя сега започва да учи български , много е упорита и вече трябва да е напреднала доста. Само че моят нов рейс се бави нещо , искат ми куп изследвания докторите . Ама на мен нищо ми няма , здрав съм си аз .
Наистина в съобщението се говореше за някаква сума . Накрая след поздравите стоеше името й – Клио Петров .
- Ами тя ми е много мила . Преподава в едно училище , има триетажна къща и е разведена като мен – обясняваше морякът . Харесахме се ,бързо станаха работите при нас. Да ми е жива и здрава , наблегна отново на последните си думи той .
Попитахме го къде мисли да живее , все пак е на възраст и скоро не ще може да обикаля света .
- В Бразилия . Категоричен съм . Ето сега като се прибирах на летището такситата щяха да ме одерат . А живея наблизо , ей го къде е накварталът ми – посочи неопределено с леко премрежен поглед .
- Само да ми е жива и здрава – отново натърти думите си непознатият .
- Останалото ще се нареди , няма да се предаваме толкоз рано . Аз като гледам , май сме на една възраст - каза си годините непознатият .
После ни се поклони почти театрално . Пожела ни най-доброто и дано не ни е досадил много с присъствието си . Вече се отдалечяваше , когато се обърна изведнъж . Гласът му бе малко дрезгав .
- Само да ми е жива и здрава !

понеделник, 8 септември 2008 г.

НюЙоркски срещи

Ана – италианката от Бронкс


Кацнах на летище Кенеди , когато вечерта бе настъпила . НюЙорк ме посрещна с влажният си дъх и някакъв особен мирис на импрегрирани траверси . От таксито наблюдавах един съвсем различен свят , където никога не съм си мислел , че ще попадна . Все пак имаше на кого да разчитам , нали синът ми живее вече пет години в този космополитен град. И ето след час съм в къщата на Ана , улица Хугос №2371. Една сграда , строена през края на 19 век , на четири етажа с два апартамента всеки . Ана е собственичката на тази червена тухлена постройка , запомнила не малко житейски съдби . Както синът ми казва , намираме се в италианския миниквартал на Бронкс . Дори през две преки е ресторантчето, където е снимана онази сцена от „ Кръстника „ . В нея Ал Пачино скрива револвера си в тоалетната и застрелва двама от конкурентите на мафията . Та затова си мисля , че апартамента , който синът ми обитава сега навярно е приютявал някой от младите кръстници . Все пак сградата се държи и сега , с високите си тавани и отлично поддържан от хазяйката коридор , заключен от две входни врати . Навсякъде около нас мирише на храна , малките ресторантчета , фурните за хляб,откритите сергии на пазарчето . Това е през цялата седмица освен неделя , когато всичко освен „денонощния магазин „ на близкия ъгъл се затваря . Събота е денят , в който италианци идват от всички части на НюЙорк , за да си накупят така обичаните от тях храни , плодове и вино . Все пак Италия им е далече , а традициите вечни .
Ана е на 77 години , от млада живее в Америка , дошла е с мъжа си . Той от няколко години си е заминал от този свят , децата й я посещават веднъж седмично . Но тя си има своя дух , макар и рядко да излиза от своята крепост . В Манхатън ходи само да си плаща данъците .Добро момче е , така каза за сина ми . На втората сутрин ни почерпи с италиански сладки и ни се извини , че не може да ни приготви обяд , но малко здравето й… Нищо й няма според мен , да е жива и здрава .

Рейчъл – усмихната и млада

На третия ден посетихме Зоопарка в Бронкс , най – големият в НюЙорк . Посрещна ни амереканката Рейчъл- колежка на сина ми от университета Фордан. Според тукашните норми на поведение усмихнатия поздрав и прегръдките са задължителни . Все пак си мисля , че той доста е разказвал за нас , родителите му , а и те с нея са достатъчно близки приятели . Не знам къде е истината , но няма значение. Рейчъл е от щата НюЙорк , работи от две години към зоопарка , ходи и по света , посетила е Етиопия и Мексико тази година . Помогна ни с безплатни билети , пожела ни приятно изкарване през целия ни престой в Щатите . На шега го попитахме , защо не сте станали по- близки . Е , то не става по поръчка , а и тя харесва по- мургави . Та Пламене , като си така рус ще си търсиш късмета другаде .


Пол и Джейн – най-близките приятели на моя син

Пол е състудент и бивш съквартирант на сина ми . Той е от щата Монтана . Там живеят баба му и майка му . Имат неголямо ранчо . Много са религиозни . Коренът им е от Ирландия . Пол от няколко години има приятелка – Джейн . И тя е завършила университета Фордан . Тя пък има чичо , който живее в Ню Джърси . И така една неделя след като са били при него на гости минаха през улица Хугос № 2371 , за да се видим . Много са симпатични . Толкова ни се зарадваха , прегръдките и целувките разбира се бяха налице . Донесоха ни царевица , тези американци са луди по царевицата . Ходихме заедно до имението на Рузвелт извън Бронкс . После обядвахме в италиански ресторант и така няколкото часа минаха бързо .
Сега Пол работи и живее във Вашингтон . Сенаторът на щата Монтана го има за дясната си ръка. След техническият секретар следва Пол , съветник по юридическите въпроси . А с Джейн живеят отделно – преди сватбата не могат да се съберат заради тази тяхна религия . Смяхме се много , когато ни разказаха как при първото ходене в ранчото при семейството , за да се запознае то с Джейн се случило следното . Нямало чесън за салатата и тя го помолила да отскочи и купи някъде наблизо . Та до най- близкия супермаркет е три часа с кола , изненадал я отговорът на Пол . А на Коледа шофирали след полунощ по традиция до близката католическа църква- на петдесетина мили . Редовно се обзалагали колко коли ще срещнат по пътя си . Печелел този , който кажел най- малкото число , а то винаги било най- много две или три .


Джанкарло –съседът от италианския магазин .

Виждахме го всяка сутрин , защото минавахме покрай магазина му . Пазарувахме от хубавите му колбаси , нарязани на тънко , ухаещи на многото подправки и загънати прилежно в лъскава хартия . Няколко масички предоставяха възможност да хапнеш нещо италианско и да си избереш от толкова много вина и деликатеси . Приличаше на европейски с тентата си , пъстрата реклама и няколкото плаката и тениски с лика на певци и футболисти от Ботуша . Много симпатичен човек , младата му жена и той въртят семейния бизнес успешно , затова и толкова много клиенти го посещават в събота . Е , неделя си е ден за почивка , иначе той си е там – нисичък , с голо теме и неизменната усмивка .


Жени – от улица „ Опълченска „ до НюЙорк

С Жени сме съученици и приятели от детските години . Живеехме на улица „Опълченска „ № 38 в София . Не бяхме се виждали около тридесет години .
Жени е много силен човек , с много интересна съдба и е толкова сърдечна . В Америка е от 12 години . Синът й Иво заминава като ученик в лицей в Италия след конкурс . И после в щата Мисисипи като студент . Тогава Жени оставя нелошата си работа като инженер и заминава при него . Започва работа в една банка , учи английски и когато я повишават в службата , Иво се мести на работа в НюЙорк . Жени отново тръгва с него и започва да се занимава с недвижими имоти . Сега живее в Астория – квартал на Куинс , има собствен офис и авторитет сред клиентите си . А синът й се издига още повече , печели конкурс в Лондон и Жени от пет години е сама. Силна жена , с характер . Браво на теб , приятелко от най-скъпите за всеки човек детски години .
Срещнахме се в Рокфелер център . Наистина мила среща . Говорихме много за доброто старо време и за нейния син . А тя много харесва Пламен и му желае само успехи и здраве , защото и той като Иво си е поставил високи цели .
От Дженералелектрик билдинг НюЙорк е фантастичен .Направихме си много снимки и след няколко дни отново се видяхме . Разведе ни из квартала си , показа ни жилището и офиса си . А накрая компанията нарастна , доведе и трима млади хора , двете Весита и Жоро . Едното Веси е от Пловдив , другото от Враца , Жоро пък нещо средно междо столицата и Филибето . Бяхме в чешка градина- бирария . Наденички и бира в големи халби , младите хора от Манхатън обичат да идват тук , защото е толкова различно за тях . А за нас толкова близко , изкарахме си чудесно .
Благодаря ти Жени , някой ден пак ще се видим , нали !

Ели и Брад – сега във Вашингтон

Ели е от Пловдив , колежка и приятелка на Пламен от Софийския университет. Учиха Международни отношения . А Ели преди две години се ожени международно за американеца Брад . За хора като него казват , че е голям симпатяга и изглежда отлично за възраста си . Той работи в институт по геология , географски и сеизмични проучвания . Ценят го много , а той пък цени Ели , защото това си личи отвсякъде . И Ели е отдавна в Щатите . Вашингтон е петото място от страната , където сега живее . В момента пише дисертация по докторската си степен , с Брат са живели в щата Аризона , преди него да го преместят на тази престижна работа .
Пътувахме от НюЙорк до Вашингтон с рентакар . Двамата живеят на двадесет минути с кола от една от последните спирки на метрото – казва се Виена . Но по пътя до тях движението е толкова спокойно и регулирано . Когато се видяхме не се стърпях и им казах , та вие сте ни поканили на почивка . След така напрегнатия живот в НюЙорк зеленината , алеите и удобните двуетажни къщички с лятна градинка и барбекюто малко ми напомняше най-хубавите части на нашите курорти .
Но нямахме късмет да бъдем няколкото дни заедно . Заминаха за Мисисипи при бащата на Брад , който малко бил закъсал със здравето . Дано се оправи човекът .
Та така останахме в къщата им за няколко дни . С Брад ще ходим на хижа „Рай” догодина . Той веднъж е идвал в Пловдив . А и двамата с Ели обичат природата , разказваха ни за някакви големи каньони и за безкрайните скали в тази необятна Америка . Брат сега учи български , знае само „ Искаш ли биричка „ , хубаво и шопска салата . Аз мисля , че това е едно добро начало .
Много сме ви благодарни , хубаво семейство .



И какво остана

Може би да спомена този възчерничък мюсюлманин , продаващ на пресечката на нашата улица Хугос разни дреболии , с неговата сгъваема сергийка .Той всеки ден преди да хапне наобяд разпъваше килимчето за молитва . Или този на няколко пресечки от нас в инвалидната количка , протегнал чаша за милостиня . Или странника с накичената си до сантиметър бързоходка-също за трудно подвижни . Но освен всевъзможните значки не бе забравил Американското знаме. Сигурно Америката се грижи за него , щом специално и в автобусите , и в заведенията му се отварят винаги вратите . Или тази милееща за хипидвижението , тогава тинейджерка с китарата пред светлините на Таймсскуер . И голият каубой , по слипове през цялата година , с атлетично телосложение , ботуши и шапка на главата . С който през глава се снимаха туристите и който сигурно печелеше не лошо от това . Или младия певец в стил арен-би , обикалящ метрото и притежаващ не малък талант .

Е , за всичко не може да се разкаже . И това е достатъчно , нали !

петък, 5 септември 2008 г.

Моят Ню Йорк .

Сега , два дни след завръщането си от този неповторим и зашеметяващ град бих казал какво ще ми липсва и с какво ще го запомня завинаги .
Започвам с Браян парк . Гледката през река Хъдзан към Ню Джърси , спокойствието и зеленината на главната му алея , тичащите хора по нея , частното яхтено пристанище със Световния Икономически център и разбира се , залезите . Слънцето се притаява зад билдингите на отсрещния бряг , силуетите на хората , разхождащи се покрай водата или танцуващите в такта на салсата , която звучи от импровизирана сцена в дъното на парка са така впечатляващи . А там на тротоарите пред нея хората се веселят и в този момент се пренасят в родината си , емоциите от това което виждаш те карат да заобичаш този отворен за всички мегаполис .
Сентрал парк , разбира се . С голямото струпване в тънка редица хора , чакащи по половин ден за откритото и безплатно , но ограничено по брой зрители представление на Бродуейската " Коса ." Или със закусващите , лежащи , седящи или тичащи по тревата , оградена с преграда от обикновена тел хора от най - различни националности . Със множеството артистични по душа и сърце музиканти , акробати или такива неподвижно застинали като истнински фигури на балерини , статуи на Свободата или просто мислители . Чакащи да те впечатлят толкова , че да се лишиш от така ненужните ти няколко долара в повече .
Метрополитен музей по Пето авеню . Там билета е по двадесет долара , но само като пожелание . Можеш да влезеш и за два . Но надали ще стигнат и няколко дни да разгледаш всичко . Египетската култура , съвременната американска и европейска живопис , средновековното оръжейно облекло и още толкова много неща , спиращи дъха . Да видиш оригинали на Пикасо , Роден , Сезан , Модилиани , Гоген , Моне и Мане . Невероятно е .
Рокфелер център с неповторимата му атмосфера . Височината на Дженералелектрик е зашеметяваща . В основите си малкия площад е превърнат сега на кафене , зимата на ледена площадка . Там може би единствено от всякъде другаде на масата ти носят и пепелници . Златната статуя със пръските около нея и палмите покрай каменните в кръг пейки .
Бруклинският мост със забързани туристи и велосипедисти по него . И със малката , сякаш притаена и отделена от тази шумотевица градинка с толкова човешките си измерения . Вечер около свечеряване Манхатън блесва със всевъзможните си светлини и се питаш как е възможно всичко това да съществува със целият си хаос и величие .
Малката Италия , улица спряна за автомобили , където ресторантите са един до друг , провесили маси над тротоара , където те канят с такава усмивка , че не можеш да устоиш . Или японския квартал с неповторимия си колорит , Сохото и не на последно място луксозните магазини по Пето авеню и Медисан парк авеню .
Ще завърша с унивеситетските кампоси , толкова просторни и зелени , със църквите в тях и големите спортни комплекси . Както и биологическата градина , така чиста , че това че няма кошчета за боклук просто не се забелязва .
Моят четириседмичен Ню Йорк .