сряда, 10 декември 2008 г.

Жълти пиленца и двама малки разбойника - разказ

Между времето на малкото трамвайче и улица „ Опълченска „ за мен имаше едно друго време . Живеехме под наем на улица „ Крум Попов „ в една малка къщурка с неголямо дворче . То къщицата бе една стая и килер . Но бяхме само нашето семейство . Хазяите , възрастен мъж и неомъжената му вече порастнала дъщеря обитаваха друга , вече съвсем прилична къща с асма и плодни дръвчета пред нея .
С брат ми всеки ден ходехме по „ Криволак „ при дядо ни на „ училище „ . Но затова вече съм ви казвал . Имаше една проклета кака по пътя , много ни се подиграваше и тормозеше . Докато един ден с брат ми й скочихме изненадващо отгоре й . Оттогава ни остави на мира .
Нямахме играчки , колела или нещо друго , което е в живота на сегашните деца . Затова сами се забавлявахме , като си измисляхме какви ли не щуротии . Най – доволни бяхме , когато ни къпеха в едно голямо корито . Защото преди това знаехме за предстоящата баня и през деня се омазвахме с кал и прахоляк до ушите . Нали и без това щяхме да се поливаме обилно с онези тиквени кратунки , издълбани и служайки ни наместо металните тасчета . За които чак по- късно узнахме , че съществуват , когато тръгнахме с баща ни на обществената баня .
Беше ранна пролет . Татко ни бе взел двадесетина съвсем малки пиленца . Работеше чак в Костинброд , оттам ги бе закупил . Трябваше малко да порастнат и да заминат на село , където живееха баба ни и дядо ни . Всяка година по Великден получавахме колет от тях – голяма плетена кошница с козунаци , боядисани яйца и едно сварено пиле . И два месеца по- късно още една кошница , пълна с череши . Най – сладките череши , които съм ял през живота си . А обратно кошницата пътуваше винаги с килограм маслини , понякога и кутия лимонови резенки . На село маслините си бяха голям деликатес – то в хоремага не бяха и чували за тези костилкови черни и продълговати топченца .
Баща ни много се грижеше за непослушковците- пиленца . Редовно ги подсушаваше на електрическия котлон , когато бяха целите омърлушени и прогизнали от дъжда навън . А и бяха много лакоми . Тръскаше малките им човчета надолу , защото нямаха насита и често се давеха . Но не с пшеничени смески , а с натрошена картофена манджа , която хич не бе любима на мен и брат ми . Имаше едно много любопитно пиле , беше паднало в клозета на двора . Жаждата за свобода щеше да му струва живота . Котаракът само чакаше да издрапа по дъските навън , за да го излапа .
Баща ми тогава бръкна в дупката и го извади . Цялото се бе свило от страх , сърчицето му щеше да изкочи . Бая време мина , докато отново се опери . Навярно оттам идва приказката , за къде си с туй пилешко сърце . При все , че на всеки от нас се е случвало това учестено и силно , продиктувано от внезапния страх тупкане в гърдите .
Минаха много години , когато на мястото на двете къщи израстна голям блок . Така се случи , че мой приятел от студентските години го проектира , построи и живя там . Обаче нямаше късмет , преди три години си отиде . Но това е друга история .
Май много се разприказвах . Съвсем ще се вдетиня с тези спомени . Или както жена ми казва , стига си живял с миналото . Стига с твоите поезии . Почни да печелиш пари .
Ама май е вече късно за това . По- лесно ми е да съхраня и извикам спомена .
Сигурно защото той не ме е напускал .

Няма коментари: