четвъртък, 29 ноември 2012 г.

Кафе с изминал срок на годност

Ставам, мия си зъбите, закусвам, обувам си обувките. Излизам, навън е все същото красиво, ако не се счита грозното. В офиса си правя кафе, изпивам го с безразличие. Около обяд тегля ключа, никой не е влязъл при мен. Аз пък влизам в книжарницата, която е на двеста метра над парка, който се ветрее в есенните си багрила.
И тогава я виждам. Дълга коса, чисто лице, топли очи. Крехко тяло, ръце с бледи вени по китките. Разлистват някаква книга. Млада е, толкова млада. Колебая се, но я заговарям.
- Не се обадихте, навярно сте намерили друго решение.
Не ме разпознава. Припомням ѝ предишната ни среща в офиса.
Тогава се изчервява незабелязано.
- Не, не ми дължите извинения – виждам как лицето ѝ придобива отново предишния си прозрачен цвят.
Искала е да ми се обади, не било учтиво все пак, била е задължена да го направи.
- Не, няма нищо, важното е, че сте намерили разрешение - отново я успокоявам.
Излизам преди нея от книжарницата. Оглеждам се да пресека тротоара, не искам да я притеснявам.

Отново влизам в офиса. Наближава обедната почивка, но не бързам.
Непривично за мен, не се усещам как си правя ново кафе.
И чудно, този път ми се струва толкова ароматно.
Не знам защо, поглеждам опаковката. Срокът на годност отдавна му е изтекъл.
Объркали са нещо датите, така си казвам и се усмихвам.


29.11.2012 Любомир Николов