събота, 30 май 2009 г.

Предложението- фейлетон

В редакцията плахо пристъпи млад мъж, нямаше тридесет години. Огледа секретарката, която упорито не вдигаше поглед от компютъра и се окашля.
- Имам едно предложение към вашия вестник.
- Слушам ви- отвърна сякаш компютърът, погледът на секретарката оставаше вперен в монитора.
- Все пак искам да говоря с главния редактор- вече по-уверено каза момчето.
- В Окръжният комитет на Партията е, трябва да го изчакате. Но не вярвам да се върне скоро. Предстоят избори. Нашият вестник е в подкрепа на най-голямата политическа сила, ако не знаете- продължи невъзмутимо да пердаши по клавиатурата секретарката.
Младият мъж отново се смути. Та нали в последните двадесет години партийният печат се бе оттеглил от журналистиката. И какъв е този Окръжен комитет. Нещо не му стана ясен отговорът на дамата на средна възраст, която още не бе приела тези години като част от изминалата й младост. Защото тясната, къса пола и широкото деколте не бяха съобразени със застаряващата й плът.
- Ще почакам, все пак денят сега започва – и седна във фоайето като разлисти последния брой на издавания всекидневник, чието име започваше доста необичайно.
„ Сигурност в безвремието”, едно доста претенциозно и провокиращо заглавие.
Бяха минали почти два часа, когато един запотен и с оредяваща коса човек насочи пълното си тяло към кабинета, огледа мимоходом младия мъж, който бе разпилял последните броеве от ръководения от него вестник, изкомандва секретарката да му донесе кафе и хлътна в дъбовата врата насреща. След десетина минути тя вдигна вътрешния телефон, измънка нещо и покани момчето при Главния.
- Заповядайте, какво предложение имате към нас- извади кутия цигари и облегнал се на кожената облегалка на президентския си стол впери поглед в новодошлия главният.
- Искам да ви предложа своята помощ в отразяване на кандидатизборната кампания- започна младият мъж. Завършил съм преди две години журналистика, но две години бях на работа във Кипър, по-точно в селското стопанство. Мисля, че имам идеи как по-ясно и точно да информирате читателя в тази сложна плетеница от главоблъсканици, която винаги по такова време той трябва да разгадава.
- Че в Кипър кога на полето го усвоихте този занаят- полюбопитства главният.
- Ами ринах боклуците на говедата, те не миришат по-различно от предизборните обещания, така че опитът ми е безценен- вече с уверен глас каза младият мъж.
Главният беше така изненадан, че пепелта от цигарата му се разпръсна върху разхвърляното с агитационни материали бюро, дори започна да хълца.
- Разликата е в това, че оборският тор е все пак полезен, докато обещанията на политиците дори са вредни за обществото. И това е трудното на избирателя, аз ще му помогна да разчисти своите Авгиеви обори, работа само за мен. Ще карам наред.
- И водите на коя река ще ги почисти, на Алфей или Пеней – спомни си с мъка древната митология главният.
- Е, това е най-важният въпрос. Защото да съберем в едно корито недоволството на народа и го насочим в правилната посока, за двадесет години никой не е съумял това- младият мъж вече се готвеше да напусне кабинета на главния, недоволен от недоверието му.
- Я да минат и тези избори, че после ще помислим по предложението ти, става ли- подаде му ръка на вратата охранения и залисял ръководител на тази мощна медия. – Все пак политиците са платили авансово, не е коректно , ние сме уважаван вестник, надпартиен.
После затвори вратата след момчето, седна на огромния стол, отново запуши и леко се замисли. А бе има зрънце във всичкото това, но какво ще стане със „ Сигурност в безвремието”, с нашата вярна аудитория. Не ми трябва таралеж в гащите. И се провикна към секретарката.
- Миме, я донеси още едно кафе, но по-силно. Работа ме чака, здрава работа!

31. 05. 2009 Любомир Николов

петък, 29 май 2009 г.

Седмицата в три събития

Какво трябва да се случи още, за да се убедим, че обществото ни е на много погрешен път. Двата дни траур каква компенсация могат да бъдат за близките на тези шестнадесет българи, на които Спасовден донесе най-лошото, неочакваното сбогуване с живота. Дали в края на своя житейски път, или в началото от стъпалата на шестнадесетте, това ни разтресе много по-силно от земетресението в Македония предишната седмица. Защото който не е разбрал, аз ще го кажа, причината е в нашата духовна нищета като хора, като общност, семейна или обществена. Тази нищета ще я задминем много трудно, и заради това трябва най-много да ни боли. Оправдаваме се с прехода, който продължава двадесет години. Беше ни най-лесно да оплюем и разрушим всичко от миналото, като се заблуждавахме, че лесно ще намерим други, морални и материални ценности. И започнахме да мислим само за пари, за възможността да се облажим чрез малки или по-големи далавери. Да мислим за „оцеляването си” – каква грозна дума. А това няма как да стане, щом сме продали без съпротива, дори с готовност душата си за няколко сребърника. И сега, когато се върнем назад, 14 – те войничета, децата и река Лим, катастрофата край Бяла и 16-те загубени живота, изгорелите вагони с 8-те жертви край Червен бряг, това не ни ли е достатъчно! А това, че по пътищата за година загиват десет пъти повече хора от тези по магистралите на Англия, това е шокиращо!
Защото всички с някакъв вътрешен мазохизъм, с удивителна лекота и дори с насмешка към проявите на честността в различните й измерения приемаме приказките „ За къде си мой човек, без свой човек!” , „ Всяко зло за добро” , „Преклонена глава сабя не я сече” , „ Аз на тебе, ти на мене” и толкова други. Защото сме свикнали, че така е било и така ще бъде. А трябва, ако искаме нещо да се промени само едно за начало, да се вгледаме в огледалото и да си кажем, докога ще се самозаблуждаваме. Докога ще подхранваме некадърността, алчността, лицемерието, глупостта и израсналата като раково образование около тях корупция.
Трябва да вземем острия нож, да стиснем зъби и да режем. И да започнем от себе си! Колкото и да боли!
Ако не го направим, ще ни заболи още повече, дали нас, дали децата ни, дали родителите ни, но няма да ни се размине! Стига сме си навирали главите в пясъка, все пак трябва да бъдем ЧОВЕЦИ !

Тази седмица Синята коалиция не можа да постигне целта си, регистрацията в ЦИК предстои да се отстоява пред различни инстанции. Но за обикновения човек е ясно, новото е все още незабравеното старо. Жълти, червени, сини, дори и да са пемпени, този дядо на село или тази пенсионирана учителка в града, тези хора, които чакат държавата да ги подпомага с по-евтини животоспасяващи лекарства, какво ги грее, те вече са станали далтонисти. И за да почнат да разпознават цвета ще трябва нещо, за което по-горе си говорехме. А тези, които ще ни представляват в Европейския парламент надали ще оборят статистиката, че попадат във тази една трета, от която нищо не зависи! До доказване на противното!

Това, че Бербатов за втори път не взе Европейската купа, едва ли сега ни се струва толкова фатално! И все пак идва и друга година, каза в интервю той.
А за нас, дали ще дойде другото време?!

30.05.2009 Любомир Николов

понеделник, 25 май 2009 г.

Седмицата в три събития

Последният ден от изминалата седмица ни донесе най-българския празник, с който винаги ще се гордеем. Защото още дядо Вазов е казал:
„ че и ний сме дали нещо на света
и на вси славяне книги да четат.”
Празник на славянската писменост, на българската просвета и култура- това за нас е 24-ти май. И ако можем да сме благодарни на Светите братя Кирил и Методий, то не по-малка е заслугата на първите им последователи. Климент, Наум, Ангеларий, Горазд и Сава. Идвайки в България те срещат подкрепата на цар Борис I-ви. На 27 юли ще честваме техния общ празник- църковния празник Свети Седмочисленици.
Буквите, глаголицата и кирилицата, без тях всичката борба на българите за опазване на националната идентичност е немислима. Защото само със словото, със знанието и писмото биха могли да се запазят стремленията на непокорния дух за независимост, желанието за църковна самостоятелност и просветна дейност през Възраждането, когато от църковен празникът прераства в светски и почита просветата и училището. Тачат го възрожденската имиграция, заточениците в Диарбекир, всички близки до зараждащата революционна борба българи, радетели за националното, културно и икономическо издигане на нацията ни.
Затова този празник ни е скъп. И защото е през най-красивия пролетен месец, който символизира надеждата, и защото шествията на малките ученици през площадите на този ден никога няма да стихнат. А най-накрая, по младежки ентусиазирани от срещата си след толкова години ще развяват знаменца и възрастните. И всички ще се радваме, че сме се родили българи, че имаме писменост, че имаме история. Защото с миналата си история можем да се гордеем много повече, отколкото с настоящата. И затова този празник може да се нарече неофициалния национален празник на нас, българите.

На 17 май официално стартира предизборната кампания. Която тази година е задължена да отдели 20 % от агитационните си материали за логото „Купуването и продаването на гласове се счита за престъпление”. Дано това изискване промени предишните практики и изборите протекат по един по-различен от миналите години начин.
За около двадесетте квоти на Българския Европарламент ще се сблъскат интересите на тринадесет политически партии и коалиции, както и един независим кандидат. И ако червената партия излиза с желание „за презареждане”, лидерът на ГЕРБ може би трябва да излезе сред народа с мотото ”прегипсиране”. Защото надеждите и вярата в правилната политика на държава и управляващи са силно прекършени. А ще е трудно да се надяваме на по-голяма изборна активност, защото и сега навлизаме в сезона на гъбите. Които понякога са по-малко коварни от обещанията на омръзналите ни отдавна лица на българските политици.

В средата на седмицата си отдъхнахме, разбирайки че ДНК е отхвърлила бащинството на тринадесетгодишния Алфи, който се радваше на дъщеричката си заедно с две години по-голямата от него майка, Шантал. Ние сме заедно вече две години, казал той пред журналистите. Аксилерация, ама в този случай ни идва малко в повече! Алфи напразно се възгордял от ранния си родителски дълг, баща се оказал петнадесетгодишният Тайлър. Тя младата майка била по-разкрепостена в ранните си сексуални връзки, оттам дошло объркането. Е, то две години повече са много нещо в житейския опит. Бащата и майката на петнадесет, това моралната Великобритания вече е склонна да приеме. А ние да се радваме, осигурихме си две години спокойствие, както копираме западния свят ще трябва да се безпокоим за децата си чак, когато станат около шестнадесетгодишни. Западът пак беше благосклонен към нас, обичат ни хората и това си е!

25.05.2009 Любомир Николов

сряда, 20 май 2009 г.

Жени за Варшава-разказ

В късния следобед към офиса му се бяха запътили две жени. Мъжът се беше изтегнал на дървената ръчно скована пейка, мъчеше се да открие смисъла в стиховете на млада поетеса, направила дебюта си в литературното списание, което се издаваше над осем десетилетия. Неговият съставител едва ли щеше да е доволен от стихотворните й напъни.
Изправи се и ги посрещна, русата побърза да протегне ръка, тя ще е водеща от двете, бързо я прецени той. От скоро се нанесе в този малък офис, сградата бе нова, коридорите се осветяваха от стъкления таван, сутрин през големите витрини слънцето влизаше по-жарко, отколкото беше навън. Но пък имаше спокойствие, едва няколко бяха заетите помещения. Хората нямат пари за бизнес, замисълът на архитекта беше чудесен, но времето неподходящо за смели начинания. За сега той беше доволен, че се нанесе тук.
- Ние сме тези жени, с които преди два дни разговаряхте- започна русата, бяха се настанили на дървената пейка.
Не ги помнеше. Обаждания имаше много, срещи в офиса по-малко, а заминаващите се брояха на пръсти. Работа в завода за компютри във Варшава- беше сложил цветна реклама още на входа на сградата. И обяви в местния вестник, които излизаха два пъти седмично.
- Казах ви за най-важното изисквания на директора на завода, нали! Млади хора, за съжаление не мога да поема ангажимент с вашето заминаване- тактично не спомена за възрастта им мъжът.
Тук се намеси втората, косата й бе опъната зад кръглото лице.
- Работачки сме, не сме капризни и сме ходили на екскурзия в Европа, ще се оправим. Всякаква работа сме готови да поемем, виждате ни, сериозни жени сме.
- И двете сме на борсата, бяхме тридесет години в едно строително предприятие, тя ми беше счетоводителка, аз ръководех плановия отдел. Искаме да намерим възможности за няколко години напред. На по петдесет и пет години сме- отново взе инциативата в свои ръце русата.
- Готови сме на всякаква работа, нямаме семейни ангажименти, аз имам дъщеря студентка, сама като замина навън ще мога да се грижа за нея. Но не искаме да тръгваме за Гърция или Испания ей така, на сляпо. Все пак не сме млади. Искаме сигурност. И сме готови да си платим допълнително, само да направите изключение и да заминем. Ще намерим начин да ви платим.
Мъжът се засмя, бяха му симпатични.
- Ще почерпите по една бира, но как да ви помогна, не зависи от мен. Директорът иска млади хора, стагнацията е навсякъде, затова може да избира. Мога да ви дам телефона му във Варшава, ако ви одобри, ако можете да го убедите... Но ще ви замоля кандидатурата си да подготвите при мен, при все, че не очаквам да направи компромис. Все пак пробвайте.
Подаде им два листа, където имаше всичко нужно по кандидатстването.
- Документите пътуват по електронен път, ако ви одобрят и нямате възможност да ги оформите, аз ще ви ги подготвя. Срещу двадесет лева.
След няколко минути русата отново подаде ръката си.
- Бяхте много внимателен, много ви благодарим. Интелегентен човек сте, имаме ви доверие, ще направим всичко , което зависи от нас.
Отдалечиха се по дългия, светъл и празен коридор. Бяха се запътили не след мечтите си, но бяха тръгнали, не виждаха друг изход. Бяха сигурни в опита си, който едва ли щеше да им послужи повече. Защото бяха готови да се захванат с всякаква работа, само да е сигурна. И да е платена, толкова, колкото да може едната да помага на студентката. А другата, може пък да е готова да тръгне с нея ей така, за кураж. Понякога по-оперените се нуждаят повече от подкрепа, все пак са приятелки.
Тридесет години бяха изкарали в онова предприятие, което от половин година се беше разпиляло. Трудно се пилее толкова имане, това сега беше окончателно станало. Добре, че не са разпилели достойнството си, или поне така им се иска да бъде. Това си каза мъжът, метна поетесата на дървената пейка и затвори половин час по-рано офиса.
И утре е ден. Може пък да е по-различен от днешния, когато две жени бяха дошли при него, за да му кажат, че искат да станат жените на Варшава. Но не като онези на писателя със чадъра, а просто едни обикновени жени, които искат да покажат и там своето достойнство.

20.05.2009 Любомир Николов

вторник, 19 май 2009 г.

Разказ от нищото

Не си спомням нещо, което да съм мразил повече от мъглите. Като си помисля обаче, понякога изразът „Няма нищо по-хубаво от лошото време” е много точен. Затова омразата към тези особености на климата понякога бързо преминава в чувство, което най-точно се изразява с обичта. И в отношението ни към хората е така, любовта понякога бързо се превръща в омраза. Обратният вариант е по-малко вероятен. Но нали няма невъзможни неща!
Когато пътувах със БГА” Балкан” по маршрута София-Горна Оряховица мъглата много ме дразнеше. Есен, пролет, за зимата да не говоря. Работех в проектантска организация, току що се бях дипломирал като инженер. След десет месеца се роди синът ми, майка му замина за Търново да ражда и после цяла година бяхме разделени. Така аз започнах да давам половината си заплата към Авиацията. Това продължи цяла година. Пътувах през седмица. От Японския до Софийското летище, после кацане в Горна, там с автобус до Търново. И накрая още един градски до Чолаковци, квартал в края на града. Тогава родителите на жена ми строяха апартамент, за къщата им точно в центъра до парк Толбухин ги бяха обезщетили с тристаен апартамент, голяма щедрост! Чолаковци ги беше приютило, докато се построи новото жилище. Този маршрут се взимаше за три часа. Ако имаше мъгла за мен ставаше доста неприятно, пътуването нарастваше на четири, пет, понякога и повече часа.
Но не това ме отказа да летя с БГА. А паспортният контрол, който един ден ми направи забележка, че съм с брада. Тя не беше лоша, черна, косата ми и сега е кестенява, колежките ме занасяха кое от двете боядисвам. Бяхме двама брадати от 1300 души персонал, е половината жени, значи от 600 човека аз бях вторият служител с брада. Първият бе след мен, защото имаше катинарче. Моята си беше както трябва. Та тези глупендри ме спряха един ден, след две седмици пак, казаха третия път няма да те качим в самолета. Тогава си бях изкарал една фалшива тапия от „Театър София”, че играя в някаква масовка прабългарин, хански воин или нещо подобно. Не мина!
Отидох в едно ателие, снимах се, бях на 27 години, сега виждам, че не съм бил толкова зле! Почти красив! И се запътих към IV –то районно. Там един лейтенант искаше да ми прибере веднага паспорта и да ме прати на бръснар. Дори назова една шушумига от проектантската по име, която никой не знаеше какви задължения има. Ама си беше нафраскана и гласовита за трима, мъж шушумига, голяма гадория.
- Как те търпи той с тази брада- ме попита лейтенанта.
- Мен началника на отдела ми държи сметка за какво идвам на работа, този другар не ме интересува какво мисли- му отговорих аз, като се присегнах и почти насила взех паспорта си обратно. И веднага ми се изясни какви ги е вършела шушумигата.
- Това са лични документи, нямате право да ми ги задържате- изсъсках му аз, той доста особено ме изгледа. Все пак бях в районното управление, а не на дивана в хола си.
И започнах да пътувам с влак. От три часа пътуването ми стана пет. Това продължи около три месеца, когато един слънчев септемврийски ден, натоварен като камила с един грамаден куфар хванах шестицата от обръщалото до хотел Хемус, беше ранна утрин. Баща ми ме целуна в коридора, не ме изпрати дори до спирката. Не му се сърдех, и на него му е било тежко. После едва се дотътрих до трамвая, а в купето на влака около пет минути се блъсках с тази грамада, в която бях нафраскал два порцеланови сервиза, няколко лъжици и други скъпи на мен и жена ми подаръци от сватбата ни, за да я кача горе на багажната скара. И да се обзавеждаме, мерак си ни беше. И така в град Гълъбово, което си беше село с един панелен квартал, аз, софиянецът, който живееше до хотел Хемус и търновката, която живееше в центъра на Търново създадохме първото си самостоятелно гнездо, малкото ни чавче остана при баба си в болярския град. Бяхме толкова луди, че всички ни гледаха със съмнение, тези пък нямаше ли кой да ги нагласи откъдето са, че се забиха тук, откъдето всеки иска да избяга.
Здравната служба в едно близко до ТЕЦ- а село вече имаше зъболекарка, столовата в централата на Марица-изток III трябваше да готви една обедна манджа повече за един инженер, с черна брада и кестенява коса. Който не признаваше длъжност, чин, партиен съветник или какъвто и да било главен някакъв си да му нарежда.
Защото нямаше какво да губи, мъглата около него беше станала толкова гъста, че черния и наситен с твърди въглищни частици прах около тази китна някога равнина му се беше сторил много по-ясен от мъглявата перпектива за работа на зъболекарката в Софийско,за нова панелка някъде по кварталите Обеля или Младост IV и за онова бляскаво бъдеще на младите специалисти, което си беше бляскаво само ако имаш вуйчо владика. А ние с жена ми нямахме познат поп, камо ли да се надяваме на владикова намеса.
Съжалявам само за едно, че харесвах да летя с тези малки Анчета, които ме издигаха над облаците, където толкова лесно можех да си мечтая. Все пак три часа са, трябваше някак да минава времето! Мина си това време, като пушек от комина се изниза, брадата ми сега е бяла, но пък спомените са така светли от онова време, когато зъболекарката беше млада и инженерът беше почти красив!


19.05.2009 Любомир Николов

понеделник, 18 май 2009 г.

Седмицата в три събития

Месец май е месец на младите хора. Които са готови да се втурнат към ” истинския” живот. Който е на границата между виковете им ”десет, единадесет, дванадесет, ураааа!”, трескавата подготовка за бала, абсолвентските вечери и чувстото, че вече наистина са пораснали и всичко хубаво им предстои. Но това чувство е преди всичко отговорност. Не смятам, че ние, които скоро или по-далеч сме били на тяхното място сме осъзнавали това. По-скоро сме го усещали и като тях сме били нетърпеливи да го докажем с поведението и постъпките си.
Има два филма, които и до сега се гледат с умиление и дори с носталгия по онова време, което е на деветнадесетгодишните. ”Сбогом ,приятели” и ” Момчето си отива”. Четиридесет години ни делят от преди и сега. „Ферари” ,” Бентили” или в краен случай ”Мерцедес-S класа” срещу ладите, таунусите, дори магарешките каручки. Класическите скучновати костюми и роклите с голи гърбове срещу луксозните западни тоалети и обувките за по петстотин лева. И абсолвентската вечер без алкохол в големите ресторанти или концертни зали срещу задължителните две вечери сега. Едната в шикозните и скъпи ресторанти, втората на морския бряг или в чужбина.
Младостта си е винаги младост. И не това, че за да изглеждат добре родителите им трябва да отделят пет-шест хилядарки, а решимостта им да получат добро образование, у нас или в чужбина, надеждата им за реализация и готовността да работят за България, независимо дали ще останат в нея, това ни кара да бъдем оптимисти, макар този оптимизъм да е съчетан и с доза наивност. Защото за да искаме от тях, ние, ” зрелите хора” трябва да имаме право да предложим простор в професионалното им развитие и увереността, че усилията им ще бъдат възнаградени!
И от това идва нашето съмнение. Направихме ли всичко това, за да можем да им кажем, вие ще успеете, останете в България! Отговорът е, не! Затова ни остава само да се надяваме, че нещата ще се променят и без нас, защото сегашните хоризонти не дават големия оптимизъм, който ни се иска да имаме! Но оптимизмът на младите, той е задължителен, за да има промяна към това, което ние не успяхме да постигнем!

Последната седмица беше седмица на Александър Рибак. Момчето от Норвегия, родено в Минск, което плени Европа със своята цигулка. Сам съчинител на песента, която дори все още няма клип. И която въпреки това, че не беше представена от него и състава му в съседните на Норвегия страни обра овациите на зрителите. И убедително спечели първото място! Защото талантът има само едно измерение, а това е обичта на публиката! За българското представяне не е нужно да съжаляваме, защото явно това са ни възможностите.
Водата си тече, и когато бе силна и бистра зае заслуженото пето място. Явно тазгодишната ни песен не е поела нищо живително от тази свежа струя отпреди две години, няма за какво да се косим, класирането ни е такова, каквото сме го заслужили.

А края на седмицата ни донесе тъжна вест, защото този, пред който след два дни хиляди хора ще се преклонят бе обичан от много българи. Защото Петър Слабаков нямаше театралното академично образование, но имаше обаяние, имаше позиция, имаше красотата на свободния дух и големия талант на артист! ” Звезди в косите, сълзи в очите” , една негова роля, която редом с тези от ” Цар и генерал” , ” Покрив” ,” Пленено ято” , многото театрални и телевизионни постановки го бяха направили всенароден любимец.
И не това, че е създател на” Екогласност” или бивш депутат го беше направил значим в нашите очи. А това, че и на осемдесетгодишна възраст казваше за себе си, умът ми е на двадесетгодишен хлапак, това че винаги е говорил, това което мислеше, това че за себе си имаше достатъчно обаятелна и силна самоирония, от която ни ставаше още по-мил.
Ще има много сълзи в очите ни след два дни, когато ще му кажем,
Слабак, сбогом, ти ни правеше щастливи с присъствието си! С гражданската си позиция, с това че остана един земен, обикновен и трудолюбив човек. Който ще помним със чувството, че сме познавали отблизо и сме го обичали истински!


18.05.2009 Любомир Николов

събота, 16 май 2009 г.

Един стар рефрен-нещо като есе

” - Не всичко е пари, приятелю...”
Рефрен от една стара песен

Преди седмиица отидох в редакцията на едно авторитетно списание. По стечение на миналото със зам.редакторът се познаваме от дълги години. Не ме беше забравил, разбира се. Те онези години, когато си със силната чувствителност на младостта не се забравят лесно. Предложих му няколко разказа, той не знаеше, че от две години съм прописал.
- Какво ми носиш?- делово ме запита.
Показах му пет-шест неща, не ги погледна дори.
- Е какво, идваш тук като на сергия, дано купя нещо? И много кратки са нещата ти, не че е проблем това – отново делови, но и саркастичен.
- Не знам към какво имаш предпочитания - опитах се да се измъкна аз.
- Разкази, истории, да има душа в тях. Ти не си ли чел нашето списание.
Не съм го чел от онези, младите години. Не се е променило много според мен, и без да съм го чел се вижда. Не му го казах.
- Виж сега, всичко е сделка, нямам време да чета нещата ти. Претрупано е бюрото ми, няма да се лъжем. Тук предлагаш, одобрявам и печатам. Ето ти един наш брой, виж стила на това, което публикуваме, после пак ще говорим.
Не ме попита за миналите приятели, аз защо ли му споменах за двама, трима. Не се сдържах.
Малко време ми трябваше, за да разбера най-важното. Авторите бяха не с име, а с биография. Не, че бяха известни, не че нещо от публикуваните няколко разказа ми хареса. Писано, писано, доста текст е наблъскан вътре.
Но хората си имат награди, публикации, авторитет.
Имат си биография.
А аз имам петдесет неща, на десетина от тях хората се просълзяват, разпечатват и носят седмица-две със себе си. До кредитните си карти, до снимките на децата или бащите си, някои и до сърцето си. Ей така, да преживеят по-дълго това, което ги е просълзило.
Но си нямам биография, бая хляб трябва да изручам, за да отида отново при моя познат от онези, младите години. А не съм сигурен, че в бъдеще и да се сдобия с такава атестация ще отида отново.

На другия ден влязох в редакцията на списание ” Пламък”. Посрещнаха ме, сякаш се познаваме от онези, младите години. И не ме питаха за биография. Бяха много мили. Но както ми каза главният редактор, един известен и уважаван поет, тук не искаме пари при публикуването.
- Но и не изплащаме хонорари - и се засмя с лъчезарна и топла усмивка.
- На самоиздръжка сме, добре че пуснаха новата метростанция, до нас ме стоварва влакчето. Бях решил след деветнадесет години доброволен труд да се отказвам, пари нема, действайте, така ни помагат от Културното министерство.

Искам да му кажа, недей, поете! Недей, мечтателю за другото, минало или по-доброто бъдещо време! Времето, когато литературата няма да се продава по биографични данни, няма да се продава на килограм. А ще намира читателите си с душата на разказаното.
Нали и моят познат от младежките години, зам-редакторът така иска.Трябва да имат душа нещата ти.
Моите имат, така казват хората, които ги четат. Но явно това не е достатъчно!
Рефренът дали е в сила още...или онази песен отдавна не е актуална, все пак в ново време живеем!

16.05.2009 Любомир Николов

петък, 15 май 2009 г.

Бизнесът и Хари

За мен Хари винаги си е бил бизнесмен. Дори тогава, когато тази дума съвсем не пасваше на времето, в което живеехме. Беше посетил Италия с родителите си още като ученик, преди гимназията. Доста неща оттогава му бяха ясни. А и притежаваше качествата, които са задължителни за бизнеса, точност, аналитичност, големи контакти и прекрасна информираност. И нюх, страхотен нюх имаше Хари. И обаятелност, немаловажен фактор при водене и сключване на сделките. При отпушване на свободния пазар той беше вече готов, с едни гърди пред много хора, които нямаха неговата смелост, напористост и същевременно свободата при взимане на собствените си решения.
Хари и още двама негови приятели, това бяха основоположниците на бизнеса, към който аз се включих година след неговото начало. Тогава по булевард ” Витоша” парите са ги влачили с огромни чували, без охрана, сякаш на шега, прехвърляйки ги от една банка в друга, това ми е разказвал. Хари започна с офис, който беше близо до Централна гара. Там се стичаха всякакви образи, много от които познавах. Но когато започвах, в късното лято на 91 година, той току-що се беше запътил от офис в бившата ” Орбита” към апартамент до Орлов мост. Всичко стана почти случайно. Бях в София за няколко дни, бяха разбили апартамента ми до хотел ”Хемус”, а и тогава бях за пръв път на борсата. С една дума бях на кръстопът.
С Хари последните няколко години не се виждахме често, така се беше случило. Но в малкото заведение , където обърнахме по няколко уискита, това изобщо не бе от значение. Бяхме във един вътрешен двор, в центъра. Сянка ни хвърляха няколкото узрели вишни, чиито плодове напираха да падат върху белите покривки. Листата на вишните ухаеха на предстоящия голям успех, на нашето ново начинание. Офертата за мен Хари написа върху няколко салфетки, след щедрия бакшиш продължихме с нова бутилка уиски, у тях. На другия ден ме цепеше яко тиквата, но нали вече бях бизнесмен!
В Търново навсякъде, където влизах ме посрещаха като ангел-спасител. Направих за седмица три крупни заявки, Хари нещо се моткаше с доставките. Един ден, бях вече загубил надежда, Роко и Хари стовариха в къщи половината стока на път за морето.
Така се започна, дванадесет години продължи тази фиеста. То бяха камиони, пътувания, мръзнене по шосетата, пропуски в доставките, но винаги накрая се завършваше с хепиенд.
Продавах едно уиски първите месеци, един глупак го беше нарекъл ”дървеното уиски”. Не беше върха, но за онези години не беше никак зле. Беше първото честване на новия национален празник -Трети март. Бях се заблудил, че Хари ще е в София, бях казал на двама негови хора, че идвам да товаря уиски. Но мойто обаждане не беше хванало декиш. Заминах с камион” Ивеко” за София, Хари беше някъде из Северна България по бизнес. Тогава джиесеми нямаше. На гара Искър, в мазетата на една голяма неизмазана къща бутилките с уиски ме чакаха. Можехме да удавим целия квартал с уиски, толкова много беше. Хазяинът на къщата ме познаваше, бях взимал два три камиона вече от него.
- Без Хари не мога да ти дам- изряза ме като кисела краставица той.
Така в този ден ходенето ми до София и обратно ми излезе доста солено. Около тридесет автобусни билета за двете посоки. Но в Търново казах на шофьора на Ивекото, след два дни отново отиваме. Той само това чакаше . А аз през целия път на обратно бях вкиснат. Но си казах, ще спечеля отново само ако взема стока, макар и празния курс сега да ми е намалил авансово печалбата наполовина. Така и стана.
Хари имаше страшно много идеи за бизнеса си, толерираше и някои безумия на своите хора, стилът му беше такъв. Отчетността в началото не беше добра, въртележките бяха безброй, на стока, пари и дори на идеи. Но всичко с времето си дойде на мястото си. А той прекарваше в чужбина повече време, отколкото в офиса си.
Аз още от самото начало открих своя фирма, търгувах с артикули, които Хари не предлагаше. На няколко пъти големи фирми ми се слагаха да работя за тях. Аз дори не ги изслушвах.
За мен бизнеса с Хари беше продължение на нашето дълго приятелство, не можех да си помисля, че ще се разделим.
А то стана преди седем години. Хари се е кротнал, всичко е опознал, наситил се е, иска нещо друго. Иска да подрязва асмата на вилата си, да прави капково напояване на ягодите в градината, да варосва стволовете на черешите, да коси тревата около двете големи маси, където сяда с приятелите си. И да работи върху себе си, а не вече за себе си. Аз мисля, че му е още рано за такъв живот, но по-важно е той какво мисли. А в мислите му не съм се съмнявал никога.

15.05.2009 КРАЙ
Любомир Николов

четвъртък, 14 май 2009 г.

Моретата и Хари

Хари много обичаше да ходи на море. Лятото след кандидатстудентските изпити бяхме във ”Феята” . Хари отиваше с Роко на Слънчев бряг. Имаха две карти за почивната станция, с която се гордееше проектантската организация, в която майка му работеше.
- Идваш с нас, решено е – не търпеше възражения Хари.
Така за пръв път онова лято видях Слънчев бряг. Първата нощ Хари и Роко спаха на едното легло, аз на другото. Добре, че Роко имаше едно гадже, което тогава бе на почивка в Бургас. Платих му картата и така леглото стана мое.
Това лято беше много емоционално. Още първата вечер Хари се беше запознал с едни англичани, около четиридесетте. Бяха четирима. Семейна двойка, един много симпатичен бохем, и един кротък ерген. Бохемът се казваше Дейв. Англичаните бяха много пестеливи хора. Затова всяка вечер един от тях плащаше общата сметка, към която се присъединихме аз и Хари. За онова време тя не надхвърляше 10-12 лева. Пиехме шуменско, в тумбести малки бутилки, после мастика, редувахме поръчките, мезето осигуряваше бай Иван, който беше много доволен от нас. Имаше малко открито барче, пет-шест маси. Десетина вечери не се отделихме от него. Правеше ни салата от чушки и домати, една-две големи чинии, това ни беше достатъчно. Англичаните много се забавляваха с Хари, по точно той ги забавляваше. Разбираха се прекрасно, аз обикновено общувах с Дейв сутрин на плажа. На немски, и неговият беше колкото моят несъвършен. Но и не говорехме много.
Иначе най-големия майтап беше, когато отидохме в павилиона на Булгартабак да си купуваме цигари. Купихме ” Слънце ”-без филтър и ” БТ ”- за по-специални случаи. Накупихме около 32 кутии, за четири дни свършиха. Устните ни се бяха разлепили от тютюна. Дори една вечер бяхме забравили табаците в стаята си, че англичаните щедро ни черпеха през цялото време. А когато последната вечер се сбогувахме, бяха ни поканили на ресторант. В стола на нашата почивна станция имаше скара. После при поръчката в ресторанта аз казах на Хари, ще вечерям риба, скарата ще ми дойде много.
- А, не е престижно, няма да се излагаме пред чужденците - смееше се Хари.
И когато дойде сервитьора с поръчките какво да видим, пет порции риба и една с мешана скара, тази на Хари. Бая се поизмъчи с нея нашето момче.
Англичаните много правилно бяха преценили що за птица е Хари. След двадесет години ти ще прелиташ над острова, ще ни махаш отгоре с ръка, ще станеш голям бизнесмен. Тогава много-много не им вярвахме, но това се случи. И за годините познаха, големи ясновидци бяха тези наши англичани.

През началото на септември хванах стопа от София, за два дни, през Созопол се добрах до курорта ” Дружба ”. Там бяха Хари и майка му. Аз се настаних в една вила на Виница, в лозята, не ми пречеше голямото разстояние до плажа. Майката на Хари редовно се лишаваше от обяд или вечеря в моя полза, трябвало да отслабва, не била гладна или нещо в този дух. Така тридесете лева, с които бях тръгнал ми стигнаха за десетина дни. Бар ” Каменното цвете ” се беше вкаменило от присъствието ни, толкова му бяхме верни. И гаджета си намерихме, на мойто бащата работеше в ЦК, бяха с щерката на почивната станция за богоизбрани. Не ми направи никакво впечатление това, че мога и аз след някоя година да сменя лозята с изглед към морето от самия плаж. Ама като съм със затворени очи!
Последният ден и последната вечер имаше големи емоции. Първо през деня профукахме моя резерв за влаковия билет до София. После Хари взе 10 лева от майка си за мен, да мога да се прибера вкъщи. Които пък изпихме с гаджетата същата вечер. На сутринта тръгнах отново на стоп, но този път без стотинка в джоба си. Успях да се довлека до Плевен, там имах приятел, беше вече лесно.
Харалампито, той е виновен, че цял ден ми куркаше в корема от глад, а и в колите, с които се движех дремах непрекъснато. Много силна вечер, а и предишните, изкарвахме ги, редувайки рома и ритмите на рока. Крийдънс, дали са живи още, ако дойдат в София, там съм без съмнение!

Но третото море с Хари, пет години по-късно в Несебър, то си беше цяла епопея. Първо защото аз три пъти си заверявах самолетния билет за Бургас. Не можех да се отделя от червенокръстския лагер в Долни Лозен, чакахме пловдивчанките, с които бяхме предната година на същото място. Така и не дойдоха, но пък се бяха появили други пловдивчанки, че и плевенчанки. И на десетия ден ( картата беше за двадесет) кацнах на самия край на Стария град, където беше почивната станция на МВР. Бая особено ме изгледаха, но накрая ме допуснаха при себе си. Виждаха ми очите не повече от час сутрин и вечер, в стола. Хари бе на квартира с един
Володя, руснак, колега на майка му от някакъв институт в Москва. Горкият, беше много кротък, Хари му разказваше играта всеки ден. С бирата за закуска късно сутрин, с големите компании вечер, с няколкото си набези до пощата, от където настояваше пред майка си за още пари. То морския курорт е скъпо начинание, а и Хари обичаше да черпи на поразия.
Компанията непрекъснато се менеше. Вержи, Маргото, Ваня, все колежки от строителния институт. После две влюбени гълъбчета, които сутрин последни идваха на плажа, разполагаха с много пари и бяха на квартира в Стария град. И Мая и Данчето, познати на Хари от София. И Кирчо Бадемайстер, спасител на единадесети ли, на петнадесети ли пост, някъде под Фрегатата. Също наш колега от института, а и мой познат още от Спортната школа. Там групата се изтягаше около петнадесетина дни. Аз бях в най-неизгодна позиция. Сутрин до поста на спасителчето беше лесно. Но на обяд , в едната посока до стола на края на града и после обратно. През целия плаж, после през Новия град, моста с мелницата, през целия калдаръмен Несебър до най-източната му точка. И отново за вечеря, после до Слънчев бряг, слънцето залязваше и само това, че бях здраво трениран ме спасяваше. И по нощите обратно, как влизах при тези меверджии, чудя се на смелостта си.
Една вечер Хари предложи, стига с тези заведения и дискотеки, стига с тази Магура и Фрегата, стига с тази Емона или Траяна. Купихме два наниза риба, сафрид и попчета , и изкупихме бялото вино от близкия магазин.
- Хари, какво си награбил тези дванадесет бутилки, кой ще ги пие- го попитах аз.
- Че те няма и да ни стигнат. По две на човек, за жените по една, две за хазяите, нали ще пържим рибата в двора им.
И награби още три бутилки, този ненаситник.
Вечерта мина безславно. Изпихме пет бутилки, момичетата нещо се бяха скапали от живот, искаха да си почиват. Рибата не си личеше, че сме я захващали, повече от половината оставихме в хладилника на хазяите.
Тогава на Хари му се прииска да се окъпе в морето. Бе полунощ, когато нахлузи банските, обу плавниците, за да не се мотка после на плажа в тъмното, обрамчи врата си с голяма хавлия и тръгна. Но не към морето, а към квартирата на момичетата. Влезе с главата напред през ниския приземен прозорец, те го бяха отворили бързо, за да не изскочи сънения им хазяин от виковете на нощния плувец. После плавниците му махаха из въздуха, докато цял хлътна в стаята им.
Така нощното къпане го отложихме за следващото море. Което знаем, че колкото и да искаме, никога не е като това от предишната година.
Защото море с море не си приличат, както и не си прилича никой от моите приятели с този Харалампи, който беше царят на всички шашави прекарвания и изпълнения.
Чак незабравим!

14.05.2009 Любомир Николов
Следва : Бизнесът и Хари - част последна.

четвъртък, 7 май 2009 г.

Университетът и Хари - разказ

Преди четиридесет години с Хари седяхме на една пейка в градинката на” Цар Освободител” и ” Шести септември”. Имаше още година до кандидатстудентските изпити.
- Да станем строителни инженери, във ВИСИ се влиза с математика, в кърпа ни е вързана. С физиката все ще се оправим.
Така в оня ден бъдещета ни професия бе предопределена. Другото лято се справихме с изпитите без проблеми. Хари беше организирал една кампания, десетина човека се трудехме здраво, особено в нощта преди изпитите. Аз осигурих две решени задачи, които ни се паднаха по математика. Така се случи. Хари помогна на самия изпит, в залата бяхме почти цялата група, Пламен-Лъва, Жоро, който стана след една година Жоро Данкин, Оги Денчев, Хари, аз и други, които съм забравил. Промишлено и гражданско строителство, това стана бъдещата ни специалност.
Хари беше много силен студент. Когато всички смятахме със сметачни линийки проектите си, той представяше решението на курсовите задачи обработени от Изчислителния център на института, в който майка му работеше. Тя беше голям новатор, строителен инженер и много ни помагаше. Докато аз едва на дипломната си работа работех с калкулатор, Хари действаше вече с изчислителни машини, тогава това впечатляваше всички.
Изпитите ги взимахме с много труд, и с малко гяволък. Хари- с по-голям. От ученическите си години много уважаваше пищовите. Но не някакви едва забележими навити масурчета. А пищови като слънце, както обича да казва бате Наско. Ходеше на изпитите винаги с костюм, в хастара на който бяха цели фермани. Как го правеше този номер, не ми стана ясно до края. А и не любопитствах, нямах пари за костюм, че и да му разпарям хастара на всичкото отгоре. Не го хванаха нито веднъж, знаеше отлично материала, но за сигурност...
Хари имаше много интересен подход в изпитната сесия. Не можеше да чете сам, в хола му винаги имаше един, двама, че и повече колеги. Започваха якото четене около полунощ. Веднъж имах неблагоразумието да му предложа да учим заедно.
- Ела утре около десет, ще започваме.
На другият ден го чаках да се събуди, беше вече около единадесет часа.
- Я да се подкрепим с едно кафе във ” Феята” – хилеше се Хари.
Знаех, че това е кодово название, ама на такъв човек как се отказва.
На третия ден едва бяхме подготвили конспекта, бяхме научили първия въпрос, те бяха над петдесет.
-Хари, отивам вкъщи да чета сам, искам да го взема този изпит, имаме още пет дни за подготовка.
Хари не възрази, до вечерта беше ме заместил с друг наш колега. Изпита го взехме без проблеми.
На бала при дипломирането Хари със смях каза, че ще вземе два куверта. Един за него и един за сакото си, с голяма заслуга е, заслужило си е купона! Пак ни развесели здравата.
Като студенти ходехме на летни, че и на есенни бригади. Не съм бил с него, аз бях деец на червения кръст и изкрънках няколко лета на Долни Лозен. За бригадирската му дейност в института се носеха легенди. Винаги тръгваше с цял куфар дрехи, с неизменния костюм посред лято, който никога не обличаше. На втория ден в този куфар беше един голям хаос. С Хари човек не можеше да е спокоен, щуротиите му не секваха никога.
Една година след есенната бригада във влака за София се бяхме събрали целият институт. Хари изкара дългото пътуване, качен с двата крака на ръкохватките на кушетките, вагоните бяха без купета. Насред пътеката за преминаване, никой не можеше да се откачи от него, ако искаше да премине в друг вагон или в тоалетната. Трябваше да разказва виц, или да пие от бутилката , която Хари размахваше през цялото пътуване. Във вагона кънтеше смеха му, на няколко пъти беше слизал долу на гарите, през които минавахме за нови бутилки.
Защото много от колегите искаха да преминат покрай него, не до тоалетната и не до другия вагон. А за да се заредят с настроението, което той раздаваше, без да се пести. Това настроение беше в кръвта му. Отново ни предстоеше семестър, после сесии, после щяха да дойдат раздялата с университета и колегите, после щяхме да затънем в битовизъм, някои в кариеризъм.
Но сакото и пищовите на Хари, щурите му изпълнения по бригадите и студентските купони, това си е все още в нас, сигурен съм в думите си.
07.05.2009 Любомир Николов
Следва: Моретата и Хари

вторник, 5 май 2009 г.

Едно необикновено пътуване-разказ

Денят беше от шантав, по-шантав. Събуди се неочаквано рано, свари кафе и реши, че трябва да хване първия влак за морето. В края на май няма нищо по-желано от настъпващия морски сезон. Плажът е съблякъл зимната си дреха, чадърите са разперили пауновата си окраска, масите със застлани цветни покривки чакат първите клиенти, около заведенията е чисто и дори счупените и хлътнали плочи са подменени с нови. Сутрин и вечер цветята в оградените с камъчета кашпи се разхлаждат с дълги маркучи, които накрая измиват прахоляка и наслоения от вятъра боклук, който е фучал през дългата зима. Защото е знаел, че с пролетта и той ще си отиде. Фунийките на петуниите и калибрахите са изправили главите си на всички посоки, някои с виолетови, други с червени или розови шапки, излезли са навън и сякаш са спрели да си починат, преди да е дошло жежкото лято. През пролетта вятърът е започнал да флиртува, запленен от все по-топлите лъчи на слънцето. Заиграл се е нацъфтелите люлякови храсти, разрошил е зелената дреха на тревата и е преметнал белите пухчета на тополите навътре по крайбрежните улици. И вече е по-спокоен, не иска да беснее повече, нагрят от ранното лятно слънце. Само надвечер отново малко обезумява и обагря в синьозелено вълните на морето, които с нетърпение се разбиват по ръбовете на скалите или се разделят със слузестите водорасли, които застилат мокрия пясък. А на сутринта ласките на слънцето ги изсветляват до прозрачно зелено, между тях шават малки рачета и комари, оплели крачета в силно стисналите, но неузрели мидени черупки.
По морето имаше свои обекти, щеше да съчетае разходките около брега с отлаганите цяла пролет обиколки на няколкото хотела, които трябваше да изчакат другия сезон, когато ще са готови да посрещнат първите гости.
Пътуваше както обикновено в първа класа. Колата не можеше да му даде петчасовото спокойствие, през което нямаше да мисли за нищо. По средата на пътуването влакът премина покрай малката гара, на която всяка есен в детството се разделяше със света на летните игри и безгрижието. Обраснала с висок бръшлян, с избеляла фасада и ръчнатата помпа отстрани, която беше отдавна пресъхнала, с металното чукче под висящата камбана и белите варосани стволове на тополите около нея. Такава, каквато я помнеше от години. Но без пътниците, които я огласяха всяка сутрин и вечер, запътили се на десетина километра към града, в който работата чакаше силните им ръце. И стадионът беше още там, буренясъл, с разкривени дървени диреци, върху които бяха провиснали гредите, върху които сега бяха накацали черни врани и ято врабчета.
На една от малкото спирки в купето влезе млада жена. Остави малкия си ръчен багаж, извади списание и задряма веднага, скрила лицето си зад него. Беше хубава, но хубостта й скрита от грима и силното червило. След минути го помоли да отвори прозореца, свежия въздух нахлу в купето, когато неочаквано го покани в ресторант-вагона. Наближаваше обяд, последният час от пътуването до морската гара ще премине по-бързо, беше му се усмихнала с красивите си очи.
Във ресторанта тя си поръча джин с много лед и плато с мезета за двамата.
- Аз черпя, не се притеснявай-пак му се усмихна и запали цигара, косата й обгърна лицето и струйката дим се прецеди през червеното на устните и косите й.
Когато влакът пристигна, часовникът показваше малко след дванадесет. Двамата прекосиха перона, отвън я чакаше млад мъж, видът му беше спокоен, уверено я прегърна и поведе към колата.
- Заповядай с нас- се обърна към него тя и отново му се усмихна с ослепителна усмивка.
- Ще те закараме до центъра, навярно там отиваш- кръстоса дългите си крака на предната седалка тя и отново запали цигара.
Той не можеше да си обясни какво го накара да се качи в колата. Не обичаше да общува с непознати. Беше вече около средната възраст, когато илюзиите на младостта са отдавна отминали, но стремежът към непознатото, към очарованието на неочакваното е все още силен.
Тогава не си помисли тези неща, нямаше време да мисли. Качи се отзад, сложи пътната чанта до себе си и се загледа в минувачите, някои от тях бяха угрижени, други делови, а лицата на младите момичета му се сториха много красиви. Походките им го караха да съжалява, че времето лети толкова бързо.
И се постара отново да не мисли за нищо.

Остатъкът от деня мина в проверки по трите обекта, където работата беше вече намаляла. Сега предстоеше летния сезон, нямаше как да се ускори строителството, проверките бяха зачестили. Другото лято се надяваше два от хотелите да посрещат първите си гости. До тогава имаше още много работа.
Надвечер взе душ и слезе до ресторанта на хотела, в който имаше навик да отсяда при идванията си. Младата жена от влака му беше определила среща, ще вечеряме заедно, нали ще ти е приятно. Усмивката й отново не му беше дала възможност да откаже. Посрещна го, още когато мина покрай бара с напитките. Не беше сама, на масата го поздравиха мъжът, с когото се запозна при пристигането си, с него беше едно младо момиче. Минути му бяха нужни, за да разбере, че са заедно.
Светла го покани на дансинга, тогава разбра как се казва. Танцуваше силно притисната до тялото му, косата и падаше върху едното му рамо, усмивката й го караше да чувства, че я харесва.
Късно вечерта четиримата се разходждаха покрай морската градина. После новите му познати го изпратиха до хотела, пожелаха му лека нощ, Светла го целуна по бузата .
- Не спиш до късно, нали? Утре за теб ще има голяма изненада – така се разделиха, тя отново му се усмихваше.
На другия ден след закуската той видя, че във фоайето на хотела го чака Светла.
- Ще те водя на разходка, денят ще прекараме заедно – отново се усмихваше тя. – Работата ти няма да избяга.
Качиха се в малка спортна кола, Светла шофираше, изминаха около петдесет километра на север, почти не разговаряха. Той не се стремеше да гадае какво е намислила. Спряха колата покрай пусти скали, спуснаха се до пясъка и вълните, вече хванати за ръце. Вятърът тихо шумеше наоколо, гларусите крещяха от всички страни, слънцето огряваше все още студените безлюдни и тревясали дюни.
- Можеш ли да плуваш?- го попита тя и още недочакала отговора му свали дрехите си. Извади голяма хавлия от чантата си, застла я на пясъка и се втурна към вълните.
Той я последва. Плуваха до близките скали, хладката вода галеше раменете им, слънцето се отразяваше в усмихнатите им очи, после брегът ги посрещна отново. Тя го загърна с хавлията и притисна тялото си до неговото. Устните им бяха посинели, те побързаха да ги стоплят, докосвайки се плахо, после целувките и ритъма на телата отново възвърнаха истинския им цвят.
В ранния следобяд вече пътуваха обратно. Спряха да обядват преди да навлезат в големия град и тогава той разбра, че това пътуване няма да завърши така скоро.
- Работя като шеф на крупиетата в игралната зала на твоя хотел. Моят приятел, който ни посрещна вчера ми е шеф. Предстои ни нещо наистина голямо, довечера ще разбереш-му каза Светла. Не я запита нищо повече, беше му достатъчно да държи ръката й в своята.

Няколкото часа преди вечеря той обиколи отново обектите си, присъствието му там не можеше да ускори работата. Взе си довиждане със строителите, есента отново ще дойде да види колко са напреднали, до тогава има още няколко месеца. Важното е да не се спират обектите, нямаше от какво да се безпокои.
Тази вечер на масата бяха трима. Момичето от снощи го нямаше, след аператива младият мъж се обърна към него.
- Със Светла имаме едно предложение към теб, ще се радваме ако ни станеш сътружник. Имаме нов обект, след две седмици започваме голямо строителство на увеселителен комплекс, барове, ресторанти и игрална зала. Финансирането е осигурено, строителя също. Нямаме обаче човек, който да наблюдава работата и да следи за качественото и точно изпълнение на обекта. Ще имаш пълна свобода на действие и голяма заплата. Вярваме в теб и искаме да се съгласиш.
Този път Светла не се усмихваше, гледаше настрани, не искаше да му влияе в избора на решението си.
- Утре пътувам обратно, нека ви отговоря сутринта. Трябва да помисля- им каза той, все още не вярваше, че животът му така внезапно може да промени посоката си.
Вечерята не продължи дълго, Светла беше на работа, с младия мъж изпиха по едно питие на бара и се разделиха.
Беше след полунощ, когато на вратата на стаята му се почука. Отвори, беше Светла. Личеше, че е уморена, но му се усмихваше.

Сутринта двамата слязоха във фоайто на хотела. Там вече ги чакаше младият мъж. Закусиха тримата, после той им отговори утвърдително.
- Готов съм, рискът е голям, но мисля, че си струва да опитам.
Сега не само Светла, а и двамата мъже се усмихваха. Стиснаха си ръцете и го изпратиха до гарата.

Как е трудно да приемем, че животът ни е подреден и точен. Как е лесно понякога да вземем решения. И как е невъзможно да предвидим всичко, което ще ни се случи оттук нататък, дори за няколко месеца напред. Така си мислеше мъжът. Пред него се изнизаха последните му няколко години, когато рутината и утъпканата посока на ежедневието малко го объркваха. А сега това необикновено пътуване, как ли щеше да завърши?
Влакът премина отново покрай гарата с бръшляна и избелялата фасада, с ръчната пресъхнала помпа и изоставения стадион. А може би е време, когато след седмица мине с колата по обратния път да поспре за малко покрай тополите. Да повърви по прашните тротоарни плочи и по асфалтираните и разбити селски улици. И да помисли, че ще е хубаво да купи някое дворче в селото, или някоя малка къща. Която ще стегне и или построи след време, а двора засади с хризантеми и божури. И да идва често тук, където са прекрасните детски спомени. Нали сега по морето с новия обект ще печели достатъчно.
Само трябва да попита Светла дали харесва живота на село. За почивните дни, за празниците, за отпуските и за възможността да се откъснеш от всекидневието.
Сигурно, той беше чувал, че хората, които живеят край морето са луди по планината, а гарата с бръшляна беше в подножието й. Пък и Светла изглеждаше достатъчно луда, ще й хареса, мислеше си той.
Усмихна се широко и сякаш на глас, без да се бои, че пътниците в купето на първата му класа ще го помислят за малко откачен. Е, то и да е истина понякога дори помага.

05.05.2009 Любомир Николов