четвъртък, 17 декември 2009 г.

Несериозни мисли на един сериозен човек

Тъй като в събота отивам на вилата, на Стелбище, там имам апартамент, и ще стоя петнадесет дни, се разделям с блога за това време. Ще дандуркам Никола, ще му мажа дупето, да не се подсича, ще му пера пелените, ще го къпя, само дето няма да го кърмя.
Въобще, трудна и отговорна работа. Но ако се има предвид, че цяла година съм си клатил краката, е, мога да се натегна в края на годината и аз.
Добре, да направим една равносметка. Какво се случи през 2009. Да направих пари, егати смешната история. Да започнах някаква сериозна работа, други се наредиха, явно връзките ми са много хлабави. Да се скитах из света, е, в Гърция бях за един ден, на връх Ботев се качих, на връх Марагидик също, на нашето море се плациках два пъти по четири дни. То на Каваците и Албена не беше зле, ама като си помисля едно време какво беше, нещо не съм много въодушевен от видяното.
Друго, нова кола не си купих. Че какво й е на старата, вози ли ме, вози ме. И жената не смених, че кой ще ме вземе с тази бяла брада и с този социален статус. Пък и какво й е на жена ми, само дето не иска да се качва на открит лифт и да се катерчи на високото по камънаците. Иначе нищо й няма.
Да, нови приятели от блоговете намерих. Аз не съм ги търсил, взаимно се открихме. Щом на представянето на ” Лодките” ми се развинти китката от автографи, какво мога да искам повече. И да го искам, по-важното е да го свърша после. Е, може и да стане, нали онзи мислител беше казал: ”Който играе, пичели” . Значи, важното е да сме в играта, при все че правилата много не са ми по вкуса, ама кой ли ме пита.
Така, че както казва бате Наско, дайте да обобщим.
2009 беше хубава година, издадох книга, намерих нови приятели, с които може и никога да не се видим, на това му е ценното, станах дядо, нека бялата ми брада да си има своето оправдание.
И накрая да цитирам финала на едно стихо, което драснах някъде март-април.

--------------------------
Аз ли живях този живот?
Егаси!
Останаха ми:
един приятел,
сина ми,
жена ми,
снаха ми,
спомена за двете лица
на любовта ми.

И дързостта
на вчерашната ми мечта!
--------------------------------

Желая на всички приятели от blog.bg поне една
„ съкровена мечта да превърнем в творение,
за да легнем спокойно в пръстта,
където спят толкова гений.”

Както е казал поетът.

Честита ви идваща Коледа и идващата Нова 2010 година. Наздраве!

lubara

17.12.2009 Любомир Николов

сряда, 16 декември 2009 г.

Идва Коледа - разказ

Площадът пред гарата е същият, както преди двадесет години. Нищо не се е променило. Само десетината таксиметрови коли, прежълтели чак от чакане. Няма много желаещи да се повозят, малкото хора чакат или градския рейс, или маршрутката. Която ще тръгне след петнадесет минути, така ми отговаря с досада шофьорът й. Сякаш трябва да знам разписанието му. Това време ми е достатъчно, влизам в голямата, просторна, мръсна и неуютна чакалня. Врабчета летят високо под тавана й, няколко улични кучета търсят топлина и късче комат от пътниците, свъсили главите си и закусвайки във вътрешното помещение. Часовникът отброява бавно секундите, сядам срещу високата и рехаво украсена елха, само по това може да се разбере, че идват празници.
- Бате, дай ми десет стотинки, бе !
Виждам пред себе си момче на седем-осем години, облечено в синьо яке, голямо за ръста му. Обуто е в плетени дебели чорапогащи в бозав цвят, нахлузило е ботуши с разкривени пети.
- За да купиш цигари ли? - му отговарям.
- За хляб са ми. Ако искаш, ела да ми купиш един хляб- отговаря и ме гледа с тъжни очи, лицето му е жълтеникаво и мръсно.
- Ще ми дадеш ли?- пак ме пита, вижда как съм се изправил и бъркам в малкото джобче отпред на дънките си.
- Ще ти дам, какво да те правя- пускам десет стотинки в дланта му, ръцете са мръсни, с неизрязани нокти.- Само ако те видя, че ще ги дадеш за цигари, ще ти скъсам ушите.
- Господ здраве да ти дава, бате. Жив и здрав да си- завърта се и се затичва хлапето, преди да е чуло, че и аз му пожелавам същото.
Какъв бате съм му, от тридесет часа съм дядо. Истински.

Отново сядам на дървената пейка, пия от колата, която съм купил, за да мине по-бързо времето, и отведнъж си спомням за баща ми. На същата гара, точно преди двадесет години, го посрещнах за последно. Пътуваше винаги с голяма чанта, слизаше припряно на перона, шлиферът му беше изтънял, пуловерите често скъсани на лактите, вратовръзката от онези, които се слагат на врата с готов възел и ластик. Но винаги гладко избръснат, чист, излъчваше някаква одухотвореност, с изцяло бяла коса, оредяла на челото, въпреки малко над шестдесетте си години. Всяка Нова година идваше при нас, със сина ми първата им работа беше да си направят списък. Или график за посещение на интересните места, без които празникът не можеше да се почувства. Харчеше парите си на поразия, за него и за другите си две внучета, оприличавах го на Серафим от едноименния разказ.
Това беше последното му идване по празниците при нас.
И тогава, бързайки да изляза навън, защото нещо стегна гърлото ми, се запитах, аз обадих ли се на сина ми? Че му писах имейл, да. Но я да му се обадя.
- Как е бебето, какво прави- го запитах.
- Ааа, добре е, спи и яде. - Гласът му беше по-уверен и не така детски, както ми се струваше винаги, когато говорехме по джиесема.
Вече бях качил в маршрутката, след по-малко от час щях да си бъда вкъщи. И си казах, какво ни трябва. Да, само едно, Господ здраве да ни дава, само това.

Останалото са подробности от пейзажа.

16.12.2009 Любомир Николов

вторник, 15 декември 2009 г.

Опит за летене - стихотворение

Ти искаш нещо малко, и така ненужно сякаш,
завинаги да си отиде.

То няма как да израсте, и точно туй го прави
толкова ранимо.

Но не за мен. И как без него ще живея.
Е, свиква се, нали !

А в някой ден лъжовен, отново връща се,
и споменът от него тъй боли !

Когато радостта е с теб несподелена,
каква е тя, какъв във нея ще съм аз.

Един чаровник жалък, който вика своя час.
Във който Пловдив бе в краката ни.

А аз бях склонен да летя.
И твоята усмивка тъй красива !

понеделник, 14 декември 2009 г.

Краят на романа

Вървяха по Раковска, разноцветните реклами ослепяваха с разнообразието си, младите хора бързаха, някои с цветя в ръка, други стояха на групи и се веселяха, старите софиянки, издокарани с поизхабените си дрехи не се предаваха, току що почерпили се с торта „Тирамису” и пили малък гръцки коняк, Унгарският ресторант беше преминал в ръцете на ” Хепиверигата”, пролетта беше на средата на пътя си, капките дъжд бяха измили тротоарите и асфалта, светлините от сградите лежаха в малките локви около бордюрите, а Рая и Любодраг не бързаха да се разделят. Походката му беше все още спортна, късата брада побеляла, но косата с цвят на презрял кестен, буклите й бяха по-спокойни, една все пак не мируваше над челото, бръчиците около очите щяха с всяка година да стават повече, гласът беше все така топъл, беше си същият.

И те бяха същите, но нямаше как да продължат от там, където бяха спрели. Когато бяха на седемнадесет.

- Ще те накарам да се влюбиш- обърна се Рая към Любодраг, минаваха покрай младите, стройни, немирни, шумни и красиви в младостта си момчета и момичета, които имаха вече самочувствието на артисти. Макар все още около входа на ВИТИЗ, само за по една цигара време, между етюдите, монолозите, репетициите и пред бъдещите си роли.
- Кажи нещо- отново го погледна Рая.
- Копче- й отговори той .
Двамата се спряха, усмивка се появи на лицата им, една сълза напираше да тръгне, спряла на ъгълчето на очите им. После се прегърнаха силно, ръцете им се сплетоха, кокалчетата на пръстите изпукаха, дланите не искаха да се пуснат, и бавно и без болка се отдалечиха, изминалото време остана помежду им.

Обърнаха се отведнъж и всеки отново тръгна в своята посока. Която се пресичаше с тази на другия, по един невидим начин през всичките тези четиридесет години.

Краят на част Първа - Рая.

Така се изниза лятото. Той беше по лагери, замина на балканско първенство по атлетика зад границата, добре се представи, Рая отиде при баба си на село, пишеха си, но писмата бяха редки и се усещаше някакво напрежение в думите. Дали той беше срещнал друго момиче, или просто се беше уморил от кратките им срещи, когато с настъпването на вечерта тя бързаше за вкъщи. Веднъж бяха излезли навън тримата, със сестра й, какви хубави и еднакво облечени момичета, възкликнаха непознати по широката улица, където кестените вече зрееха. Тя усети, че на Любодраг не му стана приятно, щяха да се разделят за повече от месец и искаше да са сами.

Или Рая беше открила там, на селския площад, нов обожател, с устната хармоника или акордеона, със зализания перчем и напращелите от селския труд мускули, все пак градските момичета са обект на особено внимание. Може би имаше нещо вярно и от двете.
И дойде последната за двамата учебна година, която започна с раздялата й със старата, с олющена и грозна фасада гимназия.

- Ще живеем вече в Младост, пренесохме багажа тия дни. Баща ми ме записа в тамошното училище- това му каза Рая една септемврийска вечер, вървяха по ” Алабин”, градът се беше разтворил за идващата топла нощ, а тя отново за последен път трябваше да се прибере на номер 21-ви, в малката къщица, в която заедно учиха задачи по математика и пиеха какао. Той не беше и чувал за този нов квартал, видя двете сълзи, намокрили очите й .

- Ти ще ме забравиш- му каза тя. – А и аз няма да стана студентка, какво бъдеще имаме заедно.

Лицето й не излъчваше тъга, изглеждаше някак спокойно от предстоящата раздяла, в която беше така сигурна. Това го учуди, не можа да преодолее гордостта си, за да я успокои. Все пак разстоянията не са толкова големи, щом не е сигурна във връзката им, значи се съмнява в него. Така си помисли Любодраг, после не се затича, както обикновено по булеварда, не скочи в движение на задната врата на трамвая, и някак вяло продължи за вкъщи.

Минаха няколко месеца, пролетта двете им училища направиха общ бал в зала ” България”. Всред множеството момичета, облекли странни рокли и направили косите си, като че ли са възрастни улегнали жени, той я видя, имаше си кавалер. И той имаше своя дама за вечерта, макар избрана за вечерта, за да не бъде сам.

И в един от танците на дансинга двамата бяха редом един до друг, той усети ръката й в своята, усети и упрека, че не е вярвал по-силно в нея, че така лесно е предал мечтите им. Може би само от гордост, може би за да я накаже за нейната нерешителност да се отърси от зависимостта на семейството.

Танцът свърши, в него се настани нещо неизживяно и безвъзвратно отминало. Настъпваше утрото, настъпваше новия ден, насреща идваха новите надежди и стремления.

Трябваше окончателно да се примири, а и тя също, че няма да ги посрещнат заедно. Нещо си беше отишло толкова внезапно, колкото неочаквано се беше появило преди близо две години.

неделя, 13 декември 2009 г.

Самолетът лети, лодките дали ще плават?

Наградата за литература " Хеликон"
тази година се присъди на един автор, завладял читателя с романа си 18 % сиво.
Не съм чел тази книга, заглавието малко ми напомная за 18% ДДС.
Сега сборникът му с разкази беше отличен с първа награда от журито. Този сборник си го купих преди четири седмици.
Мотивацията на журито гласи: “”Кратка история на самолета” на Захари Карабашлиев се отличава за достигащото до всяко сърце послание за съдбата на емигранта и стегнатото и реалистично пресъздаване на това как в капката на семейния микросвят са отразени топлината и студът на вселената."

Няма да говоря за това, каква е книгата и какъв е авторът. Ще кажа, че освен труд, талант, упоритост за постигане на по-високите си цели, кооито идват за всеки по различен начин и са мотивирани от различни причини, е нужен и късмет.

И ПИАР.
Чуждица някаква, но не ми се рови из мисълта си, за да я заместя с по-обикновена.
Така, че да започна и аз по някакъв начин с ПИАРА.

Затова цитирам едно мнение и едно пожелание, и двете на наградения Захари Карабашлиев към мен.

Re: Здравейте.



Здравейте.
Никога не допускайте никого до себе си, ако той/тя Ви спират да пишете. Бързането е хубаво есе. Чете се леко и "бързо". А това е комплимент в наши дни.
Успех,
Захари

Изпратено: 20:24 От: zaro


Re: " Лодки през зимата " излезе от печат. Съкратих предговора.

Радвам се наистина!
Няма по-хубаво от това да споделяме историите си и радостта от писането им:)
Честита книга!
Желая ви успех!
Попътен вятър на лодките:)

Захари

Изпратено: 21:11 От: zaro
Е, Захари , благодаря ти за тези думи, здраве и успех в писането ти желая.

Твой колега по вдъхновение : АЗ.

петък, 11 декември 2009 г.

Рая- продължение

Зимата вече отминаваше. Понякога той излизаше от къщи по тъмно, качваше се на трамвая, на обръщалото на шестицата или на девятката, слизаше пред кино” Млада гвардия”, после по булеварда, после в ляво, където на ” Алабин” 21 излизаше от малък безистен Рая. Усмихната му пъхаше в ръцете малка кифла или мекица, и заедно, по”Графа” и после през градината с църквата влизаха в голямата, грозна и олющена сграда на” Шишман”, в която познанието на науката, но не на живота, трябваше да се прелее в главите им. Нещо навярно оставаше там, повечето те съзнателно не допускаха до себе си, защото не бяха сигурни, че от много глава не боли. Тя живееше в малка къщица, зад голямата сграда на шумната улица, в две стаи, една кухничка и малко по-голям вестибюл. Понякога и тя го пресрещаше, чакайки го в тъмната сутрин пред могилката до неговия блок, на ъгъла на стръмния булевард и улица” Крум Попов”.
Имаше дни, в които Любодраг идваше у тях, за да й помага със задачите, търпеливо й обясняваше, тя съсредоточено го гледаше най-много половин час.
- Стига с тази математика, ела да те черпя едно какао- хващаше го за ръката и в другата стая, с баба й тримата мълчаха и пиеха от топлите чаши. После му говореше за хор ”Бодра смяна”, умълчаваше се и той си тръгваше, бързайки за вкъщи или за стадиона.
А няколко пъти, когато се разхождаха по улиците на града, Рая се спираше и питаше:
- Ти ще станеш студент, не ще и съмнение. А аз, аз каква ще стана. Ще вися по софийските ъгли, това ме чака.
- Какви ги говориш, ти си толкова талантлива, толкова красива, ще кандидатстваш с пеене в Консерваторията- сепнато й отвръщаше той.
- Кой ще ме подготви за изпитите, нашите събират за жилище, сестра ми също има нужда от помощ, и тя другата година влиза в гимназия- лицето й беше напрегнато, после се умълчаваше.

- Искаш ли да отидем в зала” България” на камерен концерт- един ден го запита Рая. Усмивката й беше топла, очите светеха.
- Та аз нищо не разбирам от такава музика, тя не е за мен- й отвърна той.
След два дни Любодраг излезе от къщи, измина пеш целия път до кино” Димитър Благоев”, където имаше среща с Рая. Беше със светъл панталон, със сакото на баща си, тя беше завързала около тънката си шия бяло шалче, носеше плисирана пола и зелено яке от изкуствена кожа, навярно на майка й.
- Няма страшно- хвана му ръката тя, залата беше голяма и светла, миришеше на паркетин.
Когато започна втората част от концерта,” Малка нощна музика”, цигулките внезапно нарушиха тишината, поеха вихрен , устремен и завладяващ бяг, сърцето му биеше учестено, ръцете изтръпнаха, душата му се напълни с красота. Излезе от залата като препариран, това беше музиката и на идващия му живот. Но все още не го знаеше.


Един ден, в началото на март, той получи писмо, Рая му пишеше, почеркът беше красив, два листа, откъснати от тетрадка.
- Скъпи мой- така започваше написаното.
„ Не ми се живее, не ми се прави нищо, бих могла да плача, а не мога, нещо така ужасно стяга гърлото ми… Иска ми се да заспя дълбоко, дълбоко, а когато се събудя всичко лошо да бъде сън. Не ти ли се е случвало да сънуваш и да се измъчваш ужасно, и когато се събудиш с облекчение да въздъхнеш - та то не било наистина. И слънцето да те препича някъде под лозите на баба ти и дядо ти. Ох, това слънце, кога
ще изгрее. До кога ще бъде така мрачно.Това време ужасно подтиска. Колко хубаво беше снощи след целия цирк с лекари, рецепти, наставления да си легнеш. Заравям лице в меката прохладна възглавница и се забравям , като в пропаст. И разбира се, присънва ми се далечния хубав Драг,
Миличък Любо, какво ще стане с нас след 5, 10, 15 години? ”
- Целувам те хиляди пъти, мой хубав – завършваше накрая писмото.
Любодраг тогава не знаеше, че това писмо ще го пази години напред. И че то ще бъде начало на нещо красиво, толкова далеч напред във времето, след близо четиридесет години.

Пролетта внезапно дойде. Витошкият вятър изсуши улиците и тротоарите, кокичетата показаха белите си ръчички над малките градски дворове в Лозенец, жълти минзухари пробиха с главици студената земя, птиците се опериха и гласовете им вече се надвикваха с тежкия градски шум, ранните утрини бяха спокойни и ведри, когато Любо се спускаше до канала Перловец, стъпваше на тесния метален парапет на метър и половина над моста, после с усмивка скачаше долу, на асфалта, пресичаше” Евлоги Георгиев” и така стигаше до кино” Дружба”, после край кафето ”Правото”, където и сутрин, и вечер имаше гимназисти, пиеха коняк с кола, криеха цигарите си в шепи, и си разказваха най-невероятни измислици. Главите им бяха остригани под зоркият поглед на учителското тяло, чантите бяха протрити и лежаха в краката им, най-големите вече мислеха за бала и за първите си крачки в живота, който щеше да е толкова различен. Или поне им се искаше да е така.

И дойде ден осми, в месец март, когато улиците се изпълниха с празнично възбудени, облекли чисти дрехи мъже и жени, с пролетни момичетата с изгладени ученически престилки и нови чорапи без ръб, които бяха хвърлили ботушите и обувките им с токчета правеха краката им стройни и красиви. Въздухът миришеше на пролет, по ” Графа” през стотина метра се виеха опашки за цветя, цветарският магазин на”Раковска”, до Сатиричния театър беше долепен до Показния магазин, този на самия ъгъл, но там други бяха клиентите, жените бяха с тежки прически и скъпи палта или манта, мъжете с гладко обръснати лица, със скъпи обувки и вносни шлифери. Останалите, повече или по-малко заможни, бяха се скупчили край трамвайните линии по ” Графа” , малки и по-големи букетчета или саксии с цветя, стръкчета кукуряк или ранен синчец, ухаещ розов, бял или тъмночервен зюмбюл, ранно срамежливо лаленце или немирен, оперен нарцис, бързо преминаваха в ръцете на мъжете и порасналите момчета.
Защото най-важното в този ден беше да можеш да стиснеш в пръсти малкия букет и разбира се, да има на кого да го подариш. Всичко останало беше без значение.

Лятото наближаваше, зелените листа на кестените изникваха с часове и обхващаха короните им, съцветията превръщаха дърветата в огромен белоснежен букет, жълтите клонки на върбите се люшкаха като камшици от все по-топлия вятър, въздухът миришеше на някаква нова, непозната игра. Любодраг и Рая си мислеха, че в нея и двамата ще са победители. Вечерните разходки из парка до плавалня ” Република”, до открития амфитеатър или до Пионерския дворец им бяха най-желани, защото тогава само птиците и катериците бяха свидетели на техните целувки. Веднъж много се смяха, когато той забрави очилата си на една пейка, бяха вече излезли по ситно насипаната с чакъл сиво-бяла алея, почти до малкото трамвайче на спирка” Вишнева”. Лицето му беше бледо, овално, брадата му все още едва набола, очите му следяха нейното тяло, походка и усмивка. Тя се обърна към него и каза:
- Без очила си още по-хубав- и двамата със смях се втурнаха назад към гората.
Понякога отиваха на гости у Зари, той им правеше нескафе, усърдно бъркаше в чашите, докато на дъното захарта, кафявите зрънца и капките вода побелеят, после тримата палеха цигари ”Филип Морис” или когато липсваха стотинки, ” Слънце” без филтър. Рая се давеше, а Драг казваше, че това ще го отдалечи от националния отбор по атлетика. И когато оставаха за минути сами, ръцете им се търсеха, телата им се устремяваха едно към друго, допирът беше изригване на чистата им радост. Не бързаха да поискат нещо повече, мислеха си, че ще имат цялото време на света.

Учебната година завърши, лятото на Младежкия фестивал беше настъпило.Голямата масовка на Националния стадион репетираше сутрин и вечер. Момичетата бяха с бели тениски, с червени или сини поли, момчетата обути с бели панталони, ръцете им държаха флагчета, мегафоните издаваха силните заповеди на ръководителите, които бяха винаги недоволни от дисциплината и от наученото. Смехът между пейките отекваше чак до близкия колодрум, и когато вечерта настъпваше, вратите на стадиона изнемогваха от мощния нетърпелив тласък на ученическата тълпа, която никак не се интересуваше от авторитета на Партията, че дори и на държавата. А от своите си мисли за идващата свобода на останалото дни от лятото, за плажовете по морето или ваканцията на село, когато тези момичета и момчета, които щяха да имат щастието да се докоснат до сините му вълни или да карат колело по широките жълтозелени поля или прашни селски пътища, щяха да развеят своите, невидими и красиви флагчета на младостта си.
Любодраг също беше на стадиона. Но на пистата, като спортист беше освободен от масовката. Тялото му се отлепваше рязко от твърдата, тъмно-черна нова писта, шиповете на шпайковете му се забиваха за частици от секундата в нея, вятърът около него изоставаше, косата му се ветрееше с малкия си перчем отпред, очите му се стремяха да открият всред тези всички флагчета, тениски и бели шапки неговото, най-хубавото момиче. Рая.
И когато дойде вечерта на откриването, със Зари бяха около стадиона, улиците бяха притихнали, шума отвътре идваше на тласъци, радиоуредбите разнасяха песни, мелодии, отривисти команди и една неизвестна досега атмосфера. Тази на големия свят, който е изпратил своите бели, жълти, черни и толкова различни в облеклото и мислите си млади хора, за които това си беше емоция, пътуване и опознаване на също толкова различно и непознато място. Където наглед животът си тече както навсякъде, но където различията бързо се опознават, защото тези различия са видими, фаворизирани и не подлежат на оспорване.
Тогава към двамата се приближи млада, хубава жена, заговори ги на развален руски език. Изостанала от групата, чехкиня, професия журналист, може ли да я придружат до хотела й, изпуснала е тържественото откриване, но нали все пак е намерила помощта им. И когато тримата вървяха със смях по пустите улици на София, те я запитаха какво става в Чехословакия. Всички тук сме обезпокоени, нямаме информация.
- Елате утре сутрин в хотела, ще ви запозная с чешки момичета, голяма съм за вас- побърза да им отговори тя, после замълча и вече бяха пристигнали.
На другата сутрин отново бяха заедно, до Партийния дом, до Двореца, до Мавзолея, после до Ректората, навлязоха и в Парка на Свободата, където групата им се събираше.
Така се разделиха, години след това разбраха защо толкова много се беше изменило лицето й от онзи труден за отговор въпрос.
Фестивалът си отиваше, със своите шумни разноцветни групи по централните улици, с рок-групите в малките и по-големи читалища, с изложбите на детски рисунки, изложени в алеите из парка, с новите клош панталони и цветни ризи с широки дълги яки, които се прокраднаха тихомълком към интернационалното пъстро, невероятно и дори шашаво облекло на участниците. И с надеждата, че сега светът е дошъл при нас, но един ден и ние можем да дойдем при него, колкото и невероятно да ни се струва това.

сряда, 9 декември 2009 г.

Част Първа- Рая - продължение

Вечерта в хижата беше пълна лудница. Повечето ученици викаха и се смееха, някои се бяха събрали на групи, появи се бутилка, Любодраг не я знаеше тази игра. Да завъртиш силно стъклото на пода, и после да се целуваш с момичето, което ти се падне, след като гърлото на бутилката посочи кое ще е то. Не му се искаше да прави това, под крясъците на всички. Беше се отделил настрани, разговаряха със Зари, с него преди няколко часа бяха изостанали от групата.
- Тя те харесва, видях това- усмихна му се той и добави- Защо си се умълчал, да не са ти потънали гемиите. Спортист си, математик си, и си хубав при това. Какво става?
Изведнъж токът спря, настана още по-голяма бъркотия, даскалите се намесиха, запалиха петромаксовите лампи, след това всички се укротиха, той видя, че в дъното на столовата се е замислила Рая. Приближи се, тя му се усмихна.
- Здравей, аз съм Любодраг.
- А аз съм Рая, ти си от математиците, нали?
След малко излязоха пред хижата, студеният въздух навлизаше в ноздрите им, той наметна раменете й с пуловера, беше го препасал около кръста си, облече зеления анорак, който носеше, звездите бяха много и близко, черното небе се осветяваше от сърпа на бялата луна, миришеше на бор, на нощ, на нещо ново и за двамата.
На другия ден времето беше мъгливо, изкачването на върха се отложи и цялата многолюдна група се отправи надолу, към площада на градчето, а оттам с теснолинейката, която щеше да ги приближи до цивилизацията. Вървяха заедно, бяха се отделили от класовете си, когато пътеката стръмно се втурваше напред се държаха за ръце, мълчаха или говореха, тя за песните в ученическия хор, той за стадиона и лекоатлетическата писта. Бледите им бузи розовееха, очите им виждаха само другия, устата им пресъхваха от желанието да споделят мислите и дори мечтите си.

Във влака до София отново бяха заедно. Прави до прозореца в коридора, главите им бяха навън, косите се ветрееха, очите сълзяха, ръцете бяха хладни и копнееха да прегърнат другия. Около тях се движеха момчета и момичета, някои шумни, други мълчаливи, трети безразлични. И когато се качиха на трамвая, който щеше да пренесе всеки в неговия свят, ръцете им се докосваха отново, казвайки им, не се страхувайте, ще се справите, ще оцелее това зараждащо се и красиво нещо между вас. Напук на сивия, мръсен, горчив и суров делник, в който всеки се бори за себе си, но в който всички се надяват да имат едни други очи, едни други усмивки, понякога едни други сълзи. Защото иначе няма как да бъдеш щастлив, толкова е ясно.
На площад ”Ленин”, до църквата ” Света София” се разделиха.
--Аз живея наблизо, не ме изпращай- му каза Рая.
- Но защо, нека да съм спокоен, че си се прибрала, да видя къде живееш.
- Ще се видим в училище- изпрати му въздушна целувка тя, и хлътна в тясната улица ” Алабин”, обрамчена със скърцащи и хладни метални трамвайни линии.
Любодраг се затича по” Витошка”, когато трамваят на кръстовището, пред Съдебната палата се изравни с него и започна да го изпреварва, после спря пред кафе” Бразилия”, отсреща в големия магазин за плодове и зеленчуци бяха пуснали лимони и портокали, опашката се беше извила по посока сякаш до кино” Иван Вазов”, пътниците на спирката бързо се качиха, светофарът светна зелено, мотрисата започна да ускорява, и в този момент той се метна на степенката на задната врата, секунда преди тя да се затвори със силен скърцащ и дори зловещ звук от компресията на автомата.
Вече имаше свое момиче.

В училищния двор, така тесен за около хилядата гимназисти, където винаги имаше някои, които да играят футбол на малки вратички, баскетбол на един кош или пък по време на часовете по физическо учителите се мъчеха да придобият авторитета на своите колеги по другите предмети, той влезе няколко минути преди началото на първия учебен час, нахлузи измачканата, със счупена козирка фуражка, свали яката на черната си куртка и хлътна в тази грозна, масивна и с олющена фасада сграда почти с удоволствие. Защото на етажа под неговата класна стая беше тя, Рая. И така щеше да бъде до лятото.
След часовете се изчакваха на малката и тясна улица, като се опираха на парапетите пред големите и високи врати на главния вход, понякога сядаха в градинката на някоя пейка, там, срещу църквата, после по ” Графа” той я изпращаше вкъщи, на площад” Славейков” ги блъскаше и поемаше тълпата, понякога се спираха пред киното вляво, или хлътваха в един от двата салона на кино” Култура” вдясно, само за да държат ръцете си в тъмното. После той отново се затичваше след трамвая по улица” Витоша” понякога го сменяше с щестицата на площад” Баба Неделя”, после в апартамента до хотел” Хемус” бързаше да приключи с уроците. Освен математиката, литературата и историята другите предмети ги караше малко през пръсти, после нарамваше спортния сак с анцуга и шпайковете, и покрай тополите на булеварда, после през мостчето над малката река, край кино” Петър Берон” и по широката улица направо до главния вход на стадиона. Вечер късо се прибираше, или пеша по същия път, но по-често с трамвая и с приятелите си от отбора, пиеха боза на последната спирка на единицата, сладка или резлива, после трамваят ги стоварваше на площада, където вечерта трябваше да бъде измита от праха, мръсотията и шума на целия забързан ден, паважът се обливаше от силната струя на гумени маркучи, движението по улиците вече беше намаляло и те бяха почти безлюдни. За да се събудят отново в около пет сутринта, и това да започне пак да се повтаря.
Една вечер, беше късна есенна и все още топла, Рая и Любодраг седяха на пейка пред Паметника на Съветската армия, кестените по алеите се бяха напълно разсъблекли от листата си, булевардът и трамваят зад гърба им почти не ги усещаха, двамата не бързаха да се прибират, бяха се умълчали. И тогава се взряха в очите си, наклониха глави, устните й бяха влажни, топли и с вкус на узрели смокини. Каквито там, на село, при бабата на Любо, понякога се раждаха напук на климата, на сушата или безпаричието на селските хора, които много искаха да имат нещо различно, нещо, с което да се събуждат сутрин и което да ги кара да се радват, че и в техния свят прекрасни неща могат да се случват.
И тогава, вървейки по широката алея, която щеше да ги отведе пред кафе ” Ялта”, пред Ректората и после пред Народното събрание, по жълтите павета, а след часове, дни, седмици и години по тези идващи, неизвестни на никой пътища, двамата не мислеха за това, но чувстваха, че тази вечер не ще се повтори, че ще има много други вечери и нощи, някои от тях ще са със вкус на неузряло грозде, други на презрял плод, някои отново на лепкави, захарни и сочни, почти карамелизирани смокини. Някои ще се помнят, други не толкова.
Но тази ще остане със сигурност незабравима.

вторник, 8 декември 2009 г.

Част Първа- Рая

- Ще те накарам да се влюбиш- разхождаха се по Раковска, зимният сняг беше преминал отново в черна кал, сивотата на сградите надвисваше над бързащите, сгънали се в яките на тъмните си палта минувачи, вечерта идваше с монотонността на делника, пролетта с топлия си дъх, кокичета, минзухари и зюмбюли в ръцете на старите жени, излезли да спечелят няколко стотинки, беше много далеч.
Рая вдигна очи, рядко говореше, навън градът я задушаваше.
- Виж този плакат, във ВИТИЗ играят пиеса на Недялко Йорданов- побърза да я успокои Любодраг. И се усмихна, повече на собствената си шега, дошла внезапно. За да наруши сковаността, която беше обхванала двамата.
- Кажи ми нещо- я подкани той.
- Копче - вече усмихнато му отговориха кафявите й очи, косата беше поела капките сивкава мъгла, която се спускаше над еднообразието на булеварда.
- Трябва да се прибирам, вкъщи ще ме чакат.
- Искаш ли да гледаме пиесата, може би в събота, как си тогава? - я попита той, тя винаги бързаше, двата часа бяха отлетели като миг.
- По-добре през седмицата. Ще избягам от репетицията, понякога се чудя дали има смисъл с това мое пеене. Не съм чак толкова добра, само си губя времето.
- Не говори така, сигурен съм, че си страхотна.
- Къде си ме слушал, че можеш да прецениш. Ти разбираш от спорт, не от пеене- затича се изведнъж след идващия трамвай Рая.
По улица”Алабин” стържещия шум на релсите заглуши думите й, той махна с ръка към нея, вдигна яката на черното си ученическо палто и се понесе след мислите си.

Бяха се запознали преди три месеца. Ученическата екскурзия в късната и топла есен, голямата туристическа спалня в Банско, песента на Джани Моранди на големия, чист и каменист площад, на другия ден към хижа Вихрен, той, един негов съученик и две момичета от съседните класове вече омотани в планината, захласнати в разговори и омагьосани от есенните шарки по дървета, треви и широкоразперени папрати. Основната група беше напред, с тях бяха изостанали и две учителки. Пратиха камион да ги търсят, бързо ги намериха, и вече пътуваха, прегънали се отгоре в каросерията, в кабината се настаниха успокоените жени.
Очите й го следяха, после станаха искрящи и топли, едно камъче го удари по бузата, беше се вторачил в косата й, леко къдрава и с някаква немирна букла над челото, устните й бяха като затворен плод, който всеки момент иска да бъде откъснат, шушляковото яке обгръщаше слабото й тяло, в този момент тя сякаш искаше да му каже:
”Харесвам те, кой си ти? Аз съм Рая .”

понеделник, 7 декември 2009 г.

Началото на " Смокиновото дърво"

Смокиновото дърво

Р О М А Н

Биологични особености на смокинята
Смокинята е дърво, което достига на височина до осем метра. В малко по-студени райони се отглежда като храст, който през зимата се заравя с пръст или се покрива със слама, за да се запази от измръзване. Листата на смокинята са едри, тъмнозелени, длановидни, състоят се от пет до седем дяла, с груба повърхност. При нашите климатични условия листата през есента окапват, а в топлите страни смокинята е постоянно във вегетация и по всяко време на годината се наблюдават листа, цветове, зелени и зрели плодове. Цветовете на смокинята са сложни, разделнополови. Женските и мъжките съцветия се намират на отделни дървета (двудомно растение). Дърветата с женски съцветия се наричат фиги, а тези с мъжки - каприфиги. Цветовете на едно съцветие (при фигите и каприфигите) са обгърнати в месесто цветно легло с крушовидна форма, което към върха е отворено. Опрашването на женските цветове се извършва чрез дребно насекомо (осичка), наречено бластофага, която живее в съцветията на каприфигите. След оплождането цветното легло на фигите разраства и образува месестата част на смокиновия плод, в който се намират множество семенца - същинските плодчета. При това устройство плодът на смокинята е сложен (сборен) и лъжлив.
Смокинята цъфти и образува плодове през цялото лято, но при нашите климатични условия узряват през есента само рано завързалите плодове. Останалите недоузряват поради настъпване на студовете. Смокинята встъпва в плододаване третата до четвъртата година след засаждането и плодоноси петдесет, шестдесет години. В топлите страни се срещат смокинови дървета, които достигат над тристагодишна възраст.

-------------------------------------------------------


За някои животът, това са направените пари. За други- мадамите, които е обръщал някъде из паркове, в луксозни хотели или на плажа, така че гъзът му се е напълнил с пясък. Имах един колега, коцкар си падаше. Отдаваше му се. Много обичаше да разказва как на Витоша яко натиснал една. Била късна есенна вечер. ”Постилай шубата” – нямала търпение хубавицата. ” А шубата била нова, от обработена свинска кожа, още си я носеше човекът. С долари беше я купувал, от ” Кореком”.
- Да не ме е яхал лудият – смееше се доволно той, разказвайки неведнъж цялата история. Свършили работа прави, не било много удобно. Но все пак си е бройка.
Аз за пари няма да говоря. Защото съм беден като църковна мишка. Най-много пари съм виждал, когато разделихме с брат ми големия апартамент. Този на разстояние една туба бензин от центъра, както ме подиграваха тия капанци във Втора армия, гаубичарите. Десет месеца се измъчих с тях, накрая им станах приятел. Защото разбраха, че не се слагам на никой. Този апартамент беше не на туба бензин, а на запалка разстояние от НДК, далеч преди на това място да зейне голямата дупка, която измести кестените, алеите със ситно насипан чакъл и пясък, които бяха оградени с цъфтящи рози и малкия асфалтов полигон, където бръмчяха картинги и откъдето в далечината Витоша се белееше цяла зима. И където имаше няколко мраморни или каменни плочи, изправили се стройно с изписаните имена на многото бойци, паднали във войните за Отечеството.
И сега си е там. Но без мене.
Другия, малкия апартамент, продадох, баща ми го беше прехвърлил на мое име преживе, Парите от дела на брат ми за големия бях изтеглил от някаква банка, където престояха три месеца. И в нотариата на Попа се изтипосах с тридесет хилядарки. Не в джоба, във вътрешния джоб на дънковото си елече с късите ръкави. Дето беше почти на сто години, купих го в Созопол в добрите времена, когато правех хубави пари. Предвидливо взех две безопасни, да не се разпилеят гущерите. Три часа се мотах из центъра на София, после отидох и ги тръснах почти всички на едни глупаци, как им се вързах тогава, не разбрах. Да ми строят жилище, сто и тридесет квадрата, като че ли бях милионер с многодетно семейство. Бях си въобразил, че само това ми липсваше. Като че ли всичко останало ми бе на шест.
И за мадами не ще говоря. Когато бях на шестнадесет, се влюбих. После винаги сравнявах това ми чувство дали ще се повтори. Е, не се повтори бая време, май въобще, аз тогава загубих скорост, мойте аверчета блъскаха мацките, аз бях над тези неща. Или поне така казваха, и те, а и аз. После не можах да наваксам, късно ми се отвори парашутът. Веднъж бях поканил в къщи приятелката на онова момиче, в което се бях влюбил, вече бяхме разделени. Натискахме се на онези влакнести одеяла, които баща ми беше ги донесъл от една командировка в ГДР-то. После, като я изпращах, чистих фъндъци от панталоните си по целия път до тях, нали съм кавалер. Но по едно време се бях дръпнал и започнал да й говоря колко съм бил щастлив с приятелката й. И че само за нея мисля.
- Няма да стигнеш далеч с тези приказки- погали ме по бузата тя, радвайки се какво съм изкопаемо.
Така, че очертава се една скука...
----------------------------------------
Вятърът беше тих, въздухът топъл и прегарящ, есенния му дъх галеше изгорялата трева, мравуняците бяха неспокойни заради идващата сивота на следлятото, корените на келявите джанки го препъваха, бурените и шипките се усукваха покрай голите му крака, къпините оставяха трънчета по русите косми на ръцете му, бабините зъби се залепваха като пиявици около чорапите и връзките на маратонките му, щурците настройваха гласовете си, червеният диск се готвеше да се скрие зад тополите и малките планински възвишения, които се бяха изморили от протягане и вече отказваха да властват, отстъпвайки място на пясъците, обрасли с папур и остри камшичеви зеленикави треви, стигащи до кръста му, и това всичкото беше на стотина метра от плажа, покрай големите разперили нагоре ръст каваци, покрай разноцветните, оградени с изсъхнал чамшир и изсушена трева палатки, сърфове, кучета, примуси, съхнещи дюшеци, рибни такъми, плавници, изгорели и малко изморени летовници, които щяха да са отново тук другото лято.
Той също се надяваше да е така. Смокиновото дърво щеше да го посрещне за последно и този път. Захарните, лепкави, синьозелени, обли и продълговати плодове го чакаха да бъдат откъснати и с мириса и вкуса си да му подскажат, че животът е хубав, защото всичко това го получаваш ей така, наготово, дори само като награда, че си попаднал на това забутано и малко диво място. Като някакъв оазис край шумящия широк, устремен и гъгнещ денонощно със звуците си път.
Оправи тениската си, която беше прилепнала около раменете му, отпъди няколко мушици и сини бръмбара, вкопчили се в късите захабени шорти, надигна глава към короната на дървото, и ги видя.
Бяха млади, бяха красиви, бяха толкова различни, бяха като изваяни. Усмихнато го гледаха две, другите две бяха впили топъл кафяв и хладен син поглед в него. Разтърси глава, избърса няколко капки пот от веждите и челото си, отново нагласи очилата си, сторило му се беше, нали!
Не, беше си истина, около смокинята го чакаха неговите четири момичета-жени.
Времето беше се разбъркало, насложило, изравнило в едно, бяха такива, каквито ги беше заобичал. Млади, красиви и истински.
Бяха дошли, защото навярно никога не бяха си тръгвали, бяха част от него самия.

петък, 4 декември 2009 г.

Седмицата в три събития

В средата на тази седмица, посред нощ, народните представители приеха бюджета за 2010 година. Просто да ги съжалиш, вместо да си отдъхнат от изнурителния трудов ден, те работиха непрекъснато цели седемнадесет часа. И как така, тестото ли не е могло да втаса, жарта от огъня ли е мъждукала едва- едва, че бюджетната пица толкова късно се е изпекла, кой да ти каже. А какъв ще е резултатът, дали вкусът й ще ни хареса, тепърва ще разберем.
За разлика от първото четене на Закона за бюджет 2010, второто не мина без драматични събития. По-голямата част от текстовете на основния фискален закон бяха одобрени без гласовете на депутатите от РЗС, които напуснаха пленарната зала по-рано вечерта. Коалиция за България също излезе около 21 ч. в знак на протест, но след час депутатите се върнаха в залата. Депутатите от ПГ на РЗС напуснаха залата, защото не приеха предложението им за намаляване с 1 млн. лв. на средствата за администрацията на президента. Една от основните промени днес беше завишаването със 70 млн. лв. на приходната част на бюджета заради очакваните постъпления в държавната хазна от увеличението на данъка върху хазарта. Предвижда се парите да отидат здравеопазване - за онкоболни и за техника за хемодиализа. Парламентът гласува да бъде орязан бюджетът на БАН с 10 млн. лв. в сравнение с първоначално предвиденото. Останаха непроменени еднократните помощи за раждане на близнаци - по 1200 лева, както и парите за раждане на дете. Народните представители върнаха облекченията за млади семейства с ипотечни кредити, които бяха премахнати миналата седмица с промени в Закона за данъците върху доходите на физическите лица. Парламентът гласува около 15 милиона лева трансфер към общините за зимно поддържане и снегопочистване на общинските пътища.
-Честит ви бюджет, с тези думи премиерът Борисов се обърна към народните представители, след като едва в 02,30 часа след полунощ и подир продължили 17 часа дебати Бюджет 2010 най-накрая беше приет. Малко преди него към депутатите се обърна финансовият министър и вицепремиер Симеон Дянков: "Това е добър бюджет, изпълнението му е още една крачка към по-бързото излизане от икономическата криза". Ставаме свидетели на безпрецедентен произвол от страна на мнозинството, преди всичко от ПГ на ГЕРБ, това каза Георги Пирински . Случилото се в пленарната зала той определи като „политически фарс”.
Бюджетът , консервативен, постен или градивен, е факт, далеч преди обичайното му време за приемане, Коледните празници. Все пак да не им нагарча празничната трапеза, може затова да са бързали толкова много сегашните депутати.
Тази седмица влезе в сила Лисабонският договор, който поставя въпроса за изравняване на правата на всички европейци., по време на избори, правата им на развитие и добро управление и правото за третиране по един съвременен и хуманен начин. Това заяви в парламента евродепутатът от НДСВ Станимир Илчев по този повод, като посочи, че осем милиона граждани на съюза, които не живеят в собствените си държави, а в други страни-членки. Целта на договора е самият съюз да се превърне в глобален играч и да се намесва в световните работи бързо, категорично и ефективно.

В понеделник, след около две седмици, беше освободен от похитителите си студента Румен Гунински, син на известен бизнесмен. По същото време Димитър Бербатов побърза да напусне страната, заплашено да попадне в същата ситуация било семейството му. Затова в кратко можем да кажем, бедността не е порок, стига да не е прекалена. И че богатите също плрачат, както приплакаха 25-те фолкпевци след проверката им от ДАП. Били сме в криза, работа не липсвала, но хонорарите им намалели. От шест- седем хиляди лева на участие, сега печалбите били паднали почти наполовина. Горките, живи да ги оплачеш.
Е, идва нова седмица, дано да донесе и нов късмет !
05.12.209 Любомир Николов

сряда, 2 декември 2009 г.

За вечерта на 20.11.

Критични вибрации
Да държиш в ръцете си човешки живот Весислава Савова /rarebird/

На 20-ти ноември (петък) 2009 година читалище „Николай Хайтов" отново отвори гостоприемно вратите си за представянето на още две български книги. Тези на белетриста, познат ни под псевдоним „lubara" и поетесата „mamas". Що за странно съчетание, нали? И аз си помислих така, когато получих покана за представянето, но доверявайки се на усета на българските автори за красивото и хармоничното, пристъпих в залата с усещането за предстоящ празник, което не остана излъгано. Срещнах познати и което е по-важното - усмихнати лица, а какъв по-сигурен знак, че сме се събрали на истински празник? Водещата, позната на публикуващите в blog.bg като „Сладкодумната Адриана" откри представянето на книгите с такъв прочувствен глас, че зрителите нямаше как да останат безучастни. Общото и за двамата автори беше начина, по който оставяха своя живот и своята душевност в ръцете на читателите.

Днес ми се иска да ви разкажа за едната от тези две книги, а именно - „Лодки през зимата" от Любомир Николов (lubara). На пръв поглед това е един сборник от разкази. Лесно и приятно четиво, което да запълва свободното време. Донякъде, това е така, но когато отгърнете страниците, още преди да сте прочели дори и един разказ, ще разберете, че авторът е оставил в ръцете ви своя живот до момента. Както самият той казва в предговора „А всичко това се е случило. Понякога не по този начин, какъвто съм го описал. Но със същото настроение и чувства, които са запечатани в съзнанието ми." Такъв е животът на всеки от нас - настроения и чувства, които наричаме „спомени". Мисля, че се изисква много смелост, искреност и любов към литературата, за да може един автор да извади своя малък свят наяве и да го сподели с читателите си.

Първата част от разказите са тези, посветени на детството. Онази безвъзвратно отишла си, но много важна част от съществуването ни. За Любомир Николов това е било времето, когато той е тичал на воля в родното си село и по софийските улици. Тогава той е осъзнал, че не прегръдката, а фактът, че има на кого да разчита е достатъчен, за да бъде уверен. Усетил е първите трепети на любовта и си е задал първите въпроси за нея. По същото това време, той е израстнал и като творец, докато е играел ролята на Настрадин Ходжа. Когато прочетете разказите от детството му, ще разберете, че той ги е описал със сърцето си.

Следващата част е озаглавена простичко - „Разкази". В тях ще усетите отношението на автора към света. Той вижда простите на пръв поглед неща в живота ни, вглежда се в обикновено подминавани хора и разказва, разказва това, което е усетил с ума и отново, със сърцето си. Героите от неговите разкази, като Клио Петров, господин Цигулков, Сияна, Салим, Слънчевият Митко и още много други, са или са били сред нас. Любомир Николов, обаче, ни напомня за тях, а ние можем да станем малко по-добри и да забавим крачка. В тази част е и експеримента на автора за „модерна проза", под заглавието „Бързотечно", където не историята, а ключовите думи водят към едно красиво закодирано послание. Нека всеки от вас го открие за себе си. Не искам да ви лишавам от това удоволствие.

Третата част на разказите са истории и пътеписи. Ако сте запален турист и планинар, със сигурност ще ги заобичате. Ако все още не сте, почти съм убедена, че ще поискате да последвате стъпките на Любомир Николов и ще се заразите от страстта му към пътуванията до красиви местности в нашата родина. Едва ли ще преживеете същото, но желанието да тръгнете на път е гарантирано. В последните два разказа ще се запознаете с отношението на автора към Ню Йорк - „този неповторим и зашеметяващ град" (Л. Николов).

В края на книгата, след като сте били част от разпънатия между морето и планината, миналото и настоящето Любомир Николов, ще искате да му стиснете ръката и да му кажете: „Благодаря, Любара!" Благодаря и аз.

вторник, 1 декември 2009 г.

Eдна красива усмивка- разказ

Дъждът никога не е еднакъв. Понякога е топъл и жизнерадостен, друг път е сив и безразличен. Този път беше ситен, мокър и тъжен. Трополеше по купето на колата, навън хората бързо притичваха покрай сергиите на малкия пазар, покрай уличните кучета и сивотата на предиобедния ден. Беше пристигнал рано, преди час. Пушеше третата си цигара, гледаше дисплея на джиесема и се надяваше, че вечерта преди три седмици ще се повтори. Когато в настъпващия мартенски хлад на късия ден, там горе покрай старите крепостни стени, нещо се зараждаше, нещо блещукаше, играеше, ликуваше и се оглеждаше в другия до себе си. Градът монотонно фучеше някъде долу, светлините на уличните фенери, малките прозорци на стаите, където се бяха стаили самотници или щедро отправилите разноцветни светлини луксозни апартаменти, където се прибираха успели, млади и красиви жени и мъже, рекламните ослепителни табла по плоските и наклонени покриви, всичко това беше някак прозаично, някак всекидневно, но едновременно толкова близко, защото в момента нямаше никакво значение. И после отново назад, към настъпващата нощ на забързания град, но вече не толкова студена и скучна, дори красива, защото беше притаила тях двамата, със зараждащата и омайна недоисказаност на чувствата.
Но това беше преди три седмици. Запали колата, отправи се към центъра, после влезе в офиса, където го чакаха или не, нямаше значение това. Денят премина в мисъл за настъпващата неизвестност на вечерта, после отиде в хотела, после по главната улица, дъждът се беше усилил, вече беше сигурен, че го е накарал да разбере. Нищо не се повтаря, нищо не е същото, нищо няма да е както преди.
Виното го изпи не навън, а в хотелската стая пред трептящия екран, сменяха се лица, сменяха се субтитри, прогнозата на времето не го направи по-малко самотен, и тогава си каза, няма смисъл, никой няма вина, предопределено е.
На сутринта в офиса не забелязаха, колко дъждът го е променил. И как мисълта му не е при тях, колегите, а някъде другаде. В онази настъпваща вечер отпреди двадесет дни. И когато минаваше обяд, запали колата, излезе на магистралата, после разбра, че е тръгнал не в посоката, която трябваше. Измина петдесет километра, навлезе в няколко села, махаха му босоноги циганета, март настъпваше с последните си сили срещу идващата пролет, пъпките на дърветата таяха младостта в себе си, зеленото след месец вече нямаше да прави впечатление със силата си, прахоляка на пътя и хвърчящите цветни найлонови торбички се прегръщаха за миг с предното стъкло, очите му бяха зачервени и мисълта някъде застинала на едно място.
После планинският път го отрезви, топлината на челото се оттегли и вечерта го стовари отново у дома, беше последния петък от месеца.

Планината се виеше покрай шосето, слънцето се промушваше покрай сутрешните мъгли, музиката в колата отново беше същата, вече не посягаше толкова често към цигарите, въздухът вън беше остър, влажен и замрял. Паркира горе, метна на гърба си раницата, после извади апарата и направи няколко снимки. Закрачи по снега, в гората свиреха скорците, после се обади гарван, кълвач траколеше в такт, като с кастанети. Излезе на голото било, в далечината видя двама-трима бавно пристъпващи фигури, извади отново апарата. После го прибра, направи снежен човек, бодна му клечка за уста, две малки шишарки за очи, една мандарина се превърна в нос. Отдалечи се, после се засмя, нагласи фотоапарата на самоснимачка, засмя се широко, с глас, и всичко си дойде на мястото си. Животът беше истински.
Както е истинска тази хубава усмивка, която сега го гледа от задната корица на първата му книга. Под белоснежните върхове на планината.


1.12.2009 Любомир Николов

вторник, 24 ноември 2009 г.

Една вечер с вкус на смокини- разказ

Заведението не е нищо особено. Вече пием втора кана с червено, на масата има задушени картофи, хапки със сирене и кашкавал, салата за нея, за мен минерална вода. Устните са ми все още сухи. Отсреща седят Рози и телевизионерът. Някъде на долния етаж вече се е настанил Хари с апапите, нямат никакво търпение тези хора. Не можаха дори петнадесет минути да ни изчакат. Не им се сърдя. На масата вече съм прочел едно стихотворение и края на разказа, за който нямах време в салона, не съм недоволен от това. Напротив, защото издекламирах два от най –хубавите си къси разказа. Единият исках Ренката да го прочете, тя много го харесва. Ухили ми се завладяващо невинно, сниши се на стола, и пак мойто гърло трябваше да пресъхва. Всичко мина чудесно, така си мисля сега и усещам младостта до себе си, очите са кафяви и топли, косата прибрана зад тила, устните свежи, гласът завладяващ. Двамата влизаме в някакъв диалог, срещу мен Наско разказва един от безкрайните си вицове, за миг загубвам нишката на разговора ни, някаква глупава мисъл завладява за кратко съзнанието ми, може би от общата еуфория, а и от изпитото каберне или мерло, или какъвто е там наливен карашик. Добре, че я пропъждам бързо и с пръсти, а не със салфетка попивам трохата сирене, полепнала на долната й устна. Тя доверчиво накланя глава към мен, в този момент съм сякаш докоснал пеша на нечий шлифер, всички знаем чий.

Няколко часа преди това стърча, потопен в сумрака на идващата вечер, до автобусната спирка край Южния парк. На гърба ми виси раница, но не с екипировка и суха храна за поредния туризъм. А с осемдесет бройки от току-що излязлата ми от печат книга. Не казвам първата, защото не съм си поставил задача да има втора-каквото дойде. В едната ръка държа кутия с три литра червено, в другата също тройка, но бяло. От избата в Сухиндол е, мисля, че ще му видим сметката като едното нищо и ще питаме за още. До мен трима тинейджъри се надвикват, споменават през минута нечии майки, отдясно на пейката е седнала жена с малък ръчен багаж, наглед е спокойна. Но аз усещам, че вече се изнервям, рейсът го няма, петъчният трафик се засилва, а това навярно е не само от нередовния транспорт. Все пак не съм Георги Караславов с неговото обемисто на брой творчество- за първи път ми е. Поглеждам часовника, минава вече половин час, откакто кибича тук, и се запътвам с решителна крачка към таксиметровата стоянка. Вече по-спокоен, пътувам в колата, с мъжа се заприказвамe за едното време, когато в района имаше само къщи с цветни дворчета, конски каруци и много, много люляк през пролетта. Не се сдържам, казвам му къде отивам.
- Значи сте писател- чувствам уважение в гласа му.
- Е, тази професия мисля, че я няма вече- му отговарям. – Сега пишещите сме повече, отколкото тези, които четат.
Таксито едвам пълзи в задръстването около Семинарията, когато ми звъни джиесема. Поглеждам светещия дисплей и се усмихвам.
- Здравей, аз съм… Пристигнах, къде е читалището, трябва да паркирам някъде.
Обяснявям, доколкото мога, до скоро, така казвам, затварям и малко се умълчавам.
Пред полутъмния вход вече са се събрали неколцина познати и малко повече непознати. Гого, Роко, идват Лъва и Тарзана, който отсега лъха на спирт. Това не му пречи да остроумничи, появяват се и някои други познати лица. Влизам в салона, оставям раницата, пак излизам за по една цигара, и представлението започва. Моето, и на Славето, една симпатяга, която пише поезия, и която толкова се вълнува, че не усеща как хубаво я разцелувам по двете бузи.
Водещата говори колко сме талантливи и завладяващи в писането си. Щракат фотоапарати, първо чете свои неща поетесата, после се включвам и аз. Малко не по сценарий, но аз целия си живот до тук съм го изкарал извън всякакви параграфи и сценарии, че сега ли ще спазвам всичко това. Усещам одобрението на хората, седнали пред мен, повечето от които не познавам. Водещата в началото иска с усмивка да ме вкара в някаква нейна линия, аз невинно се измъквам, успял ли съм, вече няма значение. Защото времето лети, чета от книгата си, после слушам Славето, и ето идва време за автографите. Получавам три рози и един стрък фрезии, много обичам тези цветя. На жена ми винаги за осми март купувам фрезии. И в други дни съм й купувал. Запознавам се с Тили-Лили, точно такава си я представях. Пролет не я разпознах, при все че лицето ми е страшно близко, вече започвам да изключвам. Милейди, Стефо и Неслънчице ( за мен си е истинско слънчице ), нямам проблеми, не ги бъркам с никого. Хикари ми се усмихва, два пъти идва при мен и дълго държи пръстите ми. Алиса и Лариса дори не ги запомням като лица, при все че толкова много сме си разменяли коментарии във форума. После се обажда Дими, нашия квартал Лозенец може да се гордее с вида му, страшно ми хареса с посребрената си коса и достолепната, все още младежка осанка. Прегръщат ме непознати хора, целувам се с братовчедка си, Румми не мога веднага да включа, за мой срам, коя беше. Окопитвам се навреме, после Весислава ме трогва с подаръка си, до нея Константин, благодаря за втори път на Дона, Свобода ме поздравява, една чудесна усмивка сякаш е слязла тук от блога, после едно малко момиченце ми поднася книга за автограф, до него стои, навярно, баща му. Запознавам се с Валсодар, Качака ми подава няколко бройки от блогерското списание, синът на Катя вече си е взел книгата, пожелавам на майка му скорошно оздравяване, и се усещам, че почеркът ми е ужасно разкривен и грозен. Дори за момент губя смисъла на това, което пиша, и накрая идват последните непознати, усмихнати лица, толкова красиви и толкова млади. Това ми е най-ценното достижение, младите ще ме държат още години млад, сигурен съм, снимам се за последно с двете туристически приятелки и след минути поръчваме червено вино и мезета на високата, чернокоса и леко намръщена сервитьорка. Да се мръщи, ние нямаме основание за това, поне тази вечер, със сигурност.

И около час преди полунощ сме се изправили на големия булевард. Пред нас са двете момичета, държат по една роза, третата оставям за себе си. Качваме ги на някакъв автобус, с бате Наско отново знаем, че и тази вечер, както много други, няма да бързаме да се разделим. За нас празникът продължава. Спира спортна кола, две момчета ни питат от къде да купят цветя. Тези от телевизията знаят всичко, Наско им обяснява, аз им тикам в ръцете фрезиите. Момчетата не искат да ги взимат, тогава им казвам, написах книга, това цвете ми е подарено, искам да го дам на вас, вие пък на момичетата си. Усмихват се и потеглят. С Наско поглеждаме разписанието на автобусите, после часовниците си, и се мятаме на първото такси. Вътре е топло, свири музика, шофьорът е млад човек, а телевизионерът веднага го осведомява за нашето събитие. Разговаряме за книги, за дъщеря му, която е на седемнадесет, и така пристигаме до Южния парк. Наско предлага парично-стокова размяна, той се колебае, после приклекнал край таксито отвън, пиша автограф. „ Неочакваните неща понякога са най-силни” , или нещо от сорта. Потегляме в хладния, тъмен и искрящ от студа парк, алеите леко се поклащат под стъпките ни, наливаме си от сухиндолското вино в пластмасовите чаши, които вземаме от едно вече приключило работното си време заведение. В което младият персонал отново е известен, че аз съм станал писател. Пожелават ни всичко хубаво, купуваме от денонощния магазин край парка цигари, момичето вътре ни гледа много подозрително. Отново сме в гората, край пресъхналите езера, и тогава задавам въпроса:
- Колко беше сметката за таксито?
- Пет лева- отговаря моят човек.
- Наско, че книгата струва десет, на загуба сме петарка. – Той започва да мисли.
- Здраве да е, нали трябва да се печели аудитория- бързам да го успокоя аз.

След половин час виното е стигнало наполовина, малко залитаме наляво-надясно, искрите от последните цигари се стрелкат като светулки край нас, после правим сетното признание един на друг във вярност, откакто започнахме, изминаха четиридесет години. И аз го настанявам отново в такси. Разделяме се.
Раницата отново е на гърба ми, но вече твърде лека, в двете ръце държа кутии с вино, едната пълна наполовина. Отварям входната врата, намъквам се в апартамента почти крадешком. Спалнята свети, часът е около един след полунощ. Минавам през банята, като се стремя да не се хласна в някой твърд и обемист предмет, после хлътвам в хола. Пускам нощната лампа, изваждам няколко черни семенца, които ще посадя утре в саксия, кое момиче ми ги подари, така и не помня точно. Слагам останалите книги на секцията и се мушкам под първото одеяло, което изваждам от скрина.
И вече може би в просъница, се сещам за още нещо. В тъмното разтварям отново раницата, напипвам малък пакет, усещам стъкло, парфюм ли е, питам се. Увит е в тъмна хартия, така твърда, че веднага ми заприличва на смокиново листо. Дори ухае на лятно море, или е от виното, не знам. На малката картичка, с връзка закачена, пише нещо, няма и да го чета сега. Защото разбирам отведнъж, неее, казвам си и се усмихвам, смокиново сладко е, няма съмнение да е друго. За да ни топли в спомена през дългите дни занапред.
И отведнъж заспивам, сигурен, че тази вечер всички покрай мен, както и аз, сме се докоснали до плодовете на смокиновото дърво. И това докосване е прекрасно.

24.11.2009 Любомир Николов

четвъртък, 19 ноември 2009 г.

Книжното тяло на господин Цигулков- разказ

Господин Цигулков написа книга. Но не някоя научна, с която да вземе Нобелова награда в областта на модерните технологии или генното инженерство. А най-обикновена, с петдесетина разказа. Той Цигулков винаги си е падал малко романтик, че и в повече дори. Но след като около театралната постановка срещна поетесата, с която дори сключи брак / за предбрачен договор дори не му и дойде на ум/, нещо му дойде истинската муза. Едно издателство в града му помогна, като му отпусна тримесечен кредит, и така „Залез в пясъчните пустини” зае редицата на художествената литература редом с толкова български автори, как щеше да се преборва с тях, Цигулков не беше си поставил такава задача.
Първите три дни продаде три книги. Купиха ги местната бакалка, която бе възхитена от неговото ново амплоа. Изобщо не я стресна цената, каза, че много обича да се приспива вечер с български автори. Аман от розови романчета, аман ! То всичко в тях е ясно, още на втората страница. А тези нашумели касови продажби, ето сега на един, който се забърка с някакъв шифър, с Ватикана, с шестия печат ли беше, него ще го представят във всички големи, че и по-малки градове. И у нас, разбира се! И какво толкова харесват в него, дивеше се бакалката пред Цигулков. Да, техника на писане, многообразие от ситуации, заплетени комбинации, чак ще те заболи глава, ако следиш всички сюжетни линии. Но авторът така навлязъл в детайлите на съвременното достижение на технологии в описанията си, че човек се пита, абе дали той самия не движи света с изобретенията си. Не, много ми е скучен и сложен, я да видя ти какво си сътворил.
И така беше впечатлена от новото му амплоа, че освен десетачката, която му плати, направи и отстъпка на зелените маслини с бадем, които Цигулков редовно купуваше за поетесата. Тя си падаше много по тази комбинация. И с малко водка, разбира се.
Другите две книги обаче продаде почти без печалба. Нямаше как, неговия директор, както винаги взе да се пазари, дори беше недоволен на 30 % отстъпка, която Цигулков му предложи. Все пак уважение към началството, няма как.
Трета книга я взе заради илюстрациите на корицата едно момче от входа, на него новоизлюпеният писател нямаше как с радост да му отбие от цената.
На втория ден реши да се похвали пред една стара приятелка от семейството, тя много се изненада от неговото ново амплоа. Прочете за ден подарената й книга, и надвечер му звънна по телефона:
- Цигулков, браво, много ми хареса. Но много лична бе, аз не бих я написала по такъв начин. И на мен ми се иска да напиша нещо, но това време, все не достига. Аз ще издам и на по-хубава хартия, офсета вече не е модерен.
Познатата оглавяваше някакво отделение на местната болница и веднага прехвърли разговора към новата книга на д-р Едикойси, който имал многогодишна практика, разказите му били взети направо от действителния живот. По този косвен начин тя визира с упрек някои шашави идеи в произведението на Цигулков, сигурен беше той в това.
А на третия ден младият писател, но не като анатомично тяло, а като новопоявил се автор на мощния книжен български пазар, посети личната си очна докторка, която се изненада от това, което чу. Защото и пред нея Цигулков не се стърпя да спомене за красивото си и така обичано издание, което мислеше, че все пак ще се хареса на някои хора. А и с докторката се познаваше още от кандидатстудентските изпити по биология преди двадесетина години.
- Хубаво, хубаво, -бързо премина нейния ентусиазъм от тази приятна за ухото новина. И когато Цигулков й се похвали, че по БББ, този нов телевизионен блок, ръководен от местни бизнесмени, ще се появи неговата книга, забелязана вече от някои другари-господа, тя побърза да го прекъсне.
- Да, да, а ти знаеш ли, че бях на Сейшелските? Ооо, ще ти разправям, не, ще ви разправям, непременно елате с поетесата, на всяка цена. Каква екзотика, какъв стандарт, каква екология и благосъстояние, нямам думи – така завърши тирадата си докторката.

И сега Цигулков се замисли за това, какво е важното в живота, и кое, не толкова. А след като застрахователката на застарелия автомобил, който караше поетесата възкликна
” Ауу, цели десет лева, ще върви ли в книжарниците бе, Цигулков ? ”, това му се стори толкова спонтанно и някак си обзето с безпокойство за инвазията над читателя, че Цигулков си каза. Не, втора книга, не. По-добре до Сейшелите, е, поне до остров Тасос, но пари за своя книга- никога вече. Може би, защото не знаеше какво му предстои в днешния толкова топъл есенен ден, на който чак пясъчните пустини щяха да завидят за красотата му.
20.11. 2009 Любомир Николов

сряда, 18 ноември 2009 г.

Необратимост- стихотворение

-- Необратимост --

Есен ли е, или е ранна зима.
Какво значение- дъждът раним е.
По светлите ми скули,
по бръчките около очите,
по тези неостарели спомени,
които някак все ме карат
да се надявам аз...на юли !

Но не на този в календара,
защото случилото се не връща.
Защо пък не на туй, в душата,
което,
както ,
да, тогава,
съвсем наивно, и без чадър,
с дъжда студен, или пък топъл,
все искаше да се прегръща !



13. 11. 2009 Любомир Николов

четвъртък, 12 ноември 2009 г.


/lubara.blog.bg/izkustvo/2009/11/12/lodkite-se-gotviat-da-otplavat.434591

На 20.11. - петък, в 18.30 часа ще бъде представянето на книгата ми " Лодки през зимата" -сборник разкази. В читалище " Николай Хайтов" - бившето кино " Изток".

--- Заповядайте ---

събота, 7 ноември 2009 г.

КНИГАТА ми "ЛОДКИ ПРЕЗ ЗИМАТА"

Седем месеца ми отне този окончателен резултат- 44 заглавия,/ 39 разказа и 5 пътеписа/, обединени в сборник разкази със заглавие

--ЛОДКИ през ЗИМАТА--

От къде идва заглавието ли, от разказа " Животът е низ от картини".
Третата картина е на лодки, които таят в себе си надежда за още плаване.

"""Една вечер сред пъстрите картини край кея забеляза тъгата в тези самотни лодки. Бяха преживели много и дали отново ще навлязат в лятното море. Това синьо по платното бе дори сиво, имаше хлад в блясъка му. Всяка лодка гледаше в своята посока, закотвена здраво до брега. Тогава си спомни един филм за много стар рибар, който цял ден се бореше с надеждата си, че ще сполучи този път. Беше сам в откритото море. Но тази самота не му пречеше да бъде силен. Такива бяха и тези лодки, тъжни и самотни, но му се струваше, че не са загубили вярата за още плаване .
Студено море и пропити с тъга и надежда лодки.

Това са трите му обичани картини.
Любовта.
Приятелството.
Самотата. """"

А дали "моите лодки" ще си останат само на пристана, или ще доплават до читателя, това зависи и от вас.
ЗА КОЕТО ПРЕДВАРИТЕЛНО ВИ БЛАГОДАРЯ !

сряда, 4 ноември 2009 г.

Сезонът на господин Цигулков-разказ

Изминалият месец донесе много промени в монотонния живот на господин Цигулков. Сякаш неочаквана пътеводна звезда го преведе през трудното му битие и го насочи към нови, неочаквани брегове. Наистина есента беше в края си, плажните ивици пустееха, вятърът разпиляваше последните им спомени от лятото, скътани край дюните. И когато зимата се канеше да изгони малкото останали слънчеви дни, за да покрие с кожуха си навред, случи се неочакваното.
Една вечер Цигулков отиде на театър, не беше стъпвал с години в храма на Мелпомена. Беше се снабдил с покана, щеше да присъства на премиерата на българска пиеса, чийто автор още по своето време сякаш беше предугадил, че и в наши дни ще е така актуална. Това беше едно разнообразие за него, и гладко обръснат, докаран с вехтия си костюм, вече чакаше вдигането на завесата. До него, задъхвайки се и леко подсмърчайки, се настани жена на средна възраст, с очила и дребно телосложение. Извини му се за закъснението, извади две предпазни маски и му предложи едната.
- Ще бъде жалко, ако пострадате покрай моята настинка- мило се обърна към Цигулков дамата. Това много го изненада, та кой го е грижа за ближния в това забързано време.
В антракта двамата отново се случиха пред бюфета един до друг, и тогава тя го запита как му се струва пиесата.
- На мен слабостта ми е българската драматургия, от началото на миналия век. А вие, какво харесвате? - усмихна му се дамата, маската пречеше на Цигулков да види напълно лицето й.
- Амии- запъна се той в отговора си. И за да покаже някаква заинтересованост, сам не разбра как допълни- Скандинавска литература, Ибсен.
- А Кнут Хамсунг, какво мислиш за творчеството му? - вече на ти премина ценителката на класическата българска драматургия.
В този момент звънецът подкани зрителите за второто действие, и така отърва Цигулков от недоумението му, кой пък беше този Хамсунг.
След театъра двамата се разделиха, нещо му подсказваше, че тя може да иска да се видят отново, може и извън театъра. Но не му достигна смелост да попита. Само беше разбрал, че работи в очното отделение на болницата, обича да пише стихове, дори има издадени две стихосбирки..
На другия ден изненадата на Цигулков беше още по-голяма. Една негова близка го препоръча на директора на игралната зала, която в неговия град събираше спортни и музикални прояви, изложби и дори литературни чествания. Е, работата не беше особено престижна, имаше група по осигуряването на безопастността и реда в залата, такава беше. Но можеше да започне веднага. И Цигулков не се поколеба за минута, все пак на борсата не му беше по-престижно.
Още първата седмица, когато проверяваше на входа билетите за предстоящия концерт на Ливи Иланова, тази неостаряваща прима на естрадното, че по-хард изкуство, Цигулков съзря поетесата. Беше отново сама, предпазната маска я нямаше на лицето й, което беше миловидно, дори красиво. Този път не се поколеба нито за миг, след концерта тя го изчака в кафенето насреща, и ето вече месец бяха заедно. Наистина театралният живот в града не беше много силен, но въпреки това Цигулков отдели от скромните си спестявания за нов костюм, който сякаш го подмлади с десетина години. Поетесата дори някак го освободи от прекомерната му скованост, новите колеги от работата му бързо разбраха, къде и с кого прекарва вечерите, че и нощите си. И дори не подозираха колко самотен е бил преди онази есенна премиера, която беше на път да промени живота му.
И сега, месец след концерта на нашата неостаряваща Ливи, Цигулков бързаше с червена роза в ръка и през минута напипваше малката кутийка, украсена с цветна панделка, която беше скрил в джоба на новия си костюм. И си мислеше за онези няколко незабравими есенни дни в годините на младостта си, като ученик,студент или няколко години по-късно, когато изненадващо се беше влюбвал. Защото при него това се случваше винаги през есента, сякаш това чувство щеше да го предпазва от настъпващия зимен студ. Това наистина ставаше така, но пък защо винаги се разделяше с момичетата си през пролетта, и каква е тази закономерност и несправедливост. Новият зараждащ се живот му отнемаше скъпите момичета, дали те бързаха за другаде или той беше вече привикнал с тяхното съществуване и устремът към тях се беше притъпил, това не им можеше и сега, след толкова години да си обясни.

Но беше сигурен в едно. Пролетта беше много далече. И затова беше написал едно стихотворение, с което щеше да изненада поетесата.

„ Написах ти писмо,
то мушна се нанякъде.
Нищо, утре пак ще го изровя.
От ъгълчетата на своята душа
за теб букет от обич аз ще свия.
За да ме топли,
за да те топли,
когато зимата отново
ни загърне в спомена .
Но туй ще стане после,
сега все още есен е ! „

И за уроците на пролетта Цигулков не искаше да мисли. Може пък с времето да го е научила на нещо, за което и сам не подозира, усмихваше се той на червената роза, която скоро щеше да е в ръцете на една поетеса, макар написала само две стихосбирки. Но променила изцяло живота му.

04.10.2009 Любомир Николов

понеделник, 19 октомври 2009 г.

Чадърът на господин Цигулков - разказ

В днешния ден нещастие сполетя господин Цигулков. Разсеяността му изигра лоша шега- остана без любимия си чадър, който беше купил от едно посещение на Павликенския битак още в първите дни на демокрацията. Тогава все още имаше хубава и доходна работа, много пътуваше из окръга, рекламирайки едни неръждаеми тенджери под налягане, които местния военен завод беше започнал да произвежда. За да спаси от трудовата борса малкото хора, останали по работните си места. Този чадър беше полусгъваем, с кокаляна дръжка, вече изтънели спици и прокъсан от вятъра и дъжда плат. Но пък му служеше вярно вече петнадесетина години. Той и Цигулков за това време се беше доста променил. Походката му бе станала още по-плаха, гледаше да не стъпи накриво, вече беше загубил вяра в медицинското обслужване. И тези потребителски ли, лекарски ли пътеки, кой знае към какво тресавище можеха да го завлекат, без да се усети. Погледът му боязливо обхождаше големите и лъскави коли, които фучаха покрай него всеки път, когато излизаше от къщи. Пресечките ги взимаше тичешком, дори чувстваше някакво угризение, че може да им застане на пътя и така да попречи на големия бизнес, който чакаше притежателите им. Защото не е лесно да въртиш голям бизнес, пипе се иска за това, як врат и още нещо, в което той не беше сигурен какво е. Навярно и никога нямаше да разбере, щеше да е доволен да си намери само каква да е работа, защото от известно време беше безработен. Отдавна не пътуваше с рекламните брошури и мостри, тенджерите вече не се търсеха, както преди. Военния завод беше ограбен до шушка, сега някакъв грък го беше купил от военното ведомство и се готвеше да го превърне в птицеферма. И то за производство на щрауси. Много се търсят на запад тези птици, месото им е лишено от всякакъв холестерол, защото много обичат да тичат на воля и да си завират главите в пясъка, когато не им изнася. Затова гъркът беше взел на едни смешни цени този голям и печеливш в близкото минало завод, който разполагаше с декари за тичане, че чак в излишък. Но от много глава не боли. Бизнесът иска да му е широко около врата.
Главата на нашия Цигулков обаче често го наболяваше от мисли, а и от недояждане. Няколко пъти се намеси в спора за едно вакантно място в общинската фирма в града, която наблюдаваше дали бизнесмените плащат за рекламните табелки покрай големите си офиси, магазини, че и малки фабрики. Градът вече се бе прочул с вафлените си босове, които дори построиха големи хотели на близкия хълм, където редом с историческите крепости от старопрестолните години пъчеха гърди мрамор, врачански камък, дърво, стъкло и неръждавейка, струпани в куп и извисили снага с превъзходство над тези жалки отломки от миналото. Певачки от цялата страна идваха тук да кършат снага, че и попяваха, понякога не чак толкова лошо. Но надеждата да е под крилото на местната власт не трая дълго, защото на това място едно шоколадено величие намърда поредното си крехко и нежно завоевание. Което щеше да продължи да идва на работното си място, докато го нагласят в музикалния бизнес. Защото момичето освен дълги крака имаше и още нещо- талант, макар и спорен, но търпящ развитие. Освен със силикон, щяха да му инплантират и гласови струни, съвременната медицина беше достигнала неподозирани висоти. И така Цигулков отново беше останал само с надеждата си.
До днешния ден, когато една обява в местната преса го беше накарала да повярва отново в красотата на живота. Търсеха се хора за работа, над средната възраст, отговорни и разполагащи с много свободно време. Нямаше друго изискване, освен да притежават колкото се може по-стари и прокъсани, но със здрави механизми чадъри. И макар и сезонна, тази работа можеше отново да събуди ясния и бистър поглед на Цигулков, че и походката му щеше да стане по-изправена, а и горда може би. Някакъв млад художник се беше прибрал от чужбина, щял да прави на историческите хълмове около града инсталации. Искаше навярно нещо да подскаже, че освен с английския чадър от не-толкова близкото минало, имаме и с друго какво да станем известни като нация. Това модерно изкуство вече никого не учудваше, понякога дори биваше и харесвано от някои млади, а и около средната възраст персони, които искаха да са в крак с времето. И в частност с голямото модернистично творчество. Есенният дъжд се опитваше да пощади насъбралите се съмишленици на Цигулков, които се бяха скупчили на каменистия площад, чакайки указанията на художника как да навлязат в дебрите на голямото изкуство. И когато вече беше минал час-два, изведнъж небето се раздра, разтрещя, вятърът поде нависоко и надалеко някои смело разперени чадъра, между които и този на Цигулков. Който се беше размечтал от внезапно променения и скучен свой живот, и така беше изпуснал от поглед чадъра си, беше го оставил настрани, за да отпочинат вкоченелите му от протягане ръце.
И сега, връщайки се от тази древна крепост край града, в студеното си малко жилище, той се бе замислил какъв ще е този чадър, който закриля тези бизнесмени, силиконови хубавици и общински величия. Колко здрави и надеждни са спиците им, плата им, механизма им, който се гъне във всички посоки и винаги ги предпазва от сянка, дъжд, вятър, че и от малки и по-големи камъни. И докога такива като него ще разчитат на своя петнадесетгодишен, че и по-стар, прокъсан, избелял, захабен и дори вече безполезен чадър. Който дори в днешния, уж наглед ведър и пълен с надежда ден го беше предал, литвайки далеч нагоре, в облаците.
И как ще живее сега без тази почти безполезна вещ, с какво ще я замести. Или трябва да се хване, заедно с тези свои съмишленици, с които щяха да правят инсталациите, и да изскубнат здравите, импрегрираните и с мощните механизми и спици чадъри от ръцете на бизнеса, силикона и общинските дюмбели. Да видят и те, както всички простосмъртни, как се живее само с един прокъсан чадър над главата, че понякога и без него. И дъждът, вятърът, слънцето, градушката и светкавиците как бързо ще ги отрезвят. Чак ще им се завие свят, така, както никога не са се въртели. И дори може би ще им се прииска да попаднат във миналото, във все още романтичното време на Шербургските чадъри.

четвъртък, 1 октомври 2009 г.

Вятърничево- разказ

Дойде с вятъра, ей така, без да я очаквам. Той си знае работата, ми казваше преди години една приятелка. Ама аз много-много не й вярвах. Не, че не ми се беше случвало. Разбира се. Но чак така, ненадейно, вихрено, не. А може би съм забравил, все пак отдавна беше. Хайде да не си спомням, ще излезе, че винаги така е идвала, с вятъра. Да, времето лекува, и затова дори преиначава някои неща. Защо ли, не съм длъжен да зная.
А как си отиде, пак с вятъра. Изведнъж. Ненадейно. Не, не беше неочаквано, но като свикнем с нея, мислим си, винаги ще е с нас. Или с мен поне. То не е ли същото. Може би. Не знам, не съм сигурен.
И сега къде ще я гоня. То вятър гони ли се. Е, аз съм се надбягвал с него, така е. Но това беше отдавна. Бях млад, и просто нямаше с кой да си меря силата. Не си спомням, аз ли го надбягвах, той ли мене. Но винаги ми беше интересно, как така аз се задъхвам накрая, а той, не … А може би малко и съм го изморявал, кой знае.
Но сега не съм млад. То и стар не съм. Май съм в най-гадната възраст. Нито рак, нито щука, така ли се казваше. Косата ми още я има, но не е като преди. Брадата вече не е черна, ама не е и направо бяла. А бе с две думи, нито съм в началото, нито съм в края. Да се връщам, не става. Напред да драпам, от какъв зор. Но да мисля, че мога да очаквам вятъра с нещо да ме изненада, твърде не ми се вярва. Трябва да се примиря.
Но как да стане. Нещо не ми се получава. А и си мисля, дали аз съм причината да си отиде. Или само ми се е сторило, че е дошла. Пък тя просто се е поспряла покрай мен, нямало е за къде да бърза. Кой знае. Е, няма да се тормозя повече. Не, малко се самозалъгвам, но само малко… ще го преживея, нищо не е станало.

А бе с две думи, вятърничава работа! И малко като че ли моя си !

петък, 11 септември 2009 г.

Старата къща - разказ

Беше се сгушила между новите триетажни къщи, които по-скоро приличаха на хотели. По цялата дължина на улицата само тя беше останала, напомняйки за старото време. Когато в дворчетата, окъпани в цветя, асми и смокинови дръвчета, край дървените маси привечер се накачулваха курортистите. Защото и кръчмите тогава не бяха толкова много, колкото сега. Това сближаваше летовниците с хазяите, и така се създаваха приятелства за дълги години.
Морето все още беше същото, макар че можеше да се види само от терасите на големите триетажни хотели. По цялата улица бяха паркирани коли, тротоарите отесняваха летем от многото народ, който от сутрин до късна вечер шляпаше по джапанки с чадъри, пояси и надуваеми топки в ръце. Площадът долу в края на улицата беше превзет от сергии, отрупани с какви ли не джунджюрии, плажни кърпи, казани с варена царевица, ателиета с евтини бижута и картини на улични художници, които настояваха да запаметят на платното си незабравимите искри в очите на минувачите, защото все пак наоколо е лято, море и ваканция.
Малката къща беше скоро варосана, покривът и се беше наклонил на една страна, но не течеше, малкият двор беше отрупан с отдавна неизползвани предмети, но си имаше цветна алея от саксии с червени мушката, в средата с една голяма маса, постлана с мушама. Червено и бяло грозде беше надвиснало над алеята, а голямата смокиня до оградата беше натежала от плодове. Баба Анастасия вече отдавна не беше жива, за да й се радва. И да вари сладко, с което да черпи летните си гости. Или да присяда навън, на трикрако столче, цялата в черно, със забрадка на главата, която да покрива белите й коси. Сега по улицата отдавна не сядаха стари жени, то никой не е излизаше по тротоарите, работата в къщите-хотели не беше малко и свършваше чак когато се изтечеше лятото.
Двете дъщери на баба гъркиня не бяха имали късмет да се оженят. Така си мина времето за тях, не че не бяха както трябва. Напротив, хубавици бяха като млади. Нямаше по-добри гмуркачки от тях покрай скалите, откъдето скубеха големи миди и ловяха едри раци с белите си ръце. А какви гозби правеха от тях, затова дълги години дворът им беше пълен с гости, бяха управни и много приветливи с всички двете сестри. Но с времето нещата се промениха, новото строителство бързо завзе цялата улица и скоро къщицата им се оказа единствената оцеляла от онези, спокойните години, в които всеки познаваше баба Анастасия и дъщерите й Пепа и Леца. И двете работеха в консервената фабрика от години, трудолюбиви бяха и никой от градчето не можеше да каже лоша дума за тях.
Последните десетина години няколко строителни предприемачи се бяха заканили да им бутнат къщицата. И да им дадат в замяна два апартамента, че и магазин на долния етаж им предлагаха. Сестрите все се опъваха. И така са си добре, нямат ни дете, ни коте. За какво им е да се лишат от дворчето с асмата и със старата смокиня, която още помнеше майка им, гъркинята. След тях да става, каквото ще става. Имат племенници, те са млади, те ще се оправят после с имота. Но сега, само през трупа им, така им отговаряха Пепа и Леца.
Само че напоследък по-младата взе да се колебае. То не е толкова лошо, може и повече наематели да пускат лятото. Кой сега предпочита чешмата и тоалетната да е в двора, отдавна бяха минали онези години, когато хората се радваха на морето и това им беше достатъчно.
- Пепо ма, я да помислим още веднъж- беше се обърнала два-три пъти към кака си по-малката.
- Голяма съм от тебе, ще ме слушаш. Не ни трябва на баир лозе - гълчеше я Пепа и така дойде миналата пролет. Когато около шията й се появи някаква буца, беше малка, едва се напипваше в началото. Но после всичко тръгна на зле, и когато дойде есента, Леца остана сама в малката, току-що варосана къща. Къщата на гъркинята баба Анастасия, къщата на Пепа и Леца, двете майсторки- гмуркачки, сега вече беше само нейна. От което всяка вечер сълзите й напираха, без да се усети.
А предприемачите изчакаха четиридесетте дена и веднага я наобиколиха с нови предложения. Те бяха подразбрали, че малката сестра е склонна да си даде имота, и бяха вече сигурни, че ще успеят. Все пак около четиристотин квадрата беше мястото, като цирей им се набиваше от толкова години в очите.
- Нека да дойде пролетта, сега идва зима, оставете ме с мъката си. Пък после, живот и здраве…
Така ги отпрати и този път Леца.

Зимата бързо премина. Дойде отново зеления цвят по смокинята, асмата пусна филизи, мушкатата направиха първите си пъпки, прибрани в антрето на къщата, сега отново се радваха на въздух и простор. И в началото на април, в първия пролетен топъл ден на гости на малката къща, при Леца дойдоха едни непознати хора. Двамата, мъж и жена, бяха почти на нейната възраст, с тях от колата слязоха млади момче и момиче с двегодишно хлапе. Седнаха на дървената маса край цветята, тя побърза да ги почерпи със сладко от смокини. И когато се взря в смеещите им погледи, изведнъж ги позна.
От онова лято бяха минали тридесет години. Бяха ходили заедно по скалите, бяха яли миди с ориз и варени раци на същата тази маса. А след два месеца двете сестри им бяха пратили за сватбата паламуд и сладко от смокини. Защото в техния двор, в една топла звездна вечер едно момче и едно момиче, заедно с приятелите си, с баба Анастасия, с Пепа и Леца, се бяха сгодили. Ей тъй, на шега. И така вече толкова години.
- Това е синът, това е снахата, това е внучето- каза й мъжът. Те живеят сега в чужбина, дошли са за месец при нас. Искаха да ги разходим по старите места. За нас твоята къща е специална.

След няколко дни Леца отново отказа на предприемачите. Дали спомена, който не беше угаснал в едновремешните й приятели от онова лято беше я накарал да промени решението си. Или може би той е бил само поводът, който да й нашепне, че макар и времената да са толкова различни от преди, докато я има старата къща ще я има и баба гъркиня, ще я има и хубавата й сестрица Пепа, ще я има и нея самата.
Пък докога, Божа работа. После племенниците да решават.

11.09.2009 Любомир Николов

сряда, 9 септември 2009 г.

Изповедта на една смокиня- разказ

- О, страннико не толкова млад, аз тебе те познавам . Вече петнадесетина години всяко лято се качваш на моята корона. Когато дойде за пръв път при мен, брадата ти беше черна. Сега виждам, бяла е. Но бялото много ти отива. То и аз се промених за тези години, ето едната ми страна вече започва да изсъхва. Не знам от що е, може би защото наблизо фучи шосето с тези вечно бързащи летовници. Но по-вероятно е от дима и пушека на новото строителство, което ме е обградило. Всяка пролет вече си мисля, че може да ми е последна. Отляво хотел на четири етажа, отдясно паркинг и склад за дървен материал. А петдесетина години тук, при мен си беше истинска райска градина. С лозята, които раждаха вкусно и едро грозде, с къпинака и сочните къпини, с прасковните дръвчета и буйната, зелена през цялото лято трева. Идваха стопаните от близкия град с магарешки каруци, връзваха дългоушковците да пасат около тях и зарязваха, окопаваха, пръскаха, а после наесен пристигаха с жените и децата си, защото гроздята нямаха обиране. То и градът беше толкова различен от сега. С малките, но подредени къщи с цветни дворове и с няколкото големи ресторанта, където лятото се веселяха курортистите, макар в менюто да имаше само кебапчета и мешана скара. И с любезните хазяи, които бяха готови да заведат гостите си край скалите, на няколкостотин метра от мен, да наловят миди и вечер покрай ракията и студеното бяло вино да им покажат, че това е най-хубавото мезе тук, край морето. И лятно кино имаше там, между Стария и Новия град, около него миришеше на печена царевица, пуканки и захарен памук. Че това не беше ли достатъчно на хората, все още се чудя. Защото преди двадесетина години всичко тръгна наопъки.
- Защо ли, ще запиташ. Какво да питаш, аз тебе те познавам, ти също предпочиташ старото време, сигурна съм. Ако не беше така, сега щеше да се излежаваш по онези грозни балдахини на плажа, да пиеш вносна студена бира и да влизаш в морето, само за да можеш да си поръчаш още. А ти, макар и не млад, предпочиташ да навлезеш в дълбокото, да се засилиш срещу вълните, срещу вятъра и чайките, да се обърнеш по гръб и да гледаш небето и облаците, които така кротко са се надвесили над синьото море. Или да плуваш до близките скали, после да се гмурнеш около прорязващите им, обрасли с водорасли и миди ръбове, да откъснеш няколко по-едри, и след час да излезеш на брега и да ги оставиш сами да се отворят на слънцето. Но не балдахините и силната музика ме тревожат, а тези хотели, които са се надвесили над самия пясък. И до тях, басейни. То си ми е смешно, морето на десетина крачки, пък някои хора се изтягат и плацикат на двадесетина квадрата в сладката вода. Наместо да се втурнат към вълните, към хоризонта, към безкрая, отново бързат да поставят някакви рамки около себе си. Сакън, да не им влезе пясък в дъто, или космато раче да ги ощипе, камо ли медуза да ги парне на някое нежно място.
- Та това хората, са много особени същества, страннико не толкова млад! Ето погледни онзи, военния хотел. Знам, и ти преди петнадесетина години беше там със семейството си. И на какво сега прилича цялата тази просторна и толкова удобна с големите си стаи, с цветната си градина и асмите къща за почивка. Били я продали на някакъв арабин, той пък на други големци, някакви врътки правят, то ценна е тази земя, милиони щяло да й вземат. Ама докато ги вземат, то тя започна да мухлясва, да буренясва и да се руши. Лакомията е голямо нещо, от мен го знай, страннико не млад. Ама ти си го знаеш. Затова те наблюдавам толкова години, едно клонче или листо не си ми откъснал. И береш само толкова, колкото ще ти стигне, и за косовете, и за някои други хора, които ще дойдат при мен мислиш. Но никой не идва, никой… А къмпинга, нали го видя. Разпердушинен, ограден с тараби и бодлива тел. То новите хотели, удобството е в тях, съгласна съм. Но наоколо всичко е буренясало, каваците отсечени, старите бунгала разрушени, тъга има във всичко това, ама кой го вижда сега. Ще се сетят хората, че не може така, но вече е непоправимо!
- Ама аз знам, ти пак ще дойдеш, живот и здраве. Аз съм ти скъпа, отдавна го знам. И дано и догодина да се видим, белобрадо ми момче! Защото животът, от мен да го знаеш, е една голяма илюзия. Днес мислиш, че си на върха, утре може да си долу. Както сега си се покачил на сухите ми клони, мислиш, че си здраво стъпил, че нищо не може да те разклати. А здравото може и да е прогнило, да е кухо, и за миг да се строполиш някъде долу, че и врата да си счупиш. Но ти не ламтиш за богатства, сигурен съм, няма да го допуснеш. Ето, вече си набра достатъчно, нали. Едри, сочни, дъхави и сладки. Тъмносини, разпукани от слънцето, и нека да ти е сладко.
- И хайде, умната и до другото лято !


09.09.2009 Любомир Николов

петък, 28 август 2009 г.

За живота на една смокиня

След седмица ще я посетя. Дано да е жива и здрава. Много ми е скъпа. Не е красавица, но е много чаровна. И всяко лято ражда големи, сочни и дъхави плодове.
Запознахме се през онова незабравимо американско лято. Моето семейство беше за две седмици на хотел "Смокините" . Всяка сутрин след футболните ни победи по коридорите на хотела дрънчаха кутийките с бира " Кайзер" , които приятелят ми Хари внасяше от Европата. И които камериерките изхвърляха с почуда, защото количествата бяха сериозни.
И тогава, на една разходка с изтрезвителна цел, сред близките шубраци аз я открих. Самотна, но горда, някак си достолепна. Листата и плодовете й ухаеха от далеч. Никой не й обръщаше внимание, шосето наблизо фучеше с бързия си ритъм, плажът живееше своя ваканционен живот. А тя навярно тъгуваше за времето, когато е била оградена с прасковни дръвчета, с малинови храсти и дузина силни лозарски корена.
Може и някое дървено бунгало да се е гушило под ниската й гъста сянка.
Следващите десетина години всяко лято ходех при нея. Сутрин, когато слънцето все още е милостиво и лъчите му не прегарят кожата, росата по ниските бурени мокри сандалите, а бодливите къпини оставят трънчетата си по дланите и лактите, аз й идвах на гости. Понякога се катерех по изкорубената й снага, на високото бяха разпукнатите синьочерни плодове, които залепваха гъстия си сок по пръстите ми. Осите не бяха враждебни и снизходително отстъпваха настрани, защото плодовете нямаха чет. И така се връщах в хотелската стая, пиехме кафе и денят започваше с безгрижния вкус на узрели смокини.
Преди близо три години, един ден нещо трепна в мен, някакъв спомен може би, някакво желание да кажа, колко съм й благодарен. За два часа написах " Смокиновото дърво" . Тя е моя прототип. Жива е, такава ще е винаги, защото поне в спомена ми ще съществува.
Макар, че имам силно съмнение. Не съм я виждал от две години. Беше оградена от бетонови триетажни хотели. С които някои хора се надяват да спечелят много пари.
Знам, дните й са преброени. Дали тази, или другата година. А може би вече я няма. Но се надявам, сега в края на лятото, отново да я видя.
Винаги се надяваме на нещо.

28.08.2009 Любомир Николов