сряда, 20 януари 2010 г.

Братовчед ми, дядо, баба и аз - разказ

Дядо ми беше голям мълчаливец. То всички селски хора май бяха такива. С тежка походка, ясен син поглед и мазолести ръце. Когато бях малко дете, много се гордеех с него. Разпряваха, че е бил берберин, кожар, градинар и още какъв ли не. И участвал в трите войни, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Голям късмет явно е имал, да се върне здрав и читав и от трите касапници вкъщи. Тогава е бил ерген, после се оженил и през четири години се родили трите му дъщери. Изучил ги всичките, за онова време това е било много рядко срещано геройство. Едната, по-голямата ми леля, дори беше завършила висше образование.
А баба ми имаше кръгло бяло лице, викаха и хубавата буля Цвята. Тя беше неграмотна, но много искаше от нас, внуците и внучките й, да сме добри в училището. И много обичаше да й четем, я вестник, я някоя книжка. Присядаше вечер пред къщи на трикрако столче, вземаше хурката или плетката в ръце и ни слушаше.
А бяхме шестима малчугани, две момичета и четири момчета. Бая трудно й е било, и то не да на изхрани, лятото на село винаги имаше нещо за ядене. Биволицата и овцете даваха мляко, градината раждаше плодове и зеленчуци, в зимника имаше мас, ошав и петмез, а хляба си го печеше тя. Палеше фурната, месеше големи бели хлябове, после ги мяташе в пещта, и после дъхави и парещи ги завиваше с едни платнени кърпи, пищимали, които пак сама си тъчеше. Имаше стан, от който изкарваше парцалени цветни черги. Имаше и шевна машина, някакъв Сингер ли беше, не помня точно. Но гласът й по цял ден ни преследваше из двора или навън, на голямата поляна. Бяхме като всички деца големи калпазани.
Но нашият братовчед нямаше равен по инат и пакости. Беше по-малък от мен с две години. Но разбойник и половина! И никак не му спореше учението. Единствен от всички останали.
- Моят акъл е колкото на едно пиле- правеше се на съвсем недомаслен той. Ама ние си знаехме, че не е никак загубен. Можеше да те излъже, без да му мигне окото, но когато ти дадеше дума за нещо, правеше го каквото и да му струва това. И много бой го биеха леля ми и свяко ми. Направо ми беше жал за него. А пък той изобщо не се трогваше от това, след като те си заминеха за града от неделното си гостуване при нас, отново започваше с белите.
В къщата на горния етаж имаше една източна стая, тя беше най-подредената и най-хладната през летните жеги. Миришеше на изсъхнала липа и билки. Там ние не влизахме, беше отредена за неговите родители-за леля ми и свяко ми, който обикаляше поляните за пъдпъдъци и зайци. Никой не го закачаше за друга, кърска работа. Още тогава дядо ми и баба ми бяха решили кой да наследи тяхната къща, която беше в центъра на мойто така хубаво и обичано село.
Веднъж бях на парцела, при царевицата, само с дядо ми. Бях малък, не ходех на училище още. Надвиснаха едни синьочерни облаци, изви се силен вятър, щеше да има буря. И тогава дядо ми ме изпрати да се прибирам вкъщи. То мястото си беше в края на селото. Тръгнах аз, но започнаха едни гръмотевици, едни светкавици… Спрях насред прашната, поглъщаща големите дъждовни капки улица, и се разревах. Бях се изгубил. Бързо ме отпратиха някакви добри хора за вкъщи, все пак фърфалак, че и не селско чедо, то си ми личеше отвсякъде. После баба ми и дядо ми с усмивка ме бяха прегърнали, вече не ми се виждаше той да е толкова мълчалив и намусен.
И сега какво, кой ти гледа какъв си бил, шестици ли си имал като ученик и дали си правил големи бели или не. Май, че животът често няма нищо общо с това, което ни говореха тогава, да бъдем прилежни, ученолюбиви и трудолюбиви.
Ако ви трябва пример, това е братовчед ми. Стана човек от него, две големи деца има, стана и дядо. И все ни повтаря, като се видим всички заедно, което много рядко става.
- Моят акъл си е колкото на едно пиле.
Ама аз още тогава не му се връзвах, сега пък съвсем не му хващам вяра на приказките.

20.01.2010 Любомир Николов

Няма коментари: