За вечерта на 20.11.

Критични вибрации
Да държиш в ръцете си човешки живот Весислава Савова /rarebird/

На 20-ти ноември (петък) 2009 година читалище „Николай Хайтов" отново отвори гостоприемно вратите си за представянето на още две български книги. Тези на белетриста, познат ни под псевдоним „lubara" и поетесата „mamas". Що за странно съчетание, нали? И аз си помислих така, когато получих покана за представянето, но доверявайки се на усета на българските автори за красивото и хармоничното, пристъпих в залата с усещането за предстоящ празник, което не остана излъгано. Срещнах познати и което е по-важното - усмихнати лица, а какъв по-сигурен знак, че сме се събрали на истински празник? Водещата, позната на публикуващите в blog.bg като „Сладкодумната Адриана" откри представянето на книгите с такъв прочувствен глас, че зрителите нямаше как да останат безучастни. Общото и за двамата автори беше начина, по който оставяха своя живот и своята душевност в ръцете на читателите.

Днес ми се иска да ви разкажа за едната от тези две книги, а именно - „Лодки през зимата" от Любомир Николов (lubara). На пръв поглед това е един сборник от разкази. Лесно и приятно четиво, което да запълва свободното време. Донякъде, това е така, но когато отгърнете страниците, още преди да сте прочели дори и един разказ, ще разберете, че авторът е оставил в ръцете ви своя живот до момента. Както самият той казва в предговора „А всичко това се е случило. Понякога не по този начин, какъвто съм го описал. Но със същото настроение и чувства, които са запечатани в съзнанието ми." Такъв е животът на всеки от нас - настроения и чувства, които наричаме „спомени". Мисля, че се изисква много смелост, искреност и любов към литературата, за да може един автор да извади своя малък свят наяве и да го сподели с читателите си.

Първата част от разказите са тези, посветени на детството. Онази безвъзвратно отишла си, но много важна част от съществуването ни. За Любомир Николов това е било времето, когато той е тичал на воля в родното си село и по софийските улици. Тогава той е осъзнал, че не прегръдката, а фактът, че има на кого да разчита е достатъчен, за да бъде уверен. Усетил е първите трепети на любовта и си е задал първите въпроси за нея. По същото това време, той е израстнал и като творец, докато е играел ролята на Настрадин Ходжа. Когато прочетете разказите от детството му, ще разберете, че той ги е описал със сърцето си.

Следващата част е озаглавена простичко - „Разкази". В тях ще усетите отношението на автора към света. Той вижда простите на пръв поглед неща в живота ни, вглежда се в обикновено подминавани хора и разказва, разказва това, което е усетил с ума и отново, със сърцето си. Героите от неговите разкази, като Клио Петров, господин Цигулков, Сияна, Салим, Слънчевият Митко и още много други, са или са били сред нас. Любомир Николов, обаче, ни напомня за тях, а ние можем да станем малко по-добри и да забавим крачка. В тази част е и експеримента на автора за „модерна проза", под заглавието „Бързотечно", където не историята, а ключовите думи водят към едно красиво закодирано послание. Нека всеки от вас го открие за себе си. Не искам да ви лишавам от това удоволствие.

Третата част на разказите са истории и пътеписи. Ако сте запален турист и планинар, със сигурност ще ги заобичате. Ако все още не сте, почти съм убедена, че ще поискате да последвате стъпките на Любомир Николов и ще се заразите от страстта му към пътуванията до красиви местности в нашата родина. Едва ли ще преживеете същото, но желанието да тръгнете на път е гарантирано. В последните два разказа ще се запознаете с отношението на автора към Ню Йорк - „този неповторим и зашеметяващ град" (Л. Николов).

В края на книгата, след като сте били част от разпънатия между морето и планината, миналото и настоящето Любомир Николов, ще искате да му стиснете ръката и да му кажете: „Благодаря, Любара!" Благодаря и аз.