петък, 19 декември 2008 г.

Аз тройкаджия ли съм - малки мисли

Вчерашният ден се явих на интервю за работа . Два дни преди това разбрах за свободната позиция , където едно от изискването бе инженерно образование и най - малко четири години по специалността . Коя специалност не беше ясно , дали свързана с новата длъжност или ей така , като инженер . Обявата кротко се мъдреше , окачена в коридора на организацията .
Както и да е . Тя службата , за която кандидатствах си е нещо като държавна служба . Няма да изпадам в подробности , както се казва за да не й правя реклама . Всичко си бе документирано , големи педанти са тези държавници . Първо - класиране по документи . Там минах ситото . После писмено известие , че съм допуснат на ИНТЕРВЮ . Пиша го с главни букви не случайно . Защото не бе назован втория тур като конкурс например , а като интервю .
Добре . Бях подал последен документите си , последен минах и на така нареченото интервю . Бяхме насочени с материали и нормативни актове , които са в основата на бъдещата работа за тази позиция . Два дена четох като първокурсник , е , длъжен съм да отбележа , че не съм се презорил .
И се явих в прекрасно настроение на това ИНТЕРВЮ . Там едни документи пак се подписваха , тонът на изпитващите - повече от благ и учтив . Двама души от поделението , за което кандидатствах и двама от Централата .
Тъййй . Мисля , че добре се представих . Не гледах в материалите , по които се водеше разговорът . Показах им , че мога да мисля логично и за четиридесет и пет минути не отговорих само на два подвъпроса . Но бързо се ориентирах в пропуска си , както каза председателят на комисията не се намираме на изпит , че да не разполагаме с нужните ни за работа документи .
И днес дойде резултатът . Най - учтиво ми съобщиха оценката - около ТРОЙКА . И че не съм класиран в това трудно състезание . Да ми пратят ли резултата или ще отида на място да си го получа .
Ей , тия нямат грешка . Само дето трябваше да настоявам за разяснение , какво значи тази моя оценка . След кратка пауза дойде отговорът , максималният бал , който се дава е ПЕТИЦА . Не че са я дали на някой от кандидатите . Но аз съм извън борда .
Изводите всеки може да си ги направи . Уж интервю , а пък сякаш си на състезание по художествена гимнастика . Дават ти бал до стотната . Какви са критериите за оценка , няма да ги питам . Ама май са повече субективни , ами гимнастика си е това .
Както и няма да ги питам за кой бе това състезание . Защото няма да ми отговорят , така и ще се разбере скоро .
Я да попитам не съдиите , а публиката .
Според вас аз за ТРОЙКА ли съм .

сряда, 10 декември 2008 г.

Жълти пиленца и двама малки разбойника - разказ

Между времето на малкото трамвайче и улица „ Опълченска „ за мен имаше едно друго време . Живеехме под наем на улица „ Крум Попов „ в една малка къщурка с неголямо дворче . То къщицата бе една стая и килер . Но бяхме само нашето семейство . Хазяите , възрастен мъж и неомъжената му вече порастнала дъщеря обитаваха друга , вече съвсем прилична къща с асма и плодни дръвчета пред нея .
С брат ми всеки ден ходехме по „ Криволак „ при дядо ни на „ училище „ . Но затова вече съм ви казвал . Имаше една проклета кака по пътя , много ни се подиграваше и тормозеше . Докато един ден с брат ми й скочихме изненадващо отгоре й . Оттогава ни остави на мира .
Нямахме играчки , колела или нещо друго , което е в живота на сегашните деца . Затова сами се забавлявахме , като си измисляхме какви ли не щуротии . Най – доволни бяхме , когато ни къпеха в едно голямо корито . Защото преди това знаехме за предстоящата баня и през деня се омазвахме с кал и прахоляк до ушите . Нали и без това щяхме да се поливаме обилно с онези тиквени кратунки , издълбани и служайки ни наместо металните тасчета . За които чак по- късно узнахме , че съществуват , когато тръгнахме с баща ни на обществената баня .
Беше ранна пролет . Татко ни бе взел двадесетина съвсем малки пиленца . Работеше чак в Костинброд , оттам ги бе закупил . Трябваше малко да порастнат и да заминат на село , където живееха баба ни и дядо ни . Всяка година по Великден получавахме колет от тях – голяма плетена кошница с козунаци , боядисани яйца и едно сварено пиле . И два месеца по- късно още една кошница , пълна с череши . Най – сладките череши , които съм ял през живота си . А обратно кошницата пътуваше винаги с килограм маслини , понякога и кутия лимонови резенки . На село маслините си бяха голям деликатес – то в хоремага не бяха и чували за тези костилкови черни и продълговати топченца .
Баща ни много се грижеше за непослушковците- пиленца . Редовно ги подсушаваше на електрическия котлон , когато бяха целите омърлушени и прогизнали от дъжда навън . А и бяха много лакоми . Тръскаше малките им човчета надолу , защото нямаха насита и често се давеха . Но не с пшеничени смески , а с натрошена картофена манджа , която хич не бе любима на мен и брат ми . Имаше едно много любопитно пиле , беше паднало в клозета на двора . Жаждата за свобода щеше да му струва живота . Котаракът само чакаше да издрапа по дъските навън , за да го излапа .
Баща ми тогава бръкна в дупката и го извади . Цялото се бе свило от страх , сърчицето му щеше да изкочи . Бая време мина , докато отново се опери . Навярно оттам идва приказката , за къде си с туй пилешко сърце . При все , че на всеки от нас се е случвало това учестено и силно , продиктувано от внезапния страх тупкане в гърдите .
Минаха много години , когато на мястото на двете къщи израстна голям блок . Така се случи , че мой приятел от студентските години го проектира , построи и живя там . Обаче нямаше късмет , преди три години си отиде . Но това е друга история .
Май много се разприказвах . Съвсем ще се вдетиня с тези спомени . Или както жена ми казва , стига си живял с миналото . Стига с твоите поезии . Почни да печелиш пари .
Ама май е вече късно за това . По- лесно ми е да съхраня и извикам спомена .
Сигурно защото той не ме е напускал .

четвъртък, 4 декември 2008 г.

Подаръците и наказанията в нашето детство - разказ

Имам един спомен от много малък . Беше първи януари . Когато се събудих под възглавницата ми дядо Мраз бе оставил един портокал . Баща ми го нямаше , сигурно излязъл по своите си работи . Явно много съм слушал през изминалата година , щом съм си заслужил тази толкова сладка изненада . Портокалите тогава бяха рядкост , а Коледа по обясними причини не се отбелязваше .
Този добър дядо Мраз винаги ни навестяваше през идващите години . Колко трудно бе да приемем като по- големи , че друг ни раздава подаръците . В къщи винаги бяхме изненадвани и не можехме да разберем как става това . И защо толкова много бърза , че не можем да го видим . За мен обикновенно оставяше до вратата гумена топка , голяма и шарена . А когато станах около деветгодишен много се гордеех вече с истински футбол с плондир . Мирисът на естествената му кожа го усещам и сега , след толкова много години .
Но подаръците съвсем не бяха ежедневие . Дори в къщи на Нова година никога не сме имали елха , а само една-две борови клонки . Сигурно нашите са си мислели , че подаръците разглезват децата . А най - вече това си го обяснявам с трудните години , в които семейството ни живееше . За нашите рожденни дни с брат ми също не си спомням някакво разточителство . Дори нещо повече , за моя рожден ден , който е в началото на януари минавах често с новогодишния си подарък . Ама нали това бяха любимите ми футболни топки аз бях доволен и не претендирах за повече .
Спомням си на един пионерски лагер как баща ни дойде при нас и ни донесе пълна купа с малини , които обичаше да бере през лятото на Витоша . Другите деца ни гледаха със завист , разбира се че изядохме плодовете с най- добрите си приятелчета .
Така че наказанията май бяха по- чести от подаръците . Стояли сме с брат ми с вдигнати ръце и с лице към стената , а и бая шамарчета сме изяли . Но много пъти сме виждали как баща ни се подсмихва под мустак по време на наказанията ни . И това ни правеше вече сигурни , че прегрешенията не са чак толкова големи .
За мен най- голямото наказание бе да бъда лишен от любимата ми игра на футбол с децата на двора . И когато то изтечеше аз вече летях по стълбищата и прескачах по пет-шест стъпала наведнъж . Бързах да наваксам в игрите , бях истински щастлив .
Лятото , което винаги прекарвахме на село сме правели много магарии . Но братовчед ни бе върха на пакостите . Той хич не бе по уроците и леля ни се страхуваше много за бъдещето му . А и толкова бой ядеше , че всички в голямото семейство на дядо ни се опасяваха да не се омагарчи от това . А един комшия казваше , учението не е гаранция за нищо , може той да се нареди най- добре от всички в живота .
Така и стана , толкова работлив и управен израстна този наш братовчед-калпазанин .

Сега си припомних един разказ на Дончо Цончев . Казва се „ Бащите ни „ .
Как с годините ни чувствата към бащата се променят . Мислим го за бог , когато сме на дванадесет . После след десетина години - той не е нищо особено . А някъде около тридесетте казваме , и той е като всички останали .
За да дойде това време , когато ние отдавна вече сме бащи , отиваме към дядовци . И отново построяваме чувството към бащата във дългата вертикална колонка . Теглим чертата . И под нея излиза : „ Ех , къде е сега баща ми да го попитам . „

понеделник, 1 декември 2008 г.

До Коледа остават 22 дни - разказ

1-ви декември -- Мирослав

Вече два месеца се чувстваше свободен . Така , както бе преди петнадесет години , когато откри фирмата . Направи я за себе си и десетината години , които я управляваше не бяха никак лоши . Сам се чувстваше отговорен за неуспехите си , а и бе сладко резултатът от труда си да не дели с никого . Но беше малко мързелив и не дотам нахъсан , за да развие дейността на по-високо ниво и така да увеличи персонала и печалбите да му дадат стабилност и сигурност за бъдещето . Затова следващите пет години не бяха леки . Работеше за партньорите си от онова , хубавото време . Те бяха трима , изреди ги един след друг . Нямаха нищо общо с момчетата , които бяха , когато започваха частния бизнес . Той бе по-голям и зрял , но им отстъпваше в амбицията и дори бруталността , когато това бе определящо при сключването на сделките . А когато постъпваше при тях на работа , те вече бяха големите бизнесмени . Бързо забравиха общите години , когато започваха и сега го използваха , често злоупотребявайки с неговата отстъпчивост и корекност .
Затова в началото на септември напусна . Стига е служил на други , свободата е най- ценното , което ще има за в бъдеще . Във времето и с тримата се бе разделил приятелски , пътят бе отрязан и нямаше връщане назад .
Работата му сега бе същата , като преди . Да продава . Но не за себе си , а за една компания от голям град край морето . Командировките лятото ще са доста приятни , си мислеше , когато спечели интервюто за работа . От всичките останали кандидати , далеч по- млади от него той бе най- подготвен . Защото предимство му бяха неговите десет години , през които работата го бе научила на доста неща . Новият шеф започна с думите , искам продажби , не ме интересува работно време . И му връчи едно малко книжле , наръчник за привличане на клиенти . Мирослав ги знаеше тези книжки . Написани за инфантилни . Как да се обличаш и подаваш ръка при преговорите , дали и кога да натискаш клиента за висока цена и едва ли не в никой случай да не си чоплиш носа , когато водиш преговорите . Захвърли я някъде из библиотеката си . Толкова непрочетени книги имаше , точно пък туй четиво ще разгръща вечер , когато си пие чая или питието , как пък не .
- Не се отчайвай , до три месеца никой преди теб не е правил сделка - му каза шефа в началото . Мирослав направи продажба още нямаше и месец , откакто бе започнал .
А хората от централния офис му провалиха още две . Първата сделка била започната преди неговото назначение . Тези хищници , лакоми за пари не му се довериха . И когато клиентът вече им се изплъзваше му се обадиха . Отиди и виж защо не стават нещата . Ами като сте си отворили задните части само и само да лапате , как ще станат нещата . Късно е чадо , резето падна , им каза Мирослав . Не им спести позицията си кой е причина за неуспеха .
А днес седмицата не започна никак добре . Преди десет дни бе финализирал сделка , която щеше да осигури постоянни продажби за фирмата . Оставаше само техническата страна по оформяне на документите . От централния офис му казаха , много се радват за новия клиент , но сега имат много работа , нали ще изчака . Чакането свърши и отговорът от „гнездото на осите „ го изненада твърде неприятно . Условията на бъдещата работа бяха променени в ущърб на новият клиент . И на Мирослав , разбира се . Всичко рухна , клиентът се отдръпна начаса .
- А бе ненормалници - повиши им глас той . Рядко му се случваше да избухне . – Тази фирма чия е , откъде идва това поведение , проваляте ме тотално . Май ще трябва да си търся друга работа .
Все пак денят не бе чак толкова лош . Дори напротив , вечерта синът му се обади от чужбина . Вече започваше пета година зад граница . Готвеше дисертация и работеше в банковата система на общината във един голям финансов център . В началото на септември бе кандидат-ствал за постоянна работа на по- високо ниво . Длъжност и заплата по- значими , разбира се .
- Одобриха ме за работа в Лондон – гласът му звучеше безпристрастен , както винаги .
Когато го бяха приели в университета да следва международни отношения цялото семейство бе гордо с това . - Само не мислете , че е станало нещо особенно – бързаше тогава да охлади ентусиазма на родителското тяло синът му .
Добре е , че момчето ми е стъпило здраво на земята , си помисли Мирослав . Не че се оплакваше от живота си досега , но все пак желаеше друго за младите , те го заслужават .

-----

2 – и декември - Камен

На петата година се премести в Европа . Градът , където се установи му се видя като едно голямо село , въпреки стоте си небостъргача . Защото в този световен мегаполис , където замина след Софийския университет нещата изглеждаха по друг начин . Динамиката на града , уникал-ните мащаби и неповторимата атмосфера , създадена от всички възможни раси и националности създадоха в него друга нагласа към света . Но напоследък се чувстваше малко самотен . Години отдели на образованието си , вече бе време да получи реализация за труда си . Гонеше тридесетте и първите бели косъмчета по косата си не можеха да се прикриват вече . Амбицията на двама млади хора , това бе причина за онази раздяла . За която бе подготвен , усещаше че е неизбежна .
Трябваше му промяна , съзнаваше това и го желаеше . И при все , че в университета му бяха предложили асистентско място предпочете коренно да промени средата и живота си . Двата месеца , които изминаха оттогава донесоха промяната . Работата му харесваше , градът вече го бе завладял с историята си и вековните традиции , организиваността на битието тук се различаваше много от местата , където бе живял и все повече му допадаше .
А и пътуването до всички краища на Европа бе толкова лесно и достъпно за млад човек , който знае езици и може да си позволи посещението във всички музеи и прилични хотели . Не беше сам в пътуванията си , новата връзка , така неочаквано възникнала му бе възвърнала много от мечтите и плановете за бъдещето .
Тази вечер трябваше да се обади на майка си в къщи . Отношенията между тях бяха много близки и той не можеше да не се съобразява с нейните чувства , често се чуваха по телефона . С баща си бе по- лаконичен , не си споделяха много от личните неща . Но когато имаха спорове той усещаше , че мъжката логика в много случаи е лишена от онази емоционалност на майката и затова е по- конструктивна .Обичаше ги и двамата , но по различен начин изразяваше привързаността си към тях .
В края на работния му ден отново му се обадиха от Лондон . Този път новината не бе добра . Работодателите му от банката не можеха да осигурят работна виза за българи и румънци , при все че вече и двете страни са в Евросъюза . Говореха му за събиране на някакви точки , които за съжаление не ще са му достатъчни при постъпване на новата му работа . Явно всички сме равни , но не съвсем , си помисли веднага Камен . Нещата се бяха усложнили само заради това , че е с българско гражданство . Той не губеше лесно кураж , дори бе запознат с тези изисквания и това съобщение не го изненада . Но сега изпита тези затруднения на гърба си .
Всичко до тук беше битка . Явно не е свършила , въпреки че бойното поле вече бе разчистено .
Камен отложи обаждането си в къщи за другата вечер , искаше да провери какви са всичките му шансове и тогава да ги обсъди с родителите си .

-----------

3- ти декември – Звездалина

Атмосферата в болницата напоследък стана непоносима . Шефката на отделението , в което тя работеше откакто завърши медицина отсъстваше с дни наред . През три месеца пътуваше из цяла Европа по симпозиуми и всичко лягаше на гърба на Звездалина . Тя обичаше работата си и с годините бе повишавала многократно своята квалификация . Но нито веднъж не и бе предложено да смени началничката си в онези задгранични работни срещи . В частната клиника , където даваше прием два пъти седмично бяха доволни от нейната работа и многократно й бяха предлагали постоянен договор и два пъти по- голяма заплата . Звездалина не можеше да се реши на тази стъпка , защото имаше някаква особенно чувство на задълженост към колегите и дори болните в общинската болница , където бе започнала работа като млад специалист . В къщи не веднъж бяха обсъждали с мъжа си тази тема . Трябва ти промяна , казваше й той , нали вече бе минал по този път .
- Ти го заслужаваш , трябва да помислиш и за себе си – бяха винаги думите му .
И ето сега преди изтичане на годината тя бе насъбрала кураж да направи това , което отлагаше с години . Дано да е за добро , мислеше си Звездалина след като подаде молбата си за напускане .
В болницата се изненадаха от това нейно решение . Толкова години съм ви носела на гърба си , ще свиквате да се оправяте без мен . Това сподели с най- близкият си колега тя и не бе усетила как сълзите бяха навлажнили очите й .
Вечерта в къщи очакваше по телефона да се обади Камен . През последните няколко месеца тя се тревожеше много за него . Та нали се бе разделил с приятелката си , бяха заедно толкова години . И когато се премести в Европа майчинската й радост бе голяма . Така можеха по- често да се виждат , ето за Коледа той щеше да си е в къщи , какво са два часа пътуване по летищата . Чакаше с нетърпение тазгодишния празник . А и той вече не е сам , отношенията с новото му момиче явно са сериозни , чувстваше го .
- Мамо , работата ми в Лондон нещо удари на камък . Добре , че и аз съм каменен – гласът му звучеше спокойно , както винаги .
- Няма ли някаква друга възможност да се уредят нещата – каза тя , след като синът й накратко я запозна с проблемите около работната виза .
- Искам да ти кажа нещо по - важно за момента – отговори синът й .
Както винаги Мирослав слушаше отстрани . Лицето на Звездалина се бе разтворило в усмивка . Той усети , че синът им готви приятна изненада .
Разговорът след малко завърши . Двамата се погледнаха , вече и Мирослав се досещаше какво предстои .
- Момичето на Камен идва за празниците с него . Искала много да се запознае с нас .

Двамата едновременно погледнаха към календара , окачен на стената .
До Коледа оставаха още 22 дни .

четвъртък, 27 ноември 2008 г.

Улица " Опълченска " - разказ

- Улица „ Опълченска „ № сто тридесет и ..., вход 3-и , апартамент 23- и . -

Моят приятел и съученик , който живееше под нас казваше , нашият Димитровски борчески квартал е голяма работа . Колко голяма работа е бил , малко се съмнявам . Защото когато се преместихме в Лозенец до хотел Хемус аз се чувствах като че ли съм напуснал „ зоната на здрача „ и съм се пренесъл в „ света на богатите „ .
Все пак осем години не са малко . Особено за хлапе на пет години , за което грамадният за онова време в сталинския си стил блок с четирите входа и петте етажа / без да се брои партера / си бе направо една малка галактика . В която живеят всякакви звезди , едните едва мъждукат , други светят с ярката си светлина и винаги можеш да разчиташ на тях . А трети пък изгарят като фоерверки , разпръсквайки около себе си неустоимото си обаяние или понякога разочарование .
Ние бяхме децата на улица „ Опълченска „ . Задният двор на блока беше разделен от четири сякаш футболни врати , за всеки вход по една . Там в неделният ден не припарвахме сутрин , защото тяхното предназначение бе да помагат на родителите ни при изтупването на черги , одеяла и килими , привилегия за по-заможните семейства , които хич не бяха много по това време . Но през останалите дни дворът бе наша територия . От височината на петия етаж , където живеех се виждаше целият този двор и така бързах да приключа с уроците . Защото долу ставаше винаги нещо далеч по- интересно . Игри на топчета и на капачки , големите гуди - биячи бяха скъпи и не всеки имаше от тях . Но прибираха най- много плячка от разчертания с пръчка прашен подиум на сражението . Когато имаше достатъчно момчета започваха футболните мачове . Аз имах една кожена топка , с която винаги бях желан на терена . А когато се състезавахме в обиколки около блока , там вече нямах равен на себе си . Винаги имаше кой да ни се кара от възрастните , защото нашата гълчава нарушаваше редовно дневния режим , окачен със строгите си правила във всеки вход .
През зимата разстоянието от блока до улицата , около десетина метра се превръщаше на ледена пързалка . На която се пързаляхме , засилвайки се още от входа и така обувките ни вече през пролетта не ставаха за носене . А градинката насреща вече си бе преживяване . С кестените , узрели наесен и нападали по всичките треви и алеи , с паметника в почит на загиналите войници през няколкото войни в началото на века . Където се поставяха цветя и от нас , когато около вратлетата ни вече се бяха увили червените връзки . А тези връзки ни ги поставиха пак на тази , нашата „ Опълченска „ в къщата- музей на Димитров . Не разбирахме това страхопочитание на учителите ни към това място , но такива бяха времената тогава .
С брат ми бяхме по- различни от другите деца . Повече време отделяхме на книгите , бяхме дори по - сериозни , отколкото трябва . В нашия трети вход бяхме организирали „ Тимуровска команда „ , за да помага на възрастните и самотни хора около нас . А и си имахме патрон на организацията , една народна учителка , живееща на втория етаж . Така я наричаха родителите ни . С каква наивност сме го правили , но състраданието ни към болката бе искрено и неподправено .
По онова време цели махали воюваха със саби и мечове . По екраните се даваха филми с кръстоносни походи , епичните битки се пренасяха на улицата , сблъсъците бяха много сериозни . А пък първите кормилачки нанесоха рани на много детски колене . Имаше едни толкова дълги , че отгоре им ги възсядаше цял футболен отбор . Нямаше баири за преодоляване , но паважът разнасяше тракането на лагерите и бойните викове доста отчетливо и надалеч .
Не си губехме времето с ненужни неща . Яденето не ни беше силата . Спомням си плътният вкус на рибеното масло , с което трябваше да укрепнем и порастем . Доста мъки бяха да преглътнеш дори една супена лъжица . Или пък нашият стремеж да вкараме така омразната ни дроб-сърма в комините на отсрещните къщици , които граничеха с двора ни . Това доста ни се отдаваше , бяхме се специализирали в меренето , а и така си отмъщавахме на родителите ни . Защото понякога вечер ни оставяха сами с брат ми и за свое спокойствие дори ни заключваха в къщи . Не че това бе проблем за нас . Само след половин час той откриваше резервните скрити ключове и пътешествието започваше . Тъмнината на мрака , отразените сенки на малкото коли и каруци по отстрещните калкани , затишието на деня и мистерията на идващата нощ , това бе вкуса на забранения плод .
Вкус , който колкото повече го опознаваш , толкова става по - далечен и недостижим . Защото си вече порастнал и то завинаги . Връщането е само в спомена или в игрите на твоите деца , дай боже един ден и внуци .
Бяхме малки опълченци на улица " Опълченска ".


27.11.2008 Любомир Николов

четвъртък, 20 ноември 2008 г.

Малкото трамвайче - един спомен

Израстнах в района на малкото трамвайче . Живеехме на улица „ Криволак „ в една двуетажна неизмазана къща . Тя имаше малка тераса към улицата , неголям двор и много добри и разбрани хазяи . През лятото на 97 минах оттам , беше така красива и кокетна с новата си бяла мазилка , малките дискретни лампички в разцъфналия двор и хубаво боядисаната си ажурна ограда . Една жена излезе на терасата и ни заговори . Бяхме с брат ми , търсехме дирите на нашето детство , искахме да се закачим за нещо , макар и незначително . Не го намерихме , но тази среща ни върна в миналото .
Казахме й кои сме , от онова време бяха изминали четиридесет години . Жената ни покани в къщата , седнахме в големия хол , обзаведен със стилни и масивни мебели . Беше запазила толкова добри спомени за цялото ни семейство . Тогава , в детството тя е била малко по- голяма от нас , сигурно ни е ръководила в детските игри . Разказа ни за семейството си , за старите си родители , които като нашите вече не са между нас . И за момент не почувствах някакво озлобление , че на тях й е било наложено да живеят с наематели , които явно са от редиците на онази новата власт . Спомням си отказа на дядо ни да вземе един голям апартамент на булевард „ Витоша „ и така да разреши проблема за всички ни , все пак бяхме седем души , макар и с брат ми да бяхме още малки дори за училищния чин . Вашият дядо беше друг , различаваше се от съпартийците си , каза ни едновремешната ни хазяйка . А че беше друг , това го разбрахме няколко години след като той си построи апартамент и всички вече бяхме напуснали къщата . Толкова бе млад за пенсионер , явно идеите му са се разминавали силно с новия живот и това го бе накарало да се оттегли толкова рано от активния живот . Остана му само спомена за онези години , в които бе стигнал като политкомисар до река Драва . По цели дни пишеше с химическия молив по листите , търсеше уединение в поляните на Витоша за своите скъпи спомени . Накрая се роди книгата му , последните бройки от която подаряваше на приятелите си , които така като него не бяха се пригодили към новия живот и страдаха за изопачените идеи на младостта си .
Малкото трамвайче беше толкова романтично . То имаше само три спирки , средната бе спирка „ Вишнева „ . Големият трамвай- двойката обръщаше в началото на улица „ Елин Пелин „ , където липите цъфтяха с тежката си и замайваща миризма всяка пролет . А тези , които искаха да прекосят гората по тесните му релси и така да почувстват боровия дъх на гората бяха малки и големи . Мотрисите бяха две и се изчакваха , за да се разминат . Зеленото трамвайче с дървените пейки и кожените дръжки , за да не залитат пътниците по завоите , скърцането на релсите и вятъра в надвисналите навън глави , за да почувстваш по-силно скоростта , това не се забравя .
Или пък летният театър от другата , източната страна на гората . Алеята , която водеше до него беше насипана с малки гладки камъчета . По средата й имаше чешма с толкова студена и чиста вода . А в каменното й корито спокойно плуваше голяма видра , на която най – много се радвахме ние , децата . Високите борове в началото на гората , малкото игрище и люлките , всичко бе толкова чисто и красиво .
Бързо отминаха годините , толкова неща се промениха . Мястото си е същото и ние сме същите , макар и толкова различни . Само спомена си остава така красив , както беше видрата , боровата гора и цъфналите липи .
Спомена за толкова скъпото ни и единствено детство , това във което освен игрите имаше и едно винаги вълнуващо пътуване с незабравимото наше малко трамвайче .

сряда, 5 ноември 2008 г.

Ние сме скала невидяли - разказ

Стана доста време откакто Руския катереше в любителския клуб на градчето , където живееше отпреди петнадесетина години . Ако някой му бе казал тогава , че толкова много ще се застои на едно място щеше само да усмихне с широката си усмивка . Все пак работата му бе да прекосява градове , дори граници и държави . Никак не му подхождаше спокойния и монотонен живот на улегналия мъж . Кръвта му кипеше като младо вино , всичко му се виждаше лесно достижимо , а и момичетата го харесваха . Беше млад , чаровен и силен . Професията му будеше обясним интерес , все пак по онова време бе твърде престижно да служиш в специалните части . Руския бе доволен от така динамичния и понякога опасен живот , който водеше .
Но съдбата бе решила друго . Около така древната и неустоима в красотата си римска крепост в околностите на градчето , където бяха се застояли частите срещна едно българско момиче . И резултатът бе скоро налице – Руския се промени толкова много , че командването почти с радост го освободи от носенето на службата . Та нали да си полезен в тази трудна професия бе нужно отдаване изцяло и безотказно . А младият мъж не искаше да се отделя от любимото момиче и така направи важна и съдбовна крачка в своя живот .
След толкова години резултатът бе син и дъщеря , вече около двадесетгодишни . При все , че с жена си нещо не се разбраха в годините , Руския бе приютил в дома си децата . Бе готов за тях на всичко . Ето сега бе обещал на момчето си лаптоп за рожденния му ден . Компютрите толкова много го привличаха , че откакто прехвърли дванадесет сина му не говореше за нищо друго . Бащата се гордееше с неговото решение да се посвети на тази професия , щеше да направи всичко за да му помогне да изпълни мечтата си .
Руския му бе прякор , но и националност . Малкото градче в Русия , където бе израстнал остана далеч в миналото . Тук беше животът му вече двадесетина години .
Имаше малко магазинче и ако преди години не бяха го посетили ония с бухалките щеше да е съвсем доволен от това да помага на хората . Затова и тръгна да катери – така по-бързо да забрави за това свое премеждие . А в магазина имаше един голям оръфан тефтер , на ден го разтваряше поне пет-шест пъти . А бе Руски , няма да прокопсаш с тази си доброта , стига дава на вересия , се смееха приятелите му , когато вечер късно си пиеха ракията след работния ден . Е кой да им даде на хората , те като вземат пари ще ми се издължат , смееше се с широката си усмивка Руския .

С Мила катереха заедно . Тя можеше да му е дъщеря , но бе по- опитната от двамата . Започнала от малка покрай баща си , влюбила се бе до живот в това безумно и опасно издигане всред скалите . Вятърът те блъска , мускулите се опъват и болят , дланите претръпват от стискането на камъка , но пък душата е някъде горе , горе във висините , далеч от сивотата на ежедневието . Нещастният случай с бащата не бе я разколебал , ще се катери и заради него . Онази експедиция бе трудна , подготовката бе продължила повече от година . Но редом с покорените върхове някъде около големите и заснежени скали на хиляди километри от тук другарите му бяха поставили гранитна плоча в памет на своя скъп приятел . А той остави дъщеря и малък син , така че Мила отрано надрастна своите връстници . Трябваше да се грижи за малкото си братче , майката отдавна си бе отишла от тях . Не можа да свикне с това да мисли непрекъснато за мъжа си , който бе избрал да прекарва повече от свободното си време със скалите , а не с нея .

Тази събота клубът по скално катерене бе навлязъл в сериозните тренировки . Куклената скала отдавна привличаше катерачите . Децата са големи , така си каза Руския и за пръв път ги бе оставил сами да се оправят в магазина . През час им звънеше по джиесема , нали щеше да се прибере в къщи чак неделя вечерта . Разумни деца са ,няма да ме изложат , си повтаряше той . А нали другата седмица и сина му има рожден ден , беше обещал подарък и за дъщеря си , макар и по- скромен . На нейната възраст момичетата са много чувствителни , трябва да помисли с какво да зарадва и нея .

Беше ред на Руския и Мила . Катереха в свръзка вече около година . Сега момичето трябваше да стигне до осигурителната площадка първа , така се бяха разбрали . Междин-ните осигурителни клинове се проверяваха от първия , желателно бе да са два за по- голяма сигурност . На площадката трябваше да се сменят , нали младият мъж вече бе събрал достатъчен опит , за да води и той .
На средата на изкачването Руския забеляза , че Мила е по-несигурна от друг път . Дали е недоспала след петъчната дискотека , си помисли той . А бе тези млади понякога нямат насита , усмихна се с широката си усмивка Руския . Ще се справи , отново се пренесе в бъдещата подготовка за рожденния ден на сина си мъжът .
Време бе да тръгва , партньорката му бе дала сигнал . Нагоре почти не се затрудни , беше достигнал площадката , когато единия клин поддаде . Изненадата го хласна настрани и само случайността не го прати в бездната . Защото липсваше вторият осигурителен клин . Мила бе пропуснала да го забие в скалата . Силното му тяло с мъка се задържа на хлъзгава-та издатина под него след като ръката му се удари в грапавото и го ожули до кръв . Едвам успя да се задържи плътно долепен до скалата . Щеше и да повлече Мила , неминуемо щеше да стане . Късметлия съм си , голям съм късметлия , си помисли едва дишейки той .
И тогава Руския извика така , че дефилето заповтаря на пресекулки силният му глас .
- Ние сме скала невидялиииии !

Горе на високото Мила бе пребледняла . Подадоха му бързо допълнително въже , след малко бяха и двамата долу под скалата . Тогава Руския прегърна партньорката си ,
сълзи бяха навлажнили бузите й .
- Какво стана , момичето ми – я попита той , вече напълно успокоен , че живеят своя втори живот .
Мила продължаваше да хълца .
- Братчето ми , братчето иска много компютър , вече ме е намразил , защото не мога да му го купя – през сълзите й едва я дочу Руския .
- А е толкова добър с компютърните игри – бършейки бузи започна да се усмихва Мила . – Затова не мога да спя напоследък и съм станала една разсеяна такава , каква сестра мога да му бъда аз – отново се насълзиха очите й .



Тази съботна вечер бе специална за момчето на Руския . Днес то навършваше осемнадесет . А гостите бяха само двама , Мила и нейното братче . Което се радваше на новия си лаптоп . Голямата му сестричка го бе зарадвала сутринта така неочаквано и малкия по никакъв начин не искаше да се разделя с него точно сега . Дори не поглеждаше към масата със сладкишите , пръстите му сякаш бяха срастнати с гладкия и лъскав гръб на толкова скъпия му подарък . Та кой от неговите приятелчета има такава сестра и такъв подарък .
А сина на Руския цял ден се стремеше да не мисли за обещаното от бащата за рожденния си ден . И когато му ставаше мъчно за това , че трябва да има търпение до другата година си припомняше силния и мощен вик , с който миналата неделя таткото се прибра в къщи :

-- Ние сме скала невидялииии !

четвъртък, 30 октомври 2008 г.

Следобедни мисли

Наскоро си зададох въпроса , защо все не ми върви . Ами нали си бях достатъчно умен и дори много любознателен за един хлапак през далечните шестдесет-седемдесет години на миналия век . Че дори и примерен пионер бях , е за комсомолец не си спомням да съм бил толкова изряден .
Когато започвах следването си , си казах . То пет години не са малко , колко неща има да уча . То така си беше , ама после какво използвах от това научено . И след колко време го забравих , сякаш някой друг е залягал над учебниците и лекциите .
Първите години откакто запачнах работа добре се представих . Имах много тежка и важна задача , но за специализация в Чехия замина главният инженер , а не аз . Защото то си бе точно командировка за мен . Е , млад си , ми казваха колегите , тепърва ще ходиш .
Толкова и отидох . Дори напротив , забих се на национален обект , където едвам намерих работа за жена ми . То тогава не бе като сега , трябваше да си минеш като добро момче/ момиче / през разпределението . И чак тогава да си помислиш , че столицата може да те приеме като млад и перпективен кадър .
А бе толкова много обекти се изтърколиха като частно проектиране следващите години . Но не и през мен . Защо беше така , може би защото не си пиех кафето и пушех цигарката с приближените до силните на деня . Не вярвам да е било , защото съм бил мързелив и некадърен .
Пък и с жените нещо много не ми вървеше . Все исках да има чувства , харесване и взаимна симпатия . Та дори и любов . Но то това и тогава си бяха малко смешни понятия . Кой ти гледаше чувства , то важното бе или жителството , или връзките и възможностите на мама и тати . Пък аз много - много ги нямах .
И все си мислех , и сам ще се оправя . Както казваше една моя близка в ранната ми младост : Все някак си ще го изкараме този живот . Тогава това ми звучеше много примиренчески и лишено от амбиция . Ама сега си казвам , права си беше симпатягата . Да не чакаш много от живота , да не вдигаш високо летвата , но без и да я принизяваш под възможностите си . Това си е изкуството да живееш .
Е , сигурно някъде съм объркал посоките . Къде е горе , къде долу , нормално е не винаги да си съвсем в час . Важното е да съумееш да се оправиш в голямото междучасие . Защото тогава си изминал доста от учебния ден , ама и доста ти предстои . Може все още да се навакса .

Е , колко съм наваксал , само аз си знам . Ама важното е , че всичко си е въпрос на гледна точка . Нали чашата може да е полупълна , ама да ви се струва полупразна . Или обратното .

А вие как мислите ?

неделя, 26 октомври 2008 г.

Имам един приятел

От детските години имам един приятел . Той си беше от малък сигурен в своето и единствено правилно мнение по всички въпроси . Самочувствие не му липсваше . И бе във вечна борба за надмощие с околните . Първо с най-близките си хора , родителите . После и със сестра си , докато тя порастна достатъчно , за да не му отговаря на галеното и леко пренебрежителното обръщение , с което демонстрираше превъзходството си .
После и към жена си . Все пак мъжкото в него си е за уважение . И това уважение трябва да се изразява със съгласие , отстъпка и дори примирение . Но това негово очакване за така полагащото му се уважение май не се оправда с годините . И сега той си е във вечна и търсеща за разрешение конфронтация . Пак с тези , най- близките си хора .
Понякога си мисля , че ударът който животът му поднесе не бе и без негово участие . И че след това тежко изпитание поне ще се почувства малко смирен и склонен да се вслушва в чуждото мнение .
Но това , което изживя изглежда само за определен момент го бе снишило до някакъв размисъл и дори самонаблюдение и търсене на собствената си роля и вина в тези конфликти . Напоследък отново си е същият , агресивен дори и в добрите си намерения към околните .
А иначе си е един интелигентен и не лош човек , амбициозен . Малко авантюрист и обичаш риска . Способен , но малко повече самовлюбен и анализиращ чуждите , а не своите дела .
А бе с една дума е мой приятел от детските години и затова съм му прощавал .
Ще му простя и този път . Дано не сбъркам отново .

понеделник, 20 октомври 2008 г.

До хижа Триглав и връх Марагидик

Не мислех да описвам този път излизането си до любимата централна Стара планина . Но за съжаление снимките , които направих бяха станали с малка резолюция , не бях доволен от качеството им . И за компенсация стана задължително да разкажа с думи за тези два дни на наслада от срещата с красотите на Балкана . Които са достъпни за всеки , който е заразен от силата на майката природа .
Подготовката за това пътуване до хижа Триглав бе замислена от месец , но и този път до последният момент вариантите бяха много . То не бяха имейли , джиесеми , радиостанции , та по едно време остана надеждата , че само пощенските гълъби ще натакмят изходната точка на маршрута и броя на участниците . Накрая се събрахме обичайните заподозрени . Аз и Симчо , Бинин и Гергана , Сашо - руския и Младен . На бате Наско официално вдигам червен картон . При следващото неявяване го изключвам от организацията .
Събота , но не късен следобед . А 10 часа , село Тъжа , централния площад , където хора от заетостта на Масларчето поправяха тротоари , фонтани , басейни с джакузита , рози и пепел и други подобни екстри за това не лошо селце . Сгушено в полите на балкана , ако оправят трикилометровата отсечка от главния път до кръчмата и читалището няма да имат равни на себе си . Да ви кажа , че този път направо се разхайтихме . Корабът-майка на Младен пое непосилните за крехките ни рамене товари с храна , завивки , вода , бира , вино и сушени плодове и ядки . През цялото време махахме само гащи и пискюли . Е , на втория ден товара с гъби-сърнелки малко ме поозориха , но за това след малко .
Хижа Триглав я качихме на колела . За всички имаше място , едва придумахме Бинин да се мушне в багажника , бе решил да се надбягва с автотехниката . Но не му позволихме да ни засрами , при все че геройствата му от предния ден ми се струва че бяха намалели силно шансовете му да излезе победител .
Както и да е . Обядвахме на височина 25 метра над пътя , в основата на Кадемлийското пръскало . Или както Сашенката го кръсти – цвъркало . Ама този побългарен горячий человек имаше стъпала на планинска котка , нямаше скала и височина да му се опре . А бе руска му работа , какво толкова се учудвам .
И после до хижа Тъжа . Пресякахме Балкана напреко , в около три часа отморихме тела на пейките пред хижата . Мислехме да отвържем кавказката порода от въжето , да дойде с нас на върха . Ама се осъзнахме навреме , че не сме в Кавказ и се смилихме над бедната животинка .
Връх Марагидик го лапнахме за час и петнадесет минути . По едно време забръска ситно и ръмливо , но ни се размина . А гледката отгоре е неописуема . Толкова дългия и разклонен силует на Априлци , хижа Плевен , част от новите постройки около хижа Тъжа , в далечината равния и широк гръб , върху който е стъпил връх Ботев . Който не е видял такава красота е загубил много . Ако прекрачиш само две – три крачки настрани и долу те чакат белите и пухени облаци , готови да ти помогнат и приютят докато си поемеш отново въздух . А настроението ни бе толкова приповдигнато и бодро , че на един дъх изпяхме „ Хубава си моя горо „ и „ Напред са блеснали житата „ , нали това си е химна на групата . За зайченцето бяло , как се загубило в близката горичка не искахме да си спомняме , имахме си едно наум от брането на гълъбки през изминалото лято .
След сума ти снимки , гърмене с пищови и пушене на цигари на чист въздух поехме надолу . За нула време се натоварихме в автомобила и към шест часа бяхме наближили средата на пътя до хижа Триглав . Ама не би . Случи се малка случка , геройски излязохме от ситуацията . Но няма да я описвам , да не би някой да се стресне и ни сложи прът в колелата , ако разбирате какво имам впредвид .
Вечерта в столовата правихме компания на хижаря и двамата му гости . Много пекан е този чиляк , на тридесет и пет евро е , както сам си се представи . Ама не се дава , а и не му личат годинките . Сигурно от чистия въздух е , нали цял живот си е горе , в планината .
Тъй като имаше провесени по стените само една меча и една вълча кожа бяхме принудени да се топлим с наличните войнишко-родопски –планинарски одеяла . Те нямаха чет , така че на сутринта почти не бяхме премръзнали .
И ето след закуска аз отново се сетих , че съм си гъбар от класа . Този голям чувал със сърненки така ме предизвика , ама хижаря си ги знае местата , има високи ботуши , за да не го хваща росата и дърва бол , да прави консерви и всякакви манджи от туй вкусното им бяло месо. Добре , че не бе свидлив и ни отпрати с два големи плика и пожелания и ние да се облажим със сърнелки . Да , набрах си достатъчно , че и рижийки намерих за малко разнообразие . Само Бинин се престраши да ми поиска две пицалуди , дано ги е хапнал и е останал доволен . Защото ако ги е хвърлил на боклука го убивам , без да ми трепне клепачя .
Връщането до село Тъжа ни отне около четири- пет часа . Но не сме бързали , тази красота около теб те кара да забравиш всичко и само да й се наслаждаваш . А Бабското „ цвъркало „ също си го бива . Наоколо канари , върхове , в далечината дъбови гори , храсти и червенозлатиста шума . А в скалите водата блести , шуми и се блъска във пръски и цветове , до като ти се замае погледа . И си казваш , пак ще дойдем , пак ще сме щастливи тука , макар и само да е пожелание искрено вярваме , че ще е така .

А ако си стане наистина отново ще е най- хубаво . Само от нас си зависи .

четвъртък, 16 октомври 2008 г.

Борбата за една крива нива - разказ

Пред господин Цигулков изникна ново изпитание . Беше си живял безметежно , откакто продаде любимата си кола , която миналата година му създаваше толкова проблеми поради липса на място за паркиране . И тъкмо бе загладил косъма , пак нови емоции .
Какво да прави , като неговият прадядо по бащина линия му бе оставил двадесет декара плодородни ниви . Е , те не бяха само негови , нали челядта на този отколешен българин се бе разклонила в различни посоки . Но все пак нашият герой си правеше сметка с парите от продажбата на едната да си позволи почивка на море в късната есен . Той така и си обичаше морето по презумпция . Не че толкова често отскачаше до черноморския бряг . Бе си дал сметка , че не ще се лишава повече от дребните човешки радости . А есента е толкова красив сезон . Може и някоя спътница в живота да срещне , та нали щастието спохожда всички възрасти . Защо пък да не изживее нови трепети , макар и позакъснели .
Но нещата не се нареждаха по предварително очертания план . При вадене на документите за наследниците на прадядовите имоти изникна ново двайсе . Двама съвсем непознати лица се мъдреха с ЕГН- тата си до имената на неговите първи , че и втори братовчеди . Но все пак с братовчедите се знаеха , при все че бяха се виждали един-два пъти толкова отдавна , че Цигулков не помнеше кога това се бе случило .
Ама тези двамата кои са , се ужаси този благовъзпитан човечец . А като се взря по- внимателно в документа всичко му стана ясно . Наследниците бяха двама дъртаци , но важното бе родството им с втората жена на неговия дядо . Тя бе живяла с горкания му дядо само година , достатъчно да го умори и вкара в гроба . Но нали законът си е закон . Че и един известен филм в младостта му май така се наричаше , кратко и ясно .
Господин Цигулков бързо направи преразпределение на новите сили около наследството . Е , една шестнадесета не е като една дванадесета , но човек философски трябва да приема действителността . И нямаше друго да се очаква от него освен още едно посещение в общината .
Класифицирана информация , закон за неприковенността на личните данни . Така го сряза служителката зад компютъра с каменно лице , сякаш беше го усвоила това изражение от Бъстър Китон , ако си спомняте кой бе този филмов артист . Ах , бедни ми Цигулков , защо и на кого се надаш ти в своите толкова мънички и незначителни надеждици . Я се стегни , та хората от разни разузнавателни служби бая си пострадаха при издаване на такава информация . Та не е шега това , накъде отиваш с тези си претенции .
Има си ред в тази държава .
А този ред го препращаше до районното полицейско управление . С една просба или прошение , ако така ви е по- ясно . За да се даде тази информация за пръкналите се двама нови наследници трябваше да се мине и през адвокат . Така му каза с най- учтив тон началникът на онази с каменното лице , към когото господин Цигулков се осмели да отправи своето питане дали няма друг начин . Че те адвокатите са за това , какво като нашето момче бе грамотно и писането на един такъв документ нямаше да го затрудни .
Ама има си ред в тази държава . Не може всеки да прави каквото си иска .

И ето Цигулков е поставен пред една голяма дилема . Дали да се довери на първия срещнат адвокат . Или пък защо не , да се запише макар и на години да изкара още едно висше . Та нали в спортния институт досами неговата служба от миналата година се намести нова специалност . Е не е много спортна , дори май никак , ама си е престижна .
Право си е това , не е лукова глава .

Та такива терзания го терзаят напоследък господин Цигулков .
Дейва тази крива нива , дейва . И тази клавиатура , май е сбъркала една буквичка .

сряда, 8 октомври 2008 г.

Кучето от крайния квартал - разказ

- Кучето от крайния квартал --

Кучешкият ми живот днес завърши , така неочаквано за мен самия . Но не мислете , че аз съм един човек , който така определя своето житейско битие . Наистина съм куче , израстнало в крайния квартал , както пееше един млад и надежден китарист с протрити дънки . Той самият май бе от такъв квартал , но напоследък доста му са потръгнали нещата мисля .
Не че аз до този момент се оплаквам . С много от моите събратя нещата са много по-зле . Добре , че съм от една устойчива , дори малко вълча порода , инак съм си жив умрял . Но дългите ми и силни лапи лесно се провират из кофите с боклук , колкото и високи да са те . А там си има винаги нещо вкусно . Чудя им се на хората , как така изхвърлят толкова боклуци , много от тях съвсем годни за ядене , още гаранционния им срок дори не е изтекъл . А бе много са разглезени и претенциозни това хората . Ту постигнат нещо , към което от години се стремят и го наричат цел в живота си и веднага искат още . Още и още . И докога това още . До като се смряскат един ден и се чудят откъде им е дошло . И започнат да се превиват като болно куче , изкривени във престорена усмивка и успокоявайки се един друг . Ще се оправят нещата , само да има живот и здраве .
А бе то живот все още има , ама какъв е той . И как ще се оправи , щом накуцват дори и с бастун и вътре в себе си са притаили желание за още и още . А да ги питаш какво е това още , не могат да ти кажат . Е , разбирам , че искат хубава и здрава къща , за да са на топло през зимата . И хубава кола , за да е по-бърза и лъскава и да се фукат с нея пред себеподобните си , които наричат свои приятели . Само че какви са тези приятели , щом ги предават едва ли не само за една коричка хляб . Тя тяхната коричка не е като моята , бая самун си е . Но пак не ги оправдавам . Така до никъде няма да стигнат , щом са се отдали на тази пуста вещомания и целите им не са по- далечни от това , да се мерят непрекъснато с комшията си . И какво с него , пак за колата и къщата , а не за нещо по-извисено например . Не че аз имам други цели освен насъщния , но нали за разлика от тях съм си само едно куче .
Но много се отплеснах настрани от кучешкото си битие . Да ви разкажа за днешния си ден . Както винаги сутринта закусих обилно от този моя си контейнер близо до парка . За него водих дълги и трудни битки с онзи пес от съседната улица . Докато един ден така се ядосах , че му отхапах ухото и от тогава не припарва до мойта територия . Та така и днес почуствах как животът си е все пак малко и хубав след това филе със лъскавата опаковка . Е , понамирисваше малко , но за мен това дори си е една екстра .
И после накъде . Ами да споделя с вас , че от няколко дни онази кучка през големия булевард малко ми е нарушила съня . Някак си не мога да повярвам , че това се случва с мен , толкова много такива като нея са вървели скимтейки подире ми . Но тази изглежда е от друга порода , така си обяснявам това мое нетърпение пак да я видя . Решил съм днес да бъда много мил и нежен с нея , но и решителен и непреклонен . Няма да ме разиграва като куче , я . Кой съм аз така да изпитва чувствата ми . Кавалер и мъж съм отвсякъде , много нейни дружки могат да го потвърдят . А и съм осъзнал за себе си , че намеренията ми са сериозни , стига съм се скитал така като куче . Време ми е да се задомя и да създам семейство . А и малки кутрета да рипат около мен ми се иска , все пак човещинка си е това мое желание , така си мисля .
Така че смело напред през големия булевард . А бе напоследък големи задръствания стават по него . Няма делник , няма празник . Кола до кола , форсират тези двигатели пустите му хора , нервят се и благославят едни други . Едно куче , съсед по контейнер ми каза , че ходил скоро до околовръстното да си търси късмета там . Преди години майка му , старата и хитра кучка била много доволна от това място . Широко , просторно и с много възможности за отдих и прехрана . Все някоя заблудена кокошчица или дребно зайче можела да си налови . И така да си изкара излета царски .
Ама сега не било така . Нещата били отишли на много зле . Това ми го разправя моя кучоприятел . Само багери , пръст , тръби , скелета и мръсотия . Скоро няма да има живот за нас там , така ми каза той . И аз му вярвам .
Затова и движението по големия булевард е толкова натоварено . Не е лесно да го преминеш , ама като ти дойде сляпата неделя . Няма отърване .
Та ще привършвам с разказа си . Както винаги бях на булеварда , но мисълта за моята кучка ми бе намалила бдителността . Ударът беше страшен . Хем я видях отдалеч онази тъмната кола , но встрани от нея препускаше още по-голяма . Не беше виновен човекът . Малко се бе изнервил от голямото задръстване , не го виня . А пък и ако бе забил спирачки , кой знае как щяха да му се нахендрят задните коли отгорему . Затова не спря пред мен , бронята на колата ме изтласка със плътен и силен звук настрани , преметнах се два пъти и половина през глава и забих жалостиво муцуна в мантинелата . Скимтенето ми бе и виене , и болка , и скършена надежда за онова миничко щастие , което заслужавах . Но не би , за сетен път се убедих , че кучешкият живот си е една тегоба . Никой не го цени , всеки бяга от него като куче от тояга . Дори има такива , които никога не са го докосвали . Те са близнати , но не от куче , а от съдбата . Други доскоро живели като куче не се обръщат назад , щом са се изправили като лъвове насреща ти . А по какви пътища са се отървали от предишния си кучешки живот само те си знаят . Явно е имало и нещо лисиче , а и змийско в душицата им . Ама това не значи , че краят им ще бъде различен от моят .
Край на едно самотно улично куче от крайния квартал .
Пък може да имам късмет и да ми мине като на куче .

петък, 19 септември 2008 г.

Модерният конкурс-пародия

Тези дни имах удоволствието да открия нов сайт , името на който няма да спомена . Защото впоследствие се оказа , че според мен не заслужава да го рекламирам . Наред с интервютата с интересни българи , посетили и творили из целия свят бе обявен конкурс .
За творба , поезия , проза или фотография , която не е публикувана в печатно или електронно издание . Срокът за участие – точно един месец .
Защо да не пусна едно разказче , при все че ограничението е до 900 думи . Как не , ще си броя думите , които съм написал . Я да сложа едно кратичко , ей така солидарен с олимпийския принцип . Още едно изискване малко ме поучуди , автобиография по възможност по европейски модел . Това понятие ми е малко чуждо , затова си съчиних набързо една , какво толкова ще я мисля .
И взех , че коментирах един млад и доста популярен в литературните среди автор , чийто откъс от нашумелия му роман бе публикуван . Че даже си позволих и да се „самопубликувам „ , като сложих едно мое разказче под неодобрението си от стила и темата на романа му .
А бе кой съм аз да правя подобни своеволия ? Редакторите май са в Европа- Щутгард , начетени и с образование навярно . Такава практика не се толерирала в тяхното интернет – списание . В някои форуми и блогове може , но при тях не ! И разказчето не ми приеха за конкурса , защото било участвало вече в други електронни издания . И ми бе пожелано да получа в този месец ново вдъхновение и да заповядам със съвсем нова творба .
Според мен има разлика между електронно издание и електронно пространство , но нейсе . И точно от мисълта за участие в техния конкурс пък ще се вдъхновя , за да напиша нещо .
Много са важни тия , мисля си аз .
Накрая помествам така съчинената ми и неевропейска автобиография . И то за да я прегледат авторите на тези сайтове , в които помествам плахите си литературни опити .
Да си се разкрия кой съм съвсем навреме . Да не се получат после разни усложнения .

Автобиография
Роден съм в град София . Обичах като дете да играя футбол толкова много , че родителите ми ме наричаха ритнитопковец . Горките , да знаеха само колко много са се лъгали в това , че само учението е достойно за уважение от обществото . А данни имах щом през 1966 година бях републикански първенец и рекордьор на 80 метра с препятстия.
После се влюбих , разболях и приключих със спорта на 19 години . Защото само първото място ме интересуваше , а знаех , че това време не ще се върне .
След като измъчих себе си и шефовете във спортната школа , която по онова време бе на сто метра от къщи / или обратното / започнах следване във ВИСИ . Имах съученик и приятел , който ми повлия в избора на професия . Заедно ходехме по купони , на изпити , а лятото по морета и гаджета . Е , не винаги ни вървеше , но на около двадесет и пет годишна възраст се оженихме . Аз за момиче от Търново и след като не можах да я уредя като стоматолог в София , се изстреляхме в град Гълъбово , за да спасяваме българската енергетика аз , здравето на нейните създатели тя .
Но малкият ни син , който бе при родителите на жена ми започна да ни липсва много и се преселихме за кратко във Велико Търново. Това продължава и сега , при все че имаме апартамент в София .
Работех като проектант на строителни конструкции до така наречената демокрация . После пак с онзи мой приятел / виж горе / започнахме да печелим като търговци на специализирана хартия , той повече , аз по- малко . Но ни стигаше .
И така станахме по на петдесет години , когато нещо се обърка и собствения ни бизнес умря .
Но в мен остана стремежа и удоволствието от плуването в морето , изкачването на балкана с приятели наполовина на моите години и радостта да бъда със най-скъпите си хора , жена ми и сина ми . В НюЙорк на 8- ми август той навърши тридесет . Бяхме заедно , изкарахме един чудесен месец .
Така между сериозните неща се роди и мойта писателска страст . Хората от форумите харесват нещата ми , а на мен това ми харесва . Пиша ги само по чувство и без нищо да корегирам . Не съм Мопасан , нито Керуак , макар че са ме сравнявали с тях .

Аз съм един наивник на средна възраст , който е щастлив по своему .

вторник, 16 септември 2008 г.

Сферата на търговията и услугите

Имаше навремето такъв сектор от икономиката . Та нали клиентът винаги има право , затова се търгуваше със услуги и търговията пък от своя страна услужваше . Взаимно се допълват и който се понесеше на гребена на тази вълна , обществото го уважаваше . Или по-точно завиждаше в онзи отчасти изкуствено създаден дефицит на стоки и услуги . А сега какво се получава . Няма липса на стоки , магазините пращат от предлагане , можеш да си позволиш какъвто щеш гъдел .
Да , ама не ! Както обичаше да вмъква в предаванията си един водещ по БНТ , малко позабравен , но силен с тази си категоричност на противопоставянето .
Ето аз започнах от два дни нова работа . Ще правя това , което правех десетина години след настъпването на така наречената демокрация . Ще продавам . То хубаво , но първите ми сблъсъци с действителността не могат никак да ме радват . От една страна какво имаме . Илюстрован , цветен и с разнообразни стоки каталог . А от друга наличностите в склада . Пълно разминаване . Значи отиваш при клиента , омайваш го със няколко сладки приказки и когато каже , тази разцветка е за моя обект следва неловка пауза . Ами вземете си десена до него , той е толкова сходен , не се знае кога ще пристигне вашата заявка . По-сигурно е и във ваш интерес . Такъв отговор си принуден да му дадеш .
Или пък най- важният въпрос – плащането . Клиентът иска фактура , ти го притискаш да помисли дали му е нужна . Или ако му я предоставиш , нали няма против вместо артикул А да му изпишеш Б . Че какво го бърка , нали сумата ще е една и съща . Или пък да разменим местата на цена и бройка , че то нали резултатът се получава същият .
Ако случайно това иска и той , всичко е о, кей . Но ако не е , какво правим ?

Я да минем на услугите .
Вчера се мъчех с едно приложениеБ на електронна фактура от месечната ми сметка за месец август . Пустият му роуминг , за какво ли ми беше . След големи кандърми и обяснения с оператора се добрах до заветната цел . И какво се оказа . Че седем от десетте ми входящи разговори са силно съмнителни . На посочените телефонни номера упорито ми отговаряше учтив глас.
- В момента нямате връзка с този номер , абонатът е изключен или извън обхват .
Е чак такова съвпадение пък , поне един да беше вдигнал , та да разбера защо съм му притрябвал , та ме дири чак във Щатите .
Снощи говорих със сина ми . И той е на нова работа , от НюЙорк литнал до Франкфурт в Централната европейска банка . Баща ми , каза ми той , знаеш ли каква карта за Джиесема съм купил , за да говоря тук и в България . Две евро и половина за петстотин минути разговор.
Направо щях да падна . То бива търговия и услуги , бива , ама бивол за мезе не бива .

неделя, 14 септември 2008 г.

За кой са златни "Златните пясъци "

Признавам си , че оттавна не го долюбвам този комплекс . Още от 70- те , когато бе за богоизбрани . Аз можех да си позволя най- много море на Харманите с палатка , а преди казармата имах късмет да съм щастлив на по-народния Слънчев бряг . А не като някои синчета на отговорни другари , които не признаваха нищо друго освен „ Златните „ .
Егати златото ! Днес се върнах от едно служебно пътуване до Варна , което разбира се сам си финансирах . Бях три нощи в Кабакум , или за ориентир в един хотел до дома на Журналиста . Но се подлъгах и за час отскочих до прословутия курорт .
Какво да кажа . Първо навсякъде е оградено с въжета . Въжета , за да не паркираш до някой хотел , ако не си отседнал там . С копоя , който пази стриктно и вика паяка , ако случайно те е пропуснал , когато си нарушил така измамното спокойствие на почиващите в него . А пък тези въжета на плажа до брега направо ме разбиха . Въжето огражда като по конец наредените чадъри и шлезлонги , които да осигуряват сянка на „богатите „ чужденци . Защото кой нормален човек ще даде 27 лева на ден за такова удоволствие . На двадесет сантиметра опънати почти до водата , как го прескачат тези платежоспособни персони , особено като треснат две – три бири , не знам . Но знам , че влизат в морето не за да плуват , а да облекчат естествените си нужди след така евтината им и обичана напитка. Да стигнат до шамандурата , та то се иска и умение , и усърдие . Да не са луди .
А за тесните и обрасли с храсталаци и боклуци в тях алеи да не говорим . Важното е да се строи , да има румсървиз в стаята и масажен център и джакузи в хотела . А и басейни задължително , че то плажа им се явява твърде далеч .
Изтраях по- малко от час . И когато с облекчение се запътих към дивотията на плажа към пропадналата от свлачищата култова кръчма преди години „ Трифон Зарезан „ ме чакаше най- голямата изненада . Колата ми бе преместена от паяка на паркинга пред комплекса . Колко неразумно не си оставих петте левчета , за да спазя реда в комплекса ! Така ми каза служителя , който можеше със физиката си да обърне поне двама- трима от кандидатите за олимпийското злато по борба тази година .
- Но аз съм спрял извън комплекса , с какво съм нарушил правилника за МПС - изсъсках му аз , едвам сдържайки се да не влеза в неравна схватка с този бюстител на закона .
- Паркирал сте на тревна площ – все пак спазвайки учтивата форма на обръщение ми отговори той. – Хайде да не ми губите времето , а и аз вашето , така и така ще платите тези 46 лева .
- Каква тревна площ , че там където съм спрял от години не е пониквала тревица – му отговорих .
- На тротоарната площ сте спрели – продължи кандидат - олимпиеца .
- Аз видях само два счупени и хлътнали бордюра- отвърнах му .
- А знака до пешеходната пътека – ехидно ме погледна със синия си поглед .
- Да бе , видях го , но той бе двадесет метра след колата .
И тогава последва най- неоспоримият мотив . Като кинжал ми подейства .
- Търсете полицаите , те са дигнали колата . Те ще ви отговорят .
Хвърлих му петдесет лева , ако при следващото идване в този „прекрасен „ комплекс всичко около почивката ви е наред , то това дължите и на мен . Все пак си е пара това .
Преди две съботи имаше статия за кмета на Варна и неговите пристрастия към рокерите , водолазния спорт , тенисът на трева и още ред такива глупости . Та кмета бил казал , че и той обича моторите и си е моторджия , но трябва да има ред . И така присъединявайки се към една не дотам спокойна гилдия , дал им пример и настъпил ред и спокойствие във Варна . Толкова се умилих от това , че чак се просълзих . Ето какво е личният пример , който се дава от един „личен „ човек . Браво ! А такива като мен само пречат и рушат авторитета на нашето красиво и обхванато от такова гостоприемство към чужденците Черноморие .
И за да се самонакажа се хвърлих във водите на любимото ми море и само това , че плувах в дълбокото , далеч от брега с двамина наполовина на мойте години младежи ми възвърна покрусения дух . Може би ще доживея и друго време …Дали ?

вторник, 9 септември 2008 г.

Клио Петров учи български

Слънцето се прецеждаше през първите есенни листа , които нямаха надежда че ще живеят още дълго . Това време е най-коварно с лъжовната си топлина , която замайва и те кара да мислиш , че ще е вечна . Зеленото по дърветата се е застояло вече не малко дни и не ти се вярва , че скоро ще замине в друга багра и дори ще изчезне съвсем . Птичите гласове са малко неспокойни , ако се заслушаш в извивките им и можеш да доловиш промяната в тоналността . И въпреки , че това се повтаря всяка година някак си не ти се иска да е истина .
В един такъв обикновен ден леко прегърбен мъж на средна възраст се разхождаше с несигурна походка в малкия парк . Облечен в тъмна тениска , елече с къс ръкав и дънки с неопределен цвят , той изглеждаше чист и току що прясно обръснат . Може би го бе направил за да скрие малките бръчици и торбичките около очите си . А и погледът му бе не дотам избистрен като на човек , който предишната вечер е пил едно питие повече . И за което съвсем малко съжалява .
Още като го забелязах да приближава към нас разбрах , че ще ни заговори . Със жена ми се готвехме за дълго пътуване и това бе последният ден преди тръгването . Искахме да се разтоварим от напрежението през тези дни , което съпътства винаги една подготовка , за която не си съвсем готов . Защото не ти е ежедневие .
- Извинете за безпокойството , разбирате ли английски – ни попита боязливо непознатият . Беше застанал чинно на два метра от нас , сякаш не бе сигурен дали няма да усетим по дъха му опасното пристрастяване . Вече ни поднасяше джиесема си . Не че този език ни е силен , но нямаше как да откажем .
- От два месеца съм женен . Аз съм моряк , пътувам из света . На карнавала в Рио се запознахме – усмихваше се малко притеснено непознатият .
- Да ви се представя , казвам се Петров – сякаш театрално прозвучаха думите му.
Скитал се с корабите на Океански риболов доста години . През това време се разделил с жена си . Но децата го уважават и обикалят , когато се завърне в България . Те са вече големи , да са ми живи и здрави , наблегна на последните думи мъжът .
- При предишното пътуване имахме авария и трябваше да останем близо до Рио в Бразилия . Там я срещнах -вече широко се усмихваше .
- Какво ми пише , чакам малко пари , дали не е забравила за обещанието си . Тя сега започва да учи български , много е упорита и вече трябва да е напреднала доста. Само че моят нов рейс се бави нещо , искат ми куп изследвания докторите . Ама на мен нищо ми няма , здрав съм си аз .
Наистина в съобщението се говореше за някаква сума . Накрая след поздравите стоеше името й – Клио Петров .
- Ами тя ми е много мила . Преподава в едно училище , има триетажна къща и е разведена като мен – обясняваше морякът . Харесахме се ,бързо станаха работите при нас. Да ми е жива и здрава , наблегна отново на последните си думи той .
Попитахме го къде мисли да живее , все пак е на възраст и скоро не ще може да обикаля света .
- В Бразилия . Категоричен съм . Ето сега като се прибирах на летището такситата щяха да ме одерат . А живея наблизо , ей го къде е накварталът ми – посочи неопределено с леко премрежен поглед .
- Само да ми е жива и здрава – отново натърти думите си непознатият .
- Останалото ще се нареди , няма да се предаваме толкоз рано . Аз като гледам , май сме на една възраст - каза си годините непознатият .
После ни се поклони почти театрално . Пожела ни най-доброто и дано не ни е досадил много с присъствието си . Вече се отдалечяваше , когато се обърна изведнъж . Гласът му бе малко дрезгав .
- Само да ми е жива и здрава !

понеделник, 8 септември 2008 г.

НюЙоркски срещи

Ана – италианката от Бронкс


Кацнах на летище Кенеди , когато вечерта бе настъпила . НюЙорк ме посрещна с влажният си дъх и някакъв особен мирис на импрегрирани траверси . От таксито наблюдавах един съвсем различен свят , където никога не съм си мислел , че ще попадна . Все пак имаше на кого да разчитам , нали синът ми живее вече пет години в този космополитен град. И ето след час съм в къщата на Ана , улица Хугос №2371. Една сграда , строена през края на 19 век , на четири етажа с два апартамента всеки . Ана е собственичката на тази червена тухлена постройка , запомнила не малко житейски съдби . Както синът ми казва , намираме се в италианския миниквартал на Бронкс . Дори през две преки е ресторантчето, където е снимана онази сцена от „ Кръстника „ . В нея Ал Пачино скрива револвера си в тоалетната и застрелва двама от конкурентите на мафията . Та затова си мисля , че апартамента , който синът ми обитава сега навярно е приютявал някой от младите кръстници . Все пак сградата се държи и сега , с високите си тавани и отлично поддържан от хазяйката коридор , заключен от две входни врати . Навсякъде около нас мирише на храна , малките ресторантчета , фурните за хляб,откритите сергии на пазарчето . Това е през цялата седмица освен неделя , когато всичко освен „денонощния магазин „ на близкия ъгъл се затваря . Събота е денят , в който италианци идват от всички части на НюЙорк , за да си накупят така обичаните от тях храни , плодове и вино . Все пак Италия им е далече , а традициите вечни .
Ана е на 77 години , от млада живее в Америка , дошла е с мъжа си . Той от няколко години си е заминал от този свят , децата й я посещават веднъж седмично . Но тя си има своя дух , макар и рядко да излиза от своята крепост . В Манхатън ходи само да си плаща данъците .Добро момче е , така каза за сина ми . На втората сутрин ни почерпи с италиански сладки и ни се извини , че не може да ни приготви обяд , но малко здравето й… Нищо й няма според мен , да е жива и здрава .

Рейчъл – усмихната и млада

На третия ден посетихме Зоопарка в Бронкс , най – големият в НюЙорк . Посрещна ни амереканката Рейчъл- колежка на сина ми от университета Фордан. Според тукашните норми на поведение усмихнатия поздрав и прегръдките са задължителни . Все пак си мисля , че той доста е разказвал за нас , родителите му , а и те с нея са достатъчно близки приятели . Не знам къде е истината , но няма значение. Рейчъл е от щата НюЙорк , работи от две години към зоопарка , ходи и по света , посетила е Етиопия и Мексико тази година . Помогна ни с безплатни билети , пожела ни приятно изкарване през целия ни престой в Щатите . На шега го попитахме , защо не сте станали по- близки . Е , то не става по поръчка , а и тя харесва по- мургави . Та Пламене , като си така рус ще си търсиш късмета другаде .


Пол и Джейн – най-близките приятели на моя син

Пол е състудент и бивш съквартирант на сина ми . Той е от щата Монтана . Там живеят баба му и майка му . Имат неголямо ранчо . Много са религиозни . Коренът им е от Ирландия . Пол от няколко години има приятелка – Джейн . И тя е завършила университета Фордан . Тя пък има чичо , който живее в Ню Джърси . И така една неделя след като са били при него на гости минаха през улица Хугос № 2371 , за да се видим . Много са симпатични . Толкова ни се зарадваха , прегръдките и целувките разбира се бяха налице . Донесоха ни царевица , тези американци са луди по царевицата . Ходихме заедно до имението на Рузвелт извън Бронкс . После обядвахме в италиански ресторант и така няколкото часа минаха бързо .
Сега Пол работи и живее във Вашингтон . Сенаторът на щата Монтана го има за дясната си ръка. След техническият секретар следва Пол , съветник по юридическите въпроси . А с Джейн живеят отделно – преди сватбата не могат да се съберат заради тази тяхна религия . Смяхме се много , когато ни разказаха как при първото ходене в ранчото при семейството , за да се запознае то с Джейн се случило следното . Нямало чесън за салатата и тя го помолила да отскочи и купи някъде наблизо . Та до най- близкия супермаркет е три часа с кола , изненадал я отговорът на Пол . А на Коледа шофирали след полунощ по традиция до близката католическа църква- на петдесетина мили . Редовно се обзалагали колко коли ще срещнат по пътя си . Печелел този , който кажел най- малкото число , а то винаги било най- много две или три .


Джанкарло –съседът от италианския магазин .

Виждахме го всяка сутрин , защото минавахме покрай магазина му . Пазарувахме от хубавите му колбаси , нарязани на тънко , ухаещи на многото подправки и загънати прилежно в лъскава хартия . Няколко масички предоставяха възможност да хапнеш нещо италианско и да си избереш от толкова много вина и деликатеси . Приличаше на европейски с тентата си , пъстрата реклама и няколкото плаката и тениски с лика на певци и футболисти от Ботуша . Много симпатичен човек , младата му жена и той въртят семейния бизнес успешно , затова и толкова много клиенти го посещават в събота . Е , неделя си е ден за почивка , иначе той си е там – нисичък , с голо теме и неизменната усмивка .


Жени – от улица „ Опълченска „ до НюЙорк

С Жени сме съученици и приятели от детските години . Живеехме на улица „Опълченска „ № 38 в София . Не бяхме се виждали около тридесет години .
Жени е много силен човек , с много интересна съдба и е толкова сърдечна . В Америка е от 12 години . Синът й Иво заминава като ученик в лицей в Италия след конкурс . И после в щата Мисисипи като студент . Тогава Жени оставя нелошата си работа като инженер и заминава при него . Започва работа в една банка , учи английски и когато я повишават в службата , Иво се мести на работа в НюЙорк . Жени отново тръгва с него и започва да се занимава с недвижими имоти . Сега живее в Астория – квартал на Куинс , има собствен офис и авторитет сред клиентите си . А синът й се издига още повече , печели конкурс в Лондон и Жени от пет години е сама. Силна жена , с характер . Браво на теб , приятелко от най-скъпите за всеки човек детски години .
Срещнахме се в Рокфелер център . Наистина мила среща . Говорихме много за доброто старо време и за нейния син . А тя много харесва Пламен и му желае само успехи и здраве , защото и той като Иво си е поставил високи цели .
От Дженералелектрик билдинг НюЙорк е фантастичен .Направихме си много снимки и след няколко дни отново се видяхме . Разведе ни из квартала си , показа ни жилището и офиса си . А накрая компанията нарастна , доведе и трима млади хора , двете Весита и Жоро . Едното Веси е от Пловдив , другото от Враца , Жоро пък нещо средно междо столицата и Филибето . Бяхме в чешка градина- бирария . Наденички и бира в големи халби , младите хора от Манхатън обичат да идват тук , защото е толкова различно за тях . А за нас толкова близко , изкарахме си чудесно .
Благодаря ти Жени , някой ден пак ще се видим , нали !

Ели и Брад – сега във Вашингтон

Ели е от Пловдив , колежка и приятелка на Пламен от Софийския университет. Учиха Международни отношения . А Ели преди две години се ожени международно за американеца Брад . За хора като него казват , че е голям симпатяга и изглежда отлично за възраста си . Той работи в институт по геология , географски и сеизмични проучвания . Ценят го много , а той пък цени Ели , защото това си личи отвсякъде . И Ели е отдавна в Щатите . Вашингтон е петото място от страната , където сега живее . В момента пише дисертация по докторската си степен , с Брат са живели в щата Аризона , преди него да го преместят на тази престижна работа .
Пътувахме от НюЙорк до Вашингтон с рентакар . Двамата живеят на двадесет минути с кола от една от последните спирки на метрото – казва се Виена . Но по пътя до тях движението е толкова спокойно и регулирано . Когато се видяхме не се стърпях и им казах , та вие сте ни поканили на почивка . След така напрегнатия живот в НюЙорк зеленината , алеите и удобните двуетажни къщички с лятна градинка и барбекюто малко ми напомняше най-хубавите части на нашите курорти .
Но нямахме късмет да бъдем няколкото дни заедно . Заминаха за Мисисипи при бащата на Брад , който малко бил закъсал със здравето . Дано се оправи човекът .
Та така останахме в къщата им за няколко дни . С Брад ще ходим на хижа „Рай” догодина . Той веднъж е идвал в Пловдив . А и двамата с Ели обичат природата , разказваха ни за някакви големи каньони и за безкрайните скали в тази необятна Америка . Брат сега учи български , знае само „ Искаш ли биричка „ , хубаво и шопска салата . Аз мисля , че това е едно добро начало .
Много сме ви благодарни , хубаво семейство .



И какво остана

Може би да спомена този възчерничък мюсюлманин , продаващ на пресечката на нашата улица Хугос разни дреболии , с неговата сгъваема сергийка .Той всеки ден преди да хапне наобяд разпъваше килимчето за молитва . Или този на няколко пресечки от нас в инвалидната количка , протегнал чаша за милостиня . Или странника с накичената си до сантиметър бързоходка-също за трудно подвижни . Но освен всевъзможните значки не бе забравил Американското знаме. Сигурно Америката се грижи за него , щом специално и в автобусите , и в заведенията му се отварят винаги вратите . Или тази милееща за хипидвижението , тогава тинейджерка с китарата пред светлините на Таймсскуер . И голият каубой , по слипове през цялата година , с атлетично телосложение , ботуши и шапка на главата . С който през глава се снимаха туристите и който сигурно печелеше не лошо от това . Или младия певец в стил арен-би , обикалящ метрото и притежаващ не малък талант .

Е , за всичко не може да се разкаже . И това е достатъчно , нали !

петък, 5 септември 2008 г.

Моят Ню Йорк .

Сега , два дни след завръщането си от този неповторим и зашеметяващ град бих казал какво ще ми липсва и с какво ще го запомня завинаги .
Започвам с Браян парк . Гледката през река Хъдзан към Ню Джърси , спокойствието и зеленината на главната му алея , тичащите хора по нея , частното яхтено пристанище със Световния Икономически център и разбира се , залезите . Слънцето се притаява зад билдингите на отсрещния бряг , силуетите на хората , разхождащи се покрай водата или танцуващите в такта на салсата , която звучи от импровизирана сцена в дъното на парка са така впечатляващи . А там на тротоарите пред нея хората се веселят и в този момент се пренасят в родината си , емоциите от това което виждаш те карат да заобичаш този отворен за всички мегаполис .
Сентрал парк , разбира се . С голямото струпване в тънка редица хора , чакащи по половин ден за откритото и безплатно , но ограничено по брой зрители представление на Бродуейската " Коса ." Или със закусващите , лежащи , седящи или тичащи по тревата , оградена с преграда от обикновена тел хора от най - различни националности . Със множеството артистични по душа и сърце музиканти , акробати или такива неподвижно застинали като истнински фигури на балерини , статуи на Свободата или просто мислители . Чакащи да те впечатлят толкова , че да се лишиш от така ненужните ти няколко долара в повече .
Метрополитен музей по Пето авеню . Там билета е по двадесет долара , но само като пожелание . Можеш да влезеш и за два . Но надали ще стигнат и няколко дни да разгледаш всичко . Египетската култура , съвременната американска и европейска живопис , средновековното оръжейно облекло и още толкова много неща , спиращи дъха . Да видиш оригинали на Пикасо , Роден , Сезан , Модилиани , Гоген , Моне и Мане . Невероятно е .
Рокфелер център с неповторимата му атмосфера . Височината на Дженералелектрик е зашеметяваща . В основите си малкия площад е превърнат сега на кафене , зимата на ледена площадка . Там може би единствено от всякъде другаде на масата ти носят и пепелници . Златната статуя със пръските около нея и палмите покрай каменните в кръг пейки .
Бруклинският мост със забързани туристи и велосипедисти по него . И със малката , сякаш притаена и отделена от тази шумотевица градинка с толкова човешките си измерения . Вечер около свечеряване Манхатън блесва със всевъзможните си светлини и се питаш как е възможно всичко това да съществува със целият си хаос и величие .
Малката Италия , улица спряна за автомобили , където ресторантите са един до друг , провесили маси над тротоара , където те канят с такава усмивка , че не можеш да устоиш . Или японския квартал с неповторимия си колорит , Сохото и не на последно място луксозните магазини по Пето авеню и Медисан парк авеню .
Ще завърша с унивеситетските кампоси , толкова просторни и зелени , със църквите в тях и големите спортни комплекси . Както и биологическата градина , така чиста , че това че няма кошчета за боклук просто не се забелязва .
Моят четириседмичен Ню Йорк .

вторник, 29 юли 2008 г.

Лятото на 1968

Разбира се , че отлично си спомням това лято и фестивала . Все пак тогава бях на 16 години . Завърших 10 клас на осма гимназия и заради това , че спортувах не бях организиран в тези досадни и продължителни масовки с байрачета , ленти и други подобни на стадион „ Васил Левски „ .
Но аз ще разкажа как на самото откриване на фестивала се запознах с една млада чешка журналистка . Беше вечер , тя се бе забутала около уличките на стадиона , някъде около Перловската река . Бях излязъл с един съученик и когато я срещнахме ,тя ни помоли за помощ . Говорихме на руски , тя поназнайваше нещо от този език . Така разбрахме , че се е заблудила и я изпратихме до хотел „ Хемус „ , където бяха отседнали с колегите си . Говорихме си общи неща , бе много симпатична и весела , на 28 години . Името й съм го забравил . На другия ден й показахме забележителностите на София , центъра бе много чист и приятен по онова време .
Но на въпроса ни , какво става при вас , в Чехословакия тя коренно се променяше . Дистанцираше се , ставаше замислена и явно нетърпелива да сменим темата .Накрая ни молеше да не говорим повече за това , тя не знае нищо подробно и не иска да коментира . Явно я беше страх да не би да си навреди , изказвайки своето мнение .
Иначе фестивалът бе прекрасен . Това лято за пръв път виждах толкова млади и с настроение хора до късна вечер по улиците на София . Дори си спомням шитите от басма ризи с големи остри яки , целите на цветя , такава бе модата тогава . И панталоните чарлстон , всичко това ни караше да се чувстваме специални . А също и читалище „ Валентин Андреев „ с яките концерти , бе щастие да влезеш вътре , толкова много бяха желаещите . Такава музика на живо не бяхме чували до идването на толкова различни по националност състави .
С две думи тогава усетихме , че нещо се разчупва и трайно остава своя отпечатък върху жадните ни за информация и желание към другия свят навън млади души .
Знаехме вече , че един ден и ние ще бъдем част от този свят .

Така се чувствахме през онова незабравимо лято на 68 .

събота, 26 юли 2008 г.

Нашето момче става на тридесет

Бях дете , когато моят дядо написа книга за участието си в Отечествената война . На първа страница той разказваше за това как баща ми Пламен се бил записал доброволец , за да участва и той в последната фаза на войната . С румено лице и пламенен поглед крачел в общия строй към казармите , въпреки невръстните си седемнадесет години . Нека да върви по своя път и дано да запази таси своя решителност и сила , завършваше дядо ми кратките си думи за сина си .
Така и аз ще напиша за моя син Пламен няколко думи . Той след месец ще навърши тридесет . Това си е една сериозна възраст . Не можеш да търсиш оправдание в младостта за някои свои грешни стъпки и неблагополучия . Защото пълнолетието отдавна е дошло и илюзията за вечната младост си е заминала с първите бели прокрадващи се кичури в косите . И с това да не можеш да разчиташ на приятелите си , които са се пръснали по света или оправдавайки се с това , че самите те имат вече деца и семейство , за което трябва да се грижат .
Синът ми се роди с името си . Нежен , с руси коси и сини като на дядо си и майка си очи . А когато израстна и се научи да чете книгите и атласите на света силно го привличаха . Така че никак не ни изненада , когато на дванадесет години в Москва , където бяхме на гости бе готов да ни преведе през Кремълския площад и метрото , за да се приберем в квартирата на нашите близки . Или когато в гимназиалните класове на екскурзия с класа си бе повел съучениците си през целия Париж с карта в ръка .
И ето го преди десетина години студент в Софийския университет . Тогава за пръв път бях горд с него , нали бе издържал изпитите и бе между първите , класирали се за специалността международни отношения . толкова е сериозен и амбициозен за възрастта си , така казваха наши приятели , които харесваха в него любознателността , интелекта и познанията за света . Аз като баща го мислех за още малък и неукрепнал . Но те го бяха правилно преценили .Та нали в това трудно време меркантилността и грубата настоятелност да успееш в живота се прихващаше толкова бързо от младите хора . Затова и той се отличаваше със своята последователност и стремеж единствено със знания да постигне реализирането на своите професионални стремежи .
Студентският живот бързо се изниза . С квартирите , студентските общежития и общите мечти с най–близките приятели . И с летните излитания за по няколко месеца до Вашингтон , където работеше като плувен спасител и където се завързваха толкова разнообразни познанства . За да дойде дипломирането и отново заминаването му . За втора магистратура по световна икономика в университета Фордам , НюЙорк .
Пламене , докога мислиш да се занимаваш с тези науки ? Твоите връстници кариера и пари направиха , така го запитах когато две години след това нарами и докторска защита на гърба си . Ами това мога , това правя , а и света се нуждае от висококвалифицирани специалисти , все още съм млад . Така ми отговори моят син .
И ето след месец той ще започне пета година науки в Щатите . За това време работеше и в една федерална банкова система , нали стипендията Фулбрайт , която спечели му осигуряваше само първата година безметежно битие . А там няма кой да ти помогне , ако не си помогнеш сам . Явно се справя , щом до сега и за момент не се е разколебал в избора си .
Пламене , сине мой . Няма с какво да ти помогна . Помагах ти и те учех , когато беше наполовина на моя ръст . В морето да плуваш , зад волана на колата или по високите поляни на планината , която ти толкова обичаш . А и няма какво да ти подаря толкова запомнящо се за твоя рожден ден . Но големият подарък ти сам можеш да си направиш . Щом са те поканили от две толкова престижни места в Европа на работа , значи са оценили твоя дългогодишен труд , усилия и възможности .
Затова мога да кажа , бъди жив и здрав и нека това , което искаш за бъдещето да ти се случи . От сърце ти го желая и знам , да , ти го заслужаваш .
Честит тридесетгодишен рожден ден , сине .
Гордея се с теб .

Баща ти .

сряда, 16 юли 2008 г.

Стела , момичето със сините очи

Бяхме студенти . Eдно лято след изпитите гледахме лятната олимпиада . Но вече се бяхме наситили на спортните изяви , в частност аз на гимнастичката Нели Ким . И решихме , време е за море .
Със Митьо Влаев престигнахме първи в Приморско . Намерихме си едно копторче в центъра на селото , но бяхме доволни от хубавия двор с асмата . Там късно вечер пушехме последните цигари и гадаехме по звездите дали на другия ден ще става времето за плаж . След нас дойдоха Косьо и Галя , вече женени . Те се устроиха в една почивна станция , лукс за студенти по онова време . Галя бе спортна натура , Косьо обещаващ архитект . Аз и Митко учехме в Строителния институт . Дойдоха и Климбо и Весела , също бъдещи инженери . С тях бе и Иванка , сестрата на Весeто . И накрая за цвят с нас бе Елена , бъдещо светило на стоматологичната помощ .
Някъде към третия ден Ели ни каза , нещо липсва в компанията , извикала съм колежката си Стела от Търново . Нали ще я посрещнем както трябва , нищо че всичките сме софиянци . Да види , че не сме страшни и никак надути дори .
Така един следобяд в капанчето , което бяхме кръстили „ Пет без пет „ и където си пиехме първата малка водка за деня цялата група чакахме Стела . Още не бяхме си изпили питието и при нас седна момиче със дънкова пола , черна дълга коса и впечатляващи големи сини очи . Това беше тя , Стела . Толкова бяло лице и нежни ръце , мълчалива и вглъбена в себе си , така съм я запомнил от онзи летен ден .
Няколко дни времето бе чудно . С Митко плувахме редовно от Северния плаж до резиденция „ Перла „ . Наистина красива тогава с архитектурата си . Останалата тумба ни следваше по брега . Аз бях издействал едни купони за храна в един стол , изреждахме се всички без младото семейство да се храним с тях . Как ставаше тая работа , много ни бе забавно .
Но след това времето трайно се развали . По цял ден играехме на барбут , бридж и всякакви други игри на карти и зарове . Вечер разбира се бяхме първи на дансинга из кръчмите . Хитът бе песента „Чарли Чаплин и морето „ . И така дойде края на почивката . Разпиляхме се , Стела си замина почти бяла за в къщи .
След две три седмици в началото на септември ми се обади Косьо . Любо , отиди в ресторанта на хотел „ Хемус „ и запази шест места . Стела ще ни черпи , има рожден ден . С Митко Влаев доста се чудехме , това момиче с какво го бяхме превзели , че чак да ни води на ресторант . Явно умее да се отблагодарява за вниманието , което без да искаме сме му отдали на морето .
До декември излизахме заедно шестимата на кино или само ей така , на разходка . И тогава дойде осми декември , студентския празник . Косьо предложи да го изкараме в Копривщица при негов далечен роднина . Ерген , много готин и гостоприемен , така го описа . Няма да забравя подготовката за този осми декември . Момичетата купиха пържоли за цяла рота , ние пък май прекалихме с покупката на бутилки водка . Ама нали е празник .
Копривщица ни прие със спокойствието си и чистия въздух , със самобитната си възрожденска атмосфера . Първата вечер още бутилките с водка бяха скрити от Галя и Ели , но ние бързо се ориентирахме в тайното им скривалище . После хапване , танци до зори , Косьо така се развесели , че падна в чиниите с руската салата . Смяхме се много . Но посред нощ цигарите свършиха . Аз излязох да търся от някъде да купя , с мен дойде на малко въздух и Стела . И както пушехме на една пейка от новата доставка , аз я прегърнах и под копривщенската луна целунах .
Останалото , както се казва е история . На другото лято в Созопол пак бяхме същата компания . Една вечер със Стела до късно стояхме под звездите . И на другия ден казахме на групата . Довечера в механа „ Копривщица „ ще черпим . Беше 20 август , точно една година от срещата ни в „ Пет без пет „ . Просто съвпадение .
Много морета се изнизаха от тогава . Созопол все още е запазил нашите спомени . И ако някой запита кога е станало всичко това аз ще му отговоря така :
Какво значение има , щом жена ми за мен ще си остане завинаги млада като онова момиче с черната коса и големите сини очи .

събота, 12 юли 2008 г.

Дали вече остарявам

Улавям се , че вече не съм толкова млад . Или по-точно млада ми е душата , но тялото не толкова . Преди седмица ходих с едни млади приятели в балкана . Хубаво е да имаш млади приятели . Но за да ги имаш изглежда и ти трябва да се чувстваш млад . Аз така се чувствам , но като гледам снимките от не лекия преход , абе друго си е младия човек . Аз не отстъпвам на тях , ама ако бях с десетина години по-млад , щеше да е друго .
Какво ли пък щеше да е другото . Брадата ми нямаше да е толкова бяла , коляното нямаше да се обажда чат-пат . Но пък неудовлетворението от собствената съдба щеше също да е по-силно . Това е преимуществото на отминалата младост , не се кахъриш за неща , които не са ти се случили . Не искаш на всяка цена да те ценят повече в службата , не искаш на всяка цена да ти е по-голяма заплатата , не се заглеждаш със завист към жените на другите мъже .
С две думи , вече си доволен на това , което имаш . Както бе казал един артист от не толкова близкото минало Никола Тодев , мъж на известната с късната своя реализация актриса мама Злата Тодева , да се чудиш как си съумял след толкова глупости и безумни изпълнения да съградиш днешното си положения . Та с две думи , да си се оженил / аз да / , да имаш деца / аз тоже / , даже да имаш и жилище , кола , работа . Та дори и да си позволиш да шеташ из света .
На 4 август ще пътувам с жена си до НюЙорк . Спомням си как необичайно трудно и изненадващо изглеждаше това след така наречената демокрация . А сега половината българи се изредиха да летят отвъд Атланта . Синът ни ще навърши 30 години и ще го отпразнуваме заедно . Какво повече мога да искам от живота ? Така де , да мога да се катеря из Стара планина , да се радвам на вятъра и мириса на мащерката и цвета на кантариона , да пия студена бира на 2000 метра височина , сетивата ми да имат своята чувствителност и да си казвам , все пак съм късметлия .
Може да не съм толкова , но е хубаво да си заблуден малко в това си чувство , дори и малко наивност не е излишна .
Колко от познатите и приятелите могат да направят всичко това ? Колко от тях дори и не са вече между нас , така че , сигурен съм .
Аз съм късметлия по своему .

вторник, 8 юли 2008 г.

Задушени гълъбки в масло - разказ

Задушени гълъбки в масло
/ Старопланинска рецепта от района на хижа „ Ехо „ /

Разбира се , започваме от нужните продукти . Гълъбки , колкото повече , толкова повече . Както е казал симпатягата мечо Пух . А те биват виолетови , червени , бледокафяви и най- качествените и вкусни – зелените гълъбки . Но затова трябва да отидем до Централния балкан .
Събота . Пети юли . Този път няма да представлявам сам търновската туристическа школа . С мен е Симчо , колега и приятел . Ръст 190 см , телосложение атлетично , 99 лицеви опори от раз , коса руса , дълга и къдрава , очи кафяво и зелено , ерген . Сериозна подкрепа .
Товарим раниците в бързохода и през Шипка след два и малко повече часа кацаме на площада в село Розино . Там вече ни чака групата от Раковски . Начело е Бинин , с бързи крака и Джипиес . Наско и сестра му Анютка / този път нямам възражения за маратонките й . / И разбира се Герганчето , което има задача да спира необуздания стремеж на Бинин към екстремни катерения с диви кози , надбягване по пресечена местност с лопатари и други диви животни и всякакви неразумни начинания .
В 10.30 часа стартираме . Намираме сянката на един орех за бляскавите като огледало гърбове на автомобилите ни , организираме първия частен автопаркинг със съдействието на комшията бай Христо и напред към гората с гълъбките . И разбира се към хижа Ехо . Там ще разпънем палатките / пардон , ще изпънем телата за през нощта , една малко досадна задача , но нали трябва и да се събират сили . /
Първите час и половина минаваме през дере , обрасло и каменисто , стръмно , но не съвсем . Пием вода от една чешма , почиваме , някои се катерят отново по дебелите стволове на габърите . И така излизаме на местността Шамака , с кошарата , мястото за почивка и скара / но не и бира / и се отправяме към същинското изкачване .
И тук правим голяяяямата грешка . Виждаме коловете на зимната маркировка , която ще ни изведе на Карагьолския преслап . Но там на откритото пече яко . А пък и ние сме тръгнали за гълъбки , при все че освен мен май други познавачи на този горски деликатес няма . И се шибваме в гората по лятната маркировка . Като не знаем какво ни чака .
А ни чака хубава чешма , и много гълъбки . Някои бледокафяви , други червени , трети зеленикави , четвърти силно червиви . Особено внимаваме за пънчетата , така любими на Анютката . Вече разполагаме с около два килограма и този товар се оказва в мойта раница , като най- големия поддръжник на това великолепно мезе за бира , вино , в частност и студен айран .
След кратък обяд , от който раниците ни не олекват кой-знае колко отново потегляме през гората . За да зобкаме горски ягодки , да пеем в един глас „ Пред нас са блеснали житата , окъпани във топъл дъжд „ . Макар , че освен треволяк , глог , коприва и все повече гъстълак не се вижда нищо наоколо . Вече и маркировка няма . Така че разбираме , ще ни патят главите от тези гълъбки . Бинин вади Джипиеса , някъде по права линия се обажда хижа Ехо , но на 5-6 километра по права линия . Това особено не ни радва , но поне ни кара да следваме вярната посока .
Някъде около 16 часа виждаме проблясък в гористата мараня , и ни се открива на отсрещния , но далечен скат Беклемето и хижа Козя стена . А , значи трябва да сме наляво . Спираме , за да хапнем вафли, фафли и други семки и бонбонки . И се започва едно изкачване , нямам думи . Пулсът ми се качва , сякаш съм видял първото си гадже , краката ми се стягат като че ли съм на обиколката на Народното събрание , иде ми да се опъна на зелената папрат , пък ако ще и баба Мецана да идва да ме души. То се успокоявам , че надали предпочита жилавите ми мръвки пред младото , то си е всред нас , така че аз май съм най- малко застрашен.
И по едно време , когато няма вече надежда Бинин се провиква „ Радецки идва със гръм „ . На 1200 метра е основната пътека , но някъде по изкачване над 75 градуса . После те стават 800, 420 , 180 метра и през един малинак, но неузрял още се изкачваме на магистралата . Браво на нас ,часът е малко след осемнадесет . Пет часа в пущинака , големи сме герои .
Бинин , най – добрия водач си , да знаеш . Вкара ни , но ни и изкара без да ти мигне окото , такъв трябва да е един ръководител на старопланиски преход .

Хижа Ехо е на приказно място . На юг е високото било на връх Вежен . Величествено е . На североизток е масива със зъберите , хижа Козя стена и в далечината Беклемето . А на половин час на югоизток се издига връх Юмрука . Бинин го изкачи без да се задъха почти в полунощ . Какво да правиш , навици от юношеските години .
За калъбалъка вечерта , количеството изпити бири и напити седмокласнички няма да говориме . Натръшкахме се по дюшеците в гостната и откъртихме кой както можа . По едно време хижарката леля Венци / може и по-малка да е от мен / мина да ни завие грижовно , да не би да настинем . Че и утре е ден .

На сутринта хапнахме , пийнахме чай , но без коняк . Леля Венци ни гости с бухтички и шипков мармалад . После си направихме снимка за спомен и след викове- Ехоооо, драснахме надолу към цивилизацията .
А бе скучна работа . Наоколо колове , маркировка , народ . Няма как да се загубиш . Само дето гледките във всичките посоки са по интересни от горските , туй е предимсвото да ходиш по утъпканите пътеки . И поклащащите се в неравноделен такт жълто и виолетово на кантариона и мащерката , всред зеленото от гергевските треви , както казваше класика Радичков . Че то и в живота си е така , утъпканата пътека емоция ли е , я да кривнем встрани , че да си разберем от живота .
При едно от последните сядания за почивка ме напуши смях . А бе хора , от три години в планината все по нещо си губя , или ножчето , или шапката , потника или чорапите . И сега не останах назад , май аз съм куцузлията , щом се загубих самия в гората .
А за гълъбките не остана време , а май и кураж да ги сготвим на Ехо . Но щом пиша тези редове , бъдете сигурни , от задушени гълъбки по старопланински няма по- хубаво мезе за бирата .

Не , не ви гъбаркам , истина е .


08.07.2008 Любомир Николов