четвъртък, 2 февруари 2012 г.

Кино " Петър Берон" и момичето с жълтата якичка- разказ

Преди седмица с жена ми излязохме от къщи. Рунтавото улично куче ни изпрати до улица ” Нишава”, която беше цялата в бяло. Прекосихме булеварда и навлязохме в Южния парк.
Витоша остана зад гърба ни, огряна от слънцето. Снегът хруптеше под краката ни. Вървяхме и мълчахме. Новите лампи по централната алея бяха като бели птици, разперили крила. Прекосихме край светофара и закрачихме по булеварда, отминахме бара с усмихнатите лица на младите певци от скорошното шоу и тогава вдигнах глава. За да видя отново големите каменни букви на кино ”Петър Берон”. Това беше останало от него…

Тогава се бяхме срещнали може би на площад” Баба Неделя”. Големият строеж на НДК още не беше започнал. Вървяхме и мълчахме.
- Да отидем на кино- предложих й аз.
Не си спомням кой филм гледахме. Тя беше с дънкова пола над дървеното сабо, жълтата якичка на блузата се подаваше навън около бялата шия. Стори ми се малко настинала, кърпичката си държеше в ръкава на пуловера. В тъмния салон й подадох ръка, нейната беше толкова малка. Седнахме на дървените скърцащи столове, подът миришеше на нафталин. Беше ранен следобед, беше ранно лято, беше младост.
След прожекцията тръгнахме по металното мостче над реката, излязохме край басейн ”Спартак” на улица ” Арсеналски”. Разговорът беше потръгнал, макар че говореше предимно тя. За какво, отново не си спомням. Тополите край улицата се бяха разлистили в зелено, бели пухчета обикаляха около косите ни, стори ми се че всичко това вече се е случвало.
В лятната градина на хотел ” Хемус” поръчах бутилка червено вино и пражка шунка. Бях взел назаем десет лева от един приятел, докато получа студентската стипендия. И може би от виното, започнах да говоря повече аз. За спорта, за моето село, за морето и горещия пясък.
После дойде знойното лято и Созопол, после дойде сватбата, после дойде дипломирането и разпределението, редом с детето. После годините се затичаха неусетно бързо.

Затова всеки път, когато минавам покрай кино” Петър Берон”, вдигам глава нагоре. Поне буквите му все още стоят. Ако ги махнат един ден, какво ще ми остане.
Ами да, любовта към киното. И споменът за онази незабравима жълта якичка на блузата, с която беше облечено момичето. С което преди седмица, след толкова изгледани филми заедно, прекосихме Южния парк и помълчахме по булевард ” Арсеналски”.



02.02.2012 Любомир Николов

Няма коментари: