сряда, 1 февруари 2012 г.

Моето момче- разказ

Отпреди няколко дни се чувствам като младо момче. Ще правя с един приятел малка книжарничка. Както е казал Джани Родари: ” Ако можех да имам едно магазинче с две полички, бих продавал познайте какво? Надежда, надежда за всички.”
Ще има книжки, ще има икони, малки и големи, ще има сребърни синджирчета и кръстчета. А на всеки клиент ми се иска да подаряваме и малко надежда. Кой каквото има да отвърне в замяна.
Затова миналата седмица в най-големия сняг и студ запалих колата, и тръгнах на двеста километра да пазарувам. Акумулаторът едва го съживих, комшията в автосервиза отсреща не ми даде от неговия ток, за да си свърша работата. Не искаше да ми даде надежда, имах пари да си платя, но явно за него съм малък клиент. В неговия сервиз само грамадни и луксозни коли и джипове влизат, аз ли с моята остаряла машина да го впечатля…
Взех някои сребърни неща, за други се договорих, натоварих на задната седалка един голям иконостас, в неголям кашон събрах икони, броеници, църковна утвар и поех обратно.
Срещата с една госпожа, издател на религиозна литература, обаче не се състоя. Нещо времето й попречило, може и тя да е имала проблем с акумулатора, а и да е попаднала за помощ на такъв помощник, като моя комшия…
- Не се безпокой, моето момче- ми каза тя по телефона.- Още утре ще ти приготвя колет с най-търсените заглавия. Сериозно момче ми изглеждаш.
Стана ми малко смешно, тя навярно е по-млада от мене. Но така хубаво говореше, че не исках да я прекъсвам. Все пак някой ден ще се видим, и тогава ще забележи побелялата ми брада.
Днес отново ми се обади.
- Моето момче, пуснах ти колета, всичко ще е наред. В началото ще ти е трудно, затова ти изпращам най-търсените заглавия.
Значи и тя е любителка на Джани Родари, помислих си аз.

Сега остава да подредим, да осветим, да рекламираме и да започнем.
Мисля, че много хора се нуждаят от надежда. Дали във февруарския студ или в идващата пролет и топлото лято, когато звездите в тъмносиньото небе ще греят в очите ни. Винаги трябва надежда.
А пък моята позната може да продължи така да ме нарича. Защото аз наистина съм едно момче, не се имам за нищо повече. Освен, че те нямат бели бради, със сигурност. Нали и аз съм бил момче…


01.02.2012 Любомир Николов

2 коментара:

ivalex каза...

Може би е важно, никога да не растем, и все още да вярваме, да се надяваме, и виждаме малките неща... за какво ми лъскавото небе, искам само три цветни молива, и бял лист там мога да имам всичко. Разказите ви са чудесни. Поздрави.

Любомир Николов каза...

Благодаря за този коментар. Най-ценното в писането е, когато някой непознат(а) изпрати одобрението си по такъв искрен начин.
Поздрави, ivalex!