четвъртък, 27 май 2010 г.

Опит за летене - разказ

Мисля, че отново съм готов да полетя. Винаги съм бил един мечтател, който си измисля най-откачените мечти, макар че черният цвят на брадата ми отдавна е преминал в чистобял. И когато се погледна в огледалото, си казвам, какво различно виждам в него, само някакъв цветен нюанс, я да си помечтая още малко. И това продължава с години.
Първото ми летене беше над червената писта на стадиона, когато за половин ден преминах на два пъти границата на републиканския рекорд за юноши в моята дисциплина. Направих го, без да се вглеждам в напрегнатите лица на противниците, дори не можех да ги запомня. Навярно защото винаги са били зад гърба ми. Имах чувството, че тази писта ще бъде с мен до края на живота ми. И сега понякога сънувам състезанието, в което вятърът не може да ме стигне, крачките ми са бързи, леки, искам още и още. И така си летя, с добрината в себе си, обичам целия свят, и птиците, и мравките, и костенурките. А и хората.
За втори път ми се случи да летя, когато в една ноемврийска вечер едно момиче ме заведе в зала ” България” на камерен концерт. Не бях ходил до тогава. Излязох от салона като вцепенен. Но чувствах как са ми израснали крилe, с които съм готов да прекося най- големите морета, дори океани. И разбира се, с това момиче върху тях. Не, че то си нямаше крила, имаше си, може би бяха по-силни и укрепнали от моите. Но аз си мислех, че са по-крехки, и така не разбрах как го нараних, а после да летим заедно вече беше невъзможно.
Най- трудният ми полет беше, когато половин година бях сам с баща ми. Може да прозвучи някак нелогично, но в този тежък момент имах много сили за летене. И когато ме поглеждаше с ясния си син поглед,( единственото, което му беше останало ), това ми се струваше достатъчно, за да съм готов да литна отново. Нагоре, надалече, напред в неизвестното, когато той вече няма да го има. Този момент щеше да настъпи толкова скоро, и как щях да се ориентирам в тъмното или в ослепителното бяло на бъдещето, ако ги нямаше тези бистри сини очи, които сякаш ми казваха: Сине, ти можеш, ти си силен, ти ще успееш и без мен.
Бяха минали десетина години оттогава. Когато нещо изненадващо ми се случи, летях в мислите си, в чувствата си, в надеждите си, в обичта си. И когато светлините на града една по една заблещукаха в краката ни, отгоре на скалите, ние двамата бяхме готови за полет. Не, ние летяхме, макар толкова различни в миналото си, в годините си, в обкръжението си. Но еднакви в чувството, че тази синкава мартенска вечер е само наша, за да сложи началото на общото и поединично летене в облаците на мечтите ни.
И преди половин година отново почувствах, че летя. Бях хванал малките пръстчета на новороденото, частица от мен самия. Гледах синия му поглед, ясен като този на баща ми, светъл като на жена ми, устремен сякаш като на сина ми. И си казах, въпреки, че досега съм бил един мечтател, който си е мислил, че може да лети, аз наистина съм долетял някъде далеч. Може да е невидимо, може да е нелогично за мнозина, но в живота ми е имало скъпи за мен мигове на откъсване от материалното, от притеглянето на страха, изгодата, себеизтъкването и пресметливостта. И това откъсване е било само заради това, че съм един откачен мечтател, едно побеляло момче, което отново е готово да полети.
Макар, че мнозина биха ми казали, стига с твоя стремеж към високото, към неизвестното, към нереалното. Погледни си годините, какво си въобразяваш.
А аз не си въобразявам нищо.
Просто обичам да летя.

26.05.2010 Любомир Николов

Внучето на дядо- стихотворение

Малкото момче Никола,
всичко има си детето.
Пръстчетата вече са порасли,
пери ги със сила до небето.

Смее се със глас на ” баба Кикерица ”,
проследява с поглед към небето всяка птица.
Дъвче вкусно, скоростно бисквитка,
а лицето му е чисто като бяла питка.

Днеска баба, мама, а и дядо,
мажат го с боя по длани и стъпала.
После книжката като с печат той оцветява,
след пет-шест години ще е силен като хала.

От сега момиченцата с интерес поглежда,
закачливо и със обич ги разглежда.
Ще е хубав, умен и чаровен,
и към своята сестричка ( боже, дай я ),
наш Никола ще е най- грижовен!


27.05.2010.

петък, 14 май 2010 г.

Доброто в нас- тема за размишления

Наскоро видях в един сайт обявен конкурс за написване на разказ на тема” Доброто в нас”.
Аз такива конкурси, където се пише по определена тема, въобще не ги долюбвам. Публикациите не трябва да са отпечатвани на хартиен или електронен носител. Така гласи едно от изискванията.
Ех, че натруфени думи. И какво, приемат такива, които са написани на папирус ли? Или някъде, издълбани по скалните образования, скрити от човешки поглед.
Както и да е. Няма да участвам, въобще такива начинания са едно голяма заблуда. И ще дам подобен пример. Тази година един мой приятел ( Стефо, нали може така да те назова), ми даде препоръка за летния семинар в Созопол под надслова” Творческото писане”.
Дотук добре. Но преди това бях помолил един много известен в момента (и млад автор, който живее в чужбина) за препоръка. Беше чел две мои неща, и беше се изказал окуражаващо за тях.
- Извинете, но вече някъде съм обещал на мой познат, за същия семинар. И мен, чудно защо, не ме допуснаха миналата година при тях. Така, че, сори…
Здраве да е. Стефо пък не беше обещавал другиму, и ето, отново нещата се уредиха.
А преди три седмици разбрах, че един от петимата българи, които са одобрени за семинара, е младият автор, който ми отказа препоръката.
Можеше да бъде по-искрен с мен, така си мисля сега.
--- ---- ---- -----------
От два месеца се занимавам с нещо ново за мен, от което крайната цел е изкарване на пари. Тръгнах аз натам, насам. И отново направих грешка.
Делово запознах мой много близък роднина с новото начинание.
- Трябва да вярваш в успеха, да си постоянен, да си коректен и точен в работата си. Ще помагаме- така в няколко думи се изказа жена му, не помня съвсем ярките литературни клишета, с които обагри речта си. Нали самата тя е литератор, завършила е българска филология. То тази специалност навремето беше последния пристан за кандидатите за висше, но няма да се задълбочаваме на този факт сега.
Мина месец, обадих се на моя човек за помощ. Така, както я получи от мен миналата година, без да очаква това. Бях му намерих работа, от която не може да е недоволен. Все пак поне малко ми е задължен, освен човешкото разбиране за взаимопомощ - наивно си мислех.
- Ама знаеш ли, нямам пари. Много в труден момент искаш такова нещо от мен.
- За петнадесет лева се касае, отстъпка от себе си ти давам, какво ги правиш тези пари, човеко. И пенсия имаш, и заплата- не се стърпях да му кажа.
- Че и получаваш нещо насреща, не се колебай, помисли и ми се обади- така завърших разговора.
Сякаш да чакаш от умрял писмо, такъв беше резултатът.

Така, че напоследък си мисля за поговорката, не прави нечакано и не пожелано добро. За да не се върне като бумеранг при теб, но с обратен знак.

А иначе доброто си е в нас. Особено на думи, или пък когато идват празници и влизайки в църквата, палим свещица, и на излизане подхвърляме някоя дребна монета в протегнатите ръце на просяците навън.
Какво пък, светът никога не е бил толкова див и суров, защо пък аз да нося агнешка кожа, с добротата не сме за никъде, така си мислим.

Може би в другия живот, там ще бъдем по-добри.