вторник, 1 декември 2009 г.

Eдна красива усмивка- разказ

Дъждът никога не е еднакъв. Понякога е топъл и жизнерадостен, друг път е сив и безразличен. Този път беше ситен, мокър и тъжен. Трополеше по купето на колата, навън хората бързо притичваха покрай сергиите на малкия пазар, покрай уличните кучета и сивотата на предиобедния ден. Беше пристигнал рано, преди час. Пушеше третата си цигара, гледаше дисплея на джиесема и се надяваше, че вечерта преди три седмици ще се повтори. Когато в настъпващия мартенски хлад на късия ден, там горе покрай старите крепостни стени, нещо се зараждаше, нещо блещукаше, играеше, ликуваше и се оглеждаше в другия до себе си. Градът монотонно фучеше някъде долу, светлините на уличните фенери, малките прозорци на стаите, където се бяха стаили самотници или щедро отправилите разноцветни светлини луксозни апартаменти, където се прибираха успели, млади и красиви жени и мъже, рекламните ослепителни табла по плоските и наклонени покриви, всичко това беше някак прозаично, някак всекидневно, но едновременно толкова близко, защото в момента нямаше никакво значение. И после отново назад, към настъпващата нощ на забързания град, но вече не толкова студена и скучна, дори красива, защото беше притаила тях двамата, със зараждащата и омайна недоисказаност на чувствата.
Но това беше преди три седмици. Запали колата, отправи се към центъра, после влезе в офиса, където го чакаха или не, нямаше значение това. Денят премина в мисъл за настъпващата неизвестност на вечерта, после отиде в хотела, после по главната улица, дъждът се беше усилил, вече беше сигурен, че го е накарал да разбере. Нищо не се повтаря, нищо не е същото, нищо няма да е както преди.
Виното го изпи не навън, а в хотелската стая пред трептящия екран, сменяха се лица, сменяха се субтитри, прогнозата на времето не го направи по-малко самотен, и тогава си каза, няма смисъл, никой няма вина, предопределено е.
На сутринта в офиса не забелязаха, колко дъждът го е променил. И как мисълта му не е при тях, колегите, а някъде другаде. В онази настъпваща вечер отпреди двадесет дни. И когато минаваше обяд, запали колата, излезе на магистралата, после разбра, че е тръгнал не в посоката, която трябваше. Измина петдесет километра, навлезе в няколко села, махаха му босоноги циганета, март настъпваше с последните си сили срещу идващата пролет, пъпките на дърветата таяха младостта в себе си, зеленото след месец вече нямаше да прави впечатление със силата си, прахоляка на пътя и хвърчящите цветни найлонови торбички се прегръщаха за миг с предното стъкло, очите му бяха зачервени и мисълта някъде застинала на едно място.
После планинският път го отрезви, топлината на челото се оттегли и вечерта го стовари отново у дома, беше последния петък от месеца.

Планината се виеше покрай шосето, слънцето се промушваше покрай сутрешните мъгли, музиката в колата отново беше същата, вече не посягаше толкова често към цигарите, въздухът вън беше остър, влажен и замрял. Паркира горе, метна на гърба си раницата, после извади апарата и направи няколко снимки. Закрачи по снега, в гората свиреха скорците, после се обади гарван, кълвач траколеше в такт, като с кастанети. Излезе на голото било, в далечината видя двама-трима бавно пристъпващи фигури, извади отново апарата. После го прибра, направи снежен човек, бодна му клечка за уста, две малки шишарки за очи, една мандарина се превърна в нос. Отдалечи се, после се засмя, нагласи фотоапарата на самоснимачка, засмя се широко, с глас, и всичко си дойде на мястото си. Животът беше истински.
Както е истинска тази хубава усмивка, която сега го гледа от задната корица на първата му книга. Под белоснежните върхове на планината.


1.12.2009 Любомир Николов

2 коментара:

Иван Христов каза...

Хубава усмивка:-))

Любомир Николов каза...

Идва не от " Дървото на Юда" . А от " Смокиновото дърво ".
Поздрави !