петък, 22 януари 2010 г.

Ренета- Част втора -продължение

Ножът се заби в кръглата и гладка стена на динята, която изпраща и се разтвори на две равни части. Сокът потече върху скованата дървена маса, постлана с вестник, на който имаше пресен, току-що разчупен типов хляб и бяло саламурено сирене. Последната вечер бяха останали край фургона, десетината дни им бяха стигнали, за да обиколят всички ресторанти в селото. Менюто навсякъде беше едно, пържола, кебабчета, мешана скара. За гарнитура лютеница, объркана със недотам ситно нарязан лук. И топла бира, ако я имаше. Сервитьорите не си даваха много зор, сезонът след няколко дни щеше да бъде забравен. Вечер единствената асфалтирана улица, по която се разхождаха курортистите, излъчваше тъгата по изминалото лято. Платнените стрелбища всеки ден намаляваха, машините със захарен памук и казаните с варена царевица нямаха вече този оборот, който щеше да храни собствениците през цялата зима. Затова бяха останали само няколко, в центъра на малкия площад, до паметника на антифашиста.
- Ето така ще разпорим живота, със замах и отведнъж! И ще изтръгнем от средата му най-сладкото - Зари дълбаеше средата на своята половина от динята. Червеният й захарен сок беше полепнал по устните и брадата му. Очите блестяха през очилата, белите зъби лъщяха под широката усмивка, залезът идваше с онова спокойствие на последните летни дни. Слънцето беше като една голяма, узряла и сочна диня, която бавно се търкаля към хребета на близките възвишения, които се бяха наметнали с огромното жълто и прокъсано наметало на ранната есен.
- Защо мълчиш- се обърна той към Любослав.- Не може да се живее, без да имаме мисия в този живот, на всичко съм съгласен, за да я изпълня. Готов съм да подложа и динена кора на тези, които ще ми се изправят пред пътя. Целта ще оправдае средствата, след петнадесет години трябва да сме известни. И богати, разбира се.
- А ако не стане така, тогава какво?
- Невъзможно е, до сега всичко в живота ми е било планувано, после извоювано с много усилия и решимост. Трябва да вярваме в силите си, друг начин няма.
Любослав отпи от мастиката, направо от бутилката. Запали цигара и се загледа в шарките на дърветата отсреща, които падаха като малки парашути надолу, подхванати от вечерния вятър и където птиците пееха последните си безгрижни песни. Защото им предстоеше дълго пътуване.
На другата сутрин морето беше гладко, тихо и сякаш като за тях смирено. За да почувстват за последен път неговите топли ласки, и когато мускулите им вече бяха набъбнали от дългото плуване, на брега ги посрещна слънцето, което само след час щеше да се скрие зад облаците, оправдавайки се, че времето му за тази година е вече отминало.
А двамата щяха да се върнат отново в големия град, където от телата им така бързо щеше да избледнее топлия загар на безгрижието. Започваше учебната година в университета, трета за Светозар. И първа за Любослав, с едно есенно десетдневно морско закъснение.

сряда, 20 януари 2010 г.

Братовчед ми, дядо, баба и аз - разказ

Дядо ми беше голям мълчаливец. То всички селски хора май бяха такива. С тежка походка, ясен син поглед и мазолести ръце. Когато бях малко дете, много се гордеех с него. Разпряваха, че е бил берберин, кожар, градинар и още какъв ли не. И участвал в трите войни, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Голям късмет явно е имал, да се върне здрав и читав и от трите касапници вкъщи. Тогава е бил ерген, после се оженил и през четири години се родили трите му дъщери. Изучил ги всичките, за онова време това е било много рядко срещано геройство. Едната, по-голямата ми леля, дори беше завършила висше образование.
А баба ми имаше кръгло бяло лице, викаха и хубавата буля Цвята. Тя беше неграмотна, но много искаше от нас, внуците и внучките й, да сме добри в училището. И много обичаше да й четем, я вестник, я някоя книжка. Присядаше вечер пред къщи на трикрако столче, вземаше хурката или плетката в ръце и ни слушаше.
А бяхме шестима малчугани, две момичета и четири момчета. Бая трудно й е било, и то не да на изхрани, лятото на село винаги имаше нещо за ядене. Биволицата и овцете даваха мляко, градината раждаше плодове и зеленчуци, в зимника имаше мас, ошав и петмез, а хляба си го печеше тя. Палеше фурната, месеше големи бели хлябове, после ги мяташе в пещта, и после дъхави и парещи ги завиваше с едни платнени кърпи, пищимали, които пак сама си тъчеше. Имаше стан, от който изкарваше парцалени цветни черги. Имаше и шевна машина, някакъв Сингер ли беше, не помня точно. Но гласът й по цял ден ни преследваше из двора или навън, на голямата поляна. Бяхме като всички деца големи калпазани.
Но нашият братовчед нямаше равен по инат и пакости. Беше по-малък от мен с две години. Но разбойник и половина! И никак не му спореше учението. Единствен от всички останали.
- Моят акъл е колкото на едно пиле- правеше се на съвсем недомаслен той. Ама ние си знаехме, че не е никак загубен. Можеше да те излъже, без да му мигне окото, но когато ти дадеше дума за нещо, правеше го каквото и да му струва това. И много бой го биеха леля ми и свяко ми. Направо ми беше жал за него. А пък той изобщо не се трогваше от това, след като те си заминеха за града от неделното си гостуване при нас, отново започваше с белите.
В къщата на горния етаж имаше една източна стая, тя беше най-подредената и най-хладната през летните жеги. Миришеше на изсъхнала липа и билки. Там ние не влизахме, беше отредена за неговите родители-за леля ми и свяко ми, който обикаляше поляните за пъдпъдъци и зайци. Никой не го закачаше за друга, кърска работа. Още тогава дядо ми и баба ми бяха решили кой да наследи тяхната къща, която беше в центъра на мойто така хубаво и обичано село.
Веднъж бях на парцела, при царевицата, само с дядо ми. Бях малък, не ходех на училище още. Надвиснаха едни синьочерни облаци, изви се силен вятър, щеше да има буря. И тогава дядо ми ме изпрати да се прибирам вкъщи. То мястото си беше в края на селото. Тръгнах аз, но започнаха едни гръмотевици, едни светкавици… Спрях насред прашната, поглъщаща големите дъждовни капки улица, и се разревах. Бях се изгубил. Бързо ме отпратиха някакви добри хора за вкъщи, все пак фърфалак, че и не селско чедо, то си ми личеше отвсякъде. После баба ми и дядо ми с усмивка ме бяха прегърнали, вече не ми се виждаше той да е толкова мълчалив и намусен.
И сега какво, кой ти гледа какъв си бил, шестици ли си имал като ученик и дали си правил големи бели или не. Май, че животът често няма нищо общо с това, което ни говореха тогава, да бъдем прилежни, ученолюбиви и трудолюбиви.
Ако ви трябва пример, това е братовчед ми. Стана човек от него, две големи деца има, стана и дядо. И все ни повтаря, като се видим всички заедно, което много рядко става.
- Моят акъл си е колкото на едно пиле.
Ама аз още тогава не му се връзвах, сега пък съвсем не му хващам вяра на приказките.

20.01.2010 Любомир Николов

събота, 16 януари 2010 г.

Ренета- Част втора -продължение

Будилникът изтрещя точно в полунощ. Беше откраднал от съня два – три часа. За миг му се стори, че е казармената тръба, но това вече беше отминало. Сега го чакаше нощната смяна в Полиграфическия. Августовският хлад караше тялото да изтръпне, автобусът разтвори дрънчащата си паст и Любослав хлътна в нея. Втора седмица работеше в експедицията на комбината. Уволнението беше дошло най-неочаквано, в средата на юли. Десетина дни преди това се разчу, че от казармата ще бъдат освободени всички приети отпреди две години студенти. Това накара старите пушки да са много мили с Любослав, и така последните дни за тях изминаха в очакване на тази чудесия. Само седем-осем момчета от цялата дивизия бяха щастливците.
И защо ли стана така, се питаше в първите дни от завръщането си вкъщи той. После изведнъж всичко стана ясно. Синовете на Първия, на Станко и на някои други около тях, се нуждаеха от почивка на море. По правителствените станции или луксозните хотели. И Любослав щеше да отиде на морския бряг. Но след едномесечното недоспиване, след натрапчивия дъх на печатарското мастило, който се всмукваше настойчиво от порите на младото му тяло. Връзваше вестниците, излезли току-що изпод тракащите големи печатарски машини, после мъкнеше пакетите, товареше, прехвърляше, разтоварваше, накрая отново ги мяташе в каросериите на камионите, които равнодушно се бяха строили на високата рампа. Хартия, хартия, хартия. ”Работническо дело”, ” Отечествен фронт”, ” Земеделско знаме”, в петък и ” Стършел”. До изгрева на августовското слънце, което напираше да влезе с лъчите си през високите прашни, обгърнати с паяжини прозорци, и когато вече излизаше от комбината, светът му изглеждаше някак си нереален и отдалечен, дори красив. Зелените дървета в отсрещния парк, свежия въздух, все още пустите му и преметени алеи, обградени с прясно окосена трева, разцъфналите маргаритки и цветя, стадиона, после улицата с липите, обръщалото на малкото трамвайче, хубавите двуетажни къщи и дворове, районното милиционерско управление, накрая отново под кестените и най-сетне в леглото. И така целият август. Морето бавно изстиваше, вълните му все повече напомняха за себе си, курортистите вечер намятаха якета и жилетки. И мислеха за това, че другото лято отново ще са тук на плажа, при водните колела, под платнените чадъри, при вятърната мелница или реката с дяволското име, а може би и при новия курорт, там на север. Където пясъкът е ситен, гладък и почти бял, а морето великодушно е оставило плитките си пазви по протежение на така дългия бряг. А той, Любослав, все още не беше привършил с вестниците.
На първи септември сутринта студентите –първокурсници се събираха горе, в Студентския град. На едномесечна бригада. Присъствието беше задължително. Но Любослав вече пътуваше с такси до аерогарата, със Зари щяха да летят за пръв път със самолет. До морето. Където ги чакаха бараките на геолозите, с които се бяха сприятелили най-случайно една вечер, пиейки бира край езерото ” Ариана”. Гледаха лодките, които плават тихо по водата, гледаха младите момичета и момчета, които неумело, но важно и гордо държаха веслата в ръце, мечтаеха за далечното време, когато това удоволствие ще е най-малкото, което ще могат да си позволят. И мълчаха. Докато на тяхната маса се настаниха двама млади мъже, с тях беше едно усмихнато момиче, поръчаха бира и мезета, смееха се и говореха за сондажите по морето. После, след третата бира, ги поканиха през септември да им дойдат на гости. Сега били в отпуск, парите валяли на поразия, ще мислят после, той животът бързо тече, не е толкова лош, а младостта е твое притежание само веднъж.

петък, 8 януари 2010 г.

Смокиновото дърво-роман. Ренета-Част втора.

- Чакайте ме, какво сте се разбързалиии – гласът идваше заедно с тракането на ниските токчета по паважа на стръмната улица. Обърнаха се и я видяха. Тичаше, смешно замятайки крака, дребната й фигура беше облечена в черен шлифер от мачкан лак, разкопчаната дреха откриваше къса пола, около врата се белееше бялата накъдрена яка на блузата, която се подаваше от единия долен край на тясната жилетка с винен цвят от домашна прежда. Косата се ветрееше на всички посоки, черна, леко чуплива около бялото лице, тънките устни се бяха разтегнали в усмивка, пъстрите очи се смееха. Приличаше на малко дяволче.
- Какво смешно момиче- си помисли Любослав.
Беше месец април. Пролетта се мъчеше да прогони последните напъни на зимата, скоро щеше окончателно да я пребори. Жълтите клони на храстите бяха поели надпреварата, след тях се готвеха да се разпукат свитите пъпки на кестените, които щяха да обхванат короните на дърветата в силно зелено, тревата по парковете беше срамежливо избуяла нагоре, вятърът носеше витошкия свеж полъх и все още щипеше, но скоро щеше да стане по-гальовен и топъл. Войнишката отпуска на Любо беше по средата си, до септемврийското уволнение все някак щеше да мине времето. Но сега, в тези дни, той не мислеше за това и скиташе безгрижно сам или с приятели по софийските улици. Преди час се беше качил до математическия факултет, там изчака да свършат лекциите на Зари, щяха заедно да ходят на кино. Беше петък, ден за развлечения, бяха минали две години от завършването им на математическата гимназия. Очилатият Светозар се беше отървал по някакъв начин от казармата, следването го караше така амбициозен, както правеше всичко друго в живота си.
- Запознайте се, това е Вержиния – беше подръка с едно високо момиче, облечено в бежавозелено палто, полите му се мотаеха около високите ботуши, косата беше къса, а шията й омотана в бял шал, заметнат зад гърба.
Светозар си падаше по модата. Тъмносиньо поло пристягаше врата му, беше както винаги със сако, а черното палто с два шлица и големи копчета отпред му придаваше вид на поне тридесетгодишен. И както винаги зъбите му блестяха в неизменната усмивка.
Любослав крачеше до тях, в душата му беше спокойно, една тиха радост обхващаше мислите му, животът тук беше на светлинни години от омразното поделение, където го бяха лашнали след първата година, преминала в спортната рота. На пистата не беше показал резултатите, които се очакваха от него. И затова миналата есен Трета армия го беше погълнала, за назидание, че не е оправдал доверието на спортните шефове от школата. Когато се нареди между старите кучета, новобранците и дългото метално дуло на гаубицата, всички доста скептично и дори с някаква завист и омраза го изгледаха. Софиянец, че и от спортната рота пристигнал, сега ще види какво е това войнишка служба, така си казваха, и офицерите дори. Те и от щаба затова сега го изпратиха в отпуск, предстоеше някакво армейско състезание и присъствието му в поделението едва ли щеше да е от полза за отличните резултати, на които батальонът се надяваше.
Изобщо не му пукаше от това. След няма и пет месеца щеше да е студент. А старите кокали щяха да берат ябълки или да засаждат планинските склонове до прималяване, дълго след като той щеше да прекрачи с цивилни дрехи казармения портал. За последен път.

- Къде сте тръгнали без мен, как не ви е срам- вече ги беше настигнало смешното момиче.
- Това е Любослав, сега е в отпуск- отговори й Зари.
- Виждам, виждам му остриганата кратуна- захили се отново с пъстрите си очи тя.
- И моят приятел е в казармата, в Плевенската школа, първа година. Ама дали ще го изчакам, не знам- захили се отново, мяткайки ръцете си на всички посоки.
- Отиваме на кино, ще гледаме ” Момчето си отива”- отговори й Вержи, двете се хванаха подръка и закрачиха напред, пред момчетата.
- Работи в администрацията на факултета, с гаджето ми са приятелки. Следва задочно право, симпатяга е, нали- му каза Зари, вече бяха стигнали до спирка ” Вишнева”, гората отдясно шепнеше пролетната си песен, градът все още не беше така многолюден, птиците бяха извисили гласовете си, слънцето се прокрадваше през перестите облаци и чакаше своя летен час, когато щеше да е в стихията си.

В салона на кино ” Левски” едва намериха билети, прегледът показа някакво работническо съревнование, малки дечица в сини престилки се усмихваха от двора на детската новооткрита градина, после дойде прегледът на спортните събития, закъснели зрители заеха местата си и филмът започна. Всичко от екрана беше близко на четиримата, та годините им бяха около двадесет, ученическите истории на Ран все още им напомняха за онова незабравимо и безгрижно време, което наскоро бяха загърбили.

Пролетният мрак ги посрещна на изхода, постояха за минути в парка, после Зари и Вержи се запътиха към студентския стол на ” Графа” и ги оставиха сами.
- Да те изпратя- обърна се Любослав към Ренета. Вече знаеше името й.
- Няма нужда, на тролея се качвам, до кино ” Сердика” . Близко е- отговори му тя и се затича в сумрака по безлюдния булевард.
Тя май си помисли, че искам да я свалям, каза си Любо, стана му малко неприятно от това, обърна се и закрачи към дома си. След две преки беше забравил за смешната й фигура и усмивката на бялото лице.
Всичко предстоеше, но щеше да се случи наесен.

понеделник, 4 януари 2010 г.

Коледен подарък- стихотворение

Имаме си ние наше, малко бебо,
идвам ли във *Младост*, питам аз - къде го.
Хващам малките пръстенца,
като морковчета *бейби* са, като кутренца.

Бузките му сладки аз докосвам,
своята брада за него съм готов да я къносвам.
Моито внуче се роди зимъска,
силен вятър, сняг в небето взе да пръска.

Но в сърца ни топли дири то остави,
да сме весели, щастливи, много да сме здрави.
Туй на Коледа да имаме и другата година!
Той Никола ще е станал веч юнак и половина!