петък, 12 юни 2009 г.

Велико Търново-Орестиада-Перперикон

Хубаво е да се пътува. Казват, че човек всяка година трябва да посети поне едно ново място. И както е казал Мечо Пух, колкото повече, толкова повече. В началото на месец май семейният съвет реши, ще отидем до Одрин. Макар за един ден. Напълнихме резервоара на автомобила с евтина газ и потеглихме. За изровения път след връх Шипка, сравним с лунен пейзаж, няма да говоря. После край Стара Загора, Харманли и ето ни на границата Капитан Андреево. Колоните от чакащи автомобили бяха пет-шест, след час бяхме на последния, аркадашки пропускателен пункт. И тук ни чакаше изненада. Нямахме зелена карта, комшиите ми я предложиха за 30 евро. Да не сте луди, им отговорих аз и пеш се върнах до началото на нашата граница, оставяйки жена и кола за заложници. Нашите застрахователи я продаваха ”само” за 42 лева. Това ми дойде много, теглих и на двете страни по една майна и планът за действие моментално се промени- ще ходим в Гърция. Но бяха минали два-три часа в разправии с граничните власти, затова кротко се отправихме към Свиленград. Бяхме си запазили хотел за една нощувка.
Малък, спретнат и чист, пограничният град има хубава централна улица, по която не се движат автомобили. И в нейния източен край един много красив парк, с хотел и малък стадион. Алеите са постлани с големи цветни мраморни плочи, има две лъскави гранитни стени с изписани имената на войниците, загинали в Балканската и Междусъюзническата война. И много цветя, хората тук могат да се гордеят с този парк, аз по-добре поддържан и приветлив у нас не съм виждал да има другаде.
На сутринта, след като си взехме довиждане с персонала на хотела, преминавайки по Стария каменен мост над Марица пристигнахме за минути на граничния пункт Капитан Петко войвода. Гърците ни се усмихнаха, погледнаха личните ни карти за секунда и това беше. На светофарите на търновския пазар се чака повече, отколкото там, на гръцката граница. Друго си е да си член на Евросъюза, пък ние се бяхме запътили към Ориента.
Пътят до Орестиада е от три платна, настилката много добра, натоварването на трафика-минимално. Пътува се приятно, без да усетим навлязохме 65 километра на югоизток. Градът е построен през 1920 година от турски заселници, улиците са прави, широки, центърът е един малък площад, с няколко високи сгради със стъклени фасади. Имаш чувство, че някъде в края, там в далечината ще се ширне морето. Сградите са на четири-пет етажа, с бели фасади, широки тераси с цветни тенти, магазини и офиси към улицата. Много приятен град, гарата, която се намира близко до центъра ни впечатли с чистотата си. Имаше само двама пътници в просторната чакалня, беше тихо и спокойно. И след като огладняхме, попаднахме на много сърдечна среща с Вера, една българка от Стара Загора. Работеше в ресторанта, където опитахме гръцка риба със странно име, което забравих, приличаше на нашия сафрид. Вера е женена за грък, преди петнадесет години смейството се връща тук, откъдето е съпругът й. След като са живяли в България. Тя е вече на възраст, не си е идвала в България десетина години. Насълзиха й се очите няколко пъти, на милата.
После пихме кафе в едно градинско заведение в село Нея Виста, откъдето се вижда с телескоп Одрин като на длан. Така, че пак видяхме големите му минарета. Достатъчно ни беше.
Обратно през границата, гърците този път само ни се усмихнаха, и отново сме в България. През Ивайловград и Крумовград, на свечеряване се настанихме в хотела в Момчилград. Жените на малкия площад в Ивайловград споделиха колко е обезлюдял градът през последните двадесетина години. А той е интересен и самобитен, с мраморни стъпъла по площада и каменни сгради към тях. Докато в Крумовград спряхме само в центъра, за да снимаме църквата. Родопите е планина, която е много красива, но ако я преминаваш по шосе, не можеш да усетиш тази мека, топла и чудотворна природа. Трябва да се обходи пеш, за да се почувства. Пресякохме няколко много живописни села, на една гола поляна стърчеше бяло минаре, край него пасеше магаре, хората се борят с живота, както навсякъде. Пътищата са добри, но все пак планински.
В Момчилград е по-оживено, нашият хотел беше на възвишението, откъдето се открива чудесна гледка към целия град. Целият комплекс, градината, откритият басейн, барбекюто навън, всичко е добре поддържано, въздухът привечер е хладен, чист, щурците си щуркат безгрижно в насрещната борова гора. Какво може повече да иска човек?
На третия ден се отправихме към Перперикон. На двадесет километра от Кърджали, асфалтовият път е нов, паркингът достатъчно голям за многото коли и автобуси, които бяха стоварили такива любопитковци родолюбци, като нас. Започва се и изграждането на голям Информационен център, защото сега няколкото сергии с предлаганите всевъзможни джунджурии, карти на местността и книги за това интересно, богато с миналото си магическо място не ще ни представи в добра светлина пред чужденците.
”Перперикон е археологически комплекс, състоящ се от голямо мегалитно светилище, свещен град и крепост. Предполага се, че това е прочутото в древността светилище на Дионис на тракийското племе сатри, чийто жречески род били бесите. Когато Октавиан, бащата на Август, водил войската си някъде из отдалечените части и в Свещената планина на Дионис, се допитал до оракула на бога за сина си, било му потвърдено от жреците, че синът му ще стане господар на целия свят, понеже, след като виното се разляло върху олтара, димът се издигнал нагоре над върха на светилището чак до небето - знамение като това, което получил и самият Александър Велики, когато принасял жертва на същия този олтар".
След като се покатерихме по големите древни камъни на това свято място, отново се потопихме в реалния живот. Преминахме град Хасково, чийто център впечатлява с чаршията си в центъра на града, разположена из малките улички, които имат свое обаяние и излъчване. После се разходихме покрай липите по главната улица на Стара Загора, хапнахме сладолед на Старазагорските минерални бани, където е много свежо, с модерни спа-центрове и хотели. На дванадесет километра, в полите на Средна гора. И вечерта отново бяхме в Търновград. Три дни не са много, но впечатленията от тези непосетени от нас места са достатъчни за да кажем, хубаво е да се пътува. И ако се придържаме към мисълта на Мечо Пух, няма да е никак лошо. Доколкото можем.

13.06.2009 Любомир Николов

2 коментара:

Антоанета Иванова - Jackie каза...

Познавам тези места! Чудесни спомени ми навяват! Благодаря ти, че ми припомни!

Любомир Николов каза...

Всяко пътуване е едно преживяване! Поздрави, Джаки!