вторник, 28 февруари 2012 г.

Моята леля е герой

Преди три лета една снимка много ме развесели. На нея моята леля се усмихваше редом с правнучката си, двете бяха нагазили в морето по бански костюми край скалите около Равда. Ще кажете, какво толкова е станало. Ами нищо, освен това, че след седмица леля Иванка навършва деветдесет години.
Какво е моето детство без леля Иванка? Какво е то, без нейната сърдечна усмивка, без нейното силно ръкостискане, с което ми казваше всяко лято : ” Ама ти Любче, много си пораснал!”
Защото цяло лято аз и брат ми прекарвахме на село. И задължително за около две седмици при леля и свяко в Казанлък. В тяхната тухлена къща със зеления двор, където има и сега плодни дръвчета, асми и един висок бор. На тихата хубава и чиста улица, цялата във вишневи дръвчета, с изглед към високата синя Стара планина.
Леля ми Иванка е най-сърдечният човек, когото познавам. Спомням си една година как обикалях Казанлък с нейния велосипед. Бях вече голямо момче, няколко часа кръстосвах града и се надпреварвах с вятъра на пистата в градския стадион. Но не бях й се обадил. И когато се прибрах, уморен, потен и щастлив вкъщи, очите й бяха зачервени от плач. Тревожела се е за мен, да не би да ми се е случило нещо лошо. Толкова беше мила в своята загриженост!
Или пък тази незабравима двудневна екскурзия с нея и свяко ми, когато отидохме в Балкана. На гости на по-малката ми братовчедка, която беше на едномесечен лагер със съучениците си. Засаждаха борчета, така им завидях за вечерния лагерен огън и забавите с акордеона около него. Помня, че първия ден времето нагоре в планината не беше никак добро. Изля се проливен дъжд, бяхме запалили малък огън, да си приготвим обяд. Тези пържени яйца бяха едно от най-вкусното нещо, което съм ял през живота си. И после слънцето, огряло дървета, папрати, треви и цветя, и песните на леля и свяко по стръмните пътеки. А на другия ден горските ягоди по поляните около сечищата, толкова едри, ароматни и така безчет!
Когато леля ми беше на моите сегашни години, аз бях на половината на нейните. И тогава минах през едно изпитание, което ме беше накарало да остана при нея в Казанлък за няколко дни. За да си поема дъх. Колко тревога и съпричастност имаше в погледа й, в разговорите ни, в надеждата й, че всичко ще се нареди, та нали младостта е с теб, казваха очите й.
В началото на миналото лято с брат ми й бяхме на гости за няколко дни. Първата сутрин ни поведе на разходка до Тюлбито, след песента на птичките. Не ни отстъпваше в ходенето.” По кой маршрут да преминем, късия или дългия” – ни запита тя с неизчерпаемата си енергия. Денят беше прекрасен.
Спомням си думите й, казани преди няколко години.
- Когато бях млада, сутрин се събуждах с мисълта, че мога да литна!

- Лельо, ти и сега си млада! Само годинките са ти станали повечко, дай Боже всекиму. Бъди все тъй здрава, сърдечна и любвеобилна! За да мога когато идвам в Казанлък, да се чувствам така, както е било винаги в този град. С мисълта, че и аз като теб мога да полетя!
Честит рожден ден, мила лельо!




07.02.2012 Любомир Николов

понеделник, 6 февруари 2012 г.

Софийските разкази на Деян Енев

Ако трябва с две думи да опиша тази книга, това е една ПОЕЗИЯ НА СПОМЕНА.
Спомен, който всеки има в себе си. И идва, когато се будим нощем. Или ни навестява сутрин, с първата чаша кафе. Когато отново трябва да започнем онова бясно препускане в ежедневието. Спомен, който ни радва и разбира се, малко ни натъжава. Но спомен, от който не ставаме агресивни и зли, защото ни кара да се вгледаме не само в новата урбанистика на града, а и в неговите обитатели. Които понякога имат нерадостна съдба, която авторът ни е разказал с много любов и мъка. Защото и неговият собствен живот не е бил постлан върху килим от рози. Но за да запази себе си, той винаги е вярвал в любовта си, в децата си и разбира се, в Сребърните планини.

Книгата е в три части. Първата, това са Железните скали на всекидневието. Двадесет разказа, в които героите са необикновени в своя обикновен живот. Мая, с дилемата да избира между любовта и обичта към своя баща. Мариана и порасналата й дъщеря, с нейната кротка и ненатрапчива мъдрост. Дъщерята на циганина Мето, красива и без време застаряла в невъзможността да избяга от съдбата си. И трите пръста на малкото цигане, на което пътят е предварително начертан. Тъмните майчини очи, които гледат заминаващия влак. Който ще я раздели задълго със сина й, българчето от Аляска. Ина, с нейните тридесет и пет години, които са я отдалечили от желаната още като малка нейна собствена сватба. Семейство Маринови, които са намерили препитанието си, но са загубили доверието на четиригодишната си дъщеря. И още Поетът, Джуджето, Лимонаденият Джо…

Втората част е само в един разказ. Посветен на тази, с която авторът все още може да пътува към Сребърните планини, а това е повече от едно истинско пътешествие… Което понякога е чудесно, макар и само до зелените маси на близкото пазарче около стадион
” Раковски” например.

И накрая, третата част. Където всичко е поезия. Поезията на стара София, ех, колко стара, само преди тридесет години я имаше Софийската зоологическа градина в центъра на града. Читалище „Светлина” светеше с неповторим блясък, имаше я и антикварната книжарница на ” Графа” със сатенените ръкавели на възрастния мъж, който изкупуваше книгите. Докторската градина и близката Английска гимназия, незабравимото кино ” Урвич” и къщата на Яворов. Улица ” Кестенова гора” и старите тухларни на мястото на сегашния Южен парк. Антикварното пазарче до ” Кристал” и малкото трамвайче към Бояна, покрай онова изумрудено блато и младостта ни.
Защото всички ние обичаме младостта си, обичаме града си, обичаме миналото си.

Затова Деяне, благодаря ти, че извика отново поезията на моя спомен! По един неповторим и красив начин, с книгата си” Българчето от Аляска”.



06.02.2012 Любомир Николов

четвъртък, 2 февруари 2012 г.

Кино " Петър Берон" и момичето с жълтата якичка- разказ

Преди седмица с жена ми излязохме от къщи. Рунтавото улично куче ни изпрати до улица ” Нишава”, която беше цялата в бяло. Прекосихме булеварда и навлязохме в Южния парк.
Витоша остана зад гърба ни, огряна от слънцето. Снегът хруптеше под краката ни. Вървяхме и мълчахме. Новите лампи по централната алея бяха като бели птици, разперили крила. Прекосихме край светофара и закрачихме по булеварда, отминахме бара с усмихнатите лица на младите певци от скорошното шоу и тогава вдигнах глава. За да видя отново големите каменни букви на кино ”Петър Берон”. Това беше останало от него…

Тогава се бяхме срещнали може би на площад” Баба Неделя”. Големият строеж на НДК още не беше започнал. Вървяхме и мълчахме.
- Да отидем на кино- предложих й аз.
Не си спомням кой филм гледахме. Тя беше с дънкова пола над дървеното сабо, жълтата якичка на блузата се подаваше навън около бялата шия. Стори ми се малко настинала, кърпичката си държеше в ръкава на пуловера. В тъмния салон й подадох ръка, нейната беше толкова малка. Седнахме на дървените скърцащи столове, подът миришеше на нафталин. Беше ранен следобед, беше ранно лято, беше младост.
След прожекцията тръгнахме по металното мостче над реката, излязохме край басейн ”Спартак” на улица ” Арсеналски”. Разговорът беше потръгнал, макар че говореше предимно тя. За какво, отново не си спомням. Тополите край улицата се бяха разлистили в зелено, бели пухчета обикаляха около косите ни, стори ми се че всичко това вече се е случвало.
В лятната градина на хотел ” Хемус” поръчах бутилка червено вино и пражка шунка. Бях взел назаем десет лева от един приятел, докато получа студентската стипендия. И може би от виното, започнах да говоря повече аз. За спорта, за моето село, за морето и горещия пясък.
После дойде знойното лято и Созопол, после дойде сватбата, после дойде дипломирането и разпределението, редом с детето. После годините се затичаха неусетно бързо.

Затова всеки път, когато минавам покрай кино” Петър Берон”, вдигам глава нагоре. Поне буквите му все още стоят. Ако ги махнат един ден, какво ще ми остане.
Ами да, любовта към киното. И споменът за онази незабравима жълта якичка на блузата, с която беше облечено момичето. С което преди седмица, след толкова изгледани филми заедно, прекосихме Южния парк и помълчахме по булевард ” Арсеналски”.



02.02.2012 Любомир Николов

сряда, 1 февруари 2012 г.

Моето момче- разказ

Отпреди няколко дни се чувствам като младо момче. Ще правя с един приятел малка книжарничка. Както е казал Джани Родари: ” Ако можех да имам едно магазинче с две полички, бих продавал познайте какво? Надежда, надежда за всички.”
Ще има книжки, ще има икони, малки и големи, ще има сребърни синджирчета и кръстчета. А на всеки клиент ми се иска да подаряваме и малко надежда. Кой каквото има да отвърне в замяна.
Затова миналата седмица в най-големия сняг и студ запалих колата, и тръгнах на двеста километра да пазарувам. Акумулаторът едва го съживих, комшията в автосервиза отсреща не ми даде от неговия ток, за да си свърша работата. Не искаше да ми даде надежда, имах пари да си платя, но явно за него съм малък клиент. В неговия сервиз само грамадни и луксозни коли и джипове влизат, аз ли с моята остаряла машина да го впечатля…
Взех някои сребърни неща, за други се договорих, натоварих на задната седалка един голям иконостас, в неголям кашон събрах икони, броеници, църковна утвар и поех обратно.
Срещата с една госпожа, издател на религиозна литература, обаче не се състоя. Нещо времето й попречило, може и тя да е имала проблем с акумулатора, а и да е попаднала за помощ на такъв помощник, като моя комшия…
- Не се безпокой, моето момче- ми каза тя по телефона.- Още утре ще ти приготвя колет с най-търсените заглавия. Сериозно момче ми изглеждаш.
Стана ми малко смешно, тя навярно е по-млада от мене. Но така хубаво говореше, че не исках да я прекъсвам. Все пак някой ден ще се видим, и тогава ще забележи побелялата ми брада.
Днес отново ми се обади.
- Моето момче, пуснах ти колета, всичко ще е наред. В началото ще ти е трудно, затова ти изпращам най-търсените заглавия.
Значи и тя е любителка на Джани Родари, помислих си аз.

Сега остава да подредим, да осветим, да рекламираме и да започнем.
Мисля, че много хора се нуждаят от надежда. Дали във февруарския студ или в идващата пролет и топлото лято, когато звездите в тъмносиньото небе ще греят в очите ни. Винаги трябва надежда.
А пък моята позната може да продължи така да ме нарича. Защото аз наистина съм едно момче, не се имам за нищо повече. Освен, че те нямат бели бради, със сигурност. Нали и аз съм бил момче…


01.02.2012 Любомир Николов