четвъртък, 27 май 2010 г.

Опит за летене - разказ

Мисля, че отново съм готов да полетя. Винаги съм бил един мечтател, който си измисля най-откачените мечти, макар че черният цвят на брадата ми отдавна е преминал в чистобял. И когато се погледна в огледалото, си казвам, какво различно виждам в него, само някакъв цветен нюанс, я да си помечтая още малко. И това продължава с години.
Първото ми летене беше над червената писта на стадиона, когато за половин ден преминах на два пъти границата на републиканския рекорд за юноши в моята дисциплина. Направих го, без да се вглеждам в напрегнатите лица на противниците, дори не можех да ги запомня. Навярно защото винаги са били зад гърба ми. Имах чувството, че тази писта ще бъде с мен до края на живота ми. И сега понякога сънувам състезанието, в което вятърът не може да ме стигне, крачките ми са бързи, леки, искам още и още. И така си летя, с добрината в себе си, обичам целия свят, и птиците, и мравките, и костенурките. А и хората.
За втори път ми се случи да летя, когато в една ноемврийска вечер едно момиче ме заведе в зала ” България” на камерен концерт. Не бях ходил до тогава. Излязох от салона като вцепенен. Но чувствах как са ми израснали крилe, с които съм готов да прекося най- големите морета, дори океани. И разбира се, с това момиче върху тях. Не, че то си нямаше крила, имаше си, може би бяха по-силни и укрепнали от моите. Но аз си мислех, че са по-крехки, и така не разбрах как го нараних, а после да летим заедно вече беше невъзможно.
Най- трудният ми полет беше, когато половин година бях сам с баща ми. Може да прозвучи някак нелогично, но в този тежък момент имах много сили за летене. И когато ме поглеждаше с ясния си син поглед,( единственото, което му беше останало ), това ми се струваше достатъчно, за да съм готов да литна отново. Нагоре, надалече, напред в неизвестното, когато той вече няма да го има. Този момент щеше да настъпи толкова скоро, и как щях да се ориентирам в тъмното или в ослепителното бяло на бъдещето, ако ги нямаше тези бистри сини очи, които сякаш ми казваха: Сине, ти можеш, ти си силен, ти ще успееш и без мен.
Бяха минали десетина години оттогава. Когато нещо изненадващо ми се случи, летях в мислите си, в чувствата си, в надеждите си, в обичта си. И когато светлините на града една по една заблещукаха в краката ни, отгоре на скалите, ние двамата бяхме готови за полет. Не, ние летяхме, макар толкова различни в миналото си, в годините си, в обкръжението си. Но еднакви в чувството, че тази синкава мартенска вечер е само наша, за да сложи началото на общото и поединично летене в облаците на мечтите ни.
И преди половин година отново почувствах, че летя. Бях хванал малките пръстчета на новороденото, частица от мен самия. Гледах синия му поглед, ясен като този на баща ми, светъл като на жена ми, устремен сякаш като на сина ми. И си казах, въпреки, че досега съм бил един мечтател, който си е мислил, че може да лети, аз наистина съм долетял някъде далеч. Може да е невидимо, може да е нелогично за мнозина, но в живота ми е имало скъпи за мен мигове на откъсване от материалното, от притеглянето на страха, изгодата, себеизтъкването и пресметливостта. И това откъсване е било само заради това, че съм един откачен мечтател, едно побеляло момче, което отново е готово да полети.
Макар, че мнозина биха ми казали, стига с твоя стремеж към високото, към неизвестното, към нереалното. Погледни си годините, какво си въобразяваш.
А аз не си въобразявам нищо.
Просто обичам да летя.

26.05.2010 Любомир Николов

8 коментара:

Aria каза...

Любо, от извество време пиша коментар и трия; пиша - и пак трия. защото каквото и да напиша, все ми звучи тъпо в сравнение с истинския ти, емоционален, дълбок и откровен разказ.

в него е като да те срещна в полет :-)!

Любомир Николов каза...

Руми, то не е разказ. Но каквото и да е, не може да е другояче.
Поводът е един конкурс " Състояние на полет" .
И защото не мога да пиша по тема, написах това.
Ти си от тези, които обичат да летят, сигурен съм! Тоест, малко откачалка. В това си приличаме.
Поздрави!

Aria каза...

ами да, обичам :-). и определено предпочитам да съм откачалка пред перспективата да съм закачалка :-))).

добре, че са обявили конкурс да вземеш да напишеш това, което си написал.

Vessislava каза...

Полетях с разказа ти, Любо. Прощавай за закъснението, но твоето творчество няма срок на годност. Остава си стойностно.
С уважение,
Веси :)

Любомир Николов каза...

Бъди си такава, Aria !

Любомир Николов каза...

Vessi, иска ми се да са по-чести срещите ни, но и така е добре. Благодаря ти!

peniashki_plashkov каза...

Здравей,Любо!
Приветствам те за прекрасния и силен разказ!
Четейки разказа,се чувства силата на духа и устрема към необятното,и свободата на мисълта, и желанието за полет с младежки ентусиазъм.Именно той е този,който дава жаждата към красивото и неизвестното.

Приеми моите адмирации! :)

Николай Пеняшки

Любомир Николов каза...

Здравей Николай,
Желая ти да имаш творческо вдъхновение и жажда за живот дълги години!