събота, 16 май 2009 г.

Един стар рефрен-нещо като есе

” - Не всичко е пари, приятелю...”
Рефрен от една стара песен

Преди седмиица отидох в редакцията на едно авторитетно списание. По стечение на миналото със зам.редакторът се познаваме от дълги години. Не ме беше забравил, разбира се. Те онези години, когато си със силната чувствителност на младостта не се забравят лесно. Предложих му няколко разказа, той не знаеше, че от две години съм прописал.
- Какво ми носиш?- делово ме запита.
Показах му пет-шест неща, не ги погледна дори.
- Е какво, идваш тук като на сергия, дано купя нещо? И много кратки са нещата ти, не че е проблем това – отново делови, но и саркастичен.
- Не знам към какво имаш предпочитания - опитах се да се измъкна аз.
- Разкази, истории, да има душа в тях. Ти не си ли чел нашето списание.
Не съм го чел от онези, младите години. Не се е променило много според мен, и без да съм го чел се вижда. Не му го казах.
- Виж сега, всичко е сделка, нямам време да чета нещата ти. Претрупано е бюрото ми, няма да се лъжем. Тук предлагаш, одобрявам и печатам. Ето ти един наш брой, виж стила на това, което публикуваме, после пак ще говорим.
Не ме попита за миналите приятели, аз защо ли му споменах за двама, трима. Не се сдържах.
Малко време ми трябваше, за да разбера най-важното. Авторите бяха не с име, а с биография. Не, че бяха известни, не че нещо от публикуваните няколко разказа ми хареса. Писано, писано, доста текст е наблъскан вътре.
Но хората си имат награди, публикации, авторитет.
Имат си биография.
А аз имам петдесет неща, на десетина от тях хората се просълзяват, разпечатват и носят седмица-две със себе си. До кредитните си карти, до снимките на децата или бащите си, някои и до сърцето си. Ей така, да преживеят по-дълго това, което ги е просълзило.
Но си нямам биография, бая хляб трябва да изручам, за да отида отново при моя познат от онези, младите години. А не съм сигурен, че в бъдеще и да се сдобия с такава атестация ще отида отново.

На другия ден влязох в редакцията на списание ” Пламък”. Посрещнаха ме, сякаш се познаваме от онези, младите години. И не ме питаха за биография. Бяха много мили. Но както ми каза главният редактор, един известен и уважаван поет, тук не искаме пари при публикуването.
- Но и не изплащаме хонорари - и се засмя с лъчезарна и топла усмивка.
- На самоиздръжка сме, добре че пуснаха новата метростанция, до нас ме стоварва влакчето. Бях решил след деветнадесет години доброволен труд да се отказвам, пари нема, действайте, така ни помагат от Културното министерство.

Искам да му кажа, недей, поете! Недей, мечтателю за другото, минало или по-доброто бъдещо време! Времето, когато литературата няма да се продава по биографични данни, няма да се продава на килограм. А ще намира читателите си с душата на разказаното.
Нали и моят познат от младежките години, зам-редакторът така иска.Трябва да имат душа нещата ти.
Моите имат, така казват хората, които ги четат. Но явно това не е достатъчно!
Рефренът дали е в сила още...или онази песен отдавна не е актуална, все пак в ново време живеем!

16.05.2009 Любомир Николов

Няма коментари: