петък, 1 юли 2011 г.

Моят първи юли

…Тичам, тичам по влажния пясък, очите ми са разтворени, косата ми е разпиляна, брадата ми е черна, сърцето ми е пълно, морето се е заиграло като на шега с чайки и гларуси, синкавите медузи ги прескачам леко, червеният диск се е подал над хоризонта, скоро ще стане яркожълт, вятърът ме гали с хладния си дъх, две сини очи още спят в бунгалото, иде ми да литна, препъвам се в изоставените дворци от пясък, острите мидени черупки ме отпращат по-встрани от разхвърляните пръски на вълните, куче се въргаля в плиткото, смокините, липите и каваците зеленеят встрани и по-горе, пораснало момиче е обгърнало тънките си крака и гледа напред към безкрая, старец и старица трудно пристъпят към дюните, водораслите се оплитат около пръстите на ходилата ми, шезлонгите правят първите дири по гладкото, виковете на царевичарите са още в късните им сънища, музика напира в гърдите ми, втурвам се с вдигнати колене през каменистото дъно, вече плувам като делфин към шамандурата, обръщам се по гръб, за да видя птиците как летят високо в безбрежното, после отново потапям глава в синьозелената вода, разбивам с чело белите зайчета, сам съм, около мен няма никой, а имам целия свят, и си казвам…
„ Ах, дано не сънувам…”

1.07.2011. Любомир Николов