вторник, 19 май 2009 г.

Разказ от нищото

Не си спомням нещо, което да съм мразил повече от мъглите. Като си помисля обаче, понякога изразът „Няма нищо по-хубаво от лошото време” е много точен. Затова омразата към тези особености на климата понякога бързо преминава в чувство, което най-точно се изразява с обичта. И в отношението ни към хората е така, любовта понякога бързо се превръща в омраза. Обратният вариант е по-малко вероятен. Но нали няма невъзможни неща!
Когато пътувах със БГА” Балкан” по маршрута София-Горна Оряховица мъглата много ме дразнеше. Есен, пролет, за зимата да не говоря. Работех в проектантска организация, току що се бях дипломирал като инженер. След десет месеца се роди синът ми, майка му замина за Търново да ражда и после цяла година бяхме разделени. Така аз започнах да давам половината си заплата към Авиацията. Това продължи цяла година. Пътувах през седмица. От Японския до Софийското летище, после кацане в Горна, там с автобус до Търново. И накрая още един градски до Чолаковци, квартал в края на града. Тогава родителите на жена ми строяха апартамент, за къщата им точно в центъра до парк Толбухин ги бяха обезщетили с тристаен апартамент, голяма щедрост! Чолаковци ги беше приютило, докато се построи новото жилище. Този маршрут се взимаше за три часа. Ако имаше мъгла за мен ставаше доста неприятно, пътуването нарастваше на четири, пет, понякога и повече часа.
Но не това ме отказа да летя с БГА. А паспортният контрол, който един ден ми направи забележка, че съм с брада. Тя не беше лоша, черна, косата ми и сега е кестенява, колежките ме занасяха кое от двете боядисвам. Бяхме двама брадати от 1300 души персонал, е половината жени, значи от 600 човека аз бях вторият служител с брада. Първият бе след мен, защото имаше катинарче. Моята си беше както трябва. Та тези глупендри ме спряха един ден, след две седмици пак, казаха третия път няма да те качим в самолета. Тогава си бях изкарал една фалшива тапия от „Театър София”, че играя в някаква масовка прабългарин, хански воин или нещо подобно. Не мина!
Отидох в едно ателие, снимах се, бях на 27 години, сега виждам, че не съм бил толкова зле! Почти красив! И се запътих към IV –то районно. Там един лейтенант искаше да ми прибере веднага паспорта и да ме прати на бръснар. Дори назова една шушумига от проектантската по име, която никой не знаеше какви задължения има. Ама си беше нафраскана и гласовита за трима, мъж шушумига, голяма гадория.
- Как те търпи той с тази брада- ме попита лейтенанта.
- Мен началника на отдела ми държи сметка за какво идвам на работа, този другар не ме интересува какво мисли- му отговорих аз, като се присегнах и почти насила взех паспорта си обратно. И веднага ми се изясни какви ги е вършела шушумигата.
- Това са лични документи, нямате право да ми ги задържате- изсъсках му аз, той доста особено ме изгледа. Все пак бях в районното управление, а не на дивана в хола си.
И започнах да пътувам с влак. От три часа пътуването ми стана пет. Това продължи около три месеца, когато един слънчев септемврийски ден, натоварен като камила с един грамаден куфар хванах шестицата от обръщалото до хотел Хемус, беше ранна утрин. Баща ми ме целуна в коридора, не ме изпрати дори до спирката. Не му се сърдех, и на него му е било тежко. После едва се дотътрих до трамвая, а в купето на влака около пет минути се блъсках с тази грамада, в която бях нафраскал два порцеланови сервиза, няколко лъжици и други скъпи на мен и жена ми подаръци от сватбата ни, за да я кача горе на багажната скара. И да се обзавеждаме, мерак си ни беше. И така в град Гълъбово, което си беше село с един панелен квартал, аз, софиянецът, който живееше до хотел Хемус и търновката, която живееше в центъра на Търново създадохме първото си самостоятелно гнездо, малкото ни чавче остана при баба си в болярския град. Бяхме толкова луди, че всички ни гледаха със съмнение, тези пък нямаше ли кой да ги нагласи откъдето са, че се забиха тук, откъдето всеки иска да избяга.
Здравната служба в едно близко до ТЕЦ- а село вече имаше зъболекарка, столовата в централата на Марица-изток III трябваше да готви една обедна манджа повече за един инженер, с черна брада и кестенява коса. Който не признаваше длъжност, чин, партиен съветник или какъвто и да било главен някакъв си да му нарежда.
Защото нямаше какво да губи, мъглата около него беше станала толкова гъста, че черния и наситен с твърди въглищни частици прах около тази китна някога равнина му се беше сторил много по-ясен от мъглявата перпектива за работа на зъболекарката в Софийско,за нова панелка някъде по кварталите Обеля или Младост IV и за онова бляскаво бъдеще на младите специалисти, което си беше бляскаво само ако имаш вуйчо владика. А ние с жена ми нямахме познат поп, камо ли да се надяваме на владикова намеса.
Съжалявам само за едно, че харесвах да летя с тези малки Анчета, които ме издигаха над облаците, където толкова лесно можех да си мечтая. Все пак три часа са, трябваше някак да минава времето! Мина си това време, като пушек от комина се изниза, брадата ми сега е бяла, но пък спомените са така светли от онова време, когато зъболекарката беше млада и инженерът беше почти красив!


19.05.2009 Любомир Николов

Няма коментари: