понеделник, 8 юни 2009 г.

Слънчевият Митко - разказ

Реката се беше разпънала на няколко километра от малкия планински град, в който освен стръмния площад с каменните плочи и паметника на антифашиста, останал до сега като по чудо непокътнат, нямаше друго да напомня за градския живот. Няколкото магазина на мястото на едновремешните дюкяни, сменили капандурите с алуминиева дограма, избелелите рекламни чадъри пред малката кръчма и мостчето към малкия стадион. Това беше центърът. В който откакто построиха обходния път, заради големите камиони, рядко се показваше непознат човек. Затова едно ранно лято местните хора, пиейки бира по здрачяване се учудиха на един слаб, брадясал млад мъж, който носеше шарена торба, от тези по два лева, които събират толкова много, но пък се късат на първата седмица. Рейс от големия град имаше няколко пъти в деня, с последния по здрачяване се изхлузи непознатия и се заоглежда, без да бърза.
- Как се реши, да не би да търсиш някого- го попитаха любителите на бирата.
- Пощаджията, дето има вила горе, по реката, него търся- им отговори брадясалия, извади евтини цигари и поседна до тях.
- Ааа, туй ще е Велко бе, той и телефон си е прекарал там горе до реката, нали са няколко виладжиите вече - се обади един позамачкан, съсухрен дядка, пъргаво скочи и започна да обяснява на новодошлия как да стигне там, при реката и вилните колиби.
Защото вече десетина години онова място, дето никой не го търсеше след връщането на земеделските земи беше окупирано от неколцина хора около пенсионната възраст. Които се бяха обединили в стремежа да избягат от градския шум, на тези години колкото по-далеч от него, толкова по-дълго ще живеят, така си мислеха. И затова си бяха прекарали ток, като бяха изправили няколко бетонни стълба и всяка пролет пристягаха разрушения от зимата дървен мост, който ги отвеждаше през реката до техните нови имоти. Един пенсиониран учител по музика, един пчелар, първият от заселниците, след това пощаджията, който дори домъкна ръждясала телефонна кабинка, следваше нагоре под склона единствения местен от близкото градче, бай Иван ловджията. Защото всички други бяха от големия град, на двадесетина километра в равнината. А насреща, през голямата ливада, разпердушинена на няколко части, с която всяка пролет се мъчеха да изкарат нещо възстановените й собственици, засаждайки я с люцерна или царевица, се ширеше в бяла тухлена къща на етаж и половина един фелдшер. Той винаги идваше с жена си, много работеха по градината отпред, изкарваха големи мъхести ягоди, ранни домати под найлон, а на есен царевичака покрай новата мрежеста телена ограда надвишаваше човешки бой.
Натам се запъти Митко, брадясъл, слаб, с шарена торба през рамо. В която беше натъпкал малко дрехи и един стар транзистор, който по чудо още свиреше. Така се казваше гостът на пощаджията. Никой не разбра откъде точно е родом, откъде идва и как се е запознал с Пощаджията. Наше момче, така го представи на комшиите си Велко, нещо с жена си не се разбират, та ще поживее при мене, да пази имота. И Митко вече почти месец посрещаше слънцето там горе, край реката, обикаляше ливадите наоколо, береше гъби, челядинки и печурки много имаше нагоре, чак до мешовата гора, на час път от вилните места. Виладжиите се събираха заедно само в почивните дни, единствено Учителя по музика идваше всеки ден, със самоделно направеното си моторче, беше взел колелото на порасналия си внук, беше му сложил усилваща верига и някакъв руски малък двигател и пърпореше с него от големия град. Сутрин и вечер. Затова Митко се сприятели най-бързо с него, когато не му се излизаше нагоре за гъби или не се изтягаше по голите камъни край малката, ленна река, блатясала и зеленясала по краищата си, тогава идваше при Учителя. Пушеше евтините си цигари, помагаше му при връзване на доматите, понякога заедно пълнеха две качета с джанки, червени, жълти, изпопадали покрай реката или пък с черничеви плодове, които брусеха в големи найлони, одърпани по края, прокъсани и прани в оскъдната лятна вода под дървения мост. И се готвеха за първата варка, Учителя освен от музика разбираше от още много неща. От една стара пералня беше направил казан, отнякъде беше взел стъклена серпентина, капака уплътняваше с тесто и по цял ден се опушваше покрай огъня, опитвайки с малка чашка първака, замезвайки с първите домати, които поливаше с една самоделна помпа. Тя често се запушваше от блатистите треви, които бавно плуваха под мързеливата вода, която с мъка се проточваше нагоре по набръчканите стари маркучи, често си пробиваше тънки процепи през тях и църкореше на всички страни, омесвайки вечер своите звуци с тези на щурците. Тогава Учителя нахлузваше старите си рибарски ботуши, плюеше потта, капеща от бялата му глава, и търпеливо се мъчеше да изчисти помпата. И после с Митко присядаха навън, слънцето вече се беше закротило зад скалите над покривите на малките вили, миризмата на шипките, на бурените, тревата и синия камък по доматите и варта по кривите плодни дръвчета се омесваше с тази на запаления огън, после на жарта, а накрая с тази на евтиния прорязан салам или на омесените с лук, хляб и кайма кюфтета, и подхващаха музиката. Защото и двамата бяха музиканти. Митко изваждаше от джоба си една очукана окарина, Учителя измъкваше саморъчно направената от своя стар акордеон йоника, включваше я към един дълъг разклонител, сядаха пред ръчно скованата от дъски и забита в земята маса, и в това забутано място започваше концертът. Звуците се сливаха с полъха на вечерния вятър, с виенето на кучетата от близкото село и кашлянето на бухалите, с тихия, незабележим ромот на реката, която чак сега след дългия топъл ден се разбързваше. А когато имаха публика, когато Пощаджията и понякога Пчеларя, Фелдшера или Ловджията идваха с трикраки столчета в ръка, тогава двамата подбираха най-силния си репертоар и гласовете им, дрезгави и леко пияни издаваха радостта от изминалия ден и от това, че не са сами. Фенерът над металната площадка на самоделната къщурка на Учителя разпръскваше жълти снопове, около тях обикаляха мушици и бръмбари, паяжините около асмата, която никога не даваше плод прозираха в синкав цвят и луната надничаше с кръглото си лице да види, от какво толкова са доволни и щастливи тия попреминали живота си човеци. В чиято компания Митко си беше едно брадясало момче, с една очукана окарина и стар транзистор, който обаче свиреше.
Един неделен ден всички виладжии нещо си работеха по работата, когато в късния следобяд видяха Слънчевият Митко да се спуска край голямата поляна, нямаше дрехи върху себе си. Беше само по един прокъсан потник и в черен, замуглен бански, обут с гумени цървули, мъкнеше на гръб някакъв вързоп. А в другата ръка по-малък, потта се стичаше по челото му, но беше доволен, това си личеше отдалеч. Беше намерил голямо гъбено находище, не беше се подготвил с шарената си торба, затова някак си беше омотал гъбите в захабената синя куртка и панталона си.
- От печурки тревата няма къде да поникне, такова нещо не бях виждал, изведнъж ги съзрях, гъбите бяха една връз друга, под бодливите храсти, край камънаците, навсякъде. Една беше колкото автомобилна гума, но беше вече преминала, остана ми в ръцете, уж здрава, леко жълтеникава, но пълна с чeрволяк. То затова не е хубаво да се отличаваш от другите, само при нея се бяха отбили гадинките, язък, беше сигурно над два килограма- вече се смееше Митко, доволен, че е успял да се измайтапи с Учителя, с Пощаджията и Ловджията, дори със стария Пчелар, който се беше заселил пръв по тези места. Само Фелдшера не успя да излъже, той прекопаваше ягодите, а жена му плевеше картофите, затова не му обърнаха никакво внимание.
Тази вечер покрай печените гъби и изпитите бири всички разбраха, че Слънчевият Митко има жена и дъщеря, живеят в малък градец покрай големия комбинат, който бълва пушек и сивкав прах, от който в гърдите на Митко се настанила някаква жаба. И затова докторът му казал, бягай горе под планината, че иначе скоро дъщеря ти ще остане без татко. И затова дошъл тук, при тези добри хора, както той в очите ги нарече. И след което, запалвайки отново от евтините си цигари се окашля, и от дима ли, или от спомена за близките, които от месец не бе виждал, в очите му се настаниха сълзи, които той побурза да отпрати, като засмука отново окарината.
- Че Митко, остави тези цигари, бре! И пари потрошваш за тях, пък и подхранват жабата- се обади Иван ловджията, щом песента завърши.
- На кой каквото е писано- усмихна се брадясалият Митко и подхвана друга мелодия, Учителя засвири с него, малко уморени от вечерта, скоро всички се разотидоха.

Лятото беше превалило средата си, когато Учителя извади акациев мед и се готвеше отново да вари джанковица. Митко му помагаше, но си личеше, че нещо не му дава мира. По-рядко подхващаше окарината, дори понякога изобщо не идваше , за да се види с приятелите си, които покрай приказки за маната по доматите, гроздето и подготовката за идващата есен не се и сещаха за него. Само че все някой от тях накрая се удряше по челото и казваше, абе нещо го мъчи Митко, вече не е онзи Слънчевия Митко, тежи му нещо на сърцето, ама не си го казва какво е. И отново се разотиваха по вилите си, като се надяваха следващия път окарината да свири заедно с йониката на Учителя, друго е да са си дует.
Учителя свари джанковицата отново сам, Митко си беше заминал по своя край за няколко дни. Излезе гъста, жълта и пивка. Е, малко нагарчаше на костилки, ама кой да ги отделя от плода, то само това ли е работата, ами доматите, краставиците, че и пипер като револвер се беше родил тази година от тази наносна и песъчлива почва. Старият пчелар пък беше разпродал кошерите си, готвеше се да напуска това място, дъщеря му щеше да се грижи за остатъка на дните му. Така, че когато след няколко дни Митко отново пристигна, всички много му се зарадваха. Беше избръснат до синьо, беше с чисти, макар и поизмачкани от пътуването дрехи. Вечерта се бяха събрали отново, този път при Фелдшера, той пък се готвеше да заминава в чужбина на гурбет, давали много пари там зад граница, после щял да прибере при себе си и жена си. Велко пощаджията и Иван ловджията много му се чудеха, за какво са ти пустите пари, я виж какви големи домати и сладко грозде си изкарал, а царевицата ще ти стигне и прасенце за зимата да си отчуваш, му говореха те. Но бързо се отказаха да го разкандардисват, щом разбраха, че вече има задграничен паспорт, и всички документи са му готови за заминаването. И тогава Митко се изправи, прокашля се и им каза:
- Още месец ще сме заедно, пък после, ще видим. Жената нещо не ме иска, изпрати ме за последно, щяла да си търси друг живот с дъщерята. То онзи пушек и на нея ли да повлияе, ако и тя хване някоя жаба, кой ще гледа момичето- сякаш я оправдаваше Слънчевият Митко. Пък аз все някак ще се оправя, един приятел ми е обещал да ме вземе със себе си, има ферма за развъждане на охлюви. Този бизнес сега навлиза у нас, знаете ли западняците как си падат по охлювите, ще валят големите пари, ще му помагам, пък може и аз да се замогна. И да започна нещо свое. Чух, че червеите са много на мода, хвърляш ги в лехи от оборски тор, те го преработват, после той става екологичен и чист, само вода се иска, често да поливаш. Пък и много се влияят от музиката, окарината като им свири, ще ядат, ще преработват, чак ушите ще им пукат от зор- смееше се вече с неговата си усмивка Митко.
И така лятото вече си заминаваше, не искаше да си тръгва, затова понякога слънцето беше толкова жарко, че всички се криеха по дълбоките сенки, дори Учителя беше се изморил от поливане, плевене и пощене на боба, доматите и пипера, полягваше си повечко, напръстника с джанковицата на обяд го приспиваше за няколко часа, Фелдшера вече беше заминал зад граница, беше започнал да прави големите пари, царевицата му беше започнала да съхне, ама той за една царевица ли е? И Старият пчелар го нямаше, кошерите му ги натовариха един ден някакви яки мъже, взеха и всичките му пчелни такъми, дограмата, която щеше да подменя и я беше приготвил, и нея взеха. Така, че вилната зона малко се беше обескостила, откъм материална база и откъм жива сила. Но Митко още не си заминаваше, нещо приятелят му имал временни затруднения, ама щял скоро да му се обади, да не губи кураж. И Пощаджията малко накриво бе започнал да го гледа, то приятелство, приятелство, ама сиренето си е с пари...
Една вечер Учителя и Митко бяха отново заедно. Наоколо по вилите нямаше жив човек. Този път нямаше музика, и двамата усещаха, че лятото си заминава. А и голямата компания с него. И бяха малко тъжни. Изпиха по една-две чашки с ракия, после си разделиха една бира, останала като по чудо от предишните им събирания.
- Е, Митко, да си лягаме, брат. И утре е ден.
- Добре, Учителю, то на мен още не ми се спи, ама ще те оставям.

И се разделиха, само до сутринта. Луната се беше оцъклила, звездите кръжаха около нея, щурците щурееха мелодиите си, бухалът бухаше своята кашлица, кучетата се бяха усмирили, когато нещо в Учителя трепна, на сън му се изви нещо като дълга змия или смок, задави го и го събуди. Беше тихо. Стори му се, че окарината на Митко нещо припява, ама май само му се стори. И отново легна и се унесе в съня си, в старческия си, доволен от съществуването си сън.

Наскоро минах оттам, реката отново си пробива път през голите големи камъни, влачейки бавно и мързеливо водите си. Защото отново е лято, защото отново вият нощем кучета, и пеят щурци. И бухат бухали. Къщите на виладжиите изнемогват от изминалото време, няма го Учителя, Пощаджията е прибрал дори телефонната си будка, Ловджията не идва с гончетата си отдавна по тези места. А Фелдшера прави сигурно големи пари на запад, кой знае.
Но се знае, че Слънчевият Митко е забравен от мнозина. На сутринта Учителя не го беше срещнал наоколо, надвечер отишъл да го види, все пак малко да се разтушат двамата. Митко се бил уплел с едно дълго въже, бил намерил отнякъде ножче, бил се обръснал, и дори бил с чиста риза, май нова била. Окарината била положена внимателно до него, старият транзистор мъцал последните си звуци, колкото да заглуши мъката, която била притаена в душата му и от която мъка не бил могъл да се отърси. Въпреки, че Слънцето всяка сутрин, цяло лято надничало в сините му очи, огрявайки брадясалото му лице. Изглежда не било достатъчно, да освети надеждите му, и да му даде нова сила, с която да посрещне това, което го очаква. Защото по-светли от Слънцето са детските очи, които да те гледат, по-топли от лъчите му са женските ръце, които да те погалят, макар и не толкова често, но истински. И когато това вече не може да се случва, и когато имаш жаба в гърдите си, макар да ти викат Слънчевият Митко, ти понякога се предаваш и макар да е грехота, сам се запътваш към един може би по-уреден и щастлив свят.
Както беше сторил със своя път Митко, който беше едно брадясало момче, с една очукана окарина. И с един прякор, който не беше много му помогнал. Но който много му отиваше.


08.06.2009 Любомир Николов

Няма коментари: