вторник, 8 юни 2010 г.

Пиета - разказ

С брат ми седим на пластмасови столове в парка, отпиваме от студените бири и малко сме се умълчали. Черпи ме той, това е втората ни среща за една седмица. Край нас се движат деца, кучета, майки с детски колички, млади момичета дъвчат пуканки, хванали момчетата си подръка. И по белия пух, докосващ косите и лицата ни, усещаме лятото. Не сме остарели, само малко сме се променили. Моята брада е бяла, неговата коса има пепеляв метален блясък. Челата ни са открити, но не съвсем, стройни сме почти както през младите години, да се чуди човек как сме се опазили досега. Той си идва веднъж на три-четири години, от двадесетина живее на двадесет и три часа път със самолет през океана.
Наблизо е моето жилище, през парка е неговото, което купи при предишното си идване. Вече два часа сме заедно. Ще се разделяме.
И тъкмо ставам, той ми казва да почакам. Вади портфейла си и аз разбирам какво ще последва.
- Мисля да ти дам тези пари. Сто евро.
- За какво- питам го аз.
- Ами ето така- ръката му вече е протегната към мене.
Поемам парите, с дланта си посягам към брадата му за внезапна милувка, отклонявам си погледа, защото усещам влагата в очите си. Не искам да го погледна, сигурен съм, че и на него му е влязло нещо под клепачите. Но изведнъж, за миг почти, сякаш лицето му е досущ като това на баща ни. И ръката му е сякаш същата, която толкова пъти се е протягала, за да ни помогне.
Разделяме се след минути. Вървя по улицата под зелените кестени, коли и хора се движат наоколо, не усещам нищо около себе си. И за сетен път разбирам, че въпреки случаите, когато взаимно сме се огорчавали, с брат ми сме били винаги едно цяло. Свързва ни баща ни.
На другия ден си купувам книгата ” Париж завинаги”, на Бредбъри. Обичам разказите му, преди четиридесетина години за петнадесетия ми рожден ден получих от брат си подарък, книгата ”Марсиански хроники”. Стоя на пейка в големия парк, в центъра на града, тук всяко място за мен има моята си история. Витоша е насреща ми, ако протегна ръка, почти ще я докосна. И се зачитам в един разказ, ” Пиета през лятото”. Там младия Рей, заедно с брат си и баща си, два дни са неразделно около гастролиращия в родното им място цирк. Лъвове, десетки слонове, стотици коне, акробати, шатри, бутилки с кока-кола. Които малкото момче пренася по цял ден. Стъклото тежи, касите не свършват, но пък после покрай манежа е така вълнуващо!
И на втората вечер след представлението, на път за вкъщи, младото момче заспива в ръцете на баща си. Той го носи по дългия над една миля път до дома им. И когато на другата вечер, цяла нощ и цял ден спал, изтощено от емоции и умора, изведнъж му се премрежват очите от благодарност, то промълвява:
- Благодаря ти, татко, благодаря ти!
- За какво- с блестящ поглед го пита баща му.

И си спомням за един горещ летен ден преди двадесет и пет години. Морето беше изцедило силите на сина ми, току що навършил седем години. Беше се разболял, майка му искаше да се прибираме вкъщи, по средата на отпуската.
- Нека да видя цирка, тогава може. Искам да го видя- с мъка говореше момчето ми. С лице, нежен като на момиче, с руси коси и дълги крака, със ясен син поглед.
Вечерта отидохме под голямата шатра, на представление. Стоеше на коленете ми, бузите му пламтяха, меката му коса докосваше гърдите ми, и въпреки, че беше болен, аз бях щастлив. Конете и маймуните на манежа, клоуните със смешните си цветни дрехи и нестихващите номера, акробатите, всичко това преминаваше покрай мен като на сън. Защото се бях вторачил в това детенце, което не откъсваше погледа си, вперено напред към тази невероятна магия. И благодарно, че сме му позволили да е част от нея.
И на другата сутрин той, синът ми, беше съвсем здрав. После аз се учих да карам сърф, нарязах стъпалата си с острите ръбове на мидите, ходех вързан с кърпа на краката по пясъка по плажа. Това не ми пречеше да влизам във водата, синът ми беше с гумени възглавници около ръцете, тогава го научих да плува. И да яде печени миди на тенекия, солта изсъхваше бяла и вкусна около месото на мидата, двамата се чувствахме истински мъже.
И сега си мисля, всеки има своята пиета. Не всеки го признава, но всички притежаваме някаква своя си, различна от тази на другия. И само трябва една случайна книга, един гастролиращ цирк, или една ръка, протегната към нас, за да си я припомним.
08.06.2010. Любомир Николов