четвъртък, 25 юни 2009 г.

Идилията на моя квартал - разказ

Моята улица е кръстена на деня, в който генерал Гурко е влязъл в Търново. Не знам как са го посрещнали, мен преди двадесет и седем години не ме посрещнаха кой знае колко тържествено. Но от това не се натъжих много, друго не очаквах. Заради това, че съм софиянец, хайде да не се лъжем, че сме по-различни. Сега като помисля, че тук съм живял най-дълго, струва ми се, че съм свикнал с тази шумна, близко до същинския център улица, която в ранното лято ухае на липи. Защото после ухае на бензин, чак късно вечер отново въздухът заприличва на себе си.
Със слънцето сутрин ме събужда продължителния и ожесточен лай на кучетата, които охраняват отсрещния автосервиз. Лаят по едно пале, което комшията редовно извежда на разходка, колкото да разлае кучетата. И онези псета ме будят винаги, не се нуждая от будилник. Срещу блока ни имаше една могилка, която от години ползвахме за безплатен паркинг. Преди девет години дойдоха багерите, извозиха пръстта, зеленото се превърна на асфалт, огради се и сега си имаме автосервиз. Но нямаме места за паркиране. Добре, че все пак не стана бензиностанция. Имаше такава опастност.
После, тъкмо отново съм задрямал, малкото пале скимти пак под лая на големите овчарски кучета от автосервиза. Връща се в къщи. Но този път те са по-миролюбиви, само десет минути си дръгнат гласищата. И то станало време да започва денят. Мятам се извън леглото, фраскам десет лицеви опори и петнадесет коремни преси и съм готов.
Някъде около седем и двадесет комшийката от горния етаж чука ситно-ситно с токчетата си. Затваря външната врата и се отправя към автобусната спирка. Понякога с нея излиза и дъщеря й, отива на училище. Но не често, навярно ранните часове не са много популярни в съвременното ни образование.
После от съседния вход излиза онзи ерген, който вечно закъснява за работа. Той е пред пенсия, работи в някакво производство, ако е останало такова. Прави тичешком двадесетина крачки, счесва с голям гребен бялата си коса, в движение. Винаги не му достигат две минути, или това е сутрешната му гимнастика.
Някъде от осем до девет часа се отварят всички гаражни магазинчета, които са под нашия блок. И имат лице към тази широка, крива в завоя си улица, на която рано сутрин се е случвало да пикират разни аджамии шофьори, или почерпили се по баровете бизнесмени. Тогава се чува свистене на спирачки, после тъп удар, още малко спирачен път, стъкло върху асфалта, ламарина стърже върху еластичната ограда, после тишина, нарушена от звучни псувни. А веднъж се чу страхотно въргаляне на цял двигател, беше се откачил от рамата, колата не ставаше за нищо. Новичка, току що купена. То бизнеса не си знае парите, за една кола ли ще се тормози.
Магазините придават европейски вид на нашия блок. Офис за организиране на партита, хранителен магазин, представители на японски автомобилни части, алуминиева дограма, всичко за левче, и други щуротии. Напоследък се настаниха някакви скутерчета, много се харчат. Ей, туй хората са фрашкани с пари, навярно!
Около девет и тридесет се появява с измъчената си походка онази млада жена, която не се предава лесно. С патерици във всяка от ръцете си, пресича шумната и натоварена улица, бърза за някъде, колкото може. Колите не й обръщат внимание, от какво страда това момиче, не знам. Но няма оправяне, добре, че духът й е висок. Ами какво да прави, горката. Иначе е хубава дори.
Някъде в тези часове от долния блок се изтегля с джипа си един бизнесмен, до него се вози жена му. Служителка от данъчното. Той бизнесът ако няма позиции в структурите на финансовия регулационен орган, какъв бизнес ще е. Имат три деца, да са им живи и здрави. Какво са виновни децата, че таткото си пада малко далавераджия.
Започва усилен ден, в който улицата кипи, жужи, изнемогва от коли, народ, автобуси пуфтят нагоре, че и отвориха насрещното движение напоследък. Защото над нашия блок извисиха снага три мастодонта, един от друг по-грозни. И там ще живеят хора, ще карат колите си, ще има и нови магазини и офиси. Цивилизацията иска жертви.
Около надвечер настава относително спокойствие. Докторката –зъболекарка пали външната лампа над мазето си, което е оборудвала на съвременен европейски кабинет. Тя наближава една възраст, която не искам да споменавам. Ама като я искат хората, предимно нощем, как да откаже. Хипократова клетва е давала, все пак. Да не помислите, че го прави, защото пенсията й е малка. Няма такова нещо, заради професията и любовта към хората го прави.
Сега през лятото децата между двата ни блока започват много да щуреят. Тичане, викове, топки, глъч до небесата. Старият архитект, който живее в долния блок е трябвало да проектира по-просторна площадка. Но каквото било, било. Защото сега времето е друго. Сега се мисли повече за човека, как да му се вземе и последната кожа от гърба, да не му тежи, затова се мисли. По-точно никой за никого не мисли. Всеки сам се оправя. Нали е демокрация. Който иска тишина, да ходи на село. Там е тихо, че чак безлюдно. Тук е град, трябва да има динамика. За да е идилията в моя квартал пълна! И за да има история не само в името й, а и в нейното настояще.

25.06.2009 Любомир Николов

понеделник, 22 юни 2009 г.

Танцът на дивите зайци-разказ

Двете жени пиеха кафе, пушеха цигари и гледаха танца на дивите зайци. Скоростният им бяг беше една шега, едно надбягване, в което нямаше значение кой ще е победител. Бяха свикнали с това място, голо, каменисто и буренясало. Където човешки крак рядко стъпваше. На всички страни беше простор, зеленият гръб на планината се гънеше близо и по-далеч, където снегът си отиваше в края на май. Белотата му се дърпаше бавно нагоре, и когато тревата наоколо започваше да прегаря, зайците ставаха много игриви. Лятото ги правеше нетърпеливи и леко възбудени, сивокафеникавата им козина лъщеше, телата им наедряваха, а мисълта за идващата зима беше още много далеч. Двете жени бяха свикнали с тях, а и зайците не им обръщаха никакво внимание, бяха разбрали отдавна, че не те са заплахата за тях.
Къщата на двете жени беше на края на селото, дори извън него. До нея се стигаше по път, проправил си посоката между големите плоски, червеникавосиви, силно набраздени каменни плочи, с които това място си бе завоювало името- Камънаците. Наблизо долу започваше гората, там последните години хората направиха екопътека, имаше дори останки от стар римски път. Затова понякога иманяри идваха насам, чоплейки земята с настървение за лесно забогатяване. И понякога танцът на зайците се нарушаваше от гърмежите на взрив, който разклащаше за миг листата на големите букаци и ехтеше на пресекулки през дерето до първите къщи на селото.
И отново започваха своя заешки танц.
Жените бяха майка и дъщеря. Дошли на това място след като десетина и повече години бяха работили в чужбина, младата по пътешествия на чужди кораби, където всякакви хора оставяха парите си, без да им мигне окото. Майката се беше задържала на юг, по гръцките острови винаги имаше нужда от всякаква работа. Защото работата не я плашеше. Плашеше я идващата с възрастта самота, и не толкова нейната. А тази на дъщеря й. На нейната възраст жената е все още млада и хубава, но първите сенки от настъпващата зрялост щяха да дойдат така бързо, както заешкия бяг. И това я тревожеше.
Жените бяха се приселили тук, на десетина километра край планинския град, където животът беше едновременно спокоен, но и монотонен и скучен. Лятното оживление не беше достатъчно, за да накара ежедневието да има динамиката и устремеността, която да задържи младите и да им спира погледите, които се насочват навън, към другия, пъстър и богат с изненади и обещания свят. А бяха дошли тук от едно друго място, което беше на стотина километра на север. Защо, никой не знаеше. И затова нямаха много приятели, работеха в градчето на главната чаршия, имаха малко магазинче за сувенири и пътуваха всеки ден с новичък джип, който много им помагаше, особено когато лятото си отиваше.
Къщата беше дълга, пристроена в по-голямата си част, на един етаж. Имаше три стаи за гости, имаше голям навес към нея, гредите по тавана бяха здрави, черни и импрегнирани. Летните жеги не се усещаха под него, там жените надвечер пиеха кафе, пушеха цигари и гледаха надбягването на зайците. Защото гости рядко се качваха до този пущинак. Въпреки простора, песента на щурците, едрите звезди по небето и многото диви къпъни, ягоди и гъби, които бяха навсякъде встрани от големия им имот. Който дори не беше ограден, нямаше комшии да надничат наблизо през живия плет, от който жените нямаха нужда.
Забелязаха колата отдалече. Пърпореше бавно, но сигурно се изкачваше по скалистия път, беше малка, неизмита и мръсна, трудно беше да се определи цвета й. Вече се беше изкачила на високото, жените се изправиха, за да я посрещнат, когато мъжът я спря под големия орех, който самотно се извисяваше на неравната, обрасла с ниска трева поляна, която беше започнала вече да пожълтява. И където в долния й край, наред с шипковите храсти имаше малък алпинеум с насадени цветя с дълги стъбла и устойчиви цветове, единствената част от пространството пред къщата, където се усещаше намесата на женските ръце, от които двете не толкова млади.
- Искам да остана десетина дни при вас, имате ли свободни легла-учуди ги веднага с въпроса си мъжът. Беше слаб, с побеляла къса брада, на годините на едната от тях, по-възрастната.
Тази вечер жените разбраха, че той живее в големия град на петдесетина километра от тяхното село, има семейство и работа в един от двата всекидневника там, пътува много и отпуската си иска да изкара в скитане по близките поляни, а и може към върха на планината някой ден да се качи. И си е донесъл лаптопа, на който иска да напише пет-шест материала за настъпващия селски туризъм, който все още не е толкова популярен в този край. За едно столично списание, което като по чудо се е спряло на перото му, незнайно откъде станало известно далеч от неговия град.
Всяка сутрин тримата пиеха кафе на дървената маса под големия навес, после жените се качваха на джипа и се отправяха към магазина си, където се надяваха да изкарат не само за изгорения бензин. Което рядко се случваше. Мъжът се затваряше в стаята си, тракаше по клавиатурата час и минути отгоре. После се отправяше с малка раница на рамо към някоя посока, която в момента си избираше. И така до късния следобяд, когато се връщаше с откъснати билки, гъби или горски ягоди, къпините ощи зеленееха, трябваше им повече време, докато узреят. Измиваше се, слагаше чиста риза и се качваше на колата си. Към някоя махала наблизо или към някое село по-надалеч, където търсеше селския туризъм. Но само, за да го начатка на другата сутрин на клавиатурата. И късно вечер, когато зайците вече се бяха наиграли, палеше огън навън от навеса, разбъркваше готовата жар, в която слагаше десетина големи картофа, а отгоре на саморъчно направена скара от тънки метални пръчки нареждаше дузина гъби. Изваждаше от колата няколко бири, слагаше ги в една метална кофа, с която жените поливаха сутрин цветята с дългите дръжки, запалваше цигара и канеше двете жени пред настъпващия залез. Те идваха, уморени от деня, изваждаха от хладилника шише с жълта ракия, слагаха цветна покривка на дървената маса, нареждаха в кръг малки стъклени чашки, салатата пристигаше малко по-късно и тримата започваха да мълчат, гледайки звездите. Понякога светкавици прорязваха тъмното небе, мъжът намяташе едно старо яке на гърба си, жените изваждаха ръчно плетени вълнени жилетки, после гърмът ги караше да се споглеждат и да си мислят, че е хубаво, че са тук сега, на сушина и пред масата, на която вече мъждукаше газовата лампа. Не защото друго осветление нямаше. А защото беше много по-романтично.
- Ще заминаваме скоро на работа в чужбина, все пак доста години сме изкарали зад граница. Нещата тук са трудни, ще отидем за година-две, докато дойдат по-добри дни.
Това казаха една вечер на мъжа двете жени. Младата жена знае английски, майката ще бъде покрай нея, ще живеят заедно и ще си помагат. Подали са документи в една фирма, ще работят в четиризвезден хотел. Е, работата не е престижна, камериерки ще бъдат, но пък се разчита на бакшишите. Когато си вършиш съвестно работата, тя ти се отплаща. А там, на запад, не е като при нас. Доволните клиенти винаги се отблагодаряват, трябва само да си внимателен и учтив с тях. А те и двете са такива, сигурни са в себе си.
- А къщата, а клиентите тук, кой ще ги посреща- попита мъжът.
Ще намерят някой близък, все пак бизнесът тук, макар и слаб, си е бизнес. Не трябва да се изостава, ще го измислят някак си, му казаха двете жени. Тази вечер младата жена беше по-красива от друга вечер, беше по-весела и свободна и по-възрастната. И изпитите бири бяха повече, жълтата ракия беше ги направила по-разговорливи, мъжът им беше казал, че се готви да издава книга, може пък да им я изпрати там, в чужбина. Нали сега има интернет, има мобилна връзка, няма да се забравят, той иска непременно да знае, дали разказите му ще им харесат. Не се знае, и тях може да опише в някой разказ, колко му е.
Тази нощ мъжът и двете жени сънуваха дивите зайци, сънуваха как се прескачат по червените камъни и надбягват през пожълтяващата трева. А той сънуваше още как те го следват по пътя му към селския туризъм, после как го съпровождат до издателството, където книгата му престои да се отпечата. Дори му се стори, че ги видя, тези дългоушковци, как надничат през прозореца на голямата зала, където беше събрал много приятели при представянето й. Някои от присъстващите той дори не познаваше, но знаеше, че са дошли там единствено по свое желание. Защото искат да му дадат куража, че не е напразен неговия труд. Което не е и труд. Труд е да си камериерка, да си заслужиш бакшиша или да обикаляш селския туризъм и да пишеш справочници за него, да, това е труд.
А да сънуваш играта на зайците, после да го опишеш в някой разказ, да танцуваш по клавиатурата, когато изведнъж ти се прииска да кажеш нещо, което дори ти самия не знаеш точно какво, това е удоволствие. От което и някой друг може да се почувства поне за минути щастлив и богат, защото и той ще поиска да играе там някъде в тъмното, под големите звезди на небето, които са се оцъклили толкова близо, че ти се иска да кажеш, светът е толкова малък. Но толкова богат и непредвидлив, че понякога един танц на дивите зайци може да промени плановете на две жени, едната зряла вече, другата още повече. Но все пак не толкова зрели, щом може този танц да ги откаже от плановете им. Кой знае, дано така да се случи.
Защото чужбина може да съществува и сама, но танцът на дивите зайци без тези две жени, едната зряла, другата още повече, той не може да съществува. Защото този танц, той е предназначен само за тях. Иначе защо им трябва да се морят толкова много с това тичане, тези дългоушковци.

22.06.2009 Любомир Николов

петък, 19 юни 2009 г.

Моите пет костюма- разказ

Когато бях в гимназията, баща ми работеше в ДИП” Витоша”. Беше изпаднал в немилост и изкара там няколко години. След работата в радио София това си беше чисто понижение, изглежда по партийна линия. Като го знаех какъв беше принципен и с непрегъваем гръбнак, това никак не ме учудваше, че се е случило. Списваше заводския вестник. Много го уважаваха всички работници. Че и го обичаха даже. Той тогава нямаше четиридесет. Приятели му бяха художникът на завода с прякор Душата и един Джувинов, приличаше на китаец, или на монголец. И те тримата правеха това вестниче. Баща ми ги водеше по Витоша, те пък ни канеха цялото семейство редовно на гости. Добре си живееха, бяха интелектуалците в предприятието.
Та баща ни един ден извика мен и брат ми при себе си в службата и ни заведе при един майстор-шивач, който ни взе мерки за костюм. Той после стана личният ни шивач, доста панталони си ушихме при него. Поработваше и частно, живееше на улица „ Лазар Станев”, до зала Уневерсиада, в къща. Беше висок, със зализана, оредяваща кафява коса. Много обичаше Пламенчо, така наричаше баща ми.
И така аз имах първия си костюм. Бях доста горд с него, удобен ми беше, с два шлица отзад, сивозеленикав, от платове не разбирам, но доста години го носех. С него ходех на театър и на първите срещи с момичетата. Ходех с бели ризи или с една тъмнокафява, много мека с дълги ръкави, която баща ни донесе от Полша, или от ГДР- то, изгнанието му беше свършило и го бяха назначили в Централата на Противопожарната охрана. Пак да пише. Че и после беше партиен секретар, бая неприятности създаваше на колеги и началници със своята праволинейност. Не му дойде акълът в главата до края.
Вторият костюм ми ушиха в едно шивашко ателие на „ Алабин”, когато завърших гимназия. Платът беше доста плътен, дори зимен, тъмносин с винененочервени нишки. Вратовръзката ми я осигури една съученичка, каза ми, че била купена в Париж. Смота ме нещо, но беше хубава. Обувките, най-обикновени, ризата бяла, разбира се. В зала „ България”, където ни беше балът, изгорях от жега, така докаран. После рядко го обличах, докато го подарих на баща ми. А той го носеше десетина, че и повече години. На мойта сватба, костюмът вече на седем години, беше се докарал с него. Много му приличаше, нали мислеше все за синовете си, не си уши един костюм като хората. Ама раздаваше пари на снахите и внучетата на поразия. Ходеше с едни служебни пуловери, скъсани на лактите, с едни шлифери, захвърлени от мен или брат ми. Но винаги беше избръснат и чист, с много интелегентен вид, така казваха хората, които го харесваха и смея да кажа, обичаха. Макар да му се чудеха на идеалите, които бяха станали съвсем демоде, повече и от дрехите му.
Когато се ожених, си уших костюм в ателие на улица „ Васил Коларов”, сега Солунска”. Там поръчваха дрехи не кои да е, така че аз бях доволен, когато отидох при тамошния майстор. Платът е много изпечен, така ми каза той. Аз си го бях избрал, цветът беше приглушено зелен, много ми хареса, купих го отведнъж. Както много пъти съм правил нещата, без да се замислям, така и тогава. Все пак по онова време, зелен костюм... Обувките ги избрах кафяви, ризата много светлозелена, на сватбата бях с черна брада, на двадесетина дни. При дипломирането си преди това не посмях да отида брадясал, и от уважение, все пак. После никой не бе в състояние да ме накара да се обръсна, всички около мен казваха, отива ти, но сватба е, все пак. И много хубави очила си направих, със зелени рамки, фотосоларни. А бе, не бях грозен. Но малко го носих, когато се роди синът ми отидох докаран с него на работа, носех едно дипломатическо куфарче, пълно с алкохол. Започнахме да се черпим в осем сутринта, шефовете ги нямаше, за мой късмет. И така до края на работния ден. Все пак отделът ни беше от седемдесет човека. Цял ден, в началото на август, с костюма. Толкова бях щастлив, не усещах топлината, въпреки коняците, мастиката, вермута и какво още, забравил съм вече.
И после, след петнадесет години, си уших четвъртия костюм. Платът ми беше подарен от родителите на жена ми, за сватбата ни. Стоя доста години в гардероба. В началото на демокрацията отидох в битовия комбинат в Търново, кафяв плат, много хастар, двуредова сако с един шлиц отзад. Облякох го два или три пъти, последния път за годишнината на жена ми преди пет години. И преди месец го метнах на боклуджийските кофи, със закачалка при това. Почти неизползван, здрав, но много демоде. Лапнаха го като топъл хляб.

Сега след две седмици отивам на сватба, на сина ми. Да, отивам, защото от мен се иска само присъствие. Аз мисля, че това е достатъчно. Каквото съм могъл да направя за него, това е било. А сега и да искам, не мога да му износвам костюмите, които все още са здрави. Защото той е доста над моя ръст. И трябва да има няколко нови, от септември ще е задължително за новата му работа. На сватбата му няма да бъда с костюм. А със сако, вълнено фино, какви са тези платове, не знам. Със спортен панталон и тишърка /я да го кажем тениска /. Досегашните си костюми не съм носил много, да не повтарям тази грешка. Жена ми каза, че съм бил много хубав. За хубав не знам, ама след толкова години да каже такова нещо, знам друго, че след тези думи мога да бъда почти щастлив. Или поне така ми се струва.

А петият костюм, ще попитате. Да, мисля, когато внуците, дай боже се заженят, да си ушия един, ще е последният. Аз ще съм над осемдесетте. От сега знам какъв ще бъде на цвят-бял. Брадата ми бяла, косата ми, ако я имам още, сигурно и тя. За да бъда в тон на белотата, с която ще гледам на целия си изминал живот. Защото, ако стигна тази възраст, нямва да имам никакъв повод да се оплаквам. Макар, че за толкова години ще съм имал само пет костюма.
Някои и с толкова не ще могат да се похвалят.


19 юни 2009 Любомир Николов

понеделник, 15 юни 2009 г.

Косач на детелини - стихотворение

Детелинено нежни
са ръцете ти,
очите ти
са много детелинени,
сякаш е листче твоя зеленикав ирис.
Пръстите на ръката ти малка,
се свиват като лист
на детелина.
И ето,
ти си четирилистието ми.

Не искаш ли вече
твоите детелинено нежни
ръце и очи
да са четирилистието ми.
Тогава отрежи
зеленото от очите ми,
което е отразено чрез ирисите ти.
Да видим какво ще остане,
да усетя болката в сърцето си,
когато побелеят очите ми!

петък, 12 юни 2009 г.

Велико Търново-Орестиада-Перперикон

Хубаво е да се пътува. Казват, че човек всяка година трябва да посети поне едно ново място. И както е казал Мечо Пух, колкото повече, толкова повече. В началото на месец май семейният съвет реши, ще отидем до Одрин. Макар за един ден. Напълнихме резервоара на автомобила с евтина газ и потеглихме. За изровения път след връх Шипка, сравним с лунен пейзаж, няма да говоря. После край Стара Загора, Харманли и ето ни на границата Капитан Андреево. Колоните от чакащи автомобили бяха пет-шест, след час бяхме на последния, аркадашки пропускателен пункт. И тук ни чакаше изненада. Нямахме зелена карта, комшиите ми я предложиха за 30 евро. Да не сте луди, им отговорих аз и пеш се върнах до началото на нашата граница, оставяйки жена и кола за заложници. Нашите застрахователи я продаваха ”само” за 42 лева. Това ми дойде много, теглих и на двете страни по една майна и планът за действие моментално се промени- ще ходим в Гърция. Но бяха минали два-три часа в разправии с граничните власти, затова кротко се отправихме към Свиленград. Бяхме си запазили хотел за една нощувка.
Малък, спретнат и чист, пограничният град има хубава централна улица, по която не се движат автомобили. И в нейния източен край един много красив парк, с хотел и малък стадион. Алеите са постлани с големи цветни мраморни плочи, има две лъскави гранитни стени с изписани имената на войниците, загинали в Балканската и Междусъюзническата война. И много цветя, хората тук могат да се гордеят с този парк, аз по-добре поддържан и приветлив у нас не съм виждал да има другаде.
На сутринта, след като си взехме довиждане с персонала на хотела, преминавайки по Стария каменен мост над Марица пристигнахме за минути на граничния пункт Капитан Петко войвода. Гърците ни се усмихнаха, погледнаха личните ни карти за секунда и това беше. На светофарите на търновския пазар се чака повече, отколкото там, на гръцката граница. Друго си е да си член на Евросъюза, пък ние се бяхме запътили към Ориента.
Пътят до Орестиада е от три платна, настилката много добра, натоварването на трафика-минимално. Пътува се приятно, без да усетим навлязохме 65 километра на югоизток. Градът е построен през 1920 година от турски заселници, улиците са прави, широки, центърът е един малък площад, с няколко високи сгради със стъклени фасади. Имаш чувство, че някъде в края, там в далечината ще се ширне морето. Сградите са на четири-пет етажа, с бели фасади, широки тераси с цветни тенти, магазини и офиси към улицата. Много приятен град, гарата, която се намира близко до центъра ни впечатли с чистотата си. Имаше само двама пътници в просторната чакалня, беше тихо и спокойно. И след като огладняхме, попаднахме на много сърдечна среща с Вера, една българка от Стара Загора. Работеше в ресторанта, където опитахме гръцка риба със странно име, което забравих, приличаше на нашия сафрид. Вера е женена за грък, преди петнадесет години смейството се връща тук, откъдето е съпругът й. След като са живяли в България. Тя е вече на възраст, не си е идвала в България десетина години. Насълзиха й се очите няколко пъти, на милата.
После пихме кафе в едно градинско заведение в село Нея Виста, откъдето се вижда с телескоп Одрин като на длан. Така, че пак видяхме големите му минарета. Достатъчно ни беше.
Обратно през границата, гърците този път само ни се усмихнаха, и отново сме в България. През Ивайловград и Крумовград, на свечеряване се настанихме в хотела в Момчилград. Жените на малкия площад в Ивайловград споделиха колко е обезлюдял градът през последните двадесетина години. А той е интересен и самобитен, с мраморни стъпъла по площада и каменни сгради към тях. Докато в Крумовград спряхме само в центъра, за да снимаме църквата. Родопите е планина, която е много красива, но ако я преминаваш по шосе, не можеш да усетиш тази мека, топла и чудотворна природа. Трябва да се обходи пеш, за да се почувства. Пресякохме няколко много живописни села, на една гола поляна стърчеше бяло минаре, край него пасеше магаре, хората се борят с живота, както навсякъде. Пътищата са добри, но все пак планински.
В Момчилград е по-оживено, нашият хотел беше на възвишението, откъдето се открива чудесна гледка към целия град. Целият комплекс, градината, откритият басейн, барбекюто навън, всичко е добре поддържано, въздухът привечер е хладен, чист, щурците си щуркат безгрижно в насрещната борова гора. Какво може повече да иска човек?
На третия ден се отправихме към Перперикон. На двадесет километра от Кърджали, асфалтовият път е нов, паркингът достатъчно голям за многото коли и автобуси, които бяха стоварили такива любопитковци родолюбци, като нас. Започва се и изграждането на голям Информационен център, защото сега няколкото сергии с предлаганите всевъзможни джунджурии, карти на местността и книги за това интересно, богато с миналото си магическо място не ще ни представи в добра светлина пред чужденците.
”Перперикон е археологически комплекс, състоящ се от голямо мегалитно светилище, свещен град и крепост. Предполага се, че това е прочутото в древността светилище на Дионис на тракийското племе сатри, чийто жречески род били бесите. Когато Октавиан, бащата на Август, водил войската си някъде из отдалечените части и в Свещената планина на Дионис, се допитал до оракула на бога за сина си, било му потвърдено от жреците, че синът му ще стане господар на целия свят, понеже, след като виното се разляло върху олтара, димът се издигнал нагоре над върха на светилището чак до небето - знамение като това, което получил и самият Александър Велики, когато принасял жертва на същия този олтар".
След като се покатерихме по големите древни камъни на това свято място, отново се потопихме в реалния живот. Преминахме град Хасково, чийто център впечатлява с чаршията си в центъра на града, разположена из малките улички, които имат свое обаяние и излъчване. После се разходихме покрай липите по главната улица на Стара Загора, хапнахме сладолед на Старазагорските минерални бани, където е много свежо, с модерни спа-центрове и хотели. На дванадесет километра, в полите на Средна гора. И вечерта отново бяхме в Търновград. Три дни не са много, но впечатленията от тези непосетени от нас места са достатъчни за да кажем, хубаво е да се пътува. И ако се придържаме към мисълта на Мечо Пух, няма да е никак лошо. Доколкото можем.

13.06.2009 Любомир Николов

Издирвам писателя Божидар Томов

Божидар Томов го познавам от ученическите си години. Отидох в редакцията на вестник " Средношколско знаме" , той завеждаше спортния отдел. Беше много готин-слаб, с тъмни очила с диоптър, и аз бях с такива. Гласът му беше гърлен, беше много непосредствен и веднага скъсяваше дистанцията между нас, учениците и себе си.
Зададе ми няколко задачи, интервюта, дописки, веднъж помести няколко мои изречения за есенната ученическа бригада на гимназията в село Старо Железаре- Пловдивско. Дори помня какво натраках пред него, не пипна и дума. "В тези топли есенни дни" и т.н.
После ми възложи нещо сериозно, да напиша статия за Йордан Радичков. Помотах се, бях се стъписал малко. И така минаха двадесетина дни, когато видях във вестника , че друго момче е имало същата задача-беше се справило по-бързо от мен. Стана ми неудобно и не се мернах в редакцията повече. Какъв съм бил глупав!
С годините бях му забравил малкото име, когато преди месец четох нещо за него, и си казах, да , той е! Работил бил в Радио Христо Ботев-сектор Хумор, сатира и забава. В Интернет имаше и негова снимка, същият, с побеляла брада. Май мойта е по-бяла.
Миналата седмица отидох в радиото да го потърся, много исках да го видя. Бил напуснал, не го знаят къде е.
Божидареее, Томов, редакторе мой средношколски! Обади се, добре си, нали!
Готин си, както преди, сигурен съм!

понеделник, 8 юни 2009 г.

Слънчевият Митко - разказ

Реката се беше разпънала на няколко километра от малкия планински град, в който освен стръмния площад с каменните плочи и паметника на антифашиста, останал до сега като по чудо непокътнат, нямаше друго да напомня за градския живот. Няколкото магазина на мястото на едновремешните дюкяни, сменили капандурите с алуминиева дограма, избелелите рекламни чадъри пред малката кръчма и мостчето към малкия стадион. Това беше центърът. В който откакто построиха обходния път, заради големите камиони, рядко се показваше непознат човек. Затова едно ранно лято местните хора, пиейки бира по здрачяване се учудиха на един слаб, брадясал млад мъж, който носеше шарена торба, от тези по два лева, които събират толкова много, но пък се късат на първата седмица. Рейс от големия град имаше няколко пъти в деня, с последния по здрачяване се изхлузи непознатия и се заоглежда, без да бърза.
- Как се реши, да не би да търсиш някого- го попитаха любителите на бирата.
- Пощаджията, дето има вила горе, по реката, него търся- им отговори брадясалия, извади евтини цигари и поседна до тях.
- Ааа, туй ще е Велко бе, той и телефон си е прекарал там горе до реката, нали са няколко виладжиите вече - се обади един позамачкан, съсухрен дядка, пъргаво скочи и започна да обяснява на новодошлия как да стигне там, при реката и вилните колиби.
Защото вече десетина години онова място, дето никой не го търсеше след връщането на земеделските земи беше окупирано от неколцина хора около пенсионната възраст. Които се бяха обединили в стремежа да избягат от градския шум, на тези години колкото по-далеч от него, толкова по-дълго ще живеят, така си мислеха. И затова си бяха прекарали ток, като бяха изправили няколко бетонни стълба и всяка пролет пристягаха разрушения от зимата дървен мост, който ги отвеждаше през реката до техните нови имоти. Един пенсиониран учител по музика, един пчелар, първият от заселниците, след това пощаджията, който дори домъкна ръждясала телефонна кабинка, следваше нагоре под склона единствения местен от близкото градче, бай Иван ловджията. Защото всички други бяха от големия град, на двадесетина километра в равнината. А насреща, през голямата ливада, разпердушинена на няколко части, с която всяка пролет се мъчеха да изкарат нещо възстановените й собственици, засаждайки я с люцерна или царевица, се ширеше в бяла тухлена къща на етаж и половина един фелдшер. Той винаги идваше с жена си, много работеха по градината отпред, изкарваха големи мъхести ягоди, ранни домати под найлон, а на есен царевичака покрай новата мрежеста телена ограда надвишаваше човешки бой.
Натам се запъти Митко, брадясъл, слаб, с шарена торба през рамо. В която беше натъпкал малко дрехи и един стар транзистор, който по чудо още свиреше. Така се казваше гостът на пощаджията. Никой не разбра откъде точно е родом, откъде идва и как се е запознал с Пощаджията. Наше момче, така го представи на комшиите си Велко, нещо с жена си не се разбират, та ще поживее при мене, да пази имота. И Митко вече почти месец посрещаше слънцето там горе, край реката, обикаляше ливадите наоколо, береше гъби, челядинки и печурки много имаше нагоре, чак до мешовата гора, на час път от вилните места. Виладжиите се събираха заедно само в почивните дни, единствено Учителя по музика идваше всеки ден, със самоделно направеното си моторче, беше взел колелото на порасналия си внук, беше му сложил усилваща верига и някакъв руски малък двигател и пърпореше с него от големия град. Сутрин и вечер. Затова Митко се сприятели най-бързо с него, когато не му се излизаше нагоре за гъби или не се изтягаше по голите камъни край малката, ленна река, блатясала и зеленясала по краищата си, тогава идваше при Учителя. Пушеше евтините си цигари, помагаше му при връзване на доматите, понякога заедно пълнеха две качета с джанки, червени, жълти, изпопадали покрай реката или пък с черничеви плодове, които брусеха в големи найлони, одърпани по края, прокъсани и прани в оскъдната лятна вода под дървения мост. И се готвеха за първата варка, Учителя освен от музика разбираше от още много неща. От една стара пералня беше направил казан, отнякъде беше взел стъклена серпентина, капака уплътняваше с тесто и по цял ден се опушваше покрай огъня, опитвайки с малка чашка първака, замезвайки с първите домати, които поливаше с една самоделна помпа. Тя често се запушваше от блатистите треви, които бавно плуваха под мързеливата вода, която с мъка се проточваше нагоре по набръчканите стари маркучи, често си пробиваше тънки процепи през тях и църкореше на всички страни, омесвайки вечер своите звуци с тези на щурците. Тогава Учителя нахлузваше старите си рибарски ботуши, плюеше потта, капеща от бялата му глава, и търпеливо се мъчеше да изчисти помпата. И после с Митко присядаха навън, слънцето вече се беше закротило зад скалите над покривите на малките вили, миризмата на шипките, на бурените, тревата и синия камък по доматите и варта по кривите плодни дръвчета се омесваше с тази на запаления огън, после на жарта, а накрая с тази на евтиния прорязан салам или на омесените с лук, хляб и кайма кюфтета, и подхващаха музиката. Защото и двамата бяха музиканти. Митко изваждаше от джоба си една очукана окарина, Учителя измъкваше саморъчно направената от своя стар акордеон йоника, включваше я към един дълъг разклонител, сядаха пред ръчно скованата от дъски и забита в земята маса, и в това забутано място започваше концертът. Звуците се сливаха с полъха на вечерния вятър, с виенето на кучетата от близкото село и кашлянето на бухалите, с тихия, незабележим ромот на реката, която чак сега след дългия топъл ден се разбързваше. А когато имаха публика, когато Пощаджията и понякога Пчеларя, Фелдшера или Ловджията идваха с трикраки столчета в ръка, тогава двамата подбираха най-силния си репертоар и гласовете им, дрезгави и леко пияни издаваха радостта от изминалия ден и от това, че не са сами. Фенерът над металната площадка на самоделната къщурка на Учителя разпръскваше жълти снопове, около тях обикаляха мушици и бръмбари, паяжините около асмата, която никога не даваше плод прозираха в синкав цвят и луната надничаше с кръглото си лице да види, от какво толкова са доволни и щастливи тия попреминали живота си човеци. В чиято компания Митко си беше едно брадясало момче, с една очукана окарина и стар транзистор, който обаче свиреше.
Един неделен ден всички виладжии нещо си работеха по работата, когато в късния следобяд видяха Слънчевият Митко да се спуска край голямата поляна, нямаше дрехи върху себе си. Беше само по един прокъсан потник и в черен, замуглен бански, обут с гумени цървули, мъкнеше на гръб някакъв вързоп. А в другата ръка по-малък, потта се стичаше по челото му, но беше доволен, това си личеше отдалеч. Беше намерил голямо гъбено находище, не беше се подготвил с шарената си торба, затова някак си беше омотал гъбите в захабената синя куртка и панталона си.
- От печурки тревата няма къде да поникне, такова нещо не бях виждал, изведнъж ги съзрях, гъбите бяха една връз друга, под бодливите храсти, край камънаците, навсякъде. Една беше колкото автомобилна гума, но беше вече преминала, остана ми в ръцете, уж здрава, леко жълтеникава, но пълна с чeрволяк. То затова не е хубаво да се отличаваш от другите, само при нея се бяха отбили гадинките, язък, беше сигурно над два килограма- вече се смееше Митко, доволен, че е успял да се измайтапи с Учителя, с Пощаджията и Ловджията, дори със стария Пчелар, който се беше заселил пръв по тези места. Само Фелдшера не успя да излъже, той прекопаваше ягодите, а жена му плевеше картофите, затова не му обърнаха никакво внимание.
Тази вечер покрай печените гъби и изпитите бири всички разбраха, че Слънчевият Митко има жена и дъщеря, живеят в малък градец покрай големия комбинат, който бълва пушек и сивкав прах, от който в гърдите на Митко се настанила някаква жаба. И затова докторът му казал, бягай горе под планината, че иначе скоро дъщеря ти ще остане без татко. И затова дошъл тук, при тези добри хора, както той в очите ги нарече. И след което, запалвайки отново от евтините си цигари се окашля, и от дима ли, или от спомена за близките, които от месец не бе виждал, в очите му се настаниха сълзи, които той побурза да отпрати, като засмука отново окарината.
- Че Митко, остави тези цигари, бре! И пари потрошваш за тях, пък и подхранват жабата- се обади Иван ловджията, щом песента завърши.
- На кой каквото е писано- усмихна се брадясалият Митко и подхвана друга мелодия, Учителя засвири с него, малко уморени от вечерта, скоро всички се разотидоха.

Лятото беше превалило средата си, когато Учителя извади акациев мед и се готвеше отново да вари джанковица. Митко му помагаше, но си личеше, че нещо не му дава мира. По-рядко подхващаше окарината, дори понякога изобщо не идваше , за да се види с приятелите си, които покрай приказки за маната по доматите, гроздето и подготовката за идващата есен не се и сещаха за него. Само че все някой от тях накрая се удряше по челото и казваше, абе нещо го мъчи Митко, вече не е онзи Слънчевия Митко, тежи му нещо на сърцето, ама не си го казва какво е. И отново се разотиваха по вилите си, като се надяваха следващия път окарината да свири заедно с йониката на Учителя, друго е да са си дует.
Учителя свари джанковицата отново сам, Митко си беше заминал по своя край за няколко дни. Излезе гъста, жълта и пивка. Е, малко нагарчаше на костилки, ама кой да ги отделя от плода, то само това ли е работата, ами доматите, краставиците, че и пипер като револвер се беше родил тази година от тази наносна и песъчлива почва. Старият пчелар пък беше разпродал кошерите си, готвеше се да напуска това място, дъщеря му щеше да се грижи за остатъка на дните му. Така, че когато след няколко дни Митко отново пристигна, всички много му се зарадваха. Беше избръснат до синьо, беше с чисти, макар и поизмачкани от пътуването дрехи. Вечерта се бяха събрали отново, този път при Фелдшера, той пък се готвеше да заминава в чужбина на гурбет, давали много пари там зад граница, после щял да прибере при себе си и жена си. Велко пощаджията и Иван ловджията много му се чудеха, за какво са ти пустите пари, я виж какви големи домати и сладко грозде си изкарал, а царевицата ще ти стигне и прасенце за зимата да си отчуваш, му говореха те. Но бързо се отказаха да го разкандардисват, щом разбраха, че вече има задграничен паспорт, и всички документи са му готови за заминаването. И тогава Митко се изправи, прокашля се и им каза:
- Още месец ще сме заедно, пък после, ще видим. Жената нещо не ме иска, изпрати ме за последно, щяла да си търси друг живот с дъщерята. То онзи пушек и на нея ли да повлияе, ако и тя хване някоя жаба, кой ще гледа момичето- сякаш я оправдаваше Слънчевият Митко. Пък аз все някак ще се оправя, един приятел ми е обещал да ме вземе със себе си, има ферма за развъждане на охлюви. Този бизнес сега навлиза у нас, знаете ли западняците как си падат по охлювите, ще валят големите пари, ще му помагам, пък може и аз да се замогна. И да започна нещо свое. Чух, че червеите са много на мода, хвърляш ги в лехи от оборски тор, те го преработват, после той става екологичен и чист, само вода се иска, често да поливаш. Пък и много се влияят от музиката, окарината като им свири, ще ядат, ще преработват, чак ушите ще им пукат от зор- смееше се вече с неговата си усмивка Митко.
И така лятото вече си заминаваше, не искаше да си тръгва, затова понякога слънцето беше толкова жарко, че всички се криеха по дълбоките сенки, дори Учителя беше се изморил от поливане, плевене и пощене на боба, доматите и пипера, полягваше си повечко, напръстника с джанковицата на обяд го приспиваше за няколко часа, Фелдшера вече беше заминал зад граница, беше започнал да прави големите пари, царевицата му беше започнала да съхне, ама той за една царевица ли е? И Старият пчелар го нямаше, кошерите му ги натовариха един ден някакви яки мъже, взеха и всичките му пчелни такъми, дограмата, която щеше да подменя и я беше приготвил, и нея взеха. Така, че вилната зона малко се беше обескостила, откъм материална база и откъм жива сила. Но Митко още не си заминаваше, нещо приятелят му имал временни затруднения, ама щял скоро да му се обади, да не губи кураж. И Пощаджията малко накриво бе започнал да го гледа, то приятелство, приятелство, ама сиренето си е с пари...
Една вечер Учителя и Митко бяха отново заедно. Наоколо по вилите нямаше жив човек. Този път нямаше музика, и двамата усещаха, че лятото си заминава. А и голямата компания с него. И бяха малко тъжни. Изпиха по една-две чашки с ракия, после си разделиха една бира, останала като по чудо от предишните им събирания.
- Е, Митко, да си лягаме, брат. И утре е ден.
- Добре, Учителю, то на мен още не ми се спи, ама ще те оставям.

И се разделиха, само до сутринта. Луната се беше оцъклила, звездите кръжаха около нея, щурците щурееха мелодиите си, бухалът бухаше своята кашлица, кучетата се бяха усмирили, когато нещо в Учителя трепна, на сън му се изви нещо като дълга змия или смок, задави го и го събуди. Беше тихо. Стори му се, че окарината на Митко нещо припява, ама май само му се стори. И отново легна и се унесе в съня си, в старческия си, доволен от съществуването си сън.

Наскоро минах оттам, реката отново си пробива път през голите големи камъни, влачейки бавно и мързеливо водите си. Защото отново е лято, защото отново вият нощем кучета, и пеят щурци. И бухат бухали. Къщите на виладжиите изнемогват от изминалото време, няма го Учителя, Пощаджията е прибрал дори телефонната си будка, Ловджията не идва с гончетата си отдавна по тези места. А Фелдшера прави сигурно големи пари на запад, кой знае.
Но се знае, че Слънчевият Митко е забравен от мнозина. На сутринта Учителя не го беше срещнал наоколо, надвечер отишъл да го види, все пак малко да се разтушат двамата. Митко се бил уплел с едно дълго въже, бил намерил отнякъде ножче, бил се обръснал, и дори бил с чиста риза, май нова била. Окарината била положена внимателно до него, старият транзистор мъцал последните си звуци, колкото да заглуши мъката, която била притаена в душата му и от която мъка не бил могъл да се отърси. Въпреки, че Слънцето всяка сутрин, цяло лято надничало в сините му очи, огрявайки брадясалото му лице. Изглежда не било достатъчно, да освети надеждите му, и да му даде нова сила, с която да посрещне това, което го очаква. Защото по-светли от Слънцето са детските очи, които да те гледат, по-топли от лъчите му са женските ръце, които да те погалят, макар и не толкова често, но истински. И когато това вече не може да се случва, и когато имаш жаба в гърдите си, макар да ти викат Слънчевият Митко, ти понякога се предаваш и макар да е грехота, сам се запътваш към един може би по-уреден и щастлив свят.
Както беше сторил със своя път Митко, който беше едно брадясало момче, с една очукана окарина. И с един прякор, който не беше много му помогнал. Но който много му отиваше.


08.06.2009 Любомир Николов

вторник, 2 юни 2009 г.

Последните писма- разказ

Вече не вярвам, че ще се обади. И защо да го прави, какво има, че да се надявам. Последните месеци повечето пъти аз съм й се обаждал. Е, в началото не беше така, и двамата се търсехме, понякога писмата ни пристигаха по едно и също време. Понякога бързахме да говорим и двамата, разказвахме за себе си, за миналото си, за плановете си, за бъдещето си. Не за някакво далечно бъдеще, а за предстоящия съботен ден, за идващото пътуване в почивните дни, за поляната, по която сме карали колело и която ни е водела към гората. Или към скалата горе, на върха на възвишението над града. И за дъжда, който ни е мокрил косите, когато изведнъж се изсипва и замита с топлия си мокър дъх прашния асфалт или напуканата, обрасла с трева и лайкучка пътека. И за песента, която започваме да крещим в захлас, защото сме сами под облаците, вятъра и падащите гръмотевици, които ни карат да потръпваме от възторг. Или за морето и големите вълни, под които обичаме да се хвърляме без страх, а после тялото ни да се преобръща на всички посоки, когато нещо ни пробожда под гърдите, докато отново различим горе от долу, въздух от вода, дъно от небе, и след секунди отново да се гмуркаме под новата вълна.
Няма да се обади, рядко вече се обажда. Не, че няма какво да си кажем, а точно заради това. Защото след казаните неща настъпва красива пауза, настъпва очакване, това не може толкова време да продължава така, трябва нещо друго да настъпи. А то не е възможно. Или по-скоро не е прието да е възможно, скандално е, направо си е жива лудост. Кой нормален човек би го възприел като разумно, като нещо, което ще се разбере и подкрепи.
Невъзможно е, няма да стане, няма смисъл да се надявам, няма да се обади...
Не, ще й пиша, пък тя ако иска да ми отговаря.
- Здравей , аз съм....

----- ------

Вече не вярвам, че иска да му се обаждам. И защо да го правя, така си казва сигурно, последните месеци той ми се обажда, така е. Е, в началото не беше така, и двамата искахме да си говорим, и двамата така често си пишехме, че писмата ни пристигаха по едно и също време. Понякога и двамата бързахме да говорим за себе си, за миналото, за бъдещите няколко дни. За това, къде ще пътуваме по празниците, за това къде сме били, по полетата или някъде на високото, където птиците кръжат самотни, но горди над главите ни, и където мокрият дъжд ни се стоварва с хладните си капки върху ни, как тогава се усмихваме широко и викаме, само за да чуем ехото някъде около себе си, и да се колебаем от коя посока пристига най-бързо то. И когато светкавиците продират сивото небе, после гръмовете да ни карат да се надвикваме с тях, докато гласовете ни се продерат и отмалели да потръпваме от възторг. И морето, когато бързаме да се гмурнем под вълните, очаквайки новите, по-големи вълни да ни изплашат толкова, че с мъка да излизаме на брега, и водата да ни блъска в гърба, карайки ни да падаме по очи и да търсим после въздух, небе и светлина. А след това отново да се обърнем и се затичаме към вълните.
Няма да се обадя, няма защо да го правя. Няма какво да си кажем, да, след казаното идва красиво мълчание, но то не може да продължава вечно. Трябва да настъпи друго, а то е невъзможно, то е жива лудост, то е откачено и скандализиращо всички около нас.
Никой няма да ни подкрепи, никой няма да ни разбере. Няма защо да му се обаждам, ще си пишем само преди празниците, за да си казваме само хубави неща...
Не, ще му пиша, поне още веднъж ще го направя...
- Здравей, аз съм ...


02.06.2009 Любомир Николов